Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказен алманах (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Geschichte von dem Gespensterschiff, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2020 г.)

Издание:

Заглавие: Пясъчния човек

Преводач: Александра Велева; Дарин Мусайлов; Евгения Талева; Мария Парушева; Теодора Джебарова; Тодор Берберов

Година на превод: 2018

Издание: първо

Издател: Милениум

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: разказ

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: София Петрова

Технически редактор: Николета Запрянова

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Мария Венедикова

ISBN: 978-954-515-457-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11618

История

  1. —Добавяне

Татко имаше малък дюкян в Басра — не беше много богат, но и нищо не му липсваше. Не обичаше да рискува, затова и не печелеше много. Но той предпочиташе така — боеше се да не би с необмислена постъпка да загуби онова, което имаше. И мен възпита в същия дух. От малък му помагах в работата, а когато се изучих и вече бях готов да поема дюкяна, той внезапно умря. Сигурен съм, че му дойде в повече напрежението около една по-крупна сделка, в която той успя да натрупа хиляда жълтици, които след това бързо изгуби, тъй като ден по-късно се разнесе новината, че корабът, на който е стоката на баща ми, е потънал в арабския залив. И бездруго дюкянджийството не ме влечеше, та след всички тези загуби нямаше какво друго да сторя, освен да обърна в пари бащиното наследство и да си пробвам късмета в чужбина. Оставих си само един от старите слуги на баща ми, който бе много привързан към мен и нямаше нищо против да ме съпътства в младежките ми щуротии.

Отплавахме от Басра към Индия с попътен вятър и добро настроение. След две седмици обаче капитанът ни извести, че се очаква буря. Лицето му беше угрижено, заповяда да се спуснат платната и продължихме съвсем бавно напред. Когато настъпи нощта, времето все още беше ясно и всички решихме, че бурята ще ни се размине. Изведнъж съвсем близо до нас бързо премина кораб, от палубата на който долитаха крясъци и веселба. Всички се стреснахме — никой не бе забелязал приближаването на друг плавателен съд. А и защо на онзи кораб пируваха, щом се очакваше буря? Обърнахме се към капитана с неизказаните си въпроси, но видяхме, че той е пребледнял като призрак.

— Край! Изгубени сме! — промълви той. — Всички сме обречени! Там пътува смъртта!

Отворих уста да помоля за пояснение, но в този миг моряците се втурнаха с викове на палубата:

— Капитане! Видяхте ли го? — крещяха те. — Край! Свършено е с нас!

