Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stolen Body, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2020 г.)

Издание:

Заглавие: Пясъчния човек

Преводач: Александра Велева; Дарин Мусайлов; Евгения Талева; Мария Парушева; Теодора Джебарова; Тодор Берберов

Година на превод: 2018

Издание: първо

Издател: Милениум

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: разказ

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: София Петрова

Технически редактор: Николета Запрянова

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Мария Венедикова

ISBN: 978-954-515-457-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11618

История

  1. —Добавяне

Господин Бесъл беше най-възрастният сътрудник във фирмата „Бесъл, Харт и Браун“ в Сейнт Полс Чърчярд и се славеше като свободомислещ, но също крайно старателен в работата си. Беше ерген, но вместо да живее скромно в предградията като повечето учени на неговата възраст, той си бе наел квартира близо до „Пикадили“. Сред научните му експерименти в областта на физиката се открояваше интересът му към възможностите за пренасяне на мисли и образи от живи хора към други приемници. През ноември 1896 година Бесъл заедно с колегата си Винси от Стейпъл Ин започна серия от опити за установяване с положителност на предполагаемата възможност човек да предава образа си през пространството чрез силата на волята.

В основата си научните им експерименти се състояха в следното: в предварително уговорен час Бесъл се затваряше в квартирата си, а колегата Винси — в своята всекидневна, след което всеки от тях насочваше мисълта си колкото може по-силно към другия. Бесъл донякъде владееше изкуството на самохипнозата и се мъчеше чрез нея да се пренесе като призрак до апартамента на Винси, който бе на около три и половина километра. Първите няколко вечери всички опити се проваляха, ала на петия или шестия път на Винси почти му се стори, че вижда Бесъл да се появява във всекидневната му. Вярно, видението беше кратко, ала много живо и реално. Като доказателство приведе факта, че лицето на Бесъл било бледо, а косата му — разчорлена. Видението даже погледнало през рамо, преди да изчезне. Тук трябва да споменем, че двамата колеги се бяха уговорили да фотографират всяко привидение, ала Винси бил толкова изненадан, че не успял да заснеме навреме видяното. Много въодушевен обаче дори от този частичен успех, той си отбеляза точното време и веднага хвана файтон за Олбъни, за да осведоми господин Бесъл за този резултат.

Какво бе учудването му, когато намери външната врата на Бесъл отворена посред нощ, а вътрешните помещения — осветени и разхвърляни. На пода се търкаляше строшена празна бутилка от шампанско: гърлото й се бе счупило о мастилницата на бюрото и лежеше до нея. Една осмоъгълна лека масичка, на която обикновено имаше бронзова статуетка и няколко отбрани книги, бе грубо преобърната, а по светложълтите тапети на стената личаха отпечатъци от намастилени пръсти, сякаш направени заради самото удоволствие да се цапа. Едно от тънките пердета беше изтръгнато от халките и захвърлено в огнището, където се бе овъглило и сега в стаята миришеше неприятно. Няколко минути господин Винси, който бе влязъл уверен, че ще завари господин Бесъл да го чака в своето кресло, просто не можеше да повярва на очите си и стоеше вторачен безпомощно. После, изпълнен със смътно предчувствие, че се е случило нещо лошо, потърси портиера в стаичката при входа.

— Къде е господин Бесъл? — попита той. — Знаете ли, че всички мебели горе са изпочупени?

Портиерът не отвърна нищо, само го последва до стаята на Бесъл, за да види какво е положението.

— Господин Бесъл излезе. Той е луд! — каза той, оглеждайки адската бъркотия. И разказа на приятеля му, че преди около половин час, тоест приблизително по времето, когато видението се бе появило в квартирата на Винси, отсъстващият джентълмен изхвърчал като ужилен навън и хукнал по посока на улица „Бонд“. — А когато минаваше край мен — добави портиерът, — се смееше с облещени очи, направо ме уплаши! Размахваше ръка със закривени пръсти и прошепна: „Живот! Живот!“.

„О, боже“ — изохка господин Винси. Нищо друго не му идваше наум. Беше крайно учуден. Надяваше се Бесъл да се върне скоро и да обясни какво се е случило и сподели това с портиера, който предположи:

— Може пък изведнъж да го е заболял зъб — тъй силно, че да го е накарал да обезумее. Аз самият при един такъв случай чупих разни неща… — Той се замисли. — Но защо тогава ще ми вика „живот“?

