М. Р. Джеймс
Изтръгнати сърца

Доколкото си спомням, беше през септември 1811 година, когато една пощенска кола спря пред вратата на имението Осуърби в самото сърце на Линкълншър. Малкото момче, което беше единственият пътник, скочи от колата веднага щом тя спря и докато още звънеше и чакаше да му отворят вратата, започна да изучава с изключително любопитство всичко наоколо. Това, което видя, беше голяма квадратна къща от червени тухли, строена по времето на кралица Анна, с портал, издигнат върху каменни колони в по-чистия класически стил от 1790-а и с множество високи и тесни прозорци, чиито малки стъкла бяха здраво обрамчени от бели черчевета. Фасадата бе украсена с фронтон, по средата на който имаше кръгъл прозорец. Отляво и отдясно две странно остъклени и крепящи се също на колони галерии свързваха къщата с крилата й. Явно, че там се помещаваха оборите и канцелариите. Върху сградите на двете крила имаше по един орнаментален купол с позлатен ветропоказател.

Залезът хвърляше светлината си върху къщата и прозорците й проблясваха в безброй огньове. Пред имението се простираше равнинна площ, цялата обрасла с дъбове и оградена с борове, които се открояваха върху вечерния небосвод. Часовникът на църковната кула, скрита сред дърветата в края на парка и чието златно петле ветропоказател единствено отразяваше светлина, отброи шестия час и вятърът пое и разнесе мекия му звук. Като цяло впечатлението беше приятно, макар да навя на момчето, застанало на портала в очакване да се отвори вратата, вечерната меланхолия, характерна за настъпващата есен.

Пощенската кола бе докарала момчето от Уоруикшър, където преди шест месеца то бе загубило всичките си близки. Дойде да живее в Осуърби благодарение на щедрото предложение на по-възрастния си братовчед, господин Абни. Поканата бе съвсем неочаквана, тъй като всички, които познаваха поне малко господин Абни, бяха с впечатлението, че е твърде неприветлив отшелник и появата на малкото момче в улегналото му домакинство би била най-малкото неподходяща. В действителност хората не знаеха почти нищо за нрава и заниманията на господин Абни. Някой бе чул професора по гръцки от Кеймбридж да казва, че няма човек, който да е запознат по-добре с религиозните вярвания на късните езичници от собственика на имението Осуърби. Несъмнено библиотеката му съдържаше всички достъпни за онова време книги, свързани с Мистериите, орфическите поеми, култа към бог Митра и неоплатонистите. В облицования с мрамор вход на къщата се издигаше чудесна скулптурна група, която показваше как Митра посича бика и беше докарана от собственика с цената на много разноски направо от Леванта. В дописка до „Списание за джентълмени“ той бе описал групата и бе публикувал забележителна серия от статии върху суеверията на римляните от ранната империя в „Критически музей“. С една дума, славеше се като човек, изцяло погълнат от книгите си, поради което — и голямото учудване на съседите му, че изобщо е чул за осиротелия си братовчед Стивън Елиът, да не говорим за поканата му да живее с него в Осуърби.

Нямаше никакво съмнение обаче, че независимо от очакванията на съседите господин Абни, високият, слаб отшелник, имаше намерение да даде топъл прием на братовчед си. В момента, когато входната врата се отвори, той изхвърча от кабинета си, като потриваше ръце с явно удоволствие.

— Как си, момчето ми? Как си? На колко си години? — питаше той. — Не си много уморен, нали? Надявам се, че пътуването няма да ти попречи да вечеряш?

— Не, господине, благодаря ви — отвърна младият Елиът, — чувствам се отлично.

— Това се казва добро момче — продължаваше господин Абни. — Та на колко си години, момчето ми?

Този въпрос, зададен два пъти в първите мигове на срещата им, прозвуча малко странно.

— На следващия си рожден ден ще навърша дванайсет, господине — отвърна Стивън.

— А кога ти е рожденият ден, мойто момче? На 11 септември, нали? Това е чудесно, това е повече от чудесно. Дотогава има почти цяла година, нали? Много обичам да си записвам тези неща, ха-ха-ха! Сигурен ли си, че ще станеш на дванайсет? Ама абсолютно сигурен?

— Да, абсолютно съм сигурен.

— Добре, добре, миличък. Паркс, заведи го в стаята на госпожа Бънч, нека вечеря — чай и всичко необходимо.

