Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Ghost Story, 1870 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Евгения Талева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2020 г.)
Издание:
Заглавие: Пясъчния човек
Преводач: Александра Велева; Дарин Мусайлов; Евгения Талева; Мария Парушева; Теодора Джебарова; Тодор Берберов
Година на превод: 2018
Издание: първо
Издател: Милениум
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: разказ
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: София Петрова
Технически редактор: Николета Запрянова
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Мария Венедикова
ISBN: 978-954-515-457-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11618
История
- —Добавяне
Наскоро наех просторна стая в огромна стара сграда в горната част на Бродуей. Последните етажи на сградата явно не бяха обитавани с години. Мястото трябва отдавна да е било предоставено на праха и паяжините, на самотата и тишината. Когато онази първа нощ се изкачвах към покоите си, се чувствах тъй, сякаш пристъпвах в гробница и нарушавах покоя на мъртъвците. В този миг за първи път в живота си бях обзет от суеверен страх. Когато завих по тъмното стълбище, невидима паяжина премрежи с лепкавата си плетеница лицето ми и аз потреперих, сякаш бях видял призрак.
Стигнах до стаята си и с радост заключих вратата след мен, за да оставя навън плесента и тъмнината. В камината пращеше весел огън, седнах пред нея и се отпуснах. Седях така два часа, мислех за отдавна отминалите дни, спомнях си стари случки, извиквах полузабравени лица от мъглата на миналото. Вслушвах се в гласове, които отдавна бяха замлъкнали завинаги, и в познатите някога песни, които вече никой не пееше. Бленуванията ми постепенно избледняха до все по-тъжно и тъжно самосъжаление.
Навън брулещият вятър постепенно утихна до смирено свистене, а яростното барабанене на дъжда по прозорците премина в приспивно ромолене. Неусетно шумовете от улицата изчезнаха един по един, а последните забързани стъпки на окъснелите пешеходци заглъхнаха съвсем и оставиха след себе си само тежка и тягостна тишина.
Огънят в камината бе позагаснал и ме обзе усещането за самота. Станах и се съблякох; движех се на пръсти през стаята и вършех всичко тъй внимателно и нащрек, сякаш бях крадец насред спящи, чието събуждане би било фатално. Легнах и се завих, лежах и слушах дъжда, вятъра и лекото скърцане на капаци в далечината, докато постепенно се унесох в сън. Спал съм дълбоко, но колко дълго — не знам. Изведнъж осъзнах, че съм буден и изпълнен с напрегнато очакване. Лежах неподвижно. Долавях биенето на сърцето си. Разбрах причината — завивките ми в долната част на леглото бавничко се изхлузваха, сякаш някой ги дърпаше!
Окаменях от ужас, не смеех да помръдна, нито да извикам. Одеялото продължаваше да се смъква и вече бе открило гърдите ми. Сграбчих го неистово и с дърпане се завих през глава. Притихнах и зачаках. Известно време всичко бе спокойно, после изхлузването се възобнови. Изтръпнах от ужас — лежах като вкаменен, а завивката бавничко се плъзгаше надолу. Отви главата ми, после раменете… Събрах последните си сили и издърпах обратно немирното одеяло, стиснах го здраво и зачаках. Само след миг усетих леко подръпване и стиснах още по-здраво, но силата на неведомия ми враг беше трудно преодолима. Платът се изплъзваше от пръстите ми и почти се свлече в нозете ми. Изстенах и се метнах да си ги прибера обратно, но откъм долния край на кревата ми се чу същото изпъшкване като моето!
Капки пот избиха по челото ми. Бях ни жив, ни умрял. Стоях неподвижно и напрегнато се ослушвах. Тежки стъпки проехтяха в стаята — не бяха човешки, а на грамаден див звяр. Но стъпките се отдалечаваха и това ме успокои. Доближиха се до вратата и заглъхнаха в коридора на сградата — осъзнах, че не се чу прищракването на ключалката и махането на резето, а помня, че бях заключил добре. В настъпилата тишина все още стоях неподвижен, но поне бях успял да успокоя дишането и сърцебиенето си. Казах си: „Това е сън, само сън, просто един ужасен кошмар“.
