Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (2)

1.

Той помоли жената да повтори.

— Онова нещо, което той хвърли — каза тя. — С горящия парцал.

— Хвърли го?

— Като в размирици. Бутилка. Виждаш ги по телевизията.

— Коктейл „Молотов“ — рече Колтър Шоу.

— Да, да — потвърди Карол. — Мисля, че той имаше такова нещо.

— Гореше ли? Парцалът?

— Не, но нали знаете…

Гласът на Карол беше дрезгав, въпреки че Шоу не я беше виждал да пуши, нито пък миришеше на цигари. Беше облечена със зелена рокля от някакъв мек плат. Естественото й изражение, изглежда, беше разтревожено, но тази сутрин беше по-обезпокоено от всякога.

— Той беше ей там. — Тя посочи.

Къмпингът за каравани „Оук Вю“, един от по-занемарените, в които беше отсядал Шоу, беше опасан от дървета, повечето шубраци, дъбове и борове, някои мъртви и всичките сухи. И гъсти. Трудно беше да се види къде е „ей там“.

— Повикахте ли полицията?

Мълчание.

— Не, не беше… Как се казваше?

— Коктейл „Молотов“.

— Ако той не е носел такова нещо, ще изпадна в неудобно положение. Пък и достатъчно често съм викала полицията за разни неща тук.

Шоу познаваше десетина собственици на къмпинги за каравани. Повечето бяха семейни двойки и работата беше добра за женени двойки на средна възраст. Ако имаше сам човек като Карол, това обикновено беше жена и обикновено вдовица. Те звъняха на 911 за спорове и караници в къмпинга по-често от покойните си съпрузи, които в повечето случаи бяха въоръжени.

— От друга страна — продължи Карол, — огън. Тук. Знаете.

Калифорния беше лесно възпламенима като кутия кибрит, както знаеше всеки, който гледаше новините. Човек си мисли за щатски паркове, предградия и земеделски ниви, но и големите градове не са защитени от пожарите в природата. Шоу смяташе, че един от най-опустошителните пожари в историята на щата беше в Оукланд, много близо до мястото, където стояха в момента.

— От време на време изритвам някого и те казват, че ще се върнат и ще си разчистят сметките с мен — изумено добави тя. — Дори когато съм ги хванала, че са откраднали четирийсет ампера, а са платили за двайсет. Какви хора.

— И искате аз да…

— Не знам, господин Шоу. Само огледайте. Може ли да огледате? Моля ви.

Шоу присви очи, вгледа се в гората и съзря движение, което може би не беше от ветреца. Човек, който вървеше бавно? И ако беше така, темпото означаваше ли, че той се движи тактически, защото крои нещо лошо?

Карол не откъсваше очи от Шоу. Гледаше го по особен начин. Той беше цивилно лице, никога не беше казвал, че е нещо друго, но имаше характера и поведението на ченге.

Шоу заобиколи към началото на къмпинга и тръгна по напукания и неравен тротоар и после по тревистия банкет на неоживен път в този неоживен край на града.

Да, на двайсетина метра от Шоу имаше някакъв човек, с тъмно яке, сини джинси и черна плетена шапка. Носеше ботуши, които му помагаха да върви през шубраците, както и да срита противник. И да, или беше въоръжен с бензинова бомба, или държеше бира и салфетка в ръка. На някои места беше рано за бира, но не и в тази част на Оукланд.

Шоу се вмъкна в гъсталаците вдясно и тръгна бързо, като внимаваше да не вдига шум. Боровите иглички, които бяха нападали по земята през последните няколко сезона, заглушаваха стъпките му.

Който и да беше човекът, отмъстителен наемател или не, беше подминал бунгалото на Карол. Тя не беше в опасност. Но Шоу нямаше да позволи на този човек да му се размине.

Чувстваше, че нещо не е наред.

Човекът се приближаваше до частта на къмпинга за каравани, където беше паркиран кемперът „Уинебаго“ на Шоу, сред много други кемпери и каравани.

Шоу проявяваше интерес към коктейлите „Молотов“. Преди няколко години той издирваше беглец, обвинен в измама с петрол в Оклахома, когато някой хвърли бензинова бомба през предното стъкло на кемпера му. Превозното средство изгоря до шасито за двайсетина минути и той едва успя да спаси личните си вещи. Все още носеше спомена за характерната и неприятна миризма във въздуха около металния скелет.

Вероятността да бъде нападнат от две измислени от руснаците оръжия през целия си живот, още по-малко в период от няколко години, беше малка. Той я определи на пет процента. Цифрата беше още по-малка предвид факта, че Шоу беше дошъл в района Оукланд/Бъркли по лична работа, не да съсипва живота на някой беглец. И макар че вчера беше извършил закононарушение, наказанието би било порицание, сблъсък с мускулест охранител или, в най-лошия случай, с полицията. Не огнена бомба.

Сега Шоу беше само на десетина метра зад човека, който оглеждаше района — къмпинга за каравани, пътя и няколкото изоставени сгради от другата страна.

