Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (60)

58.

— Къде ме водите? — попита Еди Лин. Гласът му вибрираше като разцентрована перална машина. Джипът спря пред сложно оборудвана охранителна порта, която се отвори и после се стрелна напред.

Шоу реагира по два начина. Първо, Лин се тревожеше само за себе си. Шоу предположи, че Лин с радост ще го хвърли на вълците. Второ, беше безсмислено да задава въпроси. Дори да го чуеха през плексигласовата преграда, охранителите не биха отговорили.

Джипът спря пред задната врата на футуристичната централа на „Хонг-Сунг“. Охранителите им кимнаха да слязат и след това ги поведоха вътре. Слязоха по един ред стъпала. Шоу погледна назад, но лимузината с бременната жена не беше зад тях.

— Не се оглеждай. Върви — заповяда по-едрият охранител и хвана Шоу за рамото. Стискаше по-силно дори от хората на Тони Найт, които знаеха как да стискат.

— Не се престаравай — каза Шоу.

И беше възнаграден със смазващо стискане.

Лин не се нуждаеше от подръпване на каишката. Той вървеше пасивно до по-ниския охранител.

Поведоха задържаните по дълъг сумрачен коридор. Може и да беше в мазето, но беше чист и празен. Стените бяха голи. Някъде, далеч, бръмчаха машини.

След две минути стигнаха до асансьор, с който се качиха на петия — и последен — етаж. Вратите се отвориха в малък кабинет. Секретарката, жена на четирийсетина години, която седеше зад дървено бюро, кимна на охранителите, които вкараха Шоу и Лин през широките двойни врати зад нея. Тази стая беше по-голяма, но също така оскъдно обзаведена. Едва ли беше работното място на главния изпълнителен директор на конгломерат за милиарди долари.

Но те гледаха именно него: Хонг Уей. Шоу го позна от снимките в статиите в интернет, които беше изтеглил. Тъмнокосият азиатец беше на петдесетина години. Беше с костюм, бяла риза и синя лъскава вратовръзка. Сакото му беше закопчано. Охранителите сложиха Шоу и Лин да седнат на столове срещу него и застанаха на почтително разстояние, но пак достатъчно наблизо, за да пристъпят напред и да прекършат вратовете им за частица от секундата.

Вратите, през които влязоха, се отвориха отново, и в стаята влезе бременната жена. Носеше папка, която даде на мъжа зад бюрото.

— Господин Хонг.

— Благодаря, госпожо Таун.

Шоу забеляза нещо странно. На бюрото на Хонг Уей нямаше компютър, нито друго електронно устройство, както и телефон, мобилен или стационарен.

Хонг разгърна папката и започна да чете внимателно.

Еди Лин беше готов да се разхленчи. Шоу беше решил, че въпреки че можеше да има последици от тайната му среща с Еди Лин, разчленяването и изхвърлянето за храна на рибите в Залива на Сан Франциско нямаше да бъде една от тях.

Това означаваше, че хипотезата му, че Хонг Уей е замесен, намаля на няколко процента.

Хонг четеше много бавно. И нито един мускул на лицето му не помръдваше. Шоу не го видя дори да мига.

Вдясно от Хонг, наредени като дърва в дървосекаческия лагер, където работеше Шоу, докато учеше в университета, имаше няколко жълти дървени молива, а вляво — още пет-шест. Тези вдясно бяха подострени като игли, а другите вляво бяха по-тъпи. Дали главният изпълнителен директор оценяваше опасностите от дигиталните комуникации толкова много, че разчиташе на хартия и графит?

Хонг продължаваше да чете, без да обръща внимание на двамата мъже пред него.

Лин си пое дъх, за да каже нещо. И после явно размисли.

Загуба на време…

Шоу чакаше. Какво друго можеше да направи?

Хонг най-после престана да чете и погледна Шоу.

— Господин Шоу, вие сте тук, защото бяхте влезли незаконно в чужд имот. Паркът, където седяхте, е собственост на „Хонг-Сунг Ентърпрайзис“. Има табели.

— Удобно невидими.

— Имали сте основателно очакване, че това е частен имот.

— Защото художественото оформление отвъд оградата е подобно на художественото оформление вътре?

— Именно.

— Съдебните заседатели трудно ще повярват на това.

— И тъй като чухме разговора ви, имаме основателно очакване, че господин Лин беше в процес да ви разкрие търговски тайни и…

— Боже мой, не, нямаше да го направя! — Високият глас на Лин стана още по-пронизителен. — Аз само помагах…

— Това ни даде основания да ви задържим като крадци в магазин.

Шоу погледна госпожа Таун. Лицето й беше спокойно и уверено и той можеше да се обзаложи, че тя е нежна и любяща майка, когато не е на работа. Госпожа Таун продължаваше да стои права, въпреки че наблизо имаше свободен стол.