Лежах, премислях случилото се и накрая напълно се убедих, че е било само сън. Разсмях се и отново бях щастлив. Станах, запалих газеничето и огледах с него резето и ключа — бяха си точно така, както ги бях оставил. Разсмях се на глупостта си и посегнах да запаля лулата си. Загледах се в догарящата камина и в този миг цялата ми кръв замръзна във вените ми. Лулата се изплъзна от неподвижните ми пръсти и тупна на пода. Имах сили за едно-единствено вдишване: „Ааах!“.
В пепелта край камината, точно до отпечатъците от босите ми нозе, се виждаше още една стъпка — толкова огромна, че в сравнение с нея моите приличаха на детски ходила! Значи наистина съм имал посетител! Значи реален човек е дърпал завивките ми! Духнах газеничето и се върнах в леглото, парализиран от страх. Лежах дълго, взирах се в тъмнината и се ослушвах. Отгоре чух тътрене на тежко тяло по пода, последвано от изхвърлянето на тялото през прозорец и глух тътен при сблъсъка му с твърдата земя долу. Отнякъде се долови затръшването на врата, чу се и прозвънтяването на затворен прозорец. Усещах, че някой се промъкваше в коридора — разбрах по проскърцването на гредите, после отчетливо различих качване и слизане по стълбището в дъното на сградата. По едно време стъпките приближиха до вратата на стаята ми, спряха за момент, сякаш се колебаеха дали да влязат, но сетне отминаха. После ми се стори, че някъде откъм страничните коридори долита дрънчене на вериги — бавно и провлачено, сякаш някой уморено тътри прангите си. Дочувах и откъслечен, неразбираем говор, после приглушени викове, странно шумолене, даже плясък на невидими криле. Слушах като замаян, докато изведнъж осъзнах, че има някой друг в стаята ми, че досами леглото ми се долавя и чуждо тежко дишане, а след това долетя и тайнствен неясен шепот.
С последни сили си наложих да отворя очи — точно над главата на тавана видях три фосфоресциращи кълбета, увиснали в нищото и трептящи с променлива светлина. Те премигнаха и изчезнаха, след това двете от тях се появиха тъкмо пред носа ми, а третата кацна на възглавницата. После се разтресоха — сякаш от смях — и се изпариха яко дим. Дочух шуртене на вода, замириса на прясна кръв. Не смеех да светна от страх какво точно ще видя. В тъмното отсреща зърнах бледи лица, озарени от неясна вътрешна светлина, във въздуха се рееха смъртнобели длани, прелитаха и изчезваха.
Сетне внезапно цялата вакханалия изведнъж замлъкна — шепотът, гласовете и звуците стихнаха като отрязани с нож. Настъпи злокобна тишина. Чаках и се ослушвах. Страхът изпиваше силите ми. Бавно се размърдах в леглото да се изправя и изведнъж напипах нечия студена ръка! Цялото ми мъжество се изпари и се сринах обратно, неспособен да помръдна. До мен прошумоляха дълги одежди, изпърполиха към вратата и след това всичко утихна.
Колко стоях така изнемощял — не знам, но когато отново изпълзях от леглото и запалих газеничето с трепереща ръка, сякаш бях остарял със сто години. Чувствах се отмалял и грохнал. Седнах и внимателно започнах да разглеждам големия отпечатък в пепелта. В този миг очертанията му се размиха. Вдигнах очи, защото светлината на газеничето бавно затрептя и в същия миг отново проехтяха тежките стъпки по коридора. Не смеех да извърна поглед натам, само слушах бавното им приближаване, в синхрон с което изтляваше светлината в моята газена лампа. Когато стъпките стигнаха пред вратата ми, пламъкът на газеничето се бе стопил до болнаво синьо. Вратата не се отвори, но усетих полъх по страните си и съзрях над мен да се надвесва огромна фигура. Гледах госта с ококорени очи. Върху него блещукаше бледо сияние и постепенно неясните му очертания се избистриха до формите на ръце и крака, после на цялото тяло и накрая на грамадно тъжно лице. Пред мен през синкавата мъглява светлина стоеше самият Кардифски гигант!
Тутакси страховете ми се изпариха, защото дори и децата знаят, че той не може да стори никому нищо зло. Веднага се възвърна доброто ми настроение и заедно с него пламъкът на газеничето отново засия. Едва ли друг път самотен домакин е приветствал така щастливо неканения си гост, както аз се зарадвах на Кардифския гигант.
