Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (42)

40.

Дългият и кльощав Марти Ейвън стана от стола и тръгна към тях. Беше висок, може би метър деветдесет и осем. Слаб, но не болезнено, което вероятно се дължеше на метаболизъм на състезателен кон. Крачеше, като клатеше ръце и тътреше крака. Буйната му къдрава руса коса в стила на шейсетте години се развяваше. Шоу очакваше, че създателят на „Шепнещият човек“ ще е облечен в готически стил, в черно и погребално лилаво, но Ейвън беше с широка бежова ленена риза, незапасана, и на всичкото отгоре, панталон тип „чарлстон“ в наситен ръждив цвят със сандали, защото с какво друго?

Шоу и Стандиш огледаха кабинета. Погледите им се срещнаха и той повдигна вежда. Докато рецепцията беше пълна с изображения на откачения психопат „Шепнещият човек“, тук обстановката беше като в магазин за детски играчки: влакчета, пластмасови войници, кукли, строителни блокчета, плюшени животни, каубойски пушки, настолни игри. Всичко беше отпреди компютърната ера. Повечето играчки дори не се нуждаеха от батерии.

Стандиш и Шоу се ръкуваха с него и той им направи знак да седнат на диван пред масичка за кафе, на която стояха три пластмасови динозавъра.

— Харесва ли ви колекцията ми? — Във високия му тънък и писклив глас се долавяше акцент от Средния запад.

— Много е хубава — уклончиво отвърна Стандиш.

Шоу не каза нищо.

— Имали ли сте любима играчка като малки? Винаги задавам този въпрос на посетителите.

— Не — отговориха в един глас Шоу и Стандиш.

— Знаете ли защо обичам колекцията си? Напомня ми за моята философия за бизнеса. — Ейвън огледа с обич рафтовете. — Има една-единствена причина видеоигрите да се провалят. Искате ли да знаете коя е? — Той взе един стар дървен войник, който приличаше на онзи от балета „Лешникотрошачката“, и погледна гостите си. — Причината видеоигрите да се провалят е много елементарна. Защото не е забавно да ги играеш. Ако са твърде сложни или твърде скучни, твърде бързи или твърде бавни… геймърите отминават. — Ейвън остави играчката и се облегна назад на стола. — Хиляда деветстотин осемдесет и трета година. „Атари“ е задръстена с близо един милион касетки на игри, които не иска никой, включително най-лошата видеоигра в историята: „То“. Добър филм, лоша игра. Предполага се, че игрите и конзолите са били заровени в тайно сметище в Ню Мексико. Скоро след това цялата индустрия се срива. Фондовата борса има голямата си криза през 1929 година, а видеоигрите — през 1983-а.

Стандиш насочи разговора към главната причина за посещението им, като попита Ейвън дали знае за скорошните отвличания.

— Момичето от Маунтин Вю? Да. — Зад Ейвън имаше огромен плакат на Силицийвил. Бюрото му беше отрупано с географски карти, официални документи, някои фотокопия, други с печати и оригинални подписи. Проектът с недвижимите имоти, изглежда, отнемаше повече време от бизнеса с видеоигрите.

— Късно снощи е станало още едно отвличане.

— О, чух за това! Същият похитител ли е?

— Така мислим.

— Боже мой… — Ейвън изглеждаше искрено обезпокоен, въпреки че намръщването му питаше: „Какво общо има това с мен?“.

— И похитителят, изглежда, извършва престъпленията си по модела на „Шепнещият човек“ — каза Стандиш.

— Не, не, не… — Ейвън затвори очи за момент.

— Знаем за произшествието в Охайо преди няколко години — продължи тя.

Той наведе глава.

— Пак ли…

Шоу обясни какво е намерила Софи Мълинър в стаята, в която е била затворена.

— Пет предмета — с глух глас каза Ейвън. — Реших да са пет, защото дъщеря ми се учеше да брои. Използваше пръстите си. Първо дясната ръка и после, когато стигнеше до лявата, започваше отново.

— Една от вероятностите е, че похитителят е играч, обсебен от играта, и действа според нея. Като момчетата в Охайо. Ако е така, искаме да го проследим и да го намерим — обясни Шоу.

— Господин Шоу е говорил с Тони Найт и… — Стандиш погледна Шоу.

— Джими Фойл.

— „Главоблъсканица“. Това е истинско явление. Предполага се, че е най-дългият изходен код, написан някога за игра.

Петнайсет квадрилиона планети…

— Алтернативна реалност — добави Ейвън. — И аз мислех да публикувам една такава игра, но ти трябват суперкомпютри, за да работи. Трябва да видите сървърите им. Е, с какво мога да ви помогна?

Шоу обясни какво е предложил Фойл. И че искат да установят местоположението на местни геймъри, които често са онлайн — обсебени от играта — и три пъти са били офлайн: когато е била отвлечена Софи Мълинър, когато е била спасена и когато е отвлечен Хенри Томпсън.

