Шеридан льо Фану
Бялата котка

Още от детската градина всички сме чували популярната приказка за бялата котка. Но историята, която ще ви разкажа сега, е много по-различна и моята бяла котка не е симпатична и гальовна, а зловеща. Всеки пътник от Лимърик за Дъблин, след като подмине Килалой, постепенно навлиза в гъсталака на ниските хълмове отдясно. Встрани долината рязко преминава в урва, а разпръснатата храстовидна растителност има особено див и някак меланхоличен облик.

Едно от малкото човешки убежища в тази торфена пустош е вкопаната в земята къщурка на един „силен селянин“, както тук най-често определят дребните фермери. Тя е на половината разстояние между пътя и криволичещия поток край дърветата и от много десетилетия се стопанисва от фамилията Донован.

Докато изучавах различни старинни ръкописи, ми препоръчаха като най-добър специалист по тънкостите на ирландския език някой си господин Дан Донован, начетен възпитаник на Тринити Колидж в Дъблин, който днес се издържал с преподаване на точно това, което ми било нужно в моята работа. Той дотолкова бе поласкан от моя интерес, че с готовност изложи пред мен всичките си дълго стаявани размишления и натрупани знания, които поддържаха националната му гордост. Именно той ми разказа следната история, която аз ще се постарая да предам максимално точно и дословно. Само преди това ще отбележа, че лично посетих старата ферма и нейната огромна овощна градина с ябълкови дръвчета, за които става дума, и затова знам, че пейзажът е толкова загадъчен и мистичен — с порутената стара кула в далечината и с обвитите в лека мъгла хълмове, че неименуемо навява страх и самота, блазнейки човешката фантазия. Представям си това място в някоя мъглива зимна сутрин, когато всичко е покрито със сняг, или сред есенните залези, пропити от тъга, или дори посред нощ, когато всичко е обляно от лунна светлина. В такъв миг е напълно възможно човешкото въображение, особено на начетен мъж като Дан Донован, да се развилнее и да съчини прекрасни легенди. Ала, от друга страна, Дан е толкова добросъвестен и честен, че и за миг не бих се усъмнил в събитията, за които той ми разказа:

Като дете — така започваше историята му — живеех в Дръмгъниъл и обичах да чета и препрочитам „История на Римската империя“ от Голдсмит на любимото си място — плоския камък под вековния глог. Усамотявах се в малката долина, образувана между близкия почти пресъхнал поток, който се вливаше в езерото, и подножието на старата овощна градина.

Един ден, след като се уморих от четене, се огледах разсеяно, все още впечатлен от описаните героични битки. Видях една жена да се провира измежду овошките. Беше облечена с дълга светлосива рокля, толкова дълга, че се влачеше след нея по тревата, докато се отправи към брега на езерото. Видът й беше необичаен за тези места, затова не можех да откъсна поглед от нея. Вървеше бавно, сякаш се разхожда, и не право напред, а често сменяше посоката. Не ме виждаше — взираше се в далечината, сякаш за да намери ориентир. Щом наближи, забелязах, че е боса и тъкмо си мислех, че ще продължи към мен и ще ме заговори, когато тя смени посоката и тръгна към езерото. Мина на един хвърлей разстояние и ясно видях как на самия бряг на езерото, вместо да забави и спре, продължи все така уверено, нагази във водата — по-точно мина по повърхността на водата, без да се намокри. Бях готов да припадна от шока — все пак бях само на тринайсет години тогава, ала и до ден-днешен помня всеки детайл, сякаш беше вчера. Жената премина от другата страна на езерото и напълно изчезна от погледа ми.

Едвам намерих сили да се прибера у дома и бях все още толкова уплашен, че се разболях и прекарах следващите три седмици на легло. Не можех да остана сам и за секунда, толкова силно ми беше повлияла тази гледка. Никога повече не стъпих на това място и дори сега, след толкова време, не бих искал да се върна там. Ала това бе само началото.

