Брам Стокър
Телеграма от Дракула

Искам да споделя някои бележки, които нахвърлих, докато прекосявах Европа от Лондон до Трансилвания, хем за да си освежа паметта, хем да припомня пътешествията си на скъпата ми Мина.

Всъщност още преди да стигна до нея, вече усещах какво ме очаква. Една нощ не спах добре, макар че леглото бе много удобно, и сънувах безброй причудливи сънища. Някакво улично псе виеше под прозореца ми безспир и сигурно заради него — или заради лютия пипер във вечерята, който ме накара да пресуша цяла кана вода — се въртях неспокойно в кревата, преследван от кошмари. Сънувах някаква морга в Мюнхен. Колкото пъти оттогава се сещам за тази нощ, нещата стават все по-странни и по-ужасни, толкова стряскащи и тайнствени…

През деня бях решил да отида на разходка. Слънцето грееше ярко над Мюнхен, въздухът трептеше от радостта на настъпващото лято. Точно преди да потегля, господин Делбрюк, управителят на хотел „Четири сезона“, в който бях отседнал, дойде да ме изпрати и като се приближи досами файтона ми, ми пожела „Приятна разходка!“, след което се обърна към кочияша с думите:

— Нали помниш, че трябва да се върнете преди полунощ? Сега е слънчево, но кой знае, може да излезе някоя буря. Затова недейте да окъснявате. — И сетне прибави с нервен смях: — Пък и знаеш каква нощ иде…

Кочияшът Йохан отговори с почтително кимване и пришпори конете. Чак извън града му почуках да спре и го попитах:

— Йохан, за какво говореше Делбрюк? Каква нощ иде?

Файтонджията се прекръсти и отвърна лаконично:

— Валпургиевата, господине — и извади часовника си — голям, старомоден немски сребърен часовник, тежък като гюле, впери в него очи, сбърчи вежди и вдигна рамене.

Разбрах, че изразява нетърпението си заради излишното спиране. Потупах по файтона в знак да тръгва. Той подкара бързо, сякаш за да навакса изгубеното време. Стори ми се, че от време на време конете отмятат глава и душат въздуха подозрително. И всеки път това ме караше да се озъртам тревожно. Ала пейзажът си беше все така скучен и еднообразен — обширни високи полета, брулени от вятъра. По едно време забелязах широка пътека, която пресичаше платото и се губеше в тясна, лъкатушеща долина. Изглеждаше симпатична и затова викнах на Йохан да спре. Настоях да минем по нея, а той запротестира с всевъзможни абсурдни аргументи, като не спираше да се кръсти. Това обаче събуди любопитството ми и започнах да го разпитвам, но той само нервно гледаше часовника си и се дърпаше. Накрая рекох:

— Добре, разбирам, че не искаш да тръгнеш натам, няма да те карам насила. Аз обаче ще ида там и затова искам да знам защо ти се дърпаш?

В отговор той пъргаво скочи на земята, застана пред мен и сключи умолително длани. Започна да ме увещава да се откажа от намерението си, във вълнението си преминаваше на немски и трудно разбирах речта му, явно се мъчеше да ми каже нещо, но дори само мисълта за него го възпираше и той повтаряше: „Валпургис нахт!“. Безсмислено беше да споря, пък и не знаех толкова добре езика му. Той продължаваше с излиянията си, непрестанно поглеждаше часовника си, кръстеше се. Конете също станаха неспокойни и душеха въздуха. Като забеляза това, той пребледня, огледа се изплашено, хвърли се внезапно към тях, хвана ги за юздите и ги отведе няколко метра по-нататък. Последвах го и попитах защо го прави. Той се прекръсти в отговор, посочи мястото, където стояхме току-що, и обърна файтона към другия път, показа ми един кръст и рече първо на немски, а после на английски:

— Погребаха го — него, който се уби.

