Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (57)

55.

Те отново отидоха в „Куик Байт“.

Шоу вече познаваше някои от редовните клиенти. Наблизо седеше младежът с ризата на червени и черни карета, чиято потенциална романтична връзка с красивата млада жена беше осуетена или от нейното решение, или от някаква жестока шега. Той забеляза десетина други, които явно се чувстваха като у дома си. Някои разговаряха помежду си, други по телефоните си, трети общуваха с лаптопите си.

Шоу сърфираше в интернет и преглеждаше медицински сайтове на телефона си. Той показа на Стандиш рисунка на човешкия череп, с името на всяка кост. Клиновидната кост се намираше точно зад очната кухина.

— Това ли е костта? — попита тя и после млъкна за момент. — Добре. Следващият въпрос е дали Геймъра си служи с дясната ръка.

— Именно това е следващият въпрос. Защото ако е така, това означава, че извършителят е ударил Томпсън отпред. И вероятно е станало точно така, защото хората, които си служат с лявата ръка, са само десет процента от населението.

Стандиш бавно огледа кафенето.

— Нека поразсъждаваме за това. Томпсън кара по улицата и Геймъра го следи. Той изпреварва Томпсън, спира и чака, а после хвърля камък върху предното стъкло на колата му. Томпсън слиза. Геймъра се приближава с насочен към него пистолет. Томпсън мисли, че искат да откраднат колата му. Правило номер едно: дай ключовете. Винаги можеш да си вземеш друга кола.

— Геймъра обаче го удря с пистолета и разбива лицевата му кост. Това означава, че не му е пукало дали Томпсън го е видял, или не. Дори убиецът да е носел маска, Томпсън пак е щял да съобщи някакво описание. Ето защо Геймъра от самото начало е смятал да го убие.

— Времето на настъпването на смъртта в доклада, който Дан Уайли донесе на Прескот — каза Стандиш. — От там си се досетил.

Шоу кимна.

— Станало е само един час и нещо, след като Томпсън е бил отвлечен. Геймъра го е закарал в парка „Редудс“, завел го е до ръба на скалата и веднага го е застрелял. Не Томпсън, а Геймъра е запалил огъня, за да привлече вниманието ни и да намерим трупа — и изображението на Шепнещият човек.

— Тук изобщо не става въпрос за играене на страшна игра в реалния живот.

— Не — съгласи се Шоу. — Извършителят е използвал играта, за да прикрие убийството на Томпсън. Това беше първоначалната ми идея. Мислех, че Тони Найт е наел някого да играе психопат, за да унищожи Марти Ейвън. Сгрешил съм. Това обаче не означава, че като цяло хипотезата не е правилна.

— Софи Мълинър е била само част от заблудата и насочването в погрешна посока? — попита Стандиш.

— Така мисля.

— Ами Елизабет Чабел?

— Вероятно също.

— Тогава може би е жива.

— Той ще иска да се погрижи играта да се изиграе. Затова ще предположим, че е жива — каза Шоу.

— Големият въпрос е кой би искал да убие Хенри Томпсън?

— Той е бил активист за правата на гейовете. Предизвикателна личност ли е бил?

— С Карън сме членове на общността, но не съм чувала за него. Да си гей в Района на залива на Сан Франциско? Освен ако не си ченге, на никого не му пука. — Стандиш му се усмихна накриво. — За какво е пишел в блоговете си? Обзалагам се, че се е натъкнал на нечия тайна.

Шоу намери тетрадката, в която беше записал коментарите на Брайън Бърд за партньора му, и ги прегледа.

— Хенри е работел по три истории в момента. Две от тях не изглеждат много предизвикателни — печалбите в софтуерната индустрия и високите цени на недвижимите имоти в Силициевата долина.

— На мен ли го казваш? — въздъхна Стандиш.

— Но третата — продължи Шоу, докато четеше, — е как компаниите за игри незаконно крадат данните на играчите и ги продават.