— Да, господине — отвърна сериозният Паркс и поведе Стивън към долните помещения.

Госпожа Бънч беше най-непретенциозното и мило същество, което Стивън срещна през първата си вечер в Осуърби. Тя го накара да се почувства напълно у дома си — само след четвърт час те бяха вече големи приятели и такива си останаха до края. Госпожа Бънч беше родена в тази област петдесет и пет години преди пристигането на Стивън, а пребиваването й в имението датираше отпреди двайсетина години. Следователно ако някой познаваше добре движението в къщата и околността, това беше госпожа Бънч, а тя споделяше на драго сърце всичко, което знаеше.

Несъмнено около имението и градините имаше безброй неща, които Стивън, по природа любопитен и склонен към всякакви приключения, умираше от нетърпение да научи. „Кой е построил храма в края на вишневата алея? Кой е старецът на портрета на стълбището, седнал на масата и положил ръка върху нечий череп?“ Тези и много други подобни неизвестни бяха осветлени благодарение на изключителните интелектуални способности на госпожа Бънч. Естествено, останаха и въпроси, които не бяха напълно задоволително разяснени.

Една ноемврийска вечер Стивън седеше край камината в стаята на икономката и размишляваше върху обкръжението си.

— Добър човек ли е господин Абни и ще отиде ли на небето? — попита внезапно той с онази характерна за децата увереност, че възрастните могат да разрешават и проблемите, които ние, възрастните, обикновено оставяме на по-висши съдници.

— Добър ли? Как да не е, мило момче! — възкликна госпожа Бънч. — Господарят е най-добрият човек, когото съм срещала! Не съм ли ти разказвала за момченцето, което прибра от улицата, ама направо от улицата, преди седем години? А за момиченцето, което взе на втората година от моето идване тук?

— Не, разкажете ми за тях, госпожо Бънч — ама сега, веднага!

— Добре — каза госпожа Бънч, — за малкото момиченце не си спомням много. Знам, че господарят я доведе един ден, като се прибираше от разходка, и заповяда на госпожа Елис, тогавашната икономка, да се грижи за нея. Горкото дете, не носеше нищо със себе си, нищичко си нямаше — самото то ми го каза — и прекара у нас около три седмици, май толкова беше. И после, дали имаше циганска кръв или знам ли какво, но една сутрин изчезна, ей така, изпари се от леглото си още преди да се събудим и оттогава ни вест, ни кост от нея. Господарят, ама как се разтревожи! Претърсиха дъното на всички езера наоколо, а пък на мене до ден-днешен ми се чини, че тръгна нанякъде с циганите. Пееха те тогава, огласяха с песни нощта около час преди да изчезне. Паркс пък твърдеше, че цял следобед я викали от гората. Боже, боже, странно дете беше, нищо не говореше, но аз много се привързах към нея — една такава кротичка, просто да се чудиш.

— А с момченцето какво стана? — разпитваше Стивън.

— И то, горкичкото! — въздъхна госпожа Бънч. — Чужденче беше, Джовани се казваше. Пристигна един зимен ден с латерната си, шляеше се нагоре-надолу и дрънкаше с нея. Господарят веднага го покани, попита го отде иде, на колко е години, как преживява, къде са родителите му, има ли роднини… Мило все тъй го питаше… Но и с него не му провървя. Не можеш им хвана края на тия чуждоземни племена, тъй ми се чини на мене, защото и Джовани изчезна една сутрин, досущ като момиченцето. Защо си тръгна и къде отиде — чудихме се повече от година. Не си взе дори латерната — ей я там на лавицата.

Стивън прекара остатъка от вечерта, подлагайки на кръстосан разпит с най-разнообразни въпроси госпожа Бънч, като през цялото време се опитваше да изтръгне някаква мелодийка от латерната.