Спомних си стария обичай, според който са погребвали самоубийците на кръстопът:

— А, ясно, някой самоубиец. Любопитно! — ала си давах сметка, че това не обяснява защо конете се изплашиха.

Както си говорехме, чухме някакъв звук — нещо средно между квичене и лай. Идеше отдалече, но конете станаха отново неспокойни и Йохан положи много усилия, за да ги усмири. Беше пребледнял, когато каза:

— Прилича на вой на вълк, а по тези места вълци вече няма…

— Няма ли? — изненадах се аз. — Е, възможно е да са дошли от другаде?

— През зимата може, но сега — не, изключено е! Трябва да има сняг… — Йохан потупваше конете и се опитваше да ги усмири. В това време черни облаци се понесоха бързо по небето. Слънчевата светлина се скри и около нас сякаш лъхна студен вятър. Беше само повей, по-скоро предупреждение, отколкото факт, защото слънцето изгря отново. Йохан засенчи с ръка очите си, погледна хоризонта и каза: — Явно не е изключено да дойде и сега… — И пак погледна нервно часовника си в знак, че е крайно време да тръгваме.

Обзет внезапно от упорство, аз не се качих обратно във файтона, а попитах:

— А къде извежда този път? — и посочих надолу.

Той отново се прекръсти и зашепна някаква молитва, преди да ми отговори:

— То е нечестиво.

— Кое е нечестиво? — настоях аз.

— Селото.

— А, значи там има село.

— Не, не, там не е живял човек от сто години.

Любопитството ми бе възбудено:

— Но ти току-що каза, че там има село.

— Имало е.

— Къде е то сега?

След което последва дълга история, но не успях да разбера всичко от нея, защото той често минаваше на немски. Само схванах, че преди няколко века там умирали хора и били погребвани както си е редът, но се чували звуци под пръстта, и когато отворили гробовете, мъртвите вътре били свежи и пълни с живот, а по устните им имало прясна кръв. Тогава местните побягнали от домовете си и се заселили другаде, където живите живеели, а умрелите умирали, а не като това там… Явно се боеше да го назове. Колкото повече навлизаше в разказа си, толкова повече се вълнуваше, докато накрая получи нещо като гърч — изпоти се целият, пребледня, озърташе се, изпадна в истерия и закрещя: „Валпургис нахт!“.

С жестове настояваше да се кача на файтона, но цялата ми английска кръв се разбунтува срещу това да получавам заповеди от коняр, затова твърдо заявих:

— Щом толкова се страхуваш, Йохан, върви си у дома, аз ще се поразходя. — Взех си дъбовия бастун от каретата, затворих вратичката и махнах по посока на Мюнхен: — Хайде, върви, твоят „Валпургис нахт“ не може да ме притесни.

Конете вече много тревожно риеха с копита и опъваха юздите и на Йохан му беше трудно хем да ги удържа, хем да ме убеждава да се откажа от намеренията си. Удари го на молби, а после съвсем забрави за английския, което ме накара да се разсмея. Как да го разбера и послушам, като ми бърбореше несвързано на немски?! Взе да ми омръзва, затова махнах властно с ръка да се маха и като демонстративно му обърнах гръб, заслизах към долината. Зад мен Йохан измърмори нещо и с неохота обърна конете към града.