Винси не знаеше, а Бесъл така и не се връщаше, затова Винси надраска една бележка с молба за обяснение и я остави на видно място върху бюрото, след което се прибра в крайно объркано душевно състояние. Тази работа го бе уплашила и не бе в състояние да си обясни поведението на господин Бесъл с никаква разумна хипотеза. Опита се да чете, но не можа; излезе да се поразходи, но беше толкова разсеян, че в горния край на „Чансъри Лейн“ едва не го прегази някакъв файтон; накрая — цял час преди обичайното време — си легна. Дълго не можа да заспи, като си спомняше безмълвната бъркотия в апартамента на господин Бесъл, а когато най-после успя да се унесе в неспокойна дрямка, тя веднага бе смутена от много живо и тягостно съновидение — сънува господин Бесъл. Виждаше как колегата му ръкомаха неистово с пребледняло и изкривено лице, сякаш настойчиво го караше да предприеме нещо. Струваше му се дори, че чува гласа на Бесъл, ала го отдаде на халюцинации. Когато се събуди, странният сън продължаваше да го владее. Известно време стоя разтреперан в мрака, обзет от оня смътен страх пред необяснимото, типичен дори за образованите и за извънредно смелите люде. Мислите му постепенно се успокоиха и той си легна отново, но сънят пак го затисна с ярките си образи, та Винси скочи от кревата с пълното убеждение, че Бесъл е в огромна беда и спешно се нуждае от помощ. Физически усещаше, че приятелят му е сполетян от ужасно нещастие, ала умът му не можеше да измисли какво трябва да направи. Затова се остави на инстинктите си, стана, облече се и излезе по пустите улици. Първо тръгна към дома на Бесъл да провери дали се е прибрал, но не успя да стигне там, защото необясним подтик го отклони от посоката и го прати към Ковънт Гардън, по чийто пазар вече се забелязваха първите признаци от събуждането на града — припламващи светлини, забързани силуети, патрулиращ полицай, разносвачи на вестници и стоки. Отстрани долетяха викове и в една фигура, която с тичане завиваше край хотела, Винси безпогрешно разпозна Бесъл. Ала какъв Бесъл! Гологлав, разчорлен, с раздърпани дрехи, в зловеща гримаса, неестествено пъргав и крайно променен. „Бесъл!“, извика Винси, но в отговор онзи размаха яростно ръце, готов да го удари, като с нищо не показа, че познава приятеля си или че помни името си.

Смаяният Винси политна назад, загуби равновесие и се строполи тежко на паважа, а в този миг Бесъл стъпи върху него и го подмина. Когато сви зад ъгъла, от противоположната страна се появиха полицай и няколко градински пазачи, които явно преследваха някого. Профучаха край него и продължиха да гонят Бесъл.

Винси се изправи и отупа дрехите си от прахта, хората го наобиколиха да видят дали е ранен. Взеха да го успокояват, че леко се е отървал, защото досега лудият Бесъл вилнеел на пазара, крещял: „Живот!“, удрял наред, а сетне се смеел гръмогласно. Пукнал главите на едно момче и на две жени и счупил китката на някакъв мъж, сетне повалил невръстно дете, гонел и плашел минувачите, държал се като освирепял. Счупил витрината на отсрещното кафене, след това запокитил камък по прозорците на пощенската станция, пак побягнал, нахвърлил се даже на полицая, който се опитал да го спре.

Винси осъзна, че нещо неестествено става с приятеля му и отначало реши да се присъедини към преследвачите на Бесъл, за да успее да го предпази от гнева на тълпата. Но в това време сред хората с викове се разнесе вестта, че лудият се е изплъзнал от преследвачите си и полицаите са го изгубили от поглед. Винси осъзна, че няма смисъл да се върти тук повече, затова си тръгна обратно към Стейпъл Ин, ядосан, озадачен и объркан. Докато вървеше, премисляше станалото. Бесъл очевидно е полудял след опита си за пренасяне посредством мисли, това — ясно, но защо в същото време се яви в сънищата му като нормален, с бледо и измъчено лице, умоляващ. Не можеше да измисли друго обяснение освен това, че сигурно нещо тотално се е объркало, редът на нещата съвсем се е изменил. Ала що да стори? Не смееше да си легне отново от страх да не почне да сънува. Но и да бодърства, не беше по-добре, защото съзнанието му долавяше странното впечатление, че Бесъл се опитва да му говори, опитва се да стигне до него през някаква гъста мъгла. Към душевния смут на Винси се прибавяше и болката в лицето и носа от удара на побеснелия. Затова щом съмна, той се запъти към Сейнт Полс Чърчярд при господин Харт, сътрудник на Бесъл и негов близък приятел. Събуди го и му съобщи за среднощните премеждия на общия им познат.