Година след случая с жената една вечер чакахме баща ми да се върне от пазара в Килалой. С майка ми останахме будни да го посрещнем, докато братята, сестрите ми и прислугата спяха. Двамата си говорехме до камината, докато наглеждахме гозбата, която къкреше на огъня. Знаехме, че татко ще се прибере преди работниците, които караха каруцата с нещата от пазара. Чу се чукане и разпознахме гласа му, затова мама стана да му отвори. Не мислете, че е бил пиян, както повечето мъже, които се връщат от панаирите подпийнали и развеселени. Татко никога не пиеше, което е крайно необичайно по тези места. Този път обаче беше целият пребледнял и натъжен. Влезе, остави седлото и юздите до стената и целуна мама.

— Бог да те благослови, мила моя — рече й той и обви ръка около кръста й. После, когато усети, че го дърпам за ръкава, недоволен, задето не получавам никакво внимание, той се обърна към мен и ме вдигна, за да ме целуне. А на мама каза: — Заключи, скъпа! — Сетне седна на стола до камината, протегна краката си към огъня, за да ги стопли, и подпря глава на дланите си.

— Какво става, Мик, кажи ми как мина? — притеснено рече мама, след като дръпна резето. — Продадохте ли добитъка, всичко наред ли беше и имаше ли проблеми със собственика на земята? Какво те тревожи, слънце мое?

— Нищо, Моли, всичко си е както обикновено. Кравите се продадоха, слава богу, и всичко мина благополучно и без пререкания.

— Щом е така, Мик, ела, хапни от гозбата и ни разкажи какво интересно се случи на панаира.

— Ядох по пътя, Моли, и сега не съм гладен.

— Яде по пътя ли? — Майка ми се развика възмутено. — Как така яде по пътя, като знаеш, че жена ти стои будна и те чака, за да имаш топло ядене?

— Не разбираш, Моли. По пътя се случи нещо, заради което изгубих всякакъв апетит. Няма да увъртам, защото може да нямам още много време. Видях бялата котка, Моли, разбираш ли!

— Боже опази! — възкликна майка ми и в миг пребледня. После, в опит да се окопити, се засмя. — Шегуваш се, нали? Вероятно си видял бял заек като онзи, който Грейди видя в гората… Или бял плъх като домашния любимец на Тейги, или някое друго бяло животно.

— Не, мила, не беше нито плъх, нито заек. Не ме разубеждавай, знам как да различа плъх и заек от зловеща бяла котка със зелени очи и извит гръбнак, която явно ме причаква край пътя, за да ми изпрати грозното си послание…

През цялото време, докато описваше котката, баща ми говореше с тих и равен тон, с поглед, впит в огъня. Въпреки това по бледото му лице изби студена пот и той на няколко пъти я избърса нервно с ръкав. Накрая само въздъхна тежко, а в погледа му се четеше неизмерна тъга.

Майка ми замълча, загриза нокти, сетне отиде до иконостаса в ъгъла и започна трескаво да се моли. Аз ги гледах тревожно, не разбирах каква е тази ужасна бяла котка, ала долавях огромното напрежение в стаята, затова по страните ми се търкулнаха две сълзи.

По някое време майка ми прегърна татко през раменете, преви се над него и като го обсипваше с целувки, се разрида неудържимо. Той стисна дланите й в своите големи ръце в опит да я успокои, но по едно време се сепна и попита:

— Нищо не влезе след мен в къщата, когато дойдох, нали? — И извърна поглед към мен.

— Не, тате, нищо — отговорих аз. — Само ти и седлото с юздите, които донесе.

— Шмугна ли се някое бяло кълбо, да си видял опашка, козина, чифт зелени очи? — повтори трескаво баща ми.

— Съвсем не, абсолютно нищо, татко.

— Това е добре — въздъхна той и се прекръсти, прошепвайки кратка молитва изпод носа си. Когато свърши, майка ми поиска да узнае къде е видял бялата котка. — Докато прекосявах прохода — каза той и разказа следното: — Първоначално бяхме с още няколко други фермери, после те се отделиха по пътя си, а малко след като бях останал сам, конете взеха да се дърпат и единият затъна встрани от коловоза. Слязох да го напътя обратно във впряга, издърпах юздите, потупах го, за да го успокоя. Като тръгнах да заобикалям колата, измежду тревите се мярна нещо бяло. Изпълзя на пътя и спря втренчено в мен. Видях, че е голяма бяла котка. Тя изви гръб и се шмугна обратно, и в същия миг се приближи отново — този път от отсрещната страна на пътя. Тръгнах към нея, тя побягна, но тозчас се показа през пътя. Накъдето и да се извърнех, тя се появяваше и изчезваше в миг. Дяволско изчадие…