Тази нощ сънува странен сън. В края на коридора на последния етаж на къщата, където се намираше спалнята му, имаше една неизползваема баня. Държаха я заключена, но горната част на вратата беше остъклена и тъй като муселиновите завески, които някога я покриваха, бяха отдавна изчезнали, можеше да се надникне вътре и да се види чугунената вана, вградена в стената отдясно с предница към прозореца. През нощта, за която говоря, Стивън се бе озовал, или поне така му се стори, пред остъклената врата и надничаше вътре в банята. Луната грееше през прозореца и той се взираше в някакъв силует, легнал във ваната. Описанието на това, което бе видял, ми напомня много на нещо, преживяно от самия мен в подземията на църквата „Свети Майкъл“ в Дъблин, прочути със зловещата си слава да запазват от разложение оставените там в продължение на векове трупове. Една фигура, неописуемо слаба и трогателна, прашна, с оловносив цвят, увита в нещо като покров… Тънките устни — изкривени в някакъв ужасяващ намек за усмивка, ръцете — плътно притиснати там, където е сърцето…

Както я гледал, изведнъж дочул далечно, едва доловимо стенание, което сякаш извирало от устните, а ръцете се раздвижили. Ужасът от гледката накарал Стивън да отстъпи назад и в този миг той се събудил, като установил, че се намира наистина в края на коридора върху ледените дъски, огрян от лунната светлина. Със смелост, която, струва ми се, не е присъща за момчетата на неговата възраст, той се приближил до вратата на банята, за да се увери дали фигурата от съня му е наистина във ваната. Там нямало нищо и той се върнал обратно в кревата си.

На заранта госпожа Бънч бе силно впечатлена от разказа му и предприе такива драстични мерки като окачването на нови муселинови завески на вратата. Господин Абни, с когото на закуска Стивън също сподели нощните си преживявания, бе не по-малко заинтригуван и записа случилото се в онова, което наричаше „бележника ми“.

Наближаваше пролетното равноденствие, факт, който господин Абни не пропускаше да напомни на братовчед си, добавяйки, че според древните това е време, особено критично за младите хора, и Стивън трябва да бъде много внимателен и да затваря нощем прозореца си.

По това време станаха две събития, които поразиха съзнанието на Стивън.

Първото се случи след една необичайно неспокойна и потискаща нощ, макар той да не си спомняше да е сънувал нещо особено. На следващата вечер госпожа Бънч се зае да кърпи нощницата му.

— Господи, малки ми господарю! — избухна тя доста раздразнена. — Как успявате да накъсате почти на парцали нощницата си? Вижте колко излишна работа създавате на горката прислуга, чието задължение е да кърпи и шие дрехите ви!

И действително по нощницата имаше толкова дупки и раздрани места, че се изискваше голямо умение те да бъдат отново съшити. Всички бяха отляво на гърдите — продълговати, успоредни цепки с дължина около една педя, като тук-таме ленената тъкан не бе напълно разкъсана. Единственото обяснение, което Стивън можа да даде в отговор, бе, че не знае нищо за произхода им, но е убеден, че предишната вечер не ги е имало.

— Но, госпожо Бънч — възкликна той, — та те са също като драскотините от външната страна на вратата на спалнята ми, а поне за тях съм сигурен, че не съм ги направил аз.

Госпожа Бънч го зяпна, след което грабна една свещ и изхвърча като фурия нагоре по стълбите. Скоро се върна отново долу.

— Да, да — заяви тя, — не мога да разбера, малки ми господарю, наистина не мога да проумея как са се появили там тия драскотини и белези — много е високо, за да са дело на котка или куче, да не говорим за плъх — приличат на следите от ноктите на китаеца, за когото ни разказваше чичо ми, когато бяхме малки. На ваше място не бих казала на господаря, миличък мой. И не забравяйте да превъртите ключа на вратата, преди да си легнете.

— Винаги се заключвам, госпожо Бънч, веднага след като си кажа молитвата.

— Това се вика добро дете! Казвайте си молитвата и никой няма да може да ви стори зло.

След тези думи госпожа Бънч се зае отново с кърпенето на нощницата, все тъй умислена, докато не дойде време за лягане. Беше март 1812 година, петък вечер.

На следващата вечер обичайната двойка — Стивън и госпожа Бънч — се увеличи вследствие на внезапното пристигане на господин Паркс, който по правило предпочиташе самотата на собствените си покои. Той не забеляза Стивън — пък и беше развълнуван, поради което се изразяваше по-бързо от друг път.

— Господарят да си качва сам виното, ако иска да пие вечер — беше първата му забележка. — Или ще му го качвам през деня, или да не ме търси, госпожо Бънч. Не знам какво става — много е възможно да са плъхове или просто да е от течението в избата — но вече не съм млад, не издържам както по-рано.

— Знаете, господин Паркс, че плъховете в имението са странни, нали?

