Евгений Баратински
Пръстенът

В малко село от едва десетина дървени къщи живееше някога бедният дворянин Дубровин. Компенсираше недоимъка с умереност, пестеливост и старание в грижите за стопанството. Свързваше криво-ляво двата края, обичаше жена си и децата си, чийто брой се множеше от година на година, и с една дума — беше щастлив. Ала съдбата завидя на щастието му. Заредиха се неплодородни години и Дубровин изпадна в тежко положение. Част от имението му беше заложено при един помешчик скъперник, към друга част съдебни претенции предявяваше един свадлив съсед. Дубровин нямаше средства да върне заема на помешчика, нито да плати на адвокат срещу претенциите на комшията. И макар че правдата бе на негова страна, дворянинът нямаше достатъчно писмени доказателства.

Най-неотложно бе да плати дълга си. Но откъде да намери пари? Без надежда някой да му помогне, дворянинът все пак се пресрами да направи последен опит за спасение. Зачука по вратите на съседите си, молеше ги за подаяние, увещаваше, но навред получаваше учтив, а понякога и по-груб отказ.

Върна се вкъщи отчаян, а давещият се, както знаете, се хваща и за сламка. Сети се, че в съседство е останал един доста богат помешчик, с когото не се познаваше, но не това бе причината да го отбягва досега. За този помешчик по име Опалски се говореше, че е много странен човек. Притежаваше около хиляда и петстотин крепостни селяни, огромен дом, великолепна градина, но съвсем не познаваше насладите на живота. Въпреки грамадното си имение живееше сам в порутена стаичка в самия край на градината си, досами голямата гъста гора. Беше се заселил по тези земи преди петнайсетина години и не общуваше с никого, не разговаряше даже със собствения си управител на владенията. Между съседите му се носеха най-различни слухове — едни обясняваха, че живее като отшелник от скъперничество, други подозираха, че е свободомислещ философ и дързък естествоизпитател. Застъпниците и на двете тези имаха своите основания. Известно бе, че Опалски не харчи дори една трийсета част от годишния си доход, храни се с проста храна и пие само вода. Не се вълнуваше как се развива стопанството му, не се явяваше на събранията, които решаваха селските работи, не се разболяваше и не допускаше лечители край себе си, а сам варял незнайни билки и корени, при това у дома си имал два скелета и страшен жълт череп стоял върху масата му. Ала към всичко това се притуряше и пословичната му набожност: Опалски не пропускаше църковна служба и се молеше с особено благоговение. Някои хора от селото, както и Дубровин, си мислеха, че причина за странния живот на Опалски е някаква скръбна загуба, а може би и угризения на съвестта.

Тъй или иначе, Дубровин реши, че няма какво да губи и е по-добре да го посети.

— Тръгвам, моя Саша! — рече с въздишка на жена си. — Ще опитам още веднъж късмета си… — Прегърна я и се качи във впрегнатата тройка.

Имението на Опалски бе на петнайсетина версти от селцето на Дубровин. След около час и половина той вече пътуваше през гората, в която живееше помешчикът. Пътят бе тесен, неравен, с много пънове. На места тройката не можеше да мине и Дубровин се принуждаваше да разпряга конете. Изобщо можеше да се пътува само много бавно. Най-сетне зърна отшелническата обител на Опалски.

Нямаше слуга, който да доложи на стопанина за идването на Дубровин, затова той сам влезе в хижата и видя, че в първата стая нямаше никого. Огледа я и се убеди, че слуховете за странния живот на помешчика са отчасти верни. В един ъгъл стояха известните скелети, по стените бяха накачени връзки сушени билки и корени, на прозорците имаше бутилки и буркани с разни настойки. Влезе в другата стая и видя възрастен човек с вехт халат, седнал с гръб към него, задълбочен в някакви изчисления. Дубровин се досети, че това е самият стопанин. Застана мълчаливо до вратата в очакване Опалски да свърши или да прекъсне работата си. Но времето минаваше, Опалски не вдигаше глава. Дубровин нарочно се покашля, но домакинът не обърна внимание на кашлицата му. Поразтъпка се — Опалски не го чу. Бедността е стеснителна. Дубровин се чувстваше много неловко и като се чудеше какво да прави, докато чака, започна да върти пръстена на лявата си ръка. В един момент го изтърва, посегна да го хване, но вместо да го улови, само го перна и пръстенът тупна на масата тъкмо пред очите на Опалски.

Домакинът се стресна и скочи от креслото. Поглеждаше безмълвно ту пръстена, ту Дубровин, после грабна пръстена от масата и трескаво го притисна до гърдите си, втренчил в новодошлия странен поглед, пълен едновременно с радост и страх. Дубровин го гледаше със смайване и любопитство. Опалски беше висок на ръст. Косата на главата му беше рядка, оплешивялото му теме лъщеше. Здрава руменина покриваше бузите му. Изглеждаше едновременно и младолик, и състарен. Минаха още няколко мига. Опалски наведе глава, сякаш потъна в размисъл. Най-после събра молитвено ръце, вдигна очи към небето, лицето му изрази дълбоко смирение, безкрайна покорност.

