Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (6)

5.

Шоу седеше прегърбен над счупената масичка за кафе.

Пред него имаше тетрадка с размери тринайсет на осемнайсет сантиметра, с трийсет и два бели листа без редове. В ръката си държеше писалка „Делта Титанио Галасия“, черна, с три оранжеви пръстена близо до писеца. Хората го мислеха за претенциозен. Шоу обаче беше неумолим писач и италианската писалка, която не беше евтина и струваше двеста и петдесет долара, но едва ли можеше да се нарече лукс, натоварваше много по-малко мускулите на ръката му от химикалка или дори маркер. Писалката беше най-добрият инструмент за работа.

Шоу и Мълинър не бяха сами. До Шоу седеше и тежко дишаше причината бащата да е сигурен, че дъщеря му не е избягала — Лука.

Послушен, обикновен, бял пудел.

— Фий не би изоставила Лука. Невъзможно. Ако беше избягала, щеше да го вземе. Или поне щеше да се обади да пита как е кучето.

В „Дворът“ имаше кучета, пойнтери за намиране на дивеч и ретривъри за носене на дивеч, и всичките лаеха като луди, ако пристигнеше неканен гост. Колтър и Ръсел бяха съгласни с възгледа на баща им, че кучетата са служители, не обекти на обич. Малката им сестра Дорион, от друга страна, озадачаваше животните, като им обличаше дрехи, които шиеше сама, и им позволяваше да спят в леглото й при нея. Шоу възприемаше присъствието на Лука като улика, макар и не доказателство, че деветнайсетгодишното момиче не е избягало. Той определяше деветдесет процента вероятност тя да е отвлечена или пострадала при нещастен случай.

Колтър Шоу поиска да знае подробности за изчезването на Софи, какво са казали полицаите, когато Мълинър им се е обадил, и за семейството и приятелите й.

Със ситен, елегантен почерк, абсолютно хоризонтален на бялата хартия без редове, Шоу записа всичко, което можеше да се окаже полезно, без страничните подробности. И после, след като приключи с въпросите, остави Мълинър да говори. Обикновено получаваше най-ценната информация по този начин. Намираше златни зрънца в несвързаното бръщолевене.

Мълинър отиде в кухнята и след момент се върна с купчина листове и самозалепящи се листчета, които съдържаха имена, телефонни номера и адреси, написани с два различни почерка. Неговият и на Софи. Телефонни номера на приятели, уговорени срещи, работни и учебни графици. Шоу преписа информацията. Ако се стигнеше до полицията, Мълинър трябваше да има оригиналите.

Бащата на Софи беше свършил добра работа, търсейки дъщеря си. Беше разпространил десетки листовки „ИЗЧЕЗНАЛА“. Беше се свързал с шефа на Софи в софтуерната фирма, където тя работеше на половин ден, с пет-шест преподаватели в университета, където учеше Софи, и с треньора й. Беше разговарял с някои от приятелите й, въпреки че списъкът беше кратък.

— Не съм от най-добрите бащи — призна Мълинър, навел глава. — Майката на Софи не живее в този щат. Работя на две места. За всичко отговарям аз. Не ходя на събитията и на мачовете й, както би трябвало. Софи играе лакрос. — Той посочи разхвърляната къща. — Софи не прави купони тук. Виждаш защо. Нямам време да чистя. А да платя за тази услуга? Забрави.

Шоу отбеляза лакроса. Това означаваше, че момичето може да тича и има силни мускули и състезателен дух.

Софи би се борила — ако има възможност да се бори.

— Софи често ли нощува в домовете на приятелките си?

— Вече не много често. Това беше, докато учеше в гимназията. Но винаги се обажда. — Мълинър примига. — Не ти предложих нищо. Съжалявам. Кафе? Вода?

— Не, не е необходимо.

Като повечето хора, и Мълинър не можеше да откъсне очи от изящно оформените думи, които Шоу бързо изписваше с морскосиньо мастило.

— Учителите ти в училище ли те научиха на това?

— Да.

Донякъде.

Огледът на стаята на Софи не разкри нищо полезно. Беше пълна с книги за компютри, платки, дрехи в гардероба, афиши за концерти и поставка за накити с формата на дръвче. Типична за нейната възраст. Шоу забеляза, че Софи е художничка, при това добра. На тоалетката имаше купчина пейзажи с водни бои, дръзки и колоритни. Хартията се беше смачкала, докато съхнеше, свалена от триножника.