Проследих го с поглед, подпрян на бастуна си. Отпървом той караше кротко, после при билото на хълма се появи висок слаб човек, а конете започнаха да се дърпат и да цвилят неспокойно. Каретата подскочи и се катурна стремглаво надолу, сетне я изгубих от очи. Потърсих с поглед какво ще стори високият непознат, ала и той беше изчезнал. Продължих пътя си по виещата се надолу пътека и скоро стигнах долината. Не виждах ни най-малка причина Йохан да протестира толкова срещу разходката тук — вярно, областта бе съвсем пуста, бродих цели два часа без да срещна ни човек, ни къща. Пейзажът беше съвсем еднообразен, затова леко се стреснах, когато иззад един завой се озовах току пред малка гора. Седнах да си почина и се огледах. Дадох си сметка, че тук е по-хладно, отколкото беше горе на хълма. От полъха на вятъра близките дървета издаваха звук, подобен на въздишка, а някъде в далечината се чуваше тътен като от приглушен рев. Вдигнах глава и видях, че по небето са се струпали плътни тъмни облаци и по всичко изглеждаше, че приближава буря. Поднових разходката си с надеждата да се сгрея. Местността беше особено живописна и постепенно загубих представа за времето. Чак когато съвсем притъмня, се замислих как точно ще се прибера в хотела. В отговор на мислите ми отнякъде долетя същият тайнствен вой, за който кочияшът бе казал, че е от вълк. Потреперих — вече не само от студ. Ала понеже съм твърдоглав, а бях решил, че на всяка цена ще видя изоставеното село, продължих устремено напред и скоро стигнах открито поле, обградено отвсякъде с хълмове. Пътят се виеше през него чак до едни скупчени храсталаци. В този миг изневиделица заваля сняг. Явно нямаше да успея да се върна до широкия друм на билото, затова трябваше да потърся убежище насред пустошта. Притъмня съвсем, пътеката вече не се различаваше и бързо се губеше под натрупващите се парцали сняг. Вятърът се усили, а за капак се прибавиха и ослепителни светкавици, които прорязваха небосвода и на тяхната светлина зърнах горичка от тисове и кипариси, отрупани със сняг. Подслоних се под тях в очакване бурята да утихне. Тук беше завет и по-тихо, ала вълчият вой се чуваше по-отчетливо. След няколко часа поривите на вятъра стихнаха съвсем, снегът престана да вали и вече дори от небето измежду облаците за кратко се появяваше луна. Излязох от убежището си, за да потърся място за пренощуване — останки от някогашна къща или други развалини. В края на горичката напипах нисък порутен зид и тръгнах по него. Изведе ме до някакъв вход, след който кипарисите се разделяха в шпалир покрай някогашна алея към парадния вход на някаква неясна сграда. В този миг луната проби пелената на облаците и аз осъзнах, че се намирам в центъра на обширно гробище. Сърцето ми замря и потреперих. Към страховете ми се прибавиха усилилият се вълчи вой, както и нарастващият студ. Зърнах голяма мраморна гробница и се приближих да я огледам. Обиколих я и прочетох върху вратата й следния надпис на немски: „ГРАФИНЯ ДОЛИНГЕН ОТ ГРАЦ, ОТКРИТА МЪРТВА, 1801 г.“. На върха на гробницата стърчеше голям железен кол. На задната страна прочетох следното, издялано с руски букви: „Мъртвите пътуват бързо“. Звучеше толкова зловещо, че от сърце съжалих, задето не послушах съвета на Йохан.

Тогава внезапно ми хрумна още нещо. Валпургиевата нощ, която толкова плашеше кочияша, във фолклора е времето, когато самият дявол излиза на земята, гробовете се отварят и мъртвите пируват на воля. Сигурно от това се е боял неукият файтонджия! Стоях в опустялото отпреди векове село, насред гробището на самоубийците, в разразилата се отново буря през най-нечестивата нощ от цялата година! Трябваше да изцедя всичките си скептични доводи, цялата си нихилистична философия, присъщите ми английски безразсъдност и присмех, за да овладея настъпващия пристъп на ужас.

