Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (59)

57.

Въпреки че беше неспокоен по природа, Колтър Шоу не беше нетърпелив. Сега обаче, когато Елизабет Чабел беше изчезнала и я грозеше сериозна опасност, а Геймъра се готвеше да изиграе последното действие на „Шепнещият човек“, той чакаше с нетърпение да се появи Еди Лин.

Ейвън се обади на пет-шест места и намери връзка с „Хонг-Сунг“ — човек на име Тревър, за когото не каза нищо повече. Тревър щеше да свърже Шоу с Лин, който беше служител в ХСЕ. Това явно коства на Ейвън нещо значително. Ясно беше, че той ще лицензира някакъв софтуер на Тревър с отстъпка в замяна за уреждане на среща между Шоу и Лин.

В момента Шоу беше на уговореното място в уречения час: старателно планиран и поддържан парк. Виещи се пътеки, посипани с обли камъчета, с високи, леко полюшващи се треви, тръстики, цветни лехи и дървета от двете страни. Тревата беше яркозелена като кожата на извънземно във видеоигра. Спокойното езеро беше населено с големи риби, червени, черни и бели.

Градините бяха балансирани по цвят, оформени като с лазер и идеално симетрични.

Това изнервяше Колтър Шоу. Той харесваше пейзажи, оформени от растителността, водата, пръста и скалите.

Докато вървеше по пътеката, Шоу съзря централата на „Хонг-Сунг Ентърпрайзис“. Сградата представляваше лъскава медночервена поничка с огледални стъкла. От едната страна имаше четири огромни предавателни антени.

Вероятно точно каквото беше необходимо, за да се изпратят данни в ефира.

Еди Лин му беше казал да седне на определена пейка, пред плачеща върба, или на някоя съседна, ако първата е заета. Шоу забеляза нещо: пейката не се виждаше от офисите на компанията. Предпочитаната пейка беше свободна. Зад нея имаше гъсти чемшири, растение, което миришеше на амоняк.

Нетърпението на Шоу се засилваше и мислейки за Елизабет Чабел на потъващия кораб, той поглеждаше часовника си, за да види колко е часът, когато чу напрегнат мъжки глас:

— Господин Шоу.

Еди Лин беше висок слаб мъж на трийсетина години. Имаше азиатски черти. Носеше тениска с якичка с логото на ХСЕ от лявата страна на гърдите и широк тъмносив панталон.

Той седна до Шоу, когото Тревър сигурно му беше описал. Не протегна ръка да се здрависат. На Шоу му хрумна абсурдната мисъл, че мъжът не иска да предаде ДНК, която може да бъде използвана като доказателствен материал.

— Имам само няколко минути. — Лин се намръщи. — Трябва да се връщам в офиса. Правя го само защото… — Гласът му заглъхна.

Защото Тревър го държеше с нещо. Изнудването е отвратително, но много ефикасно средство.

— Чухте ли за отвличанията?

— Да, да, да. Само за това говорят по новините. И единият похитен е убит. — Лин говореше високо и бързо.

— Убитият е работел по статия за кражба на данни от геймъри — продължи Шоу. — Смятаме, че е имал предвид „Потапяне“.

— О, боже. Нима мислите, че господин Хонг Уей има нещо общо с това?

— Не знаем. Но знаем, че животът на една жена е в опасност. Проверяваме всички следи. Тази е една от тях.

Лин подръпна якичката си.

— Кой сте вие? Господин Тревър каза, че сте нещо като частен детектив.

— Работя с полицията.

Еди Лин не слушаше. Вцепени се веднага щом се чуха стъпки — леко поскърцване на подметки по пътеката. Шоу ги чу едва след реакцията на азиатеца.

Лин сложи ръце на пейката, сякаш се приготви да побегне.

