Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (61)

59.

Шоу и Стандиш бяха в Анекс №1 на Съвместна оперативна група за тежки престъпления.

Кафене „Куик Байт“.

Стандиш приключи разговора по телефона си.

— Хонг Уей. И компанията му. Чисти са като света вода ненапита. Вътрешна сигурност, Бюрото, Министерството на отбраната…

— И училищното настоятелство на прогимназията в окръг Санта Клара също — подхвърли Шоу.

— Какво? — Тя се намръщи и го погледна. — А, шега. Не се шегуваш много, Шоу. Е, всъщност шегуваш се, но не се усмихваш, затова е трудно да се каже. — Детективката остави химикалката, с която записваше резултатите от телефонните си обаждания, и подръпна обицата си с форма на сърце. — Трябва да кажа, че имаме няколко попадения — Найт. Хонг-Сунг. Не изглеждаш толкова разстроен, колкото мислех, че ще бъдеш.

— Попадения? — озадачено попита Шоу. — Найт ни препрати към Ейвън. Хонг Уей ни даде идеята, че Томпсън вероятно не е убит заради историята за събиране на данни.

Телефонът й иззвъня. И съдейки по гласа й, когато Стандиш заговори, той разбра, че се обажда партньорката й Карън.

Той отвори лаптопа си, включи го и отново прегледа местните новини. Тетрадката му беше готова. От статиите, които прочете, никоя не беше свързана с отвличането на Елизабет Чабел.

В оцеляването има един малко обсъждан аспект, който някои хора наричат съдба, други — орис, а трети, по-прозаични — случайно стечение на обстоятелствата. Загазил си. Няма решение на кризата, в която си изпаднал и която, изглежда, със сигурност ще те убие или лиши от пръстите на краката, да речем, от премръзване.

Но после? Оцеляваш. С непокътнати десет пръста.

Защото някой или нещо се намесва.

Колтър Шоу беше научил това, когато беше на преход за оцеляване, сам, през декември. На четиринайсет години. Баща му го закара в отдалечен края на „Дворът“ и го остави да се върне за два дни. Колтър имаше всичко, от което се нуждаеше: храна, кибрит, карти, компас, спален чувал, оръжие. Небето беше синьо, времето — студено, но без минусови температури, и преходът пред него изглеждаше непредизвикателен и през зрелищен пейзаж.

Един час по-късно той преминаваше бързотечащ поток по паднал дъб, който щеше да бъде солиден мост, ако не беше пълен с термити и дървесни пчели, които от години гризяха вътрешността му. Дървото се счупи.

Задъхан от студа, Колтър се добра до брега, като трепереше неистово.

Не се паникьоса и спокойно прецени положението. Кибритът, в непромокаем контейнер, и ножът бяха в него. Наложи се да хвърли раницата, когато го завлече дълбоко под повърхността на водата. Той събра листа, отряза борови клонки и скоро запали огън. За четирийсет минути и нещо телесната му температура се стабилизира. Но беше на петнайсет километра от „Дворът“, сега без компас, карта и револвер и когато се стопли и дрехите и ботушите му изсъхнаха, вече стана твърде късно да върви. Трябваше да прекара времето до падането на нощта, като построи достатъчно голям заслон, за да пренесе вътре огъня. Въздухът миришеше на дъжд.

Докато все още беше светло, Колтър наблюдава катерички, които търсеха жълъди и орехи, за да ги складират. Гледаше само сивите катерички, защото червените не заравяха храна. Той намери няколко склада в изоставени дупки и взе орехите. Жълъдите се ядяха, но бяха твърде горчиви, без да ги свариш, за да премахнеш танините. Той пи вода от потока, яде и заспа, убеден, че следите, които беше забелязал, преди да падне в потока, ще го отведат по посока на „Дворът“.

Шест часа по-късно се събуди от снежна виелица. Земята беше покрита с шейсет сантиметра сняг.

Сърцето му се сви от отчаяние. Снегът беше засипал следите, които беше видял. Бяха му останали четири ореха. Обзе го безнадеждност.

Тук ли щеше да умре?

Докато оглеждаше хълмистия бял пейзаж, Колтър забеляза нещо до заслона: голяма оранжева раница. Дръпна я вътре и с треперещи пръсти я отвори. В раницата имаше енергийни блокчета, ножовка, кибрит, карта, компас и термоспален чувал, както и оръжие — онзи „Колт Питон.357“, който все още носеше. Револверът беше гордостта на баща му.

Аштън Шоу не се беше върнал в къщата, след като бе оставил сина си в гората, а през цялото време беше следил момчето.

Намеса…

И сега се случи точно това.

Телефонът на Шоу иззвъня. Обаждаше се Марти Ейвън, мъжът с играчките.

— Все още работим върху прокситата. Но един абонат се включи преди няколко часа, без да използва прокси. Появи се айпи адресът му. Той отговаря на критериите ни за обсебен играч и е бил офлайн, когато са станали престъпленията. Проследихме го до къща в Маунтин Вю.

— Може би попаднахме на нещо — каза Шоу на Стандиш. — Обажда се Марти Ейвън.

Тя прекъсна личния си разговор, взе телефона му и проведе кратък разговор, в края на който каза на Ейвън имейл адреса си. Щом затвориха, телефонът й сигнализира за получено съобщение. Стандиш прочете: „Ще го проверя в «Автомобилната администрация» и ще видя какво пише в нашите бази-данни“ и отговори: „Добре. Препращам го“.

Двамата седяха мълчаливо известно време. Шоу огледа кафенето и се съсредоточи върху стената с историята на компютрите. Марио водопроводчикът и Соник таралежът. Хюлет и Пакард. ENIAC, допотопен компютър, голям колкото ТИР. И след това погледна към входната врата на кафенето и си спомни как за пръв път видя Мади Пул, когато тя влезе вътре, въртейки на пръста си кичур от червената си коса.

Е, сигурно се чудиш какво я прихваща тази натрапчива мацка…

Телефонът на Стандиш отново издаде камбанен звън.

Тя бързо прочете:

— Името му е Брад Хендрикс. Няма съдебни заповеди за задържане и арести. Често е бил викан при директора в гимназията. Случаи на тормоз. Не се знае той ли е бил виновникът, или е потърпевшият. Няма подадени оплаквания. Ето как изглежда.

Шоу погледна снимката на телефона й и се вцепени.

— Какво има, Шоу?

— Виждал съм го.

Беше младежът с ризата на червени и черни карета, който беше получил груб отказ от красивото момиче тук, в кафене „Куик Байт“, през две маси от тази, на която сега седяха Шоу и Стандиш.