И наистина — вятърът отново се усили, земята потрепери така, сякаш през нея препускаха стадо диви коне, но този път лошото време изсипа не сняг, а тежка градушка. Едри ледени късове забарабаниха по очуканите надгробни камъни наоколо. Клоните на кипарисите се превиха и пречупиха като стръкчета трева. Само мраморната гробница предлагаше сравнителна защита от природната стихия, затова се приютих плътно до масивната й бронзова врата. Когато се притиснах съвсем към нея, тя поддаде и се открехна. За да избягам от безмилостната буря, бях готов да се подслоня дори в ада и тъкмо се канех да вляза по-навътре, когато една светкавица раздра тъмнината и освети ярко вътрешността на гробницата. Там, точно върху поставката за саркофага, лежеше красива жена с бледо, но живо лице, с алени страни и устни — спокойно отпусната, сякаш бе заспала. В този миг проехтя гръмотевицата и сякаш невидима ръка ме грабна и ме запокити обратно навън във виелицата. Всичко стана така внезапно, че преди да осъзная удара — морален и физически — аз вече се бях озовал под безмилостната градушка. И въпреки болката от ударите на ледените късчета от небето съвсем ясно осъзнах, че не съм сам. Огледах се. Взирах се в мрака да видя идва ли някой откъм гробницата. И тъкмо в този миг ослепителна светкавица проряза мрака и се стовари с тътен върху железния кол на върха на гробницата, изля се през него в земята и сред лумналия пожар мраморът се разцепи. Мъртвата жена се изправи в предсмъртна агония, пламъците я погълнаха, а раздиращият вик на болка бе заглушен от гръмотевицата. Проехтя воят на вълците — този път някъде съвсем наблизо, сетне, в настъпилия мрак отново бях понесен от невидима сила. Преди да изгубя свяст, със сетни сили зърнах неясна бяла мъгла, която пълзеше над всички гробове — сякаш призраците им ги бяха напуснали и се стелеха ниско над земята.

Когато дойдох на себе си, се чувствах физически и душевно отмалял. Отпървом ми бе трудно да осъзная къде съм, сетне почнах да си връщам спомените и възприятията. Болка раздираше краката ми, сякаш бяха измръзнали и вкочанени. Студ усещах и по целия си гръб. Не виждах и не чувах нищо, само в гърдите ми нещо приятно пламтеше, въпреки че бях притиснат от непоносима тежест, която ми пречеше да дишам. Сякаш сънувах ужасен кошмар. Когато отново се свестих, чувствах само непреодолимото желание да повърна, за да се освободя от всичко, което се е натрупало в мен. Пак цареше пълна тишина, което ме караше да мисля, че съм оглушал или просто целият свят е изчезнал. Напрегнах сетива и установих, че греша — дочуваше се пръхтенето на някакво диво животно, и да, именно това животно се беше излегнало върху мен и от време на време ближеше шията ми. Изтръпнах от ужас при това прозрение. Боях се да мръдна, боях се да издам, че всъщност съм жив, опасявах се, че звярът мигом ще ме погълне, ако усети признаци на размърдване. Но колкото и да се стараех да съм неподвижен, животното сякаш долови събуждането ми, защото повдигна глава и видях огромните тъмни очи на гигантски вълк. Видях и зъбите му, проблясващи в зейналата червена паст, усетих дъха му по лицето си. От страх пак съм изгубил съзнание, но се свестих от пронизителен вой, последван от излайване, което се повтори отново и отново. Някъде отдалеч дочух и човешки гласове, които повтаряха: Ехо! Хей! Ехо! Надигнах глава по посока на виковете, ала гробището препречваше погледа ми. Вълкът издаде дълбок гърлен звук, сякаш за да привлече потерята. Махна се от мен едва когато конниците и кучетата им се приближиха на един хвърлей място. Някой изстреля червена сигнална ракета, чу се суетене и изстрел по посока на вълка, който изчезна в гората отвъд гробището. Аз все още не можех да помръдна. Един от хайката скочи от коня и се втурна при мен. Част от групата се впусна да преследва вълка, другите надойдоха да ме видят.

— Добра новина, другари! — извика първият, който ме достигна, когато допря ръка до гърдите ми. — Сърцето му още бие, ще го спасим!

