Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (58)

56.

— „Астро базата“.

Марти Ейвън говореше на Шоу, но гледаше четирийсет и пет сантиметрова играчка на бюрото си. Червено-бял глобус на крака за приземяване. Изпълненият му с обич поглед напомни на Шоу как сестра му Дори и съпругът й гледаха с обожание дъщерите си.

— Хиляда деветстотин шейсет и първа година. Пластмаса, мотори. Вижте астронавта. — Синьо човече се поклащаше на кран, който го спускаше върху бюрото на Ейвън. — Тогава нямахме космически станции. Все едно. Компаниите за производство на играчки винаги са били едно поколение напред. Можеш да стреляш с лъчев пистолет. Можеш да изследваш. Необходими са батерии. Издържаха две седмици, преди да издържат на натоварването. Такова е естеството на играчките. И на дъвката. И на кокаина. Само трябва да се погрижиш да имаш нови запаси. Нямам много време — добави Ейвън и се съсредоточи върху Шоу. — Ще се срещам с едни хора, за Силицийвил. Срещаме съпротива от традиционните строителни предприемачи. Представяте ли си? — Той намигна. — Евтини жилища, финансиране от работодатели — това не е популярно!

Също като градовете на компаниите в края на деветнайсети и началото на двайсети век, за които Шоу знаеше от баща си, който четеше на децата си за Дивия запад. Железниците и мините често строяха села за работниците си, които плащаха прекалено високи цени за наем, храна и продукти от първа необходимост и често натрупваха огромни дългове, които ги обвързваха завинаги с работодателите им.

Шоу подозираше, че очевидният социалистически уклон на Ейвън ще го накара да управлява града по съвсем различен начин.

— Станало е още едно отвличане. Мислим, че е свързано с първите две. Отново се нуждаем от помощта ви.

— О, боже, не. Кой?

— Жена, на трийсет и две години. Бременна.

— Боже мой, не.

Шоу трябваше да признае, че му правеше чест, че първите думи от устата му не бяха нещо от сорта: още лоша реклама за мен и играта ми.

— Правим всичко възможно с прокситата, за да намерим заподозрян, но това отнема повече време, отколкото се надявах. Открихме единайсет. Никой от тях не е в района.

— Само единайсет?

Ейвън направи гримаса.

— Знам. Работата върви бавно. Нямаме суперкомпютри. И някои проксита са толкова надеждни, че е невъзможно да бъдат проследени. Разбира се, това е преди всичко причината за съществуването им.

— Добавете и това време, през което той не е бил онлайн. — Шоу извади тетрадката си и посочи часа, в който беше изчезнала Чабел.

Ейвън го въведе бързо и със замах натисна „ENTER“.

— Данните са изпратени.

— Искам и още нещо. Имаме една хипотеза. „Хонг-Сунг Ентъртейнмънт“.

— Не. „Хонг-Сунг Ентърпрайзис“ — поправи го Ейвън. — Хонг Уей се цели високо. Игрите са само част от бизнеса му. Всъщност една малка част.

— Запознат ли сте с „Потапяне“?

Ейвън се изсмя. Изражението му говореше: „Че кой не е?“.

— Тогава знаете как работи?

Неспокойните пръсти на високия мъж преместиха небесния астронавт обратно в „Астро базата“.

— Вероятно ще попитате дали искам аз да бях измислил играта? Не. Виртуалната реалност и двигателите на игри, базирани на движение, звучат добре. Факт е, че от единия милиард и нещо геймъри по света огромното мнозинство седят в тъмни стаи и тракат по клавиатурата или стискат джойстика на конзолата. Защото те искат да седят на задниците си в тъмни стаи и да тракат на клавиатурата. „Потапяне“ е нещо ново и нестандартно. „Хонг-Сунг“ наля стотици милиони долари в играта. Хонг Уей не е толкова голям негодник като някои в Силициевата долина, но пак е негодник. Все ми е едно, ако загуби всичко, когато хората се уморят да подскачат като зайчета в дворовете си. И това ще се случи. Защо ли? Защото това не е… — Ейвън повдигна вежда.

— Забавно? — предположи Шоу.

— Exactement^[1] — потвърди Ейвън със странен френски акцент.

И този ухилен, глуповат на вид човек беше създал една от най-зловещите видеоигри в историята.

— Ами ако „Потапяне“ е нещо повече от игра?

Присвитите очи на Ейвън се отместиха от космическата станция обратно към Шоу, който обясни идеята си камерите на очилата да записват изображения от къщите или апартаментите на играчите, докато те обикалят из домовете си, и да качват данните в сървърите на „Хонг-Сунг“, за да ги продадат по-късно.

Ейвън отвори широко очи от почуда.

— Господи. Това е абсолютно гениално. Добре, сега ме попитайте дали искам аз да го бях измислил.

— Имаме и друго предположение — продължи Шоу. — „Хонг-Сунг“ раздава очила на американския военен персонал. Вероятно и на други държавни служители.

— За да се сдобие със секретна информация?

— Може би.

— Мили боже. — Ейвън се замисли. — Говорите за огромно количество данни, които трябва да се обработят. Частни компании не биха се справили. Знаете ли какво има китайското правителство? ТС-4. Трийсет и пет петафлопи. Най-мощният суперкомпютър в света. Те могат да се справят с това количество данни. Но трябва да попитам каква връзка има това с моята игра?

— Втората жертва. Хенри Томпсън. Той е пишел как компаниите крадат данни от геймърите. Може би „Хонг-Сунг“ или някоя друга компания за игри не е искала историята да излезе на бял свят и са го убили.

— С какво мога да помогна?

— Искам да говоря с някого, който има връзка с компанията. Най-добре е, ако работи там. Можете ли да го уредите?

Намекът беше, че тъй като в края на краищата играта му беше в центъра на престъплението, въпреки че вината не беше на Ейвън, малко съдействие нямаше да е лоша идея.