Капитанът нареди на хората си да прочетат молитва за опрощение и утеха от Корана, след това се върна на мостика. Скоро след това бурята се стовари върху нас с цялата си мощ и корабът ни се удари в скала, разцепи се и почна да се пълни с вода. Спуснаха лодки и когато последните моряци едва бяха успели да се спасят, корабът потъна пред очите ни и аз се озовах в морето, разорен до просешка тояга. Но с това бедите ни не свършиха. Бурята се разрази, лодката не можеше повече да се управлява. Аз се вкопчих здраво в стария си слуга и двамата си обещахме да не се отделяме един от друг. Най-после нощта отмина и се развидели, ала с първите слънчеви лъчи излезе вятър, който подхвана лодката и я преобърна. Повече не видях никого от екипажа. Бурята ме беше зашеметила и когато дойдох на себе си, видях, че бурята е утихнала, старият ми верен слуга ме стиска здраво, а сам се бе привързал към преобърнатата лодка и така се носехме по гладката повърхност на океана. В далечината се виждаха очертанията на друг кораб, но от него не се долавяха никакви признаци на живот. С гребане аз и слугата ми успяхме да го доближим, а когато бяхме съвсем наблизо, с удивление открихме, че това е същият кораб, който през нощта мина покрай нас и толкова изплаши капитана и моряците. Обзе ме особено чувство, спомних си думите на капитана, че „там пътува смъртта“. Наистина — корабът изглеждаше като призрак, сякаш е бил отдавна напуснат от целия си екипаж и се е влачил по теченията, изоставен на произвола на съдбата. Извикахме за помощ, но никой не ни отвърна. От предната част на кораба се спускаше дълго въже. Мислено благодарих на Пророка за това чудодейно спасение. Залових се за въжето и с мъка се заизкачвах по него. Слугата ми ме следваше по петите. Още веднъж извиках, но на кораба си оставаше тихо. Когато най-сетне се претърколих на палубата — о, ужас! — не можете да си представите каква картина се разкри пред очите ми! Целият под бе подгизнал от кръв. Трийсетина трупа в потури и с чалми се търкаляха наоколо. Миришеше ужасно на смърт и разложение. Богато облечен с турски дрехи мъж стоеше изправен всред локва кръв, прикован към средната мачта със собствената му извита сабя. Погледнах лицето му — разкривено от нечовешки предсмъртен ужас. Вцепених се, едва смеех да дишам. Слугата ми стоеше до мен като окаменял — никога не бе виждал подобно клане. В страха си и двамата коленичихме в молитва за помощ към Пророка. Чак след нея сърцата ни се успокоиха и се осмелихме да продължим нататък, ала все така безмълвно и предпазливо. При всяка крачка се оглеждахме дали няма да изскочи нещо ново, още по-ужасяващо. Но всичко си остана постарому. Надлъж и шир нямаше нищо живо, с изключение на нас и океана. Не се осмелявахме да говорим от страх, че мъртвият капитан, прикован към мачтата, ще завърти към нас изцъклените си очи или че някой от умрелите моряци ще извърне глава. Най-сетне стигнахме до една стълба, която водеше към вътрешността на кораба. Там несъзнателно се спряхме и се спогледахме; никой не се осмеляваше да каже какво мисли.

— Господарю — заговори пръв верният ми слуга, — знам, че вътре може да има стаени убийци, но сто пъти предпочитам живите, дори да ме убият, отколкото да стоя при мъртвите.

Кимнах в знак на съгласие и припряно заслизахме надолу. Тук обаче също цареше мъртвешка тишина и само нашите стъпки кънтяха по стълбата. Спряхме се пред вратата на една каюта. Долепих ухо до нея и се ослушах — нищо не се чуваше. Отворих. Вътре беше разхвърляно — дрехи, оръжия и други вещи бяха пръснати навсякъде. Нищо не си беше на мястото. Моряците сигурно бяха пирували точно преди да бъдат нападнати, защото всичко наоколо говореше за това. Продължихме да вървим от стая в стая, от каюта в каюта: навсякъде намирахме богати запаси от коприна, перли, захар и др. Като видях всичко това, се зарадвах. Хрумна ми, че щом на кораба няма жива душа, значи всички тези стоки остават за мен. Но слугата ми възрази, че все още сме доста далеч от сушата, а само двамата не можем да придвижим кораба до някое пристанище.

Седнахме да похапнем, за да се подкрепим след изтощителната нощ и преживяното. Намерихме храна и напитки в изобилие. След като заситихме глада си, почнахме да обсъждаме какво да сторим. На първо време трябваше да изхвърлим труповете през борда и да измием кораба от всичката тази кръв. Качихме се отново на палубата и хванахме първия турчин за краката. Обаче какъв ужас изпитахме, като открихме, че не е по силите ни да го преместим дори и на сантиметър. Никой от умрелите не можеше да бъде помръднат от мястото му — лежаха като заковани към пода и сигурно трябваше да изрежем дъските на палубата, за да ги махнем. Ала липсваха нужните инструменти. Дори капитана не успяхме да свалим от мачтата, към която бе прикован.

