Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (48)

46.

В шест вечерта Колтър Шоу отново беше в кафене „Куик Байт“.

Той надигна бутилката бира и дълго пи. Беше му навик да пие местната бира, където отидеше. В Чикаго — „Гус Айлънд“. В Южна Африка — „Умомботи“, която миришеше и изглеждаше обезсърчаващо, но те подвеждаше с три процента алкохолно съдържание. В Бостън — „Харпун“.

А в Района на залива на Сан Франциско — „Анкър Стийм“. Тифани беше на работа и го почерпи от името на заведението, като му намигна.

Шоу остави бутилката и затвори очи. Представи си трупа на Хенри Томпсън и различните нюанси на кръвта му върху скалата — бяла и плоска като пресъхналото корито на потока под Еко Ридж.

През годините на търсене на награди Шоу беше постигнал успех повечето пъти. Не всичките, но все пак внушителен брой постижения.

Можеше да определи процента на успехите си, но не го правеше. Струваше му се лекомислено и непочтително.

Помнеше някои от победите — трудните, опасните, онези, за които причина бяха станали отчаянието и безнадеждността на близките, чийто живот рухваше, когато изчезнеше детето им или брачният им партньор, и Шоу им ги върнеше — като във финалните сцени на филми за пътуване във времето, когато катастрофата по чудо е избегната.

Освен успехите повечето задачи си бяха работа, каквато върши един водопроводчик или счетоводител. Те се утаяваха в дълбините на мозъка му, някои изгубени завинаги, а други — картотекирани, за да си ги припомни, ако е необходимо, което се случваше рядко.

Загубите? Те оставаха завинаги.

Тази загуба щеше да остане завинаги. Фактът, че за намирането на Хенри Томпсън не беше предложена награда, нямаше значение. Защото истината беше, че Колтър Шоу не го правеше за парите. Наградата беше важна, защото беше като прожектор, който осветява предизвикателство, което все още никой не беше успял да посрещне. Най-важното беше да намери детето, възрастния родител, страдащ от деменция, беглеца от дома си. Най-важното беше да спаси човешки живот.

Софи Мълинър беше в безопасност, но това не го утешаваше. Кайл Бътлър беше мъртъв. Хенри Томпсън беше мъртъв. И в такива моменти безпокойството се засилваше и се превръщаше в човек, който преследваше Шоу по петите. Като Шепнещият човек.

Изпи още една глътка от богатата на вкус бира. Хладината го успокояваше повече от алкохола. Но нито едното не беше балсам.

Той отиде до гишето за поръчки и помоли Тифани за дистанционното. Искаше да смени канала на телевизора над бара. Тя му го даде. Проведоха кратък разговор за телевизионни програми, към който Шоу не можа да допринесе много. Той видя, че Тифани искаше да продължат да разговарят, но имаше готова поръчка. Шоу изпита облекчение, когато тя тръгна да я занесе, седна пак до масата и смени канала от мача, който никой не гледаше — не и компютърните фанатици в това кафене — на местните новини.

Леко земетресение беше обезпокоило Санта Крус; профсъюзен деятел се бореше с призиви за оставка и твърдеше, че слуховете, че е платил пари под масата за зелена карта, са неверни; в залива на Хаф Мун беше спасен кит; конгресмен от Зелената партия от Лос Анджелис, кандидат за преизбиране, се беше оттеглил, след като се бяха появили истории, че е свързан с екотерористи, които преди няколко години бяха изгорили ски курорт в района на езерото Тахо. Той разпалено отрече връзката. „Кариерата на един човек може да бъде съсипана въз основа на лъжи. Такъв е случаят…“ Шоу престана да внимава, докато най-после чу: „И местните новини. Блогър от Сънивейл и активист за правата на гейовете е бил намерен убит днес в Националния парк «Редудс». Полицията смята, че Хенри Томпсън, петдесет и две годишен, е бил отвлечен, докато се връщал в дома си от лекция в Станфорд снощи, закаран в парка и убит. Не е установен мотив. Говорителят на Съвместната оперативна група за тежки престъпления в Санта Клара каза, че престъплението може да е свързано с отвличането на момиче от Маунтин Вю на пети юни. Деветнайсетгодишната Софи Мълинър беше спасена невредима от Оперативната група два дни по-късно“. Репортажът завърши с лента в дъното на екрана с горещата линия, на която можеше да се обади всеки, който е бил наблизо, когато е бил отвлечен Томпсън, или се е разхождал в парка днес. Пронизителен женски глас прекъсна мислите на Шоу.

— Не съм ти изпращала съобщение. Не те познавам.

Шоу и другите клиенти погледнаха към жената, изрекла резките думи. Тя беше привлекателна, на двайсетина години, седеше пред лаптопа си и държеше чаша кафе. Дългата й кестенява коса беше оцветена в пурпурно в краищата. Беше облечена като манекенка или актриса: небрежно-елегантно. Сините й джинси бяха тесни и нарочно разкъсани тук-там. Бялата й тениска беше широка и смъкната на раменете, разкривайки пурпурните презрамки на сутиена й. Лакът на ноктите й беше син, а сенките на очите — в пастелни есенни тонове.

