Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (62)

60.

Брад Хендрикс, деветнайсетгодишен, учеше почасово в общински колеж и живееше с родителите си в бедняшкия район на Маунтин Вю. Работеше в сервиз за поправка на компютри по петнайсет часа седмично. В сбиванията в гимназията той беше жертвата на тормоза и след това беше издебнал в засада няколко от мъчителите си. Нямаше счупени кости, само леко разкървавени носове. Всички замесени страни бяха виновни и родителите бяха предпочели да подминат проблемите без намесата на полицията. Брад играеше „Шепнещият човек“ и други игри на „Дестини Ентъртейнмънт“ по четирийсет и няколко часа седмично и вероятно прекарваше още много часове в игрите и на други компании. Имаше минимално присъствие в социалните мрежи и явно предпочиташе да играе, вместо да поства във Фейсбук, Инстаграм или Туитър.

Ладона Стандиш беше започнала да разпитва клиентите в „Куик Байт“ и им показваше снимка на младежа, който беше идвал по-рано през деня, но в момента не беше там.

Шоу разучаваше свързана с него следа: преглеждаше архивите на окръг Санта Клара и щата Калифорния, използвайки сигурната регистрация на Стандиш. Записваше в тетрадка онова, което научаваше, и информацията беше интересна.

Той се облегна назад на стола и се втренчи в тъмния екран.

— Какво? — попита Стандиш, когато се присъедини към него. — Приличаш на пословичната котка, която хванала каймака.

— Котката не е ли хванала канарчето? — попита Шоу.

— Каймак звучи по-добре от мъртва птичка. Брад не е идвал тук, откакто си го видял по-рано. — Тя обясни, че никой от клиентите, които в момента са в кафенето, не го познава. Няколко си спомняли, че го видели да се кара с девойката, с която той твърдял, че се е запознал онлайн, но не помнели да са го виждали преди това.

Стандиш прибра нещо в портмонето си и каза:

— Хареса ме, защото съм ченге.

— Кой?

— Тифани. Сега съм пожизнен член на Клуба за отстъпки на кафене „Куик Байт“. Ти също, нали?

— Предполагам, че поканата е в пощата ми.

— Досетих се. Тя си пада по теб, да знаеш.

Шоу не отговори.

Изражението на Стандиш стана сериозно.

— И така, говорехме за каймак и котка… Какво откри, Шоу? Има ли шанс да спасим Елизабет?

— Може би.

* * *

Шоу паркира на улица със стари къщи, вероятно построени наскоро след Втората световна война.

Сгуробетон и дърво. Той се запита дали това е заради опасността от земетресения, а после реши, че в тези жилища, сякаш направени от детски кубчета за игра, не е вложена толкова много предвидливост. Само ги нареждаш и ги продаваш. Продължаваш по-нататък.

Този район на Маунтин Вю беше различен от квартала, където живееха богатите. Беше различен дори от квартала на Франк Мълинър. Не беше толкова неприветлив като Източен Пало Алто, но пак беше мрачен и занемарен. Постоянният грохот по магистрала 101 изпълваше въздуха, който миришеше на отходни газове.

Дворовете бяха малки и неподдържани. Бурени, пожълтяла трева и песъчливи ивици. Нямаше градини. Парите за поливане — водата беше скъпа в щата Калифорния — бяха отишли за потребности от първа необходимост, непосилни данъци и изплащане на ипотеки.

Шоу се замисли за Марти Ейвън и неговата мечта — Силицийвил, и си припомни какво беше прочел в интернет преди половин час.

От десетилетия Силициевата долина непрекъснато търси „Следващото голямо нещо“ — интернет, скриптов език, по-бързи процесори, по-голяма памет, мобилни телефони, рутери, браузъри. Това търсене продължава и никога няма да спре. Посланието, което всички в Долината пропускат: недвижимите имоти са „Следващото голямо нещо“…

Къщата, върху която се беше съсредоточил Шоу, беше типична за едноетажните постройки тук. Зелена боя, примесена с по-различен нюанс, петна, спускащи се от покрива по стените като ръждиви сълзи, изхвърлени кашони, тръби и пластмасови контейнери, изгнили картони, купчина вестници, станали на каша от дъждовете.

На алеята имаше стар половинтонен пикап в избледнял от слънцето червен цвят. Беше се наклонил надясно от трусове, които отдавна бяха загубили ентусиазма си.

Шоу слезе от колата и тръгна към вратата, която се отвори. Към него се приближи едър мъж с оредяла коса, сив памучен панталон и бяла тениска. Гледаше заплашително Шоу, докато вървеше, и спря на няколко крачки от него. Беше висок близо метър и деветдесет. Шоу долови миризма на пот и лук.

— Да? — троснато попита мъжът.

— Господин Хендрикс?

— Попитах какво искате?

— Искам само няколко минути от времето ви.

— Ако сте дошли да изземете пикапа ми, това са глупости. Просрочил съм вноските само с два месеца. — Той кимна към таратайката.

— Не съм дошъл да иззема пикапа ви.

Хендрикс се замисли и огледа улицата. И колата на Шоу.

— Аз съм Минити. Името на съпругата ми е Хендрикс.

— Ваш син ли е Брад?

— Доведен син. Сега пък какво е направил?

— Искам да говоря с вас за него.

— Брад не е тук. Предполагам, че е на училище.

— На училище е. Проверих. Искам да говоря с вас.

Високият мъж присви очи.

— Не сте ченге. Казахте го. Те трябва да правят това. Такъв е законът. Е, какво е направило сега малкото лайно? Не може да е изчукал малката ви сестра. Освен ако тя не е компютър. — Той направи гримаса. — Малко прекалих. За сестра ви. Съжалявам. Сигурно ви дължи пари.