Прекарахме деня в тъжни размисли. Когато настъпи нощта, слугата ми помоли за разрешение да легне да поспи. Самият аз възнамерявах да седя на палубата буден и да се оглеждам за евентуално спасение. Но когато се показа луната и пресметнах по звездите, че сигурно наближава единайсетият час, ме налегна такава силна дрямка, че съм заспал неусетно и напълно безпаметно. Всъщност бях по-скоро като упоен. Присъни ми се — или е било истина — че чувам приближаващ плясък на друг кораб, скърцане на въжета, плющене на платна… Да, даже вече дочувах и мъжки гласове, последвани от стъпки по палубата. Понечих да се изправя, за да погледна какво става, ала невидима сила държеше крайниците ми приковани, дори очите си не можех да отворя. Гласовете приближаваха и се чуваха по-ясно — весела моряшка компания се разхождаше наоколо, открояваше се гласът на командващия. Бяха погълнати от някаква работа — различавах шумовете от вдигане и спускане на въжета, опъването на платната. Постепенно обаче сетивата ми се замъглиха и аз потънах в дълбок сън, като само някъде отдалеч чувах звънтенето на оръжия.

Събудих се чак когато слънцето се беше вдигнало високо и ме заслепяваше. Огледах се смаяно: бурята, корабът, мъртвите и това, което бях чул през нощта, ми изглеждаха като сън, но когато отворих очи, открих, че всичко си е както през предишния ден. Мъртвите лежаха неподвижно, неподвижно беше прикован и капитанът към мачтата. Засмях се на съня си и се изправих да потърся стареца.

Намерих го замислен в каютата.

— О, господарю! — изстена той и се просна на пода. — По-добре да лежа на дъното на морето, отколкото да изкарам още една нощ на този омагьосан кораб! — Попитах го защо говори така, а той отговори: — Няколко часа след като бях заспал, се събудих и чух, че някой се разхожда нагоре-надолу над главата ми. Първо си помислих, че сте вие, но бяха най-малко двайсет души, които сновяха, шетаха, говореха високо. Най-накрая някой тежко-тежко заслиза по стълбите. Тогава вече изпаднах в несвяст, само от време на време идвах на себе си и виждах същия човек, който е прикован горе на мачтата, там, на онази маса, да пее и да пие, а оня в алената дреха, дето е проснат недалеч от него, да седи при него и да му помага в пиенето…

Не знаех какво да кажа — аз бях чул горе-долу същото, затова знаех, че верният ми слуга не си измисля. Наистина, как бихме могли да останем на този прокълнат кораб, пълен с призраци?

— Сетих се! — възкликна спътникът ми накрая. Каза, че се е сетил за древно заклинание, което е чул от дядо си, а той го знаел от своя господар — мъж с много познания, пътувал по далечни земи и видял какво ли не. Това било мощно средство срещу всякакви духове и магии. Слугата твърдеше също, че с настъпването на нощта трябва да започнем усилено да четем Корана и да се молим, иначе отново ще изпаднем под въздействието на магията.

Не вярвам в заклинания, но в нашата ситуация просто нямаше какво друго да сторим. Затова зачакахме нощта със свити сърца. Припомнихме си всички молитви, които знаем наизуст, сетне си избрахме една от каютите долу, пробихме две дупки в паравана в ъгъла й, за да наблюдаваме цялата стая, сетне залостихме здраво вратата. Слугата ми изписа името на Пророка в четирите ъгъла на каютата.

Към единайсет часа отново страшно ме налегна дрямка, ала слугата ми ме сръга и рече да изрецитирам няколко молитви. Така и сторих и това сякаш ми помогна. Изведнъж отгоре сякаш се оживи: заскърцаха въжета, дочуха се стъпки по палубата, както и различни гласове. Няколко минути седяхме така в напрегнато очакване, докато чухме някой да слиза по стълбите. Тогава старецът започна да мълви заклинанието против духове и магии, което беше научил от дядо си: „Дошли от небето, излезли от морето, изпълзели от тъмен гроб, изчадия на огъня; Аллах властител ще ви призове, нему покорни са всички духове“.