Мъжът беше спретнат, бял, с гладко избръснато лице. Шоу прецени, че е на петдесет и осем години. Кожата на лицето му беше осеяна с белези от шарка. Кестенявата му коса под шапката, изглежда, беше късо подстригана. Във външния вид и движенията му имаше някакви характерни особености като на гризач. Съдейки по позата му, Шоу реши, че мъжът е бивш военен. Самият Шоу не беше военен, но имаше приятели и познати военни и бе прекарал част от младостта си в паравоенно обучение и редовно беше отговарял на въпросите в преработения и допълнен „Наръчник за оцеляване на армията на САЩ“.

И мъжът наистина държеше коктейл „Молотов“. Салфетката беше напъхана в гърлото на бутилката и Шоу долови миризма на бензин.

Шоу беше запознат с револверите, полуавтоматичните пистолети, полуавтоматичните пушки, пушките с ръчно презареждане, ловните пушки, лъка и стрелите и прашките. И имаше повече от мимолетен интерес към ножовете. Той извади от джоба си оръжието, което използваше най-често — мобилния си телефон, в момента айфон. Натисна няколко бутона и когато отговори диспечерът на полицията и на пожарната, прошепна мястото и какво вижда и след това затвори. Въведе още няколко команди и пусна мобилния телефон във вътрешния джоб на тъмното си, карирано спортно сако. Помисли си с тъга за закононарушението вчера и се запита дали обаждането му ще даде възможност на властите да го идентифицират и арестуват. Изглеждаше малко вероятно.

Шоу реши да чака, докато пристигнат професионалистите. Това не беше неговата битка.

И в същия момент в ръката на мъжа се появи запалка, но без цигара, която да запали.

Това реши въпроса.

Шоу излезе от храстите и се приближи до мъжа.

— Добро утро.

Човекът се обърна бързо и приклекна. Шоу забеляза, че той не посегна към колана или вътрешния си джоб. Може би защото не искаше да пусне бензиновата бомба или защото не беше въоръжен. Или защото беше професионалист и знаеше точно къде е пистолетът му и за колко секунди ще го извади, ще се прицели и ще стреля.

Присвитите очи на продълговатото му лице претърсиха Шоу за оръжия и други заплахи. Той огледа черните джинси, черните обувки „Еко“, сивата карирана риза и сакото му. Късо подстриганата му руса коса. Гризача явно си беше помислил, че Шоу е ченге, но моментът Шоу да покаже значката си и с официален тон да поиска документ за самоличност беше дошъл и отминал, и беше стигнал до заключението, че Шоу е цивилен. И че не трябва да го приема лекомислено. Шоу тежеше осемдесет и два килограма, беше висок метър и осемдесет, широкоплещест, як и мускулест. Имаше малък белег на бузата, по-голям на врата. Шоу не правеше кросове като любимо занимание, но се катереше по скали и беше шампион по борба в колежа. Беше в превъзходна физическа форма. Не откъсваше очи от Гризача.

— Хей, ти там. — Тенор, обтегнат като изопната тел на ограда. С акцент от Средния запад, може би от Минесота.

Шоу погледна бутилката.

— Може да е пикня, не бензин, откъде да знаеш? — Усмивката на мъжа беше напрегната като тембъра на гласа му. И лъжеше.

Шоу се запита дали няма да се сбият. Това беше последното, което искаше. Отдавна не беше удрял някого. Не му харесваше. Още по-малко му харесваше да го удрят.

— Какво е това? — попита той и кимна към бутилката в ръката на мъжа.

— Кой си ти?

— Турист.

— Турист — повтори мъжът и се замисли, като ту свеждаше, ту вдигаше очи. — Аз живея малко по-нататък по улицата. В запустелия парцел до мен има плъхове. Щях да ги изгоря.

— Тук, в Калифорния? В най-сухия юни от десет години?

Въпросът на Шоу прозвуча така, сякаш питаше: „Но кой знае?“.

Не че имаше значение. Нямаше парцел, нито плъхове, въпреки факта че мъжът повдигна въпроса, предполагаше, че може би е горил живи плъхове. Неприязънта се свърза с предпазливост.

Никога не оставяйте животно да страда…

Шоу погледна над рамото на мъжа — към мястото, към което човекът се беше отправил. Вярно, там имаше пустеещ парцел, но се намираше до стара търговска сграда. Не въображаемият пустеещ парцел до въображаемата къща на мъжа.

Човекът присви очи още повече, когато чу сирената на приближаващата се полицейска кола.

— Ти сериозно ли? — Гризачът направи гримаса, сякаш искаше да каже: „Трябваше ли да ги повикаш?“ и измърмори нещо.

— Остави бутилката — каза Шоу. — Веднага.

Мъжът не го направи. Спокойно запали напоения с бензин парцал, който пламна, и като питчър, който се прицелва, погледна напрегнато Шоу и хвърли бомбата към него.