Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (55)

53.

— Откри ли нещо интересно?

Нямаше смисъл да лъже. Нямаше смисъл да посяга към пистолета си. Глокът беше много по-ефикасен от ножа й, но Мади можеше да забие острието между ребрата му или в гърлото му, преди той да успее да натисне спусъка.

— Изгуби ли нещо? Или се изгуби, след като излезе да купиш закуска? Това щеше да бъде очарователен жест, след като си спал с някого, но сега е ясно, че си имал друга цел.

Ръката й стисна още по-силно дръжката на ножа. В очите й имаше истеричен блясък и Шоу се запита колко близо е да бъде наръган.

В Мади Пул се беше завърнал воинът в играта „Потапяне“, макар и с истински нож, а не с меч, съставен от стотици хиляди байтове данни. Върхът се доближи до Шоу. Убиването с нож е трудно и дълго. Ослепяването или прерязването на сухожилия може да бъде направено за миг.

— Успокой се — тихо каза той.

— Млъкни, по дяволите! — гневно изкрещя Мади. — Кой си ти всъщност?

— Който казах, че съм.

Тя подръпна косата си със свободната си ръка, силно и нервно. Пръстите й се свиваха и отпускаха около дръжката на ножа. Мади поклати глава и косата й се развя.

— Тогава защо ме шпионираш? Защо ровиш в нещата ми?

— Защото си помислих, че има вероятност ти да си похитителят. Или че работиш с него. Държиш ме под око, за да видиш докъде е стигнало разследването.

Няма смисъл да лъжете…

— Аз?

— Фактите предположиха, че това е вероятно. Трябваше да проверя. Търсех някакво доказателство, което да те свързва с престъпленията.

Лицето й се изкриви в мрачна, недоверчива усмивка.

— Не говориш сериозно.

— Не мислех, че е възможно, но…

— Трябвало е да провериш. — В гласа й прозвуча горчива ирония. — Откога ме шпионираш? От самото начало, от вечерта на „Конференцията“?

— Ти имаш ръководство за играта „Шепнещият човек“. Каза ми, че никога не си я играла и че не знаеш нищо за нея. Намерих го тази нощ.

Шоу й каза какво си е помислил — че Мади е момичето от Охайо, нападнато от съучениците си, които се вживели в играта.

— А, белезите — рече тя. — Видял си ги.

Той добави, че тя го заговори в кафене „Куик Байт“.

— След като започнах да търся Софи. Може би си ме проследила дотам.

Мади доближи ножа до него. Шоу напрегна мускули и прецени ъглите.

— Майната ти — ядосано и злобно каза тя и хвърли ножа на пода.

Изражението й беше доказателство за невинността й — както и фактът, че Мади не се беше скрила зад вратата, когато Шоу се качи по стълбите, и че не го беше наръгала смъртоносно.

Тя дишаше тежко. И, изглежда, се опитваше да сдържи сълзите си.

— Чудиш се как съм разбрала. Е, виж това. — Гласът й се задави, но усмивката на устните й беше язвителна. Очите й изразяваха смесица от тъга и лед. Мади се приближи до компютъра си и тежко се отпусна на стола. — Имам нова видеоигра, Колт. Шибана. Нямам предвид трудна. Кара те да се чувстваш гадно. Наричам я играта „Юда“. Виж.

На екрана се появи не игра, а видеозапис, заснет под широк ъгъл с охранителна камера. Беше на дневната в къщата й и явно беше направен през последните няколко часа. Колтър Шоу ровеше в книгите й, издърпваше чекмеджета, опипваше горните лавици. Търсеше пистолета. Не се виждаше да снима шишенцата с лекарства, които бяха в банята й, но се забелязваше светлината от телефона му.

Мади спря видеозаписа.

— Казах ти, че феновете ти те гледат как играеш в „Туич“ и други стрийминг сайтове за игри. По-рано бях онлайн и забравих да изключа камерата, когато спрях да предавам. Не използвам уебкамера. Това е широкоъгълна охранителна камера. Осигурява по-добро нощно виждане. Не свети лампичка, когато записва.