Въпреки заклинанието вратата рязко се отвори. Косите ми настръхнаха. При нас влезе едрият, снажен мъж, за когото знаех, че е прикован към мачтата. От гърдите му стърчеше същата извита сабя, с която бе прикован към мачтата, а очите му шареха диво из цялата стая. Успях да го видя съвсем ясно, като мина покрай нас, а той изобщо не обърна внимание на паравана, който ни прикриваше. Следваше го един от труповете на палубата. Двамата седнаха на масата, която беше в средата на каютата, и заговориха високо, почти крещяха на някакъв непознат език. Ставаха все по-шумни и разгорещени, докато накрая капитанът удари по масата със свит юмрук, така че стаята прокънтя. Другият скочи с дивашки смях и махна на капитана да го последва. Той стана, извади препасаната си кама и двамата напуснаха каютата. Като си тръгнаха, си поотдъхнахме, но страхът още дълго не ни напускаше. На палубата ставаше все по-шумно, чуваше се как притичват напред-назад, как викат, смеят се и реват. Накрая настана такава адска шумотевица, че ни се струваше, че палубата ще падне при нас заедно с платната, дрънчаха оръжия и се чуваха писъци, и изведнъж настана пълна тишина. Когато след няколко часа се осмелихме да се качим горе, намерихме всичко както преди. Всеки лежеше на същото място — твърд като камък.

Така прекарахме на кораба доста дни и нощи. Корабът се носеше, влачен от каприза на ветровете и теченията. Прецених, че се движим все на изток, където по мои изчисления трябваше да има земя, но ако през деня изминавахме много път, през нощта, изглежда, все се връщахме обратно, защото изгревът на слънцето ни заварваше на едно и също място. Не можех да си го обясня по друг начин, освен че мъртвите всяка нощ плаваха с пълен ход в обратна посока. За да предотвратим това, веднъж преди настъпването на нощта свихме всички платна и приложихме същото средство както при вратата на каютата: написахме името на Пророка на пергамент, добавихме и заклинанието на дядото и завързахме пергамента около свитите платна. Със страх изчакахме в стаичката си да видим какво ще стане. Изглежда, този път духът още по-силно се развилия, но каква беше изненадата ни, когато на другия ден заварихме платната навити, както ги бяхме оставили. През деня развързахме само толкова платна, колкото бяха нужни, за да се движи леко корабът, и така за пет дни изминахме голямо разстояние. Сутринта на шестия ден открихме, че в далечината се вижда земя. Зашепнахме благодарствени молитви към Аллах и неговия Пророк за чудното си спасение. Този ден и следващата нощ плавахме покрай брега, а на седмата сутрин ни се стори, че забелязваме град. С голямо усилие пуснахме котва в морето, тя веднага се закачи за дъното, слязохме с една малка лодка от палубата и загребахме с всички сили към града. Когато слязохме на брега, целунахме земята. При градската порта разпитахме как се нарича градът и научихме, че е индийски и се намира на ден път от мястото, накъдето първоначално се бях отправил. Запътихме се към един хан и там се поосвежихме от нашето необикновено пътешествие. Споделих с ханджията, че търся човек, който да разбира поне малко от магьосничество, от духове и прокълнати кораби. Той ме упъти по една отдалечена улица, в самия край на която имаше малка неугледна къща. Почуках, вътре ме посрещна старче със сива брада и дълъг нос. Покани ме да седна и попита какво ме води при него. Разказах му всичките си преживелици, а той само поглаждаше брадата си. Когато свърших, той заяви, че без съмнение моряците са прокълнати и омагьосани в морето заради някакво злодеяние. Според него магията щяла да се разтури, ако моряците се пренесат на сушата, да се погребат и да им се бае, но това можело да стане само ако се отстранят дъските от палубата, на които лежат. За целта ми трябвали помощници, които той щял да ми осигури срещу скромен дар от огромното богатство, което лежи на кораба и което сега — по всички правила на мореплаването — принадлежи на мен. Ала трябвало на всяка цена да държа всичко в тайна. Обещах, че ще пазя мълчание и ще го възнаградя богато, след което заедно с петима роби с триони и брадви се отправихме на път.

