Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (46)

44.

Десетина минути по-късно двама полицаи от тактическите части бяха на дъното на каньона, след като се спуснаха с въже по отвесната скала, при това много умело.

— Детектив — обади се единият по радиопредавателя.

— Казвай — отговори Стандиш.

— Причината за смъртта не е падането. Бил е застрелян.

— Прието — отвърна тя след кратко мълчание.

Шоу не беше изненадан.

— Обяснява го — измърмори той.

— Кое?

— Защо Геймъра се връща на местопрестъпленията. Играта „Шепнещият човек“ не е само да избягаш, а и да се бориш. — Шоу припомни на Стандиш играта: играчите може да образуват съюзи или да се убиват един друг. А самият Шепнещ човек, с погребален костюм и елегантна шапка, обикаля в играта, готов да убива, за да се забавлява.

Шоу си спомни, че той изскача зад теб и прошепва съвет, който може да е верен или може да е номер. Може също така да те нападне, да те застреля с пищов кремъклия, да пререже гърлото ти или да забие кама в сърцето ти, докато шепне някакво стихче, а екранът потъмнява и чуваш зловеща музика.

Сбогом на живота, който познаваш, кажи.

С приятели, любими и родния си дом се прости.

Бягай и се крий, но ще разбереш —

от Шепнещият човек няма да се отървеш.

А сега, умри с достойнство…

Геймъра следваше историята на играта. Беше се върнал на мястото, където беше затворена Софи Мълинър, за да я преследва. И сега беше направил същото. Беше оставил Хенри Томпсън сам за известно време и му бе позволил да запали сигнален огън, точно както беше дал шанс на Софи да избяга. И след това беше време да се върне и да завърши играта.

Стандиш не каза нищо и тръгна по скалистата земя към групата полицаи от тактическите части, които се бяха присъединили към тях. Шоу седна на ръба на скалата. Получи съобщение от Мади Пул.

Пренебрегваш ме, а? В затвора ли е Найт? Жив ли си?

Шоу нямаше желание да й отговаря, но й писа, че е с полицията и че ще й се обади по-късно.

Криминалистите още не бяха дошли. Нямаха хеликоптер, затова микробусите им щяха да минат по дървосекаческата пътека, дългият заобиколен маршрут, за да не замърсят по-късия път към магистралата, в случай че похитителят е минал по този маршрут. Въпреки това намирането на полезни следи от автомобилни гуми изглеждаше невъзможна задача. Пътеката беше покрита с дебел килим от листа, а там, където беше оголена, земята беше суха и спечена. Защо Геймъра да проявява небрежност сега?

Стандиш и полицаите от тактическите части стояха встрани от местопрестъпленията — там и гнездото от борови иглички, където Геймъра първоначално беше оставил Томпсън. Оглеждаха мястото и преценяваха къде похитителят можеше да е причакал Томпсън. Сега всички бяха професионалисти. Дори да беше останала някаква неприязън, това не пречеше на общата им мисия да разкрият това престъпление, за да предотвратят други.

— Този тип се забавлява — мрачно измърмори едното ченге. — Няма да спре.

Единият полицай от специалните части предложи Шоу да се върне в хеликоптера, защото не искал цивилно лице на местопрестъплението. Стандиш обаче подчерта, че Шоу не е въоръжен и че наоколо има най-малко едно враждебно настроено същество — планинският лъв. Освен това не беше абсолютно сигурно дали убиецът си е тръгнал. Предложението ченге, въоръжено за голямата игра, да придружи Шоу не беше лишено от логика, макар и малка. Шоу обаче усети, че Стандиш го иска там, може би за да предложи прозрения. За жалост в момента той нямаше никакви.

Той погледна надолу, към трупа на Томпсън. Нямаше благословия. Поне беше умрял бързо, не от разкъсващите зъби и нокти на див звяр. Изстрелът беше в челото му. Томпсън сигурно се беше върнал, след като бе запалил огъня, и се беше добрал до гнездото за говеждата пастърма и за да си почине и да чака да го спасят. И там го беше дебнал Геймъра. Томпсън сигурно беше побягнал. Босите му крака бяха забавили бягството му.

Шоу се отдалечи от местопрестъплението и тръгна по каменистия хребет. Спря на няколко крачки от ръба, огледа повърхността на скалата и забеляза, че е добра за катерене. Имаше много пукнатини и издатини. Предизвикателна с наклона си от деветдесет градуса, но преодолима. Имаше и надвиснал скален перваз, който щеше да изисква стратегия, за да бъде заобиколен.

Докато гледаше надолу обаче, той не планираше маршрут до подножието, както правеше обикновено.

Нито мислеше за клетия Хенри Томпсън.

Не. Докато гледаше скалата и коритото на потока долу, Шоу мислеше само за едно.

Еко Ридж.