Заплахата обаче се оказаха две жени. Едната беше бременна и буташе количка с мъничко спящо бебе. Двете разговаряха и пиеха сокове с лед. Приятелката беше по-млада и Шоу я видя, че поглежда със завист бебето в количката. Двете жени — едната счетоводителка, а другата майка — седнаха на съседната пейка и започнаха да обсъждат колко малко часове спят.

Лин видимо се успокои и продължи, въпреки че сега шепнеше:

— Хонг Уей е корав човек. Безмилостен. Но да убие някого?

— Вие пишете програмен код. Така ми каза Марти Ейвън.

— Да.

— За „Потапяне“?

Очите на Лин огледаха парка. Той не видя заплаха, наведе се по-близо до Шоу и каза:

— Преди време. За разширен пакет.

— Искам мнението ви за идеята, която проучваме.

Еди Лин преглътна. Шоу осъзна, че той го прави често, откакто е седнал на пейката.

— Добре.

Шоу му обясни хипотезата си за кражба на данни чрез очилата, които се използват в играта „Потапяне“.

— Възможно ли е да се направи? — попита той.

Лин изглеждаше стъписан, докато мислеше по въпроса. Първата му реакция беше да поклати глава.

— Камерите на очилата са с висока разделителна способност. Данните са твърде много… освен ако… — Тънките му устни се разтеглиха в лека усмивка. — Освен ако не качват видеозаписи, а скрийншотове, компресирани изображения с формат „джейпег“ и архивират други. Да, да, така може да стане! И след това всичко отива заедно с другата, обща информация тук. После данните може да бъдат обработени и продадени или използвани от самата компания. Имаме отдели за реклама, маркетинг, консултации.

— Мисля също така, че има риск Хонг Уей да краде чувствителна правителствена информация — добави Шоу. — Той раздава хиляди копия на „Потапяне“ на войници.

Еди Лин явно се разтревожи и преплете пръсти. Току-що беше паднал в заешката дупка на правителствена интрига. И после леко се намръщи.

— Какво има? — попита Шоу.

— В мазето на сградата има някаква база — каза Лин след кратко мълчание. — В дъното. Достъпът там за обикновени служители е забранен. Има отделен персонал. Идват посетители с хеликоптер. Влизат, вършат нещо и си тръгват. Чухме, че се нарича „Проектът Миневра“. Но никой не знае за какво става дума.

— Нуждая се от помощта ви — каза Шоу.

Преди Лин да може да отговори, Шоу чу шумолене зад тях.

Не, не. Шоу изведнъж осъзна, че жена, бременна в четвърти-пети месец, не може да има новородено бебе. Тя буташе количка с кукла. Той скочи, хвана Лин за ръката и каза:

— Да се махаме веднага от тук!

Лин ахна.

Но беше твърде късно.

Бременната жена блъсна настрана количката и стана. „Приятелката“ й говореше в микрофон на китката си и източникът на звука зад тях се оказаха двама охранители, които изскочиха от чемширите. Движенията на едрите азиатци бяха съвършено хореографирани. Единият насочи пистолет „Глок“ към Лин и Шоу, а другият изпразни джобовете им.

„Майката“ със студените очи взе вещите им. Отвори чантата си и Шоу видя, че и тя е въоръжена. Имаше пистолет „Глок“, деветмилиметров. Същото оръжие, с което беше застрелян Кайл Бътлър, и с което по всяка вероятност беше ударен и убит Хенри Томпсън.

На широката пътека, на няколко крачки от тях, с изсвирване на гумите спря черен джип. Единият охранител сграбчи за рамото Шоу, а другият хвана Лин. Набутаха ги на седалките в средата, които бяха отделени от предните с плексигласова преграда. На вратите нямаше дръжки.

— Вижте, мога да обясня — извика Лин. — Вие не разбирате!

До тях спря второ превозно средство, голям черен автомобил. Двете жени се качиха вътре. „Приятелката“ задържа вратата отворена за другата, която явно беше организаторката на несъмнено гениалната операция по задържането.

Шофьорът слезе, сгъна бебешката количка, сложи я в багажника и хвърли куклата след нея.