Когато пристигнахме при кораба, още беше много рано. Веднага се заловихме за работа и само след час в лодката лежаха четирима мъртъвци. Неколцина роби трябваше да ги закарат до сушата, за да ги заровят. Като се върнаха, те разказаха, че мъртвите им спестили усилието да ги погребват, защото още като докоснали земята, се разпаднали на прах. Продължихме да отделяме мъртвите от палубата и до вечерта всички бяха занесени на сушата. Най-накрая на борда не остана никой освен този, който беше прикован за мачтата. Напразно се опитвахме да го отлепим от дървото, нямаше сила, която да е в състояние да го помръдне дори на косъм. Не знаех какво да сторя, мачтата не можеше да се отсече, за да го закараме на сушата. Но в затруднението ни помогна индуският шаман. Накара един роб бързо да отиде до сушата, за да донесе гърне с пръст. Когато пръстта беше доставена, вълшебникът изрече над нея тайнствени слова и я изсипа върху главата на мъртвия. Той веднага отвори очи, пое дълбоко въздух, а раната на гърдите му започна да кърви. Сега лесно издърпахме сабята от нея и раненият падна в ръцете на един от робите с думите:

— Кой ме доведе тук? Покажете ми на кого дължа спасението си?

Всички като по команда погледнаха към мен. Аз се стъписах, но капитанът продължи:

— Благодаря ти, непознати чужденецо, за това, че ме спаси от мъчението на проклятието. Вече петдесет години тялото ми пътува по морето, а духът ми е обречен да се връща всяка нощ. Но сега главата ми докосна земята и аз мога смирено да отида при дедите си.

Помолих го да ни каже как е стигнал до това ужасно положение и той заговори:

— Преди петдесет години бях властен, известен човек в Алжир. Жаждата за богатство ме тласна да плавам по моретата и да пиратствам. Натрупах много богатства, радвах се на всичко, което пожелаех. При едно отплаване от пристанището в Мускат открихме, че на борда се е качил дервиш, който се е надявал да пътува безплатно. Аз и хората ми не почитахме религията и му се подигравахме, той ме сгълча заради греховния път, по който съм поел. Понеже бях пил, се разгневих повече от обикновеното — та как ще позволя на някакъв монах да ми намира кусури? Смятах се за всесилен, не бих се преклонил дори пред султана. Затова извадих кинжала си и го прободох. Той не издъхна веднага. Имаше достатъчно време да ни прокълне — мен и целия ми екипаж. Омагьоса ни да не намерим покой нито в живота, нито в смъртта, докато не положим главите си на твърда земя. След това издъхна, а ние през смях го изхвърлихме зад борда. Ала още същата нощ заканата му се изпъни. На следващата — отново. Разбрахме, че сме осъдени завинаги да останем в морето. Част от екипажа ми се опълчи срещу мен. Настана яростен бой, хората ми буквално се избиха, а мен приковаха към мачтата. Останалите живи издъхнаха от раните си и корабът се превърна в огромен ковчег. Аз бях умрял, но само донякъде — на другата нощ, в същия час, в който бяхме хвърлили дервиша в морето, аз и моите другари се съживихме. Правехме отново и отново същото, което сме правили и в последната нощ на дервиша — викове, пиянство, плаване… И това продължи цели петдесет години, всяка нощ — не можехме нито да живеем, нито да умрем. Как да стигнем до земя? Всеки път плавахме с издути платна по време на буря, с надеждата да се блъснем в скала или в друг кораб, за да потънем и да докоснем дъното на морето. Но уви! Ето че сега най-сетне ще умра. Още веднъж хиляди благодарности, непознати спасителю, а ако съкровищата могат да те възнаградят, вземи кораба ми и всичко на него в знак на отплата!

Главата на капитана клюмна и той мигом се превърна в пепел. Събрахме пепелта в сандъче и го погребахме на сушата…

Край