Наляха малко бренди в устата ми и повдигнаха главата ми. Успях да отворя очи и да се огледам. Светлини и сенки се движеха между дърветата, много хора изведнъж изпълниха околността. Чух как някои питаха тревожно:

— Открихте ли го?

Отговорът дойде веднага:

— Не, не! Хайде, вдигайте го и да се махаме оттук! Не ща да остана и секунда повече на такова място в такава нощ!

— Как изглеждаше то? Видяхте ли го? — питаха други от по-задните кръгове.

Отговаряха им несвързано, един през друг, без съществена информация, просто като отклик на нуждата да се говори за онова, което ги плаши.

— Как — като същински дявол! — пелтечеше един, загубил ума и дума.

— Като вълк, ама не е вълк! — добави друг, целият разтреперан.

— Не можеш да го уцелиш с куршум! Безполезно е да опитваш… — добави трети.

— Е, поне си заслужихме паричките. Да правим потеря в такава нощ! Трябва да ни платят двойно! — обади се четвърти.

— По натрошения мрамор имаше кръв — обади се пети. — Може да сме ранили звяра.

— Ама ако англичанинът е жив, значи звярът го е пазел, не е искал да го изяде…

— Да, да, видяхме го да лежи отгоре и сякаш искаше да го сгрее с тялото си…

Този, който ги водеше, се обади:

— Изобщо нямаше да го открием, ако животното не ни насочваше с виенето си…

— А къде ли избяга? Какво ли е станало с него? — попита помощникът му, но другите заглушиха въпроса му с призиви час по-скоро да се махат от това прокълнато място.

Няколко чифта ръце като по команда ме вдигнаха и ме положиха върху един кон. Водачът се качи на седлото зад мен, обгърна ме с ръце, даде знак за тръгване и всички пришпориха животните обратно към града.

Трябва да съм заспал или изпаднал в несвяст, защото следващото, което си спомням, бе, че в покрайнините на Мюнхен ме прехвърлиха в един файтон, а водачът даваше нареждания на останалите мъже:

— Помнете! Намерили сме англичанина, охраняван от огромно куче.

— Куче!? Това не беше никакво куче! — възрази един. — Беше си вълк!

А водачът отвърна спокойно:

— Казах, че беше куче.

— Кой ще ни повярва? Вижте му шията! Нима това е дело на куче, а?

Несъзнателно вдигнах ръка към гърлото си и изкрещях от болка при допира. Другите се обърнаха към мен и се прекръстиха. Водачът отново рече:

— Казах куче, и точка. Ще ни се смеят, ако чуят друго…

Сетне файтонът потегли към хотел „Четири сезона“, а там ме посрещна разтревоженият управител Делбрюк. Той ме придружи до стаята и обясни, че е пратил потерята да ме търси веднага щом видял потрошения файтон на кочияша. Повдигнах вежди в недоумение — да организира и плати на толкова хора, за да ме търсят, при условие че каретата може просто да е претърпяла катастрофа? А в отговор на неизречения ми въпрос Делбрюк ми показа телеграма от Трансилвания, закъдето се бях запътил, със следния текст:

Грижете се добре за госта ви — неговата безопасност ми е скъпа. Ако му се случи нещо или ако изчезне, не жалете средства, за да го върнете невредим. Той е англичанин и обича приключенията, а при вас дори през май често излизат снежни бури нощно време. Не губете време, ако имате и най-малкото съмнение, че нещо го грози. Ще възнаградя богато старанието ви.

Граф Дракула

Както държах телеграмата, стаята внезапно се завъртя пред очите ми и ако управителят не ме бе подхванал през кръста, вероятно щях да се строполя на земята. Беше толкова странно, толкова злокобно и невероятно да се получи телеграма от толкова далеч — вест, в която тъй точно да се опише почти всичко, което ми се случи. Обзе ме чувството, че съм играчка в ръцете на свръхестествените сили и че само по тяхната милост все още съм жив.