Хонг Уей почука с пръст по папката.

— Изкарвате си прехраната с тези награди, така ли?

— Точно така.

— Как се наричате? Търсачи на награди?

— Чувал съм го. Не се наричам никак.

— И разбирам, че не сте частен детектив, нито ловец на глави. Помагате за намирането на изчезнали лица, бегълци и заподозрени, които не са идентифицирани или са с неизвестно местонахождение, заради наградите, и пътувате из страната, да речем от Индиана до Бъркли, с вашето туристическо превозно средство.

Шоу имаше известно публично присъствие, но Хонг Уей беше събрал информацията за рекордно време. И беше абсолютна загадка откъде знаеше, че последната му работа е била в Индианаполис и Мънси и че е бил в университета в Бъркли на лична мисия.

— Точно така.

Лицето на Хонг леко засия.

— Тогава като частните детективи, полицаите и ловците на глави, както предпочитате да не ви наричат, вие решавате загадки, за да изкарвате прехраната си. Анализирате ситуации и взимате решения и за да го направите, определяте приоритети. И понякога трябва да правите всичко това едновременно и много бързо. Може би от това зависи човешки живот.

Шоу нямаше представа накъде води този разговор, въпреки че вниманието му беше привлечено от думите „да определяте приоритети“, което беше причината за съществуването на метода му с процентите.

— Така е — отвърна той.

— Господин Шоу, играете ли видеоигри?

Освен веднъж? Когато го наръга смъртоносно една красива жена, която никога повече нямаше да види?

— Не.

— Питам, защото видеоигрите подобряват уменията, от които се нуждаете в работата си.

Хонг бръкна в чекмедже на бюрото си.

Шоу не си направи труда да напрегне мускули. Азиатецът не търсеше пистолет или нож.

Той извади списание и го сложи пред Шоу, „Американ Сайънтист“, издание за наука и технологии, което излизаше на всеки два месеца. Беше познато на Шоу. Аштън беше любител на физиката и го четеше ревностно. Хонг разгърна списанието на страница, отбелязана със самозалепящо се листче, и го бутна към него.

— Не е необходимо да я четете. Аз ще ви кажа. Тази статия отпреди няколко години беше вдъхновението за моя „Проект «Миневра»“.

Шоу погледна заглавието: „Възможно ли е видеоигрите да са полезни за вас?“.

— Това е доклад от няколко престижни университета за физическите и психическите ползи от видеоигрите. Тъй като скоро ще го обявим пред света, вече не е необходимо да пазим в тайна „Проектът «Миневра»“. Това е кодовото название на нашия „Отдел за терапевтични игри“. — Хонг почука с пръст по статията. — Тези изследвания показват, че видеоигрите може да предизвикат огромно подобрение в състоянието на пациенти със синдрома на дефицит на вниманието, аутизъм, синдрома на Аспергер и физиологични състояния като световъртеж и проблеми със зрението. По-възрастните пациенти съобщават за значително подобрена памет и концентрация. Могат да се облагодетелстват дори хора без заболявания. Мисля за вашата кариера, господин Шоу, както споменах преди малко. Играенето на видеоигри способства за по-добри познавателни способности, по-бързи реакции, умение да преминавате от една задача към друга, да преценявате пространствени връзки, визуализация и много други умения.

Определяне на приоритети…

— Това е загадъчната стая, господин Шоу. Миневра, римската богиня на мъдростта. Или, както предпочитам да я наричам, богинята на когнитивното функциониране. Ръководя бизнес и като главен изпълнителен директор съм натоварен със задачата да печеля пари за ХСЕ. Реших, че програмата за терапевтичните игри лесно може да се използва и за доходни игри от вида екшън-приключение и стрелци от първо лице. И затова е „Потапяне“. Позволете ми да разсея притесненията ви — причината, поради която вербувахте господин Лин. За „Потапяне“. Която забелязах, че сте играли, господин Шоу, въпреки онова, което ми казахте преди малко.

Шоу се опита да не покаже изненадата си. Отсега нататък щеше да предположи, че Хонг Уей знае всичко за него.

— Да, целта е да накараме младите хора по света да станат и да се раздвижат. Аз самият имам черен пояс по карате и таекуондо и практикувам афробразилска капоейра. Упражнявам тези спортове, защото ми доставят удоволствие. Не можеш да убедиш никого да спортува, ако не желае. Но можеш да ги убедиш да се отдадат на страстта си. И ако гимнастиката е необходима последица, тогава нека се раздвижат. Това е „Потапяне“. Имам два записа на разговори, които сте водили вие, за безпокойството ви, че крадем поверителни данни и ги даваме на китайското правителство. И по-конкретно, военни данни.

„Два?“ — зачуди се Шоу.