Харт бе изненадан и втрещен. Когато седнаха да пият чай, Винси с изненада научи, че Харт също бил обезпокоен от видение на измъчения Бесъл, който моли за помощ. Сетне двамата джентълмени решиха да запитат в Скотланд Ярд има ли вести от техния изчезнал приятел. Ала удариха на камък. Полицаите само можеха да регистрират нарастващите буйства на Бесъл, но не и да го заловят, защото откаченият успявал изумително ловко да се изплъзва от преследвачите си. За последно бил забелязан да тича по „Юстън Роуд“ към улица „Бейкър“, да размахва кутия с горящо рапично масло и да плиска от него пламтящи струи по прозорците на къщите, край които минавал. Но оттатък Музея на восъчните фигури следите му се губеха вече няколко часа.

Това накара господин Винси отново да изпадне в недоумение. Двамата с Харт решиха да наемат частен детектив с надеждата, че ще има по-голям успех от полицията. Ала и там удариха на камък — въпреки дружните усилия на толкова много хора местонахождението на господин Бесъл така и не можа да бъде установено и през следващото денонощие. А Винси неизменно долавяше усещането, че приятелят му отчаяно се мъчи да привлече вниманието му. През нощта сънува не само измъчения Бесъл, но и цяла галерия от други лица — неясни, злобни, враждебни към горкия Бесъл.

На другия ден Винси си спомни за една жена медиум — госпожа Бълок, която напоследък бе нашумяла в аристократичните кръгове. Обитаваше квартира в дома на известния изследовател д-р Уилсън Паджет. Винси не ги познаваше лично, но пренебрегна обичаите и тутакси пристигна в дома на Паджет, за да помоли мадам Бълок за помощ. Едва спомена името Бесъл, и доктор Паджет го прекъсна:

— Нощес… точно накрая — каза той, — получихме съобщение от него… — Той излезе от стаята и се върна с някаква плочка, на която бяха написани няколко разкривени думи с почерка на Бесъл.

— Откъде имате това? — попита Винси. — Нима…

— Нали ви казах, получихме го нощес — отвърна Паджет. И поясни, че в своите сеанси госпожа Бълок изпада в транс, при който върти очите си под клепките и тялото й се сковава. После започва да говори много бързо, обикновено с чужди гласове, а ръцете й могат да пишат с чужди почерци и да предават съобщения до близките им. Снощи в края на сеанса изведнъж се включил някой си господин Бесъл и накарал медиума да запише осем думи за господин Винси. Звучаха несвързано: „Джордж Бесъл… опитай разкош… улица «Бейкър»… помощ… глад“. В същото време нито доктор Паджет, нито медиумът, нито двамата колеги, присъствали на сеанса, не подозираха за изчезването на Бесъл и за буйствата му посред нощ. Ала — оказа се — бележката много помогна за откриването на горкия господин Бесъл. Лежеше на дъното на една отдалечена шахта, изкопана за прокарването на нова електрическа железница близо до улица „Бейкър“ и старателно обезопасена с висока дъсчена ограда. Оставаше загадка как пълничкият Бесъл я бе прескочил, за да тупне в шахтата, ала ръката му, единият крак и две ребра бяха счупени. Освен това целият беше залят с рапично масло и лудостта му бе преминала напълно. Като видя спасителите си, искрено се разрида.