Оставих ги така прегърнати и си легнах, но на другия ден узнах, че появата на тази бяла котка неизменно вещаела смърт на този, пред когото се е явила. Пророчеството никога не грешеше, не сбърка и този път. След седмица баща ми вдигна висока температура, а след месец вече беше мъртъв. Тогава се разрових в семейните архиви и открих, че още преди повече от век възрастните хора в околността панически са се бояли да видят белия звяр. Историята най-вероятно е тръгнала от прачичо ми Конър Донован, който притежавал най-старата и най-хубава ферма в областта и бил доста богат, направо неприлично заможен за онова време. За съжаление, парите не гарантират благородство и финес и Конър бил жесток, свадлив човек, който пиел много и псувал още повече. По това време високо в планините живяло и едно красиво момиче от рода на Колеман, недалеч от Капър Кълен. Сега там такъв род не съществува вече, вероятно заради гладните години. Момичето се казвало Елън и била крайно бедна, ала невероятно красива. Сигурно би могла да си намери добър съпруг, ако не бил лошият й късмет. Прачичо ми Кон Донован, бог да го прости, я виждал често при своите пътувания и се влюбил в нея.

Завъртял й главата, обещал й да се ожени за нея, възползвал се от доверчивостта й, ала когато получил желаното, прачичо ми изгубил интерес и нарушил обещанието си. Искал да се издигне в обществото и затова се оженил за Мари, наследница на заможен род, като така многократно увеличил състоянието си. Горката Елън Колеман починала от мъка по него.

И макар всичко в живота на прачичо ми да вървяло по мед и масло, мъка му оставало, че така и не се сдобил с наследник. Една вечер, когато се връщал от панаира в съседния град, решил да мине напряко през пресъхналата долчинка. Когато приближил фермата и тръгнал да излиза от пътеката, за да пресече от другата страна, конят му взел да се дърпа и да пръхти. Конър забелязал някакъв бял воал ниско над пътеката, проследил го с очи и забелязал бял силует на жена, която сякаш не стъпвала по земята. Чичо ми се опитал да обърне коня, да го пришпори в друга посока, но животното се запънало и не искало да направи нито крачка повече. Конър опитал всичко — да го успокои, извадил камшика дори, но конят само треперел от страх. Изведнъж се впуснал бясно напред към дърветата, накъдето била изчезнала жената с бялата рокля. Хвърлил ездача от гърба си и изчезнал в див галоп. Чичо Конър се изправил, но пред себе си видял лицето на мъртвата Елън Колеман, която яростно го блъснала в гърдите и той отново се стоварил на земята. След това призракът на покойната се извърнал и се отдалечил, следван не от воал, както му се било сторило в началото, а от бяла котка. Миг по-късно зловещото видение изчезнало от очите му.

Прачичо ми се прибрал ни жив, ни умрял във фермата, където разказал всичко подробно на жена си. Мери отначало не му повярвала, но когато забелязала пребледнялото му лице и трескавия му поглед, осъзнала, че се е случило нещо зловещо. Завела го в спалнята и му помогнала да се съблече, докато той все още треперел и отчаяно молел да повикат свещеник. Когато си свалил ризата, жена му съзряла ясните очертания на длан и пет пръста, отпечатани точно над сърцето на прачичо ми, сякаш бил ударен от светкавица. Разказват, че тези белези така и не зараснали и три месеца по-късно той бил погребан с тях.

Както всички заможни хора по това време, прачичо ми получил пищно бдение, на което се изредило цялото село. Късно вечерта, докато тялото му лежало готово за церемонията, едната от жените, които го били къпали и обличали, се върнала в стаята, за да си прибере забравения шал. Приближила тихо, за да не смущава покойния, ала изведнъж изпищяла ужасено и избягала с крясъци. Когато се успокоила достатъчно, разказала на насъбралото се множество какво е видяла:

— Да пукна, ако лъжа, но мъртвецът се изправи и се втренчи във вратата с невиждащи, стъклени очи…

— Жено, пияна ли си? — попитало я едно от фермерските деца, с присъщото простодушие на селячетата.