— За да разсея това безпокойство, което не е неоснователно, като се има предвид, че вие се опитвате да спасите живота на една млада жена, нека ви кажа следното: от момента, в който замислих „Потапяне“ и обърнатите напред камери, които разработвахме, знаех, че ще има притеснения за личното пространство. Лично аз контролирах алгоритмите, за да се уверя, че всяка написана дума, всяка буква, всеки чертеж и графика и всяка снимка, която сканират камерите, ще бъде пикселизирана до неузнаваемост. Същото е и с човешките тела, които са дори леко разсъблечени. Няма тоалетни, нито продукти за лична хигиена. В „Потапяне“ няма да видите кучета, които уринират, още по-малко да се съвкупяват. Неприличният език е цензуриран. Работихме с правоприлагащи, военни и правителствени регулатори в страната, за да гарантираме, че няма да има посегателство върху ничие лично пространство. Може да го потвърдите. — Очите на Хонг Уей се стрелнаха към госпожа Таун. Погледът му беше бърз като ухапване на пепелянка. Тя пристъпи напред и даде на Шоу лист с четири имена, както и агенциите, в които работят хората, и телефонните им номера. Първата беше ФБР, а втората — Министерството на отбраната.

Шоу сгъна листа и го прибра.

Хонг се обърна към Еди Лин и с глас, спокоен и монотонен като този, с който беше говорил на Шоу, каза:

— Господин Лин. Отначало, когато госпожа Таун ми каза за разговора ви с господин Тревър днес, за настояването да се срещнете с господин Шоу… О, не е необходимо да изглеждате озадачен. Договорът ви с нас ни позволява да подслушваме всичките ви комуникации.

— Не знаех.

— Не сте го прочели. Вината е ваша. Та казвах, че когато госпожа Таун ми каза за вашата нелоялност…

— Не беше…

Смразяващият поглед на Хонг накара служителят му да млъкне.

— Мислех, че ще направите онова, което сте направили в компанията на Андрю Тревър: ще продадете на трета страна програмен код, който сте написали въз основа на неговите авторски права.

Ето с какво го държеше Тревър: тази кражба.

— Това не беше нищо — възрази Лин. — Наистина. Лесно написах програмния код. Всеки можеше да го направи.

— Но го направихте вие. Винаги съм съзнавал, че може би сте готов да ме предадете. Нарушението ви днес не беше кражба на материал, защитен с авторско право. Но беше предателство. Затова кариерата ви в ХСЕ приключи.

— Не!

— Тъй като в цялата история има зрънце добра кауза, няма да направя онова, което бях решил първоначално: да се погрижа никога повече да не работите в света на технологиите.

Еди Лин отвори широко очи, в които блеснаха сълзи.

— Ще ми дадете ли един месец? Дайте ми възможност да си намеря друга работа. Моля ви.

На непоколебимото лице на Хонг Уей се изписа леко учудване. Той погледна госпожа Таун, която беше сложила ръка върху корема си. Тя кимна и Хонг продължи:

— Кабинетът ви вече е разчистен и личните ви вещи са в микробус, който пътува към къщата ви в Сънивейл. Ще бъдат оставени на задната ви веранда, затова ще искате да тръгнете веднага. След като напуснете кабинета ми, ще бъдете придружен до колата ви и изпратен извън територията на компанията ни.

— Ипотеката ми… Вече съм я просрочил.

Шоу започна да говори. Хонг наведе глава и каза:

— Моля ви, господин Шоу. Знаехте, че това е вероятно да се случи, нали?

Шоу беше определил на тази вероятност двайсетина процента.

— Тъй като случката има щастлив край и аз не изгубих тайни, нито станах жертва на саботаж, склонен съм да ви помогна, господин Шоу. Мислите, че онзи господин Томпсън, блогърът, е щял да разобличи някаква тайна в света на събирането на информация, тайна, заради която си заслужава да убиеш? Това е много малко вероятно. Да крадеш данни? Напоследък всеки изсмуква данните ти като с гъба. Момчето, което ти приготвя сандвич в местната закусвалня, автосервизът, където поправят колата ти, кафенето, където пиеш кафето си, аптеката, от която си купуваш лекарства, търсачката ти в интернет, да не говорим за компаниите, които определят кредитния ти рейтинг, застрахователите и лекарите ти. Личните данни са новият кислород. Навсякъде са. А какво се случва със свръхизобилието от който и да е продукт? Цената му намалява. Никой не би нарушил закона заради него. Трябва да търсите другаде похитителя. А сега, приятен ден. — Хонг Уей взе молив, огледа одобрително върха, придърпа към себе си обърнат наопаки документ и кимна.

Той изчака, докато Шоу и Лин стигнаха до вратата и не можеха да прочетат думите, и после обърна листа.