Отнесоха го в къщата на доктор Хатън, където бе подложен на интензивно лечение и на втория ден се чувстваше достатъчно добре да даде изявление. Разказът му се свежда в общи линии до следното:

При опитите му да се самопренася от разстояние той напрягал всичките си сили да се отдели от своето тяло и най-неочаквано успял. С усилие на волята наистина напуснал тялото си и преминал в някакво място или състояние извън този свят. Станало изведнъж — както си седял в креслото и гледал стената отсреща, внезапно започнал да вижда себе си в креслото — отпуснат, сякаш е заспал. Чувствал се освободен и неосезаем — очаквал това, но не предполагал, че ще се окаже толкова огромен. Имал едва ли не размерите на облак, ала закотвен за тялото в креслото. Съзнавал, че вижда едновременно много неща, достатъчно раздалечени едно от друго, за да не е по силите му да ги обгърне с очи. Ала явно за освободената му душа не било проблем да наднича във всички стаи и кътчета на къщите от цял квартал в един и същи миг — сякаш гледал огромен кошер. Новото състояние го накарало да забрави за опитите с колегата Винси, а изучаването на усещанията в това ново състояние го разсеяло дотолкова, че почти загубил представа колко време е минало. Подтикван от любопитство до каква степен е невидим и недоловим, той се навел и с призрачната си ръка опитал да докосне един човек. Не успял — пръстът му сякаш минал през човека. Сякаш от останалия свят го деляла невидима мембрана или гъвкаво стъкло. Ала преградата не била толкова непроницаема — в нея имало ред пролуки, през които можело да се преминава отново в материалния свят. Най-странното и потискащото в този отвъден свят била абсолютната тишина. И докато мисълта му била заета главно с възприятията от новия свят, той изведнъж си спомнил за уговорката си с господин Винси. Понечил да раздвижи новото си тяло, ала само се люшкал, свивал, разтягал и гърчел. В един миг усетил, че връзката му с физическото тяло в креслото се къса — всичко изчезнало в нещо като въртящи се кълба тъмна пара, а след това отпуснатото му тяло рухнало безсилно. Сторило му се, че го подема някакво невидимо течение и той се рее като птица над улиците на Лондон. Край него имало други облаци, ала скоро забелязал, че не са облаци, а нещо повече — бил заобиколен от лица. И то какви лица! Лица като тънки сенки, злобни, кръвожадни лица, изпълнени с хищно любопитство. Мъглявите им ръце посягали към господин Бесъл съвсем безмълвно. Притискали го от всички страни като кошмари и като безплодно желание — създания, лишени от щастието да живеят, водени само от завист и от жажда за живот.

Тогава именно отново се сетил за приятеля си Винси и направил усилие да се яви на Стейпъл Ин. Известно време безрезултатно се мъчел да привлече вниманието на приятеля си — пробвал да мести предметите в стаята му, да го докосне, да издаде някакъв звук, ала уви — Винси оставал безучастен. Най-после прибягнал до крайност, понеже, освен отвън, можел да вижда хората и отвътре. Затова протегнал призрачната си ръка и пъхнал мъглявите си, черни пръсти в главата на Винси. В този миг приятелят му трепнал като човек, който се отърсва от блуждаещи мисли, а едно малко тъмно място в мозъка му набъбнало и заблестяло — било тъкмо там, където лекарите твърдят, че се намира епифизното око. Да, колкото и чудно за мнозина, дълбоко в мозъците си — откъдето вероятно не може да се съзре никаква земна светлина — ние имаме око! Като забелязал, че Винси реагира, Бесъл отново протегнал пръст и докоснал това местенце. Вече знаел, че Винси го е видял, ала преди да стори друго, доловил, че нещо лошо се е случило с тялото му у дома — безжизнената материална обвивка в креслото била вдигната от някаква сила и воля извън тази на самия Бесъл и сега стояло с вторачени очи, протегнало неуверено крайниците си и постепенно осъзнало, че е живо. Бесъл с ужас се втурнал към дома си, ала невидимата мембрана или стъклената преграда отново се изпречила отпреде му. Той се блъскал яростно в нея, а навред край него духовете на злото се хилели, сочели го и му се подигравали. Тогава изпаднал в бесен гняв. А тялото, което преди било негово, сега подскачало от радост, крещяло, разхвърляло всичко наред, за да се увери, че може да докосва, буйствало в безумната си наслада от живота, тичало и удряло, страшно доволно, че съществува. Бесъл следял тези действия, скован от изумление. Тогава отново се хвърлил към непреодолимата бариера, а после заедно с цялото това заобикалящо го пълчище от присмиващи се духове полетял обратно в стаята на Винси, за да му разкаже на какво посегателство е подложен. Ала в това време мозъкът на приятеля му вече бил затворен за видения, защото бил зает с други дела — тичал към квартирата на Бесъл, докато похитеното му тяло пък тичало в друга част на Лондон с крясъци и в пълен делириум.