Стандиш не беше чувала за тази мода.

— Сигурно стотици компании за игри събират данни.

— Така е. Но има място, откъдето да започнем.

— Ще определиш ли процент?

— Бих казал десет.

— Това е десет процента по-добро от всичко друго, с което разполагаме. Нека го чуем.

— „Хонг-Сунг Ентърпрайзис“.

Шоу й обясни за очилата и как играта превръща къщата и двора ти във въображаеми бойни полета.

— Повечето компании събират информация от нещата, които правиш активно: попълваш формуляри, отговаряш на въпросници, щракаш с компютърната мишка на неща, които искаш да купиш. „Хонг-Сунг“ събира информация, без ти да знаеш. Очилата имат камери и изтеглят всичко, което погледнеш, докато играеш.

Полицайката слушаше с интерес.

— Продуктите в къщата ти, дрехите, които носиш, колко деца имаш, болен или стар роднина, имаш ли домашни любимци. Те продават всичко това на компании, които събират информация. Хитро. И Хенри Томпсън е щял да пише за тези неща… Това наистина ли е причина да убиеш някого, Шоу? Конспирация да ми изпратиш талони за памперси на Джем? Или моторно масло за готиния ти кемпер?

— Мисля, че е повече от това. Мади ми каза, че компанията раздава играта и очилата на войници от американската армия. Когато играят, войниците или моряците може да погледнат нещо секретно — може би оръжие, заповед за дислоциране, информация за движение на войски — и очилата я заснемат и я изтеглят.

— Може би правят и аудиозаписи?

Шоу кимна, замени телефона с лаптопа и потърси „Хонг-Сунг“ в интернет.

— Компанията е свързана с китайското правителство. Всичко, което сканират очилата, може да отива право в китайското Министерство на отбраната. Или както там се нарича военната институция.

Телефонът на Стандиш извести постъпване на съобщение. Тя го прочете и отговори. Шоу се запита дали е свързано с разследването. Стандиш прибра телефона.

— Карън. Имаме добра новина. Преодоляно е и последното препятствие. Осиновяваме. Винаги сме искали две деца.

— Момче или момиче?

— Пак момиче. Сефина. На четири години. Преди осемнайсет месеца я спасих от ситуация със заложници в ИПА и я дадох на приемно семейство. Майка й беше с увреден мозък от наркотиците, а гаджето й имаше един куп присъди.

— Сефина. Хубаво име — отбеляза Шоу.

— Самоанско.

— Ще кажеш ли на Прескот?

— Какво общо имат те с това? Нищо. Запомни, Шоу: лесно. Така им харесва. Искания за откуп, куршуми, наркотици и побеснели любовници. — Тя се намръщи. — Има ли такова нещо като „побеснели любовници“? Това ли правиш, когато не всичко е спокойно и наред?

Шоу започваше да харесва детектив Ладона Стандиш. Той изключи лаптопа си и го прибра в чантата заедно с тетрадката.

— Ще се опитам да намеря начин да вляза в „Хонг-Сунг“.

— Приятелката ти Мади ще ти помогне ли?

— Това няма да се случи. Сам ще се срещна с Марти Ейвън.

Стандиш изцъка с език.

— Какво стана с „ние“?

— Имам един въпрос — рече Шоу.

— Питай.

— Кой стои вкъщи със Сефина и Джем?

— Карън. Тя пише готварския си блог от дома ни. Защо?

— Тогава ти не можеш да си позволиш да загубиш работата си, нали? Това не изисква отговор.

Стандиш стисна устни.

— Шоу, ти…

— Стреляли са по мен. Спускал съм се от горящо дърво. Обезглавявал съм атакуваща гърмяща змия…

— Не.

— Вярно е. И всички сме съгласни, че мога да се изправя срещу планински лъв.

— Това ти го признавам.

— Мога да се справя сам. Ако това щеше да попиташ.

— Да.

— Ако открия нещо, ще ти се обадя. И ти ще повикаш специалните части.