До нея стоеше млад мъж на нейните години, облечен по коренно различен начин. Широкият му карго панталон беше доста износен и ризата на червени и черни карета — твърде голяма за него. Беше висок метър седемдесет и седем и слаб. Имаше права коса, която не беше много чиста и вероятно беше подстригана от самия него, майка му или сестра му. Тъмните му вежди бяха свъсени над месестия нос. В ръцете си стискаше голям сив лаптоп, два пъти по-дебел от този на Шоу. Лицето му беше яркочервено от смущение. В очите му блестеше гняв.

— Ти си Шери 38. — Младежът поклати глава. — Писахме си съобщения в играта „Кол ту Армс IV“. Ти писа, че ще бъдеш тук. Аз съм Брад Х66.

— Не съм никаква Шери. И не знам кой си ти, по дяволите.

Той заговори по-тихо.

— Ти писа, че искаш да станем гаджета. Ти го написа! — измърмори младият мъж. — А после идвам аз и ти не харесваш това, което виждаш. Така ли е?

— Моля те. Наистина ли мислиш, че съм загубенячка, която играе „Кол ту Армс“? Разкарай се!

Младежът отново се огледа наоколо, а после се отказа и се приближи до гишето за поръчки.

Опасностите на интернет. Дали злонамерени хора бяха накиснали горкото хлапе? Шоу си спомни какво му беше казала Мади Пул за случая със специалните части. И колко лесно е да хакнеш геймърски сървър, както му беше казал Марти Ейвън.

Или пък младежът беше прав, че описанието, което беше изпратил онлайн на младата жена, не отговаряше на малко ексцентричния му вид на компютърджия и затова тя го беше изгонила?

Младият мъж поръча нещо, плати, взе номер на маса в дъното, седна на стола и отвори лаптопа си. Включи обемисти слушалки и започна да трака по клавиатурата. Лицето му все още беше зачервено и той мърмореше нещо под носа си.

Шоу извади тетрадка и писалката си и по памет нарисува карта на мястото, където беше убит Хенри Томпсън. Сигурната му ръка завърши чертежа за пет минути. Подписа я с инициалите си в долния десен ъгъл, както винаги правеше. Чакаше мастилото да изсъхне, когато вдигна глава. Мади Пул влизаше в кафенето. Очите им се срещнаха. Тя се усмихна. Той кимна.

— Виж се само — каза Мади. Вероятно имаше предвид позата му. Шоу се беше облегнал назад на стола и бе протегнал крака. Върховете на обувките му „Еко“ сочеха към тавана.

И после усмивката й помръкна. Тя се вгледа в лицето му. И по-точно в очите му.

Мади седна, взе бутилката бира от него, доближи я до устните си и отпи голяма глътка.

— Ще ти купя друга.

— Не се притеснявай — отвърна Шоу.

— Какво има? И по-добре не казвай „нищо“.

Той не й беше написал съобщение, нито й беше казал за убийството на Томпсън.

— Загубихме втората жертва.

— Колт! Боже! Почакай. Онова убийство в Националния парк? Мъжът, който е бил застрелян?

Шоу кимна.

— Пак ли „Шепнещият човек“?

— Полицията все още не говори за това по новините. Не искат Геймъра да разбере какво знаят.

— Геймъра?

— Така го наричат. — Той отпи от бирата си. — Закарал Томпсън в планината и го оставил с петте предмета. Томпсън се свестил и запалил сигнален огън. Така стигнахме до него. Но Геймъра се е върнал да го преследва. И това е част от играта.

Мади разгледа картата и след това го погледна в очите. Шоу й обясни навика си да рисува карти.

— Добър си.

Той погледна мястото на картата, което обозначаваше подножието на скалата, където беше умрял Хенри Томпсън. Затвори тетрадката и я прибра.

Мади стисна рамото му.

— Съжалявам. Ами Тони Найт? Не ми каза какво се случи. Тревожех се, докато не получих съобщението ти.

— Бях зает. А за Найт? Сгреших. Не е бил той. Найт помогна.

— Полицията има ли някакви идеи кой е бил?

— Не. Предполагам, някой психопат. Не съм виждал такова нещо — това точно моделиране по сюжета на играта. Майка ми може да е познавала такива хора.

— Ти каза, че тя е психиатър.

Шоу кимна.

Мери Дав Шоу беше правила много проучвания за медикаменти за лечение на психичноболни престъпници и като главен следовател беше спечелила много пари за субсидии за Калифорнийския университет и други учебни заведения.

Това беше на ранен етап в кариерата й — преди да се преместят на изток, разбира се. През последните години практиката й беше ограничена до семейна медицина и акушерство във и около Уайт Сълфър Спрингс и управлението на симптоми на параноя и шизофрения, въпреки че това включваше само един пациент: Аштън Шоу.

Колтър все още не беше споделил много за баща си с Мади.

— Полицията предлага ли награда? — попита тя.

— Може би, не знам. Не ме интересува. Искам само да хвана убиеца. Аз…

Той така и не се доизказа. Мади се наведе към него и го целуна. Силните й ръце се вкопчиха в сакото му. Езикът й изследваше.

Той отвърна на целувката й. Усети вкус на червило, ментов, въпреки че не беше видял цвят.

Шоу плъзна ръка на тила й и зарови пръсти в гъстата й коса. Притегли я към себе си и почувства гърдите й до тялото си.

Двамата заговориха едновременно.

Тя допря пръст до устните му.

— Първо аз. Живея на три преки от тук. А сега, какво искаше да кажеш?

— Забравих — отвърна Шоу.