Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (52)

50.

Мади го беше излъгала.

Защо?

Със сигурност имаше невинно обяснение. Може би беше играла играта отдавна и бе забравила.

Пък и дали бележките изобщо бяха нейни?

Шоу намери няколко розови листчета, изписани с нейния почерк.

Да, тя беше написала бележките в брошурата за „Шепнещият човек“.

Заключенията: Мади познаваше Геймъра. Те бяха научили, че Шоу участва в разследването и Геймъра й беше казал да го свали в „Куик Байт“ и да се сближи с него, за да разбере какво знаят ченгетата.

Полицията има ли някакви идеи кой е бил?

И после Шоу реши, че с тази хипотеза има проблем: липса на доказателства, че в престъпленията на Геймъра е замесен втори човек.

Това оставяше съкрушителната вероятност самата Мади Пул да е Геймъра.

Шоу излезе, отиде до колата си и взе чантата с лаптопа си. Върна се в къщата и извади една от тетрадките си и писалката. Записването на фактите не само че му позволи да анализира по-ясно ситуацията, но и го успокои. Точно от това се нуждаеше в момента.

Дали изобщо беше правдоподобна тази идея?

Първата му мисъл беше, че Мади се вмества идеално в категорията геймъри „Убийци“, за която му беше казал Джими Фойл — свръхконкурентни, играят, за да спечелят, да победят на всяка цена.

Когато Шоу прочете фактите и хронологията, вероятността за вината на Мади се увеличи. Тя беше влязла в „Куик Байт“ скоро след като дойде Шоу, в деня, когато се запознаха. Може би го беше проследила от срещата му с Франк Мълинър. И после, след като той я остави в кафенето, Шоу беше видял някой да го шпионира в парка „Сан Мигел“. Мади ли го беше проследила дотам и след това до старата фабрика?

Тя определено го сваляше, очароваше го и флиртуваше с него. Обади му се да го поздрави, че е спасил Софи, и го покани на Конференцията. За да се сближи с него и да влезе в живота му.

Шоу се замисли. Двете жертви бяха изненадани, блъснати на земята и инжектирани с опиата, и после завлечени в автомобил. Мади беше достатъчно силна да го направи. Шоу го знаеше от времето, което прекараха в леглото. Той се замисли за безмилостността, която беше видял изписана на лицето й, докато играеха „Потапяне“ в павилиона на „Хонг-Сунг“. Вълчите й очи, ликуващи, докато го убиваше. И като ловец, тя знаеше как да си служи с оръжия.

Шоу определи двайсет и пет процента на тази хипотеза.

Този процент не издържа дълго и се вдигна на трийсет и после повече, когато той се замисли за мотив. Спомни си за белезите й и как Мади се беше опитала да ги скрие от него. Дали от стеснителност, или защото не искаше Шоу да заподозре коя е всъщност?

Гимназистката, която беше отвлечена преди осем години от тийнейджърите, обсебени от „Шепнещият човек“. Те се бяха опитали да я убият. В новините не се съобщаваше как. Възможно беше да са използвали ножове — друго от оръжията на Шепнещият човек.

Може би Мади беше дошла тук, за да унищожи компанията, публикувала играта, и да я изкара от бизнеса. Разбира се, Мади не знаеше какво му е казал Тони Найт: че нападението преди осем години изобщо не се е отразило на продажбите.

Шоу влезе в интернет и отново потърси информация за произшествието, защото първия път я беше прегледал бегло. Имаше много репортажи за престъплението. Но тъй като момичето беше седемнайсетгодишно тогава, името и снимката му не бяха публикувани. Шоу се съмняваше дали дори Мак може да проникне в досиетата на непълнолетните. Ладона Стандиш имаше достъп, разбира се, и Шоу трябваше да й каже колкото може по-бързо.

Той си каза да успокои топката и да не избързва.

Трийсет и пет процента не бяха сто.

Никога не се движете по-бързо от фактите…

Шоу беше прекарал известно време с Мади — в леглото и извън него. Тя нямаше вид на убиец.

И после, докато преглеждаше едната статия, той научи, че неизвестната тийнейджърка е пострадала от сериозно посттравматично стресово разстройство в резултат на нападението. Късала връзка с реалността — заболяване, с което Шоу беше добре запознат благодарение на баща си. Момичето беше постъпило в психиатрична клиника. Може би Мади беше решила, че жертвите, Софи Мълинър и Хенри Томпсън, не са нищо повече от аватари, които може лесно да бъдат пожертвани в мисията й да съсипе самия Шепнещ човек, Марти Ейвън.

Шоу раздвижи компютърната мишка и скрийнсейвърът изчезна. Появи се прозорец за парола. Шоу не си направи труда да се опитва да я разгадае. Стана и бързо претърси къщата, търсейки пистолета, окървавени ножове, карти или други препратки към местата, където бяха отведени жертвите. Нямаше нищо. Мади беше умна. Сигурно ги беше скрила някъде наблизо.

Ако тя беше извършителят.

Сега процентът се вдигна на шейсет. Защото Шоу беше в банята на Мади и гледаше шишенца с болкоуспокояващи. Вероятно същите, които тя беше използвала, за да упои жертвите на Шепнещият човек. Криминалистите щяха да кажат. Той ги снима с телефона си.

Точно когато го прибираше, телефонът иззвъня.

Стандиш.

Шоу отговори и каза:

— Тъкмо щях да ти се обаждам.

Мълчание. Но само за момент.

— Шоу, къде си?

Той се замисли.

— Навън. Не съм в кемпера си.

— Знам. Стоя до него. Имало е изстрели. Можеш ли да дойдеш колкото е възможно по-бързо?