Мълинър беше казал, че дъщеря му е взела със себе си лаптопа и телефона си. Шоу очакваше това, но остана разочарован, че тя няма втори компютър, който да прегледа, въпреки че това обикновено не помагаше особено много. Рядко намираш вписване: Брънч в неделя, а после ще избягам, защото мразя шибаните си родители.

И никога не се налагаше да търси усилено писмо, оставено преди самоубийство.

Шоу поиска да види снимки на момичето, с различни дрехи и направени от различни ъгли. Мълинър му даде десетина ясни снимки.

Мълинър седна, но Шоу остана прав, и без да поглежда тетрадката си, каза:

— Софи е излязла в четири следобед, в сряда, преди два дни, след като се е прибрала у дома след часовете в университета. След това, в пет и половина, е отишла да кара велосипед и повече не се е върнала у дома. Ти си пуснал обявата за наградата в четвъртък рано сутринта.

Мълинър потвърди, като кимна.

— Хората рядко предлагат награда толкова скоро след изчезването — и при липса на нечестна игра.

— Аз… Знаете как е. Беше ужасяващо. Много се разтревожих.

— Трябва да знам всичко, Франк. — Сините очи на Шоу се втренчиха в него.

Десният палец и показалец на Мълинър отново започнаха да мачкат оранжевата топка за голф. Погледът му беше вперен в самозалепящите се листчета на масичката за кафе. Той ги събра, подреди ги и после спря.

— Скарахме се с Фий. В сряда. След като тя си дойде вкъщи. Беше голяма кавга.

— Разкажи ми. — Шоу заговори с по-мек глас и седна.

— Направих нещо глупаво. Обявих къщата за продажба в сряда и казах на брокера да изчака да сложи табелата „ПРОДАВА СЕ“, докато кажа на Фий. Той обаче я сложи и една приятелка малко по-нататък по улицата я видяла и се обадила на Фий. По дяволите, трябваше да го обмисля по-добре. — Той вдигна насълзените си очи. — Опитах всичко, за да избегна да се преместим. Работя на две места. Взех назаем пари от новия съпруг на бившата ми жена. Само си помисли. Направих всичко възможно, но ме мога да си позволя да остана. Това е нашата фамилна къща! Фий израсна тук, а аз ще я изгубя. Данъците в окръга са смазващи. Намерих друга къща в Гилрой, на юг от тук. Далеч на юг. Само това мога да си позволя. Софи ще пътува два часа до университета и работата си. Няма да вижда много приятелите си. — Мълинър се засмя горчиво. — Тя каза: „Страхотно, местим се в шибаната световна столица на чесъна“. И това е факт. „А ти дори не ми каза.“ Направо изтрещях. Разкрещях й се. Как може да не оценява онова, което правя. И че аз ще пътувам много по-дълго от нея. Софи грабна раницата си и ядосано излезе. — Той отмести очи от Шоу. — Страхувах се, че ако ти кажа, ти ще си помислиш, че тя със сигурност е избягала, и няма да ми помогнеш.

Това отговаряше на важния въпрос защо наградата е обявена толкова бързо и предизвика безпокойство в Шоу. Вярно, Мълинър наистина изглеждаше обезумял от притеснения. Той беше допуснал къщата да отиде по дяволите. Това свидетелстваше за искрената му тревога за дъщеря му. И все пак, убийци съпрузи, делови партньори, братя и сестри и дори родители обявяваха награди, за да се представят за невинни. И обикновено предлагаха наградата веднага, както беше направил Мълинър.

Не, той беше напълно оневинен. Но признанието за спречкването и другите заключения на Шоу за него предполагаха, че Франк няма нищо общо с изчезването на дъщеря си.

Причината за незабавното обявяване на наградата беше оправдана: щеше да бъде непоносимо да мисли, че той е принудил дъщеря си да напусне дома си и я е тласнал в ръцете на убиец, изнасилвач или похитител.

— Ако с нея се случи нещо… аз… — прошепна Мълинър, а после млъкна и преглътна.

— Ще ти помогна! — обеща Шоу.

— Благодаря! — прошепна Франк и се разрида. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам…

— Не се тревожи.

Мълинър погледна часовника си.

— По дяволите, трябва да отивам на работа. Това е последното, което искам да правя. Но не мога да загубя работата си. Моля те, обади ми се. Каквото и да откриеш, веднага ми се обади.

Шоу сложи капачката на писалката си, пъхна я във вътрешния джоб на сакото си, стана, затвори тетрадката и излезе от къщата, без да го изпращат.