— Не отричам, госпожо Бънч, пък и съм чувал не един път какво говорят хората от корабостроителницата за плъховете. Никога не съм им вярвал, но днес паднах дотам, че допрях ухо до вратата на избата с бутилките вино и доста ясно различих какво си говореха.

— Ама стига, господин Паркс, прекалявате с измишльотините си! Плъхове, които говорят в избата за вина, ама че работа!

— Нямам никакво намерение да споря с вас, искам само да ви кажа, че ако отидете сега там и допрете ухо на вратата, сама ще се убедите в думите ми.

— Глупости, господин Паркс, пълни глупости — пък и приказки ли са това за пред малко момче! Точно колкото да му изкарате акъла.

— Какво!? Малкият господар тук ли е? — възкликна Паркс, проумял едва сега, че момчето е в стаята. — Господин Стивън е достатъчно умен, за да се досети, че се шегувам.

И наистина господин Стивън бе достатъчно умен, за да предположи, че Паркс бе дошъл с намерението да се пошегува. Заинтригуван, и то съвсем не неприятно, от така създалото се положение, той напразно се опита да получи по-подробна информация за преживяванията на прислужника в избата с вината.

Такива бяха събитията до 24 март 1812 година. За Стивън това беше ден, изпълнен със странни преживявания — ветровит, шумен ден, тегнещ над къщата и градините с неспокойната си атмосфера. Застанал до оградата на имението и взрян отвъд нея в парка, Стивън имаше чувството, че покрай него, понесена от вятъра, се изнизва безкрайна върволица от невидими хора, издухвани с лекота и безцелно нанякъде, напразно опитващи се да се спрат, да се хванат за нещо, което да преустанови полета им и да ги свърже отново със света на живите, от който и те някога са били частица. Следобеда този ден господин Абни му каза:

— Стивън, момчето ми, ще можеш ли да дойдеш късно довечера в единайсет часа в кабинета ми? Дотогава ще съм зает, а искам да ти покажа нещо много важно, свързано с теб и с бъдещето ти, нещо, което трябва непременно да узнаеш. Не бива да споменаваш за това нито пред госпожа Бънч, нито пред когото и да било друг от къщата — най-добре ще е да се оттеглиш в стаята си в обичайното време.

Ето че животът му предлагаше ново разнообразие — Стивън откликна с удоволствие на възможността да стои буден до единайсет часа. Когато се качваше в стаята си тази вечер, той надникна през вратата на библиотеката и забеляза, че мангалът, който обикновено стоеше в ъгъла на стаята, е преместен пред камината — на масата бе поставена инкрустирана със сребро старинна чаша, пълна с вино, а до нея имаше някакви изписани листа. Господин Абни посипваше мангала с тамян от една сребърна кутийка и изглежда, не забеляза Стивън.

Вятърът беше утихнал, луната бе пълна и нощта спокойна. Към десет часа Стивън стоеше на отворения прозорец на спалнята си и гледаше природата навън. Въпреки тихата нощ тайнствените заселници на осветената от лунната светлина гора все още будуваха. От време на време странни викове, сякаш на загубени и отчаяни скитници, долитаха от езерото. Може би това бяха нощните викове на совите или на водните птици, макар никак да не приличаха на тях. Не се ли приближаваха? Сега долитаха от отсамния бряг на езерото, а само след миг сякаш вече се носеха над храсталаците. После замряха, но точно когато Стивън понечи да затвори прозореца и да продължи да чете „Робинзон Крузо“, той съзря две фигури, застанали върху покритата с чакъл тераса около къщата откъм градините — фигурите на момче и на момиче, както му се стори. Те стояха едно до друго и гледаха нагоре към прозорците. Нещо в силуета на момиченцето властно му припомни съня с фигурата във ваната. Момчето обаче му вдъхваше по-осезаем страх.

Докато момичето стоеше неподвижно, почти усмихнато, притиснало ръце към сърцето си, момчето — тъничко, с черна коса и парцаливи дрехи — вдигна ръце във въздуха с израз на заплаха, неутолим глад и копнеж върху лицето. Луната огря почти прозрачните му ръце и Стивън видя, че ноктите му са ужасяващо дълги и че светлината преминава през тях. Застанало така с вдигнати ръце, то представляваше смразяваща гледка. От лявата страна на гърдите му зееше черна дупка — и тогава един от онези ненаситни и отчаяни викове, които бяха кънтели през цялата вечер над гората на Осуърби, се вряза по-скоро в съзнанието на Стивън, отколкото в ушите му. След миг страшната двойка се понесе безшумно по чакълената настилка и изчезна.