Сега щеше да има битка. Ейвън щеше да каже разбира се, но не може да получите данните на потребителите без съдебна заповед.

И той наистина поклати глава.

— Вижте — каза Стандиш, — знам, че ще поискате съдебна заповед. Надяваме се, че ще съдействате.

Ейвън се изсмя:

— Съдебна заповед? Не ми пука за това.

Стандиш и Шоу се спогледаха.

Шефът на „Дестини“ се подсмихна.

— Знаете ли какво е ДКП?

Шоу отговори, че не знае. Детектив Стандиш поклати глава.

— Договор с краен потребител. Когато някой се абонира за „Шепнещият човек“, трябва да се съгласи с ДКП. Всяка софтуерна и хардуерна компания те кара да се съгласиш или не получаваш стоката. Разбира се, никой не чете договорите. В нашия има клауза, която ни разрешава да използваме данните на абонатите по какъвто начин искаме — дори да ги дадем на полицията без съдебна заповед. Не, ние имаме други проблеми. Трябва да проследим потребителя — вашият заподозрян — чрез айпи адреса му. Постоянно ни хакват — като всички компании за игри — затова ние отделяме онлайн присъствието от личната информация. Нашите сървъри знаят само, че Потребител X, Y или Z е платил, но не знаем кой е той. Това може и да не е проблем, за да проследим айпи адреса до компютъра на потребителя, но повечето от абонатите ни — поне по-младите — използват проксита.

— Прикриване на истинското им местоположение, когато са онлайн — отбеляза Шоу. И той го правеше, когато беше онлайн.

— Точно така. Идентифицирането на някой, който използва прокси, изисква време и понякога е невъзможно. Но нека опитаме. Кога е бил офлайн?

Шоу му показа тетрадката си.

— А сега, трябват ни всички абонати, които играят, да речем, двайсет и пет часа седмично или повече, но тогава са били офлайн.

Ейвън кимна към тетрадката:

— Страхотен почерк. — Той започна да работи и да търси, като в същото време размишляваше на глас: — Знаете ли, че в Китай обмислят закони, с които да ограничат часовете за играене? И Световната здравна организация наскоро обяви за заболяване пристрастяването към видеоигри. Смехотворно. Това е все едно да кажеш, че адвокатите, които работят повече от четирийсет часа седмично, са с психични отклонения. Медицинските сестри, хирурзите. — Ейвън започна да върти в ръцете си молив, на върха на който имаше конска глава, и погледна екрана. — Добре. Ето.

Стандиш се приведе напред.

— Вече имате резултати?

Шоу беше запознат със скоростта на Алго, алгоритъмът за намиране на награда на Велма Бруин, и не се изненада.

Ейвън прочете изписаното на екрана и каза:

— Отговорът е да, с известни уговорки. Има двеста петдесет и пет човека, които играят играта най-малко двайсет и пет часа седмично и отговарят на критериите за времето офлайн. Шейсет и четирима не са анонимни — нямат проксита. Но никой от тях не е в радиус от сто и петдесет километра от тук. Другите се крият под проксита. Затова нямаме представа къде са — може да са в съседната сграда, а може и да са в Узбекистан. — Ейвън погледна списъка. — Повечето проксита са стандартни, не много надеждни. Може да бъдат разбити, но ще отнеме време. — Той въведе друго искане и натисна клавиша ENTER. — Готово. Възложих задачата на някого.

И после изведнъж Ейвън се замисли за съвсем друго нещо. Вцепени се и зарея поглед някъде покрай Шоу. Накрая попита:

— Къде беше скрито момичето?

— Изоставената фабрика — отговори той. — Първото ниво.

— Знаете ли играта? Играли сте я?

— Не. Мислите ли, че той е сложил Хенри Томпсън, новата жертва, на друго ниво?

— Похитителят очевидно е геймър — отбеляза Ейвън — и би било провал да повтори нивото и измама, ако прескочи някое ниво и да играе хаотично.

— Второто ниво се нарича „Тъмната гора“.

— Тогава похитителят държи Хенри Томпсън някъде в гората.

Стандиш изкриви лице в гримаса.

— Наоколо има няколко акъра.

Шоу погледна колекцията от войници, които бяха високи седем-осем сантиметра, тъмнозелени и в различни бойни пози. Вероятно бяха от Втората световна война. Какво биха създали производителите днес? Мъже и жени, които седят пред станции за управление на дронове? Експерт по киберсигурността, който хаква руската отбрана?

Марти Ейвън се облегна назад на стола, потънал в мисли и със затворени очи. И после изведнъж ги отвори.

— Какви бяха петте предмета, които похитителят е оставил на момичето?

Шоу му каза: вода, стъклена бутилка, кутия кибрит, риболовно влакно и парцал.

— Добре — отвърна Ейвън. — Имам идея.