Шоу беше направил същото в „Куик Байт“, когато беше там първия път, за да запише някого, който проявява подчертан интерес към снимките на Софи Мълинър.

Мади взе раницата си, порови вътре за момент, извади малък лист хартия и му го даде. Беше касова бележка.

— Антикварна книжарница близо до Станфорд. Специализирана за книги за компютърни игри. Виж датата на касовата бележка. Купих брошурата за теб днес и написах някои бележки за играта, неща, които помислих, че може да са полезни. Нямах възможност да ти я дам. — Тя погледна към спалнята. — А колкото до това, че съм те взела на прицел? Не, не те следях, не съм те проследила до „Куик Байт“. Ако искаш вярвай, Колтър, но видях красив мъж, малко като каубой, корав, печен, мълчалив, на мисия да търси изчезнало момиче. Моят тип мъж. — Мади преглътна. — Нямам мотиви, нито тайни цели. Животът е самотен. Не се ли опитваме всички да го направим не толкова самотен? А белезите… Да, белезите… По-добре да ти кажа всичко. Ти заслужи зловещите подробности. Омъжих се, когато бях на деветнайсет. Любовта на живота ми. С Джо живеехме в покрайнините на Лос Анджелис. Имахме магазин за спортни стоки. Всеки ден карахме велосипеди и ски и ходехме на походи и рафтинг. Беше истински рай. И после един клиент започна да ме преследва. Абсолютен психопат. Една вечер, когато сестра ми и приятелят й ни бяха на гости, той нахлу с взлом и застреля съпруга ми и сестра ми. Уби ги и двамата. Хукнах в кухнята и грабнах нож. Той ми го взе и ме наръга четиринайсет пъти, докато накрая приятелят на сестра ми му го отне и се справи с него. За малко не умрях. На два пъти. Направиха ми девет операции. Лежах в болница и вкъщи една година и две седмици. Видеоигрите бяха единственото нещо, което ме предпази да не се самоубия. Виж, Колтър, за мен Клубът „Никога след това“ е реален. Не искам да се обвързвам. За мен няма „след това“. Наистина. Аз умрях преди четири години. Потърси информация за мен. Историята беше във всички вестници в Южна Калифорния. Тогава се казвах Мади Гибсън. Смених името си на бащината си фамилия, защото онзи извратеняк продължи да ми изпраща любовни писма от затвора. — Тя поклати глава. — Върнах се преди половин час и видях видеозаписа. Запитах се какво те прихваща. Може би работата, с която се занимаваш, те е изкарала извън релси. Може би ти самият си убиец и крадец. Някак не се връзваше. Но ако преживееш онова, което се случи с мен, ставаш параноичен, Колт. Затова трябваше да разбера. Преместих колата си зад ъгъла, грабнах това… — Мади погледна към ножа на пода — и те чаках да се върнеш. — В очите й бликнаха сълзи.

— Виж… — започна Шоу и млъкна, когато тя повдигна вежда. Сега очите й бяха студенозелени като матов смарагд.

Шоу мълчеше. Какво можеше да каже?

Че неспокойният му ум понякога поема контрола и го кара да намери отговорите независимо от цената?

Че в гените му са заложени фрагменти от параноята и подозрителността на баща му?

Че не може да прогони от паметта си телата на Кайл Бътлър и Хенри Томпсън, безжизнени и окървавени?

Всичко това беше вярно. И всичко това бяха оправдания.

Той кимна леко — признание за провинението му и за абсолютната неадекватност на всякакви извинения.

Колтър Шоу се приближи до вратата и без да погледне назад, излезе.

Качи се в колата си и се стресна от изсвирването на автомобилни гуми, които идваха към него. Спусна ръка към оръжието си и погледна наляво. Беше колата без опознавателни знаци, която го беше придружила. Сините и белите й светлини бяха запалени. Спря рязко до него и страничното стъкло се смъкна.

— Господин Шоу — каза полицайката, — току-що ще обади детектив Стандиш. Станало е още едно отвличане. Бихте ли ни последвали до щаба на Оперативната група?