Колкото и да бе изплашен, Стивън реши да вземе свещта и да слезе в кабинета на господин Абни, тъй като часът на срещата им наближаваше. Кабинетът, който служеше също и за библиотека, се намираше встрани на антрето откъм главния вход. Оказа се обаче, че да влезе вътре, не бе толкова просто. Вратата не беше заключена, той бе убеден в това, защото ключът беше както винаги от външната страна. Никой не отвърна на неколкократните му почуквания. Господин Абни беше зает — разговаряше с някого. Какво!? Нима се опита да извика? И защо викът замря в гърлото му? Нима и той беше видял тайнствените деца? Но ето че всичко утихна отново и вратата отстъпи пред паническия напор на ужасения Стивън.

* * *

На следния ден на бюрото в кабинета на господин Абни бяха намерени книжа, които помогнаха на господин Стивън Елиът да си обясни събитията едва когато порасна дотолкова, че да може да ги разбере. Най-важно в тези книжа бе следното:

„Едно от най-разпространените и силни вярвания у древните — в чиято мъдрост съм се убедил от личен опит, поради което имам всички основания да не се съмнявам в техните твърдения — е, че вследствие на извършването на определени ритуали и действия, които са твърде варварски в очите на съвременния човек, може да се постигне забележително просветление в духовните способности на даден индивид. Например при поглъщането на личностите на определен брой нему подобни същият би могъл да придобие пълна власт над онази част от духовните сили, които управляват елементите на Вселената.

Записано е от Симон Мага, че е можел да лети във въздуха, да става невидим и да приема всякакви форми посредством душата на едно момче, което, и тук ще използвам клеветническата дума, употребена от автора в «Признанията на Клементина», Симон е «убил». Намирам същото, описано с по-големи подробности, в писанията на Хермес Трисмегистус, в които се казва, че подобни сполучливи резултати могат да се постигнат посредством поглъщането на сърцата на не по-малко от три човешки същества на възраст под двайсет и една година. Посветих по-голямата част от последните двайсет години от живота си на проверката на истинността на тези твърдения, избирайки за този свой експеримент хора, които могат да бъдат безболезнено премахнати и няма да оставят чувствителна празнина в обществото. Първата ми стъпка се състоеше в премахването на личността Фиби Стенли, момиче от цигански произход, което стана на 24 март 1792 година. Втората беше премахването на едно скитниче италианче на име Джовани Паоли през нощта на 23 март 1805-а. Последната «жертва» — употребявам дума, която отвращава в крайна степен чувствителността ми — ще бъде братовчед ми Стивън Елиът. Неговият ден ще бъде вероятно 24 март 1812 година.

Най-добрият начин да се извърши необходимото поглъщане е да се изтръгне сърцето от живия обект, да се превърне в пепел и да се примеси с четвърт червено вино, по възможност порто. Добре е да се скрият останките поне на двата първи обекта — някоя неизползваема вана например или изба за вино са твърде подходящи за тази цел. Експериментиращият може да има известни неприятности с психическата субстанция на обектите, която народният език възвеличава под названието «духове». Но онзи, който е с философска нагласа и единствено за когото този експеримент е препоръчителен, едва ли би бил склонен да отдаде някакво значение на немощните опити за мъст на последните. Очаквам с най-висше удовлетворение разгърнатото и свободно съществувание, което експериментът, ако се окаже успешен, ще ми осигури, като ме постави не само извън обсега на човешкото правосъдие (както обикновено го наричат), но и като ме освободи до голяма степен от евентуална смърт“.

Господин Абни бе намерен на стола си, със застинало в гримаса на гняв, ужас и смъртна болка лице. Отляво на гърдите му зееше страшна рана от разкъсвания, през която се виждаше сърцето му. По ръцете му нямаше кръв и дългият нож на масата беше абсолютно чист. Всяка побесняла твар би могла да причини раната. Прозорецът на кабинета му беше отворен и според мнението на съдия-следователя смъртта му е била причинена най-вероятно от див звяр.

Ала след като Стивън Елиът изучи внимателно цитираните от мен книжа, той стигна до съвсем различно заключение.