— Не.

Минити измери с поглед Шоу.

— Не може да ви е пребил. Не и той.

— Имам само няколко въпроса.

— Защо изобщо да ви казвам нещо за Брад?

— Предлагам да влезем вътре.

Шоу мина покрай втория баща на Брад, спря пред външната врата на къщата и се обърна. Мъжът бавно вървеше към него.

Въздухът в къщата беше тежък от миризмата на мухъл, котешка пикня и марихуана. Ако обзавеждането на Франк Мълинър беше лошо, това тук беше една степен по-лошо. Мебелите бяха протрити и хлътнали от тела, които дълго бяха седели върху дрипавите възглавници. Масичката за кафе и страничните масички бяха отрупани с мръсни чаши и чинии. На Шоу му се стори, че в дъното на коридора видя бързо да преминава ниска и пълна жена с жълт пеньоар. Предположи, че тя е майката на Брад Хендрикс и е стресната, че съпругът й е пуснал в дома им неочакван посетител.

— Е? Какво предлагате?

Мъжът не покани Шоу да седне.

Нямаше значение. Шоу нямаше да стои дълго.

— Искам да видя стаята на сина ви.

— Не знам защо трябва да ви помагам. Който и да сте, по дяволите.

Лицето на жената — кръгла бледа луна — надникна в стаята. Под двойната й брадичка се виждаше горящата оранжева точка на цигара.

Шоу бръкна в джоба си, извади петстотин долара в банкноти по двайсет и ги подаде на мъжа, който се втренчи в парите.

— Той не обича никой да слиза долу.

Моментът не беше подходящ за пазарене. Шоу погледна мъжа. Изражението му беше красноречиво: Взимай, или няма да получиш нищо.

Вторият баща на Брад погледна към коридора — жената отново беше изчезнала — грабна банкнотите от ръката на Шоу и ги напъха в джоба си, а после кимна към врата до разхвърляната, мръсна кухня.

— Непрекъснато седи там. Шибаните игри са целият му живот. Когато бях на неговите години, имах три гаджета. Опитах се да го накарам да спортува, но той не прояви интерес. Предложих му да постъпи в армията. Ха! Можете да си представите как го прие. Знаете ли как го наричаме аз и жена ми? Костенурката. Защото всеки път, когато излезе, се прибира в черупката си. Затваря се. Шибаните игри направиха това. Преместихме пералната машина и сушилнята в гаража. Той не пуска Бет да слезе долу да изпере. Понякога си мисля, че е заложил капан. По-добре внимавайте, господине.

Неизреченото продължение беше: „Не искам да ми причинявате неудобството да викам полицията, ако докоснете нещо, което ще взриви ръката ви“.

Шоу мина покрай него, отвори вратата и слезе в мазето.

Стаята беше сумрачна и, изглежда, беше източникът на вонята на мухъл, която опари очите и носа му. Миришеше и на влажен камък и горивен мазут, отличителен мирис сред петролните продукти. Усетиш ли го веднъж, никога не го забравяш. Мястото беше отрупано с кашони, купища дрехи, счупени столове и издраскани маси. И безброй електроника. Шоу спря по средата на скърцащите стълби.

В центъра на стаята имаше компютърна работна станция, която се състоеше от огромен монитор, клавиатура и сложен тракбол. Шоу си спомни, че Мади му беше казала, че някои предпочитат да играят на компютри, а други харесват конзоли, но Брад имаше и три кутии с касетки на „Нинтендо“.

„Нинтендо“

Светилище на рицарите, които защитават онеправданите. Така ми харесва повече…

Ах, Мади…

В ъгъла имаше половин дузина клавиатури. Много от буквите, цифрите и символите бяха изтрити, а някои бутони изобщо липсваха. Защо Брад не ги беше изхвърлил?

Шоу продължи надолу по разклатените стъпала. На три-четири места бяха необходими гвоздеи, за да бъдат заздравени. Шоу тежеше осемдесет и два килограма, а вторият баща на Брад — сто и десет или повече. Явно не слизаше често тук долу.

Стените от сгуробетон бяха боядисани неравно и през широките ивици в бяло и кремаво прозираше сив камък. Единствената украса бяха плакати на видеоигри. Единият беше на „Шепнещият човек“. Бледото лице, черният костюм, шапката от друга епоха.

Ти си изоставен. Избягай, ако можеш. Или умри с достойнство.

На стената имаше графика с размери деветдесет сантиметра на метър и двайсет. С почерк, ситен като на Шоу, но много по-небрежен, Брад беше описал подробно напредъка си през нивата на „Шепнещият човек“ и бе надраскал стотици бележки за тактиката, решенията на проблемите и измамите. Беше стигнал чак до деветото ниво. Най-горната част на графиката, десетото ниво, „Ад“, беше празна. Нивото, което никой не беше достигал в историята на играта.

На пода имаше хлътнал матрак без рамка. Леглото не беше оправено. До възглавницата бяха натрупани празни чинии от храна и кутии и бутилки от безалкохолни напитки. До стар плейър имаше купчина компактдискове с музика. Всичките доходи на младежа, изглежда, отиваха за оборудване за видеоигри.

Шоу седна на стола на Брад и се вгледа в скрийнсейвъра, дракон, който летеше в кръгове. Той следи хипнотичното движение цели три минути. След това извади телефона си и се обади на двама души. Първият беше Ладона Стандиш, а вторият — човек във Вашингтон, окръг Колумбия.