Двайсет часа горкият Бесъл се реел в света на призраците и напразно търсел помощ. Дълги часове се мъчел да проникне в съзнанието на Винси и на приятеля си Харт. През цялото време в съзнанието му се натрупвало убеждението, че ей сега тялото му ще бъде погубено от неговия побеснял обитател и той ще бъде принуден да остане за вечни времена в тази призрачна страна. Затова тези дълги часове били изпълнени със засилващ се мъчителен страх. И докато се мятал насам-натам и се вълнувал, неспособен да направи нещо, безброй духове от заобикалящия го свят непрекъснато връхлитали върху него и обърквали съзнанието му. А крадецът на тела долу продължавал веселия си бяг и необузданите безчинства.

Всъщност господин Бесъл не бил единствената човешка душа в онзи свят. Първо срещнал един, а после още няколко призрака на хора, които явно като него били загубили телата си и бродели отчаяно, неспособни нито да живеят, нито да умрат. Не можели и да говорят, защото този свят е безмълвен, но Бесъл разбрал, че са човеци, по мъглявите им човешки тела и тъжните им лица. Обичали да се събират на място, където се извършвали спиритически сеанси. Промъкнал се и той на едно такова място и видял четирима-петима мълчаливи мъже и една пълничка жена, облечена в черно, с отметната назад глава. От снимките в пресата разпознал, че това е нашумелият медиум госпожа Бълок и забелязал, че някои части в мозъка й блестят и се движат — досущ като заблестялото епифизно око в мозъка на господин Винси. Ала били непостоянни — ту като силно сияние, ту само смътно, мъжделиво петънце, а и се местели непрестанно. В същото време тя говорела и записвала нещо. Бесъл забелязал, че много безплътни сенки като него напират да докоснат някое от тези светли петна, блъскат се и се изместват, затова и резултатът от казаното и написаното в голямата си част било безредно и объркано. Чак тогава господин Бесъл разбрал, че тя говори от името на духа, който я докосне, и започнал яростно да си пробива път към нея. Но се сетил, че първо трябва да разбере какво е станало с тялото му, за да предаде съобщение за помощ.

Дълго се лутал и търсил напразно, ала най-сетне го намерил — на дъното на шахтата на улица „Бейкър“ — там то се гърчело бясно и ругаело от болка. Кракът, ръката и две от ребрата му били счупени при падането. Не стига това, но злият дух, освирепял от болката и от това, че времето му е толкова кратко, се мятал яростно и подхвърлял тялото насам-натам.

Тогава господин Бесел се върнал двойно по-настойчив в стаята, където ставал сеансът, и веднага щом успял да се провре до мястото, видял, че един от мъжете, наобиколили медиума, поглежда часовника си, сякаш чака с нетърпение кога сеансът ще свърши. И тогава много от сенките, които напирали, се отдръпнали с отчаяни жестове. Но поради мисълта, че сеансът е почти към края си, господин Бесъл станал още по-настойчив и така решително изправил волята си срещу другите, че бързо се добрал до мозъка на жената. Точно в този момент петното заблестяло много ярко и в същия миг тя записала посланието, което доктор Уилсън Паджет предал на Винси. А след това другите призраци и роякът от зли духове около него изблъскали Бесъл далеч от жената и до края на сеанса той не могъл вече да се добере до нея.

Затова се върнал обратно и дълги часове гледал към дъното на шахтата, където лежал злият дух в откраднатото тяло, осакатено от него, гърчел се и проклинал, плачел и пъшкал, и разбирал що е болка. А призори станало това, което очаквал — мозъкът светнал ярко, злият дух излязъл и господин Бесъл се върнал в тялото, в което се страхувал, че никога вече няма да влезе. А всепоглъщащата тишина престанала да съществува и той вече чувал шума на уличното движение и гласовете на хора над главата си. Онзи странен свят, сянка на нашия собствен, изпълнен с безплодно желание и залутани същества, изчезнал безследно.

Лежал там около три часа, докато го намерили. И въпреки болките и страданията от раните и от тъмното влажно място, въпреки сълзите, изтръгнати от телесните му мъки, сърцето му било изпълнено с радост от съзнанието, че след всичко случило се той се намира отново в добрия свят на човеците.

Край