Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (39)

37.

Джими Фойл, съоснователят на „Найт Тайм“, беше на трийсет и пет години.

Шоу си спомни, че той е и главният дизайнер на игри, „гуруто на геймърството“. Каквото и да означаваше това.

Ниският як мъж имаше права черна коса, която се нуждаеше от подстригване. Лицето му беше момчешко и имаше леко набола брада. Сините му джинси бяха нови, черната тениска — стара — и карираната риза с къси ръкави в избеляло оранжево и черно беше измачкана. Корпоративната униформа не беше задължителна за него, вероятно защото като създател на петнайсет квадрилиона планети можеше да се облича както иска.

Шоу реши, че външният му вид, макар и малко по-официален заради ризата, е вдъхновен от Марк Зукърбърг.

Фойл беше нервен, но не от несигурност, а като онези хора, които са изключително умни и чиито пръсти и крайници се движат в ритъм с бързо разсъждаващите им умове. Той се беше присъединил към Найт и тримата бяха сами. Найт беше изгонил служителите, като изкрещя:

— Всички вън!

Шоу пиеше на малки глътки кафето, което беше чудесно, но въпреки това костариканският вариант не отговаряше на твърдението, че засенчва салвадорския.

Фойл слушаше обяснението на Шоу за отвличанията и седеше приведен напред. Изглеждаше стеснителен и не изрече любезности или поздрав, нито стисна ръката на Шоу. Може би беше малко аутист. Или вероятно в мислите му постоянно се въртеше софтуерен код и идеята за социални контакти се появяваше за кратко, ако изобщо се появяваше. Не носеше венчална халка или други накити. Мокасините му бяха стари и износени.

Когато Шоу приключи, Фойл каза:

— Да, чух за момичето. И по новините тази сутрин съобщиха за друго отвличане. Журналистите казаха, че вероятно е същият човек, но не бяха сигурни. — Той говореше с напевен бостънски акцент и Шоу предположи, че може би е придобил компютърните си умения в Масачузетския технологичен институт.

— Смятаме, че е вероятно.

— Не споменаха нищо за „Шепнещият човек“.

— Именно това имам предвид. Казах на следователите, но не знам колко сериозно приеха идеята.

— Полицията храни ли надежда, че ще намери новата жертва? — Начинът на говорене на Фойл беше скован и официален като компютърен код.

— Допреди един час нямаха никакви следи.

— И вие предполагате, че похитителят е някакъв откачен хлапак, който е приел присърце играта, като онези момчета преди няколко години, или е наемник, който се преструва на откачен хлапак, за да прикрие нещо друго.

— Точно така.

— Какво мислиш, Джими? — попита Найт. За разлика от диктаторското му отношение към подчинените, с Фойл той се държеше почтително, дори раболепно.

Фойл мълчаливо барабанеше с пръсти по бедрото си, а очите му се стрелкаха насам-натам.

— Маскира се като психясал геймър, за да прикрие друга причина за отвличанията? Не знам. Струва ми се твърде сложно, твърде много работа. Има твърде голяма вероятност да го разкрият.

Шоу беше съгласен.

— Но изтрещял играч, който прекрачва границата? — Фойл кимна замислено. — Знаете ли категоризацията на Бартъл за играчите на видеоигри?

Найт се изсмя гърлено.

— С цялото ми уважение, той не знае абсолютно нищо за игрите.

Това не беше съвсем вярно, но Шоу не каза нищо.

Фойл превключи на академичен режим. Очите му се отвориха широко за момент — първата проява на емоция.

— Важно е. Според Бартъл има четири личностни профила на геймъри. Първите се стремят към постижения. Тяхната мотивация е да трупат точки в игрите и да постигат предварително набелязани цели. Вторите са изследователи. Те искат да проучат неизвестността и да откриват места, хора и същества, които не са виждали. Третите са общителните. Те изграждат мрежи и създават общности. — Той млъкна за момент. — И накрая четвъртите: убийци. Те играят, за да се състезават и да победят. За тях това е единствената цел на играта. Победата. Не непременно да отнемат човешки живот. Доставят им удоволствие и състезателните коли, и спортните игри. Но стрелците от първо лице са любимите им.

Убийци…

— Ние прекарваме доста време да профилираме хората, за които създаваме игрите — продължи Фойл. — Профилът на Убийците е предимно мъже, между четиринайсет и двайсет и три години, които играят най-малко три часа на ден, често до осем-десет. Те често имат проблемен семеен живот, вероятно ги тормозят в училище и са самотници. Но най-важният елемент на убийците е, че им е необходим някой, срещу когото да се състезават. И тъй като не могат да го правят в реалния живот, защото е твърде стресиращо, правят го онлайн.

Фойл млъкна и на лицето му се изписа леко задоволство.

Шоу не разбра защо.

— Какво ни помага този профил?

Найт и Фойл, изглежда, се изненадаха от въпроса.

— Ами, защото може да ви заведе право до вратата на виновника — отговори дизайнерът на игри.