— Ха, това ти ли си? Пък аз така да се изплаша! Толкова се радвам да те видя! Заповядай, седни… тоест недей! Уф! Не, не…
Твърде необмислено го бях поканил да се настани — креслото мигом се строши под тежестта на гиганта, който бързо се изправи и понечи да седне на леглото.
— Спри! Недей! Ще опустошиш… — отново закъснях. Чу се втори трясък и креватът се строполи на трески. Този път истински се възмутих: — Ама на какво прилича това? Що за поведение? Не стига че нахлуваш тук с банда чудовища, които ме плашат до смърт, не стига че ми спретваш истинско представление с всички тези светещи кълбета, дрънчене и привидения, но и най-безцеремонно трошиш всички мебели в стаята ми! Засрами се, невъзпитано е…
— Добре, няма да чупя повече — възпря тирадата ми гигантът. — Съжалявам, какво да правя, като не съм сядал от векове… — и очите му се наляха със сълзи.
— Горкичкият! — възкликнах аз. — Наистина ли от векове? Извинявай, че ти се развиках. Завалията! Седни на пода, само той ще те издържи, пък ще си говорим лице в лице… — Той ме послуша, пое запалената лула, която му дадох, наметна на раменете си едно от червените ми одеяла, нахлупи на главата си ваната ми като шлем и се настани удобно, кръстосвайки крака по турски. Хвърлих нови дърва в огъня и той протегна напред огромните си надупчени като восъчни пити стъпала към благодатната топлина. Попитах го внимателно: — Защо краката ти са така надупчени?
— Така съм по цялото тяло, от измръзване е, една нощ спах под открито небе край фермата на Нюъл… Много си го харесвам онова място, като роден дом ми е, там съм най-спокоен…
Поговорихме си известно време, но той взе да се прозява.
— Уморен ли си? — попитах го.
— Как няма да съм уморен? Аз съм духът на вкаменения мъж, който лежи в музея отсреща през парка — реалният Кардифски гигант. Виждаш ме, но съм само призрак. Не мога да намеря покой, докато не погребат горкото ми тяло. А как да накарам хората да извадят трупа ми от музея и да го положат в земята? Начинът е само един: трябва да ги изплаша до смърт! Опитах се да бродя из музея всяка нощ, даже виках други духове на помощ, но без особен ефект — сещаш се, че никой не ходи в музея през нощта, нали? Затова тръгнах да обикалям околните сгради — трополя и стряскам хората, даже съм си спретнал внушителна компания от нощни изчадия. Нощ след нощ се промъквахме през тези плесенясали зали, дрънчахме с вериги, стенехме, шепнехме, катерехме се и се спускахме по стълбите, и да си призная, вече се изтощих. Надявах се някой да ми обърне внимание. Но вместо това — хората напускат кооперацията и се местят да живеят другаде. Ала ето че се появи ти — светлината в тази стая ми вдъхна надежда за един последен опит и ето че ти се съгласи да ме чуеш… Затова съм ужасно уморен, напълно смазан, заклевам те, дай ми надежда!
Във вълнението си скочих от креслото и възкликнах:
— И през ум не ми е минавало, че такава е работата! Ах, горкият! Напразно си хабил усилията си! Та отсреща в музея е само копие на твоето тяло, гипсова отливка, куха сърцевина. Истинският Кардифски гигант е в Олбъни.
— Да ме вземат мътните! Колко ли съм изтрещял, щом не мога да разпозная собствените си тленни останки! — Лицето на гиганта имаше толкова засрамен поглед, че ми дожаля. Изправи се бавно и попита сериозно: — Кажи ми честно, истината ли ми каза?
— Защо да те лъжа, човече!
Той извади лулата от устата си, остави я върху камината, огледа се нерешително, постоя загледан в нищото, сетне каза:
— Никога преди не съм се чувствал толкова глупаво. Да ме преметнат по толкова лесен начин! Подлият гипсов фалшификат да надхитри собствения си призрак! О, небеса, дано никой в този или отвъдния свят не научи, че ще ме спукат от подигравки!
След това тръгна към вратата, премина я, без да отваря, и накрая чух гордите му стъпки да заглъхват по стълбите.