— Боже, Моли, не говори глупости — възмутила се една от приятелките й. — Защо си влязла в тъмната стая без свещ, глупачке? Сега ти се привиждат призраци.

— Със или без свещ, знам какво видях — настояла Моли. — Мога да се закълна и че видях ръката му да се протяга между чаршафите — сякаш да ме сграбчи. Беше три пъти по-дълга от нормалното!

— Абсурд! — възкликнал някой невярващо.

— За бога, дайте ми една свещ и да приключим въпроса — отсекла старата Сал Дулан, която била висока и слаба и се молела досущ като свещеник.

— Да, да, дайте й свещта! — съгласили се всички.

Запътили се към стаичката на бдението, пребледнели и изплашени. Всички мълвели молитви. Вратата била отворена наполовина точно както ужасената Моли я била оставила. Госпожа Дулан вдигнала свещта високо над главата си и смело пристъпила в стаята. Но не успяла да направи и една крачка, защото тутакси се вкаменила от ужас. Ръката на прачичо ми си била на мястото, но в стаята имало нещо още по-невероятно. Точно върху гърдите на покойника се била настанила едра бяла котка с огромни зелени очи.

— Бог да ни пази, госпожо Дулан — закръстили се останалите, — да се махаме оттук, това е самият Сатана.

Госпожа Дулан обаче бързо се окопитила и попитала сърдито:

— Що за безумие е това? Чия е тази котка и защо сте я пуснали при мъртвеца? Махнете я веднага! Защо стоите като истукани?

Никой не помръднал и всеки отрекъл котката да е негова. Спогледали се и всеки разпознал в погледа на другия собствените си мисли — в тази котка имало нещо неестествено.

Изведнъж бялата котка се раздвижила и бавно преминала през тялото на умрелия. Гледала ги свирепо и ръмжала заплашително, сякаш приканвайки ги да се махнат от територията й. До един всички се изпарили от стаята, затръшвайки вратата след себе си, и никой не посмял да влезе отново. Чак на сутринта един смелчага, следван от попа, вдигнал молитвено кръста, се осмелил да отвори вратата. В същия миг бялата котка скочила от мъртвеца и изчезнала без следа. След дълги молитви, много тамян и светена вода гостите надникнали под леглото, но от котката нямало и следа. Решили, че някак си се е промъкнала измежду краката им и е излязла през вратата, затова внимателно окадили стаята и заключили, докато дойде време за погребението.

Всички, които присъствали на церемонията, дълго след като Конър Донован бил положен в земята, продължавали да говорят за бялата котка. Госпожа Дулан се кълняла, че чувала как бялата котка я следва по петите където и да отиде. Синът на свещеника пък твърдял, че я видял в клоните на бряста, майсторът на ковчега разправял, че била изскочила от сандъците му с инструменти. И така, дълги години бялата котка продължавала да тероризира селото. Не знам на света да съществува подобен случай, в който зъл дух да преследва нечие семейство така жестоко, както тази бяла котка преследва рода Донован. Защото нещата не свършват само до прачичо ми Кон. Всеки, свързан с нашето семейство, вижда бялата котка, когато вече е белязан да умре. Вечерта преди чичо ми Тейг да бъде убит от отката на собствената си пушка, усетил козината на бялата котка да се отърква в нозете му. Котката мятала раздразнено опашка, докато го обикаляла, и не сваляла неестествено зелените си очи от него. Чичо ми бавно заотстъпвал и накрая направо побягнал, но това не го спасило от нещастието. Дядо ми също видял поличбата на пътя пред дома си. За баща ми — вече ви разказах. Бедната ми леля Пег, която се омъжи за един от рода О’Браян, също не се спаси от прокобата — когато се върнала за една седмица за погребението на свой братовчед, зърнала бялата котка насред торфищата. Леля Пег почина месец по-късно. Малкият ми брат Джим също видя бялата котка — точно три седмици преди да умре. Всеки член на семейството, комуто предстои да срещне Създателя, със сигурност ще види бялата котка.

Но в това има и нещо успокояващо, нали?