— Господи, да бъде волята ти! — промълви той. — Този пръстен е ваш — продължи Опалски, обръщайки се към Дубровин — и аз ви го връщам… Бих могъл да не ви го върна… ако такава е волята ви…

Дубровин не знаеше какво да мисли, но след като се съвзе, обясни му, че е в затруднено положение и че е дошъл тук с надежда за помощ от десет хиляди, защото…

— Още утре ще ги имате — прекъсна го помешчикът. — Какво още бихте желали?

— Да желая друго? Та аз още не съм ви благодарил — извика във възторг Дубровин, — как така ще искам друго? Та вие ми връщате надеждата за живот с това неочаквано благодеяние! Колко малко хора са като вас! Жена ми, децата ми пак ще имат хляб. Ще сме ви благодарни до гроб!…

— С нищо не сте ми задължени — прекъсна го пак Опалски. — Този пръстен… Аз не мога да ви откажа нищо. — Лицето му помръкна: — Този пръстен ви дава пълна власт над мен… Отдавна не съм го виждал… Той беше мой… но нека не говорим за това. Ако не съм ви нужен повече, позволете да си довърша работата, а утре ще бъда пак на ваше разположение.

На път към къщи Дубровин изпитваше смесени чувства. Неописуемото първоначално вълнение и огромната радост от благоприятната развръзка смениха място на съмненията, породени от някои думи на Опалски. Погледна пръстена си и се замисли как така някога е принадлежал на Опалски, щом преди време му го подари самата му съпруга. „В какви ли отношения е била тогава с моя благодетел? Тя го познава! Защо тогава винаги е крила от мен това си познанство! Кога се е запознала с него?“ Колкото повече мислеше, толкова по-голямо безпокойство го обхващаше. Всичко му се виждаше странно и загадъчно.

— Пак ли ти отказаха? — посрещна го жена му Александра Павловна. — Боже! Какво ще стане с нас! — Но за да не тревожи допълнително мъжа си, добави с по-спокоен глас: — Е, нищо! Бог е милостив, може да получим помощ откъдето не очакваме.

— Сашенка, ние сме по-щастливи, отколкото мислиш — рече й Дубровин. — Опалски ни дава десет хиляди… Всичко се оправи, слава богу!

— Наистина ли! Но тогава защо си толкова печален?

— Така, нищо… Ти познаваш ли този Опалски?

— Колкото ти… само съм чувала за него… защо?…

— Хм… само си чувала. Кажи, откъде имаш този пръстен?

— Що за въпрос? Подари ми го моята приятелка Анна Петровна Кузмина, която познаваш добре. Защо ме разпитваш за това?

Лицето на Александра Павловна беше толкова спокойно, гласът така непринуден, че всичките подозрения на Дубровин изчезнаха. Той разказа на жена си подробно за срещата си с Опалски, призна си неволната тревога, която бе изпълнила душата му, и Сашенка, след като му се посърди малко, му прости. В същото време тя изгаряше от любопитство и си рече, че непременно ще пише на Анна Петровна, за да разбере повече за връзката й с Опалски.

На другия ден в ранни зори лично Опалски се яви пред Дубровин, връчи му обещаните десет хиляди и на всички негови благодарности отговаряше с въпроса: „Какво още ще заповядате?“.

От този ден насетне Опалски всяка сутрин пристигаше у Дубровин и първите му думи бяха: „Какво ще заповядате?“. Благодарният Дубровин не знаеше какво да му отговори, най-после свикна със странното му поведение и не му обръщаше внимание. Но имаше много случаи да се увери, че това не бе куха фраза. Дубровин му разказа за воденото срещу него дело и още на другия ден вкъщи дойде адвокат, който подробно се осведоми за тъжбата му, като каза, че Опалски му е възложил да поеме грижата за делото. И наистина скоро делото беше решено в полза на Дубровин.

Веднъж Дубровин се разхождаше с жена си и Опалски из малкото си имение. Спряха се при една горичка над реката и видът на селата по бреговете й, на зелените ливади, ширнали се оттатък нея в необятния простор, беше прекрасен.

— Тук всъщност би трябвало да си построя дом — каза Дубровин, — често мисля за това. Моята къщурка не я бива вече, покривът й тече, трябва да строя нова, къде има по-хубаво място от тук?

На другата сутрин селяните на Опалски започнаха да докарват дървен материал на мястото, избрано от Дубровин, и скоро тук се издигна красива, светла сграда, в която той се премести със семейството си.

Няма да разказвам по какъв точно повод Опалски му помогна да насади овощна градина, да се снабди с едно-друго: главното е, че всяко желание на Дубровин се изпълняваше незабавно.

Опалски стана свой човек у Дубровин и изглеждаше много умен и учен. Много обичаше домакина, но понякога изразяваше това си чувство по доста особен начин. Например, като стискаше ръката на облагодетелствания от него Дубровин, му казваше с умиление, от което дори се просълзяваше: „Благодаря ви, вие сте толкова снизходителен към мен!“.

Тогава дойде и отговорът на Анна Петровна на писмото на Александра Павловна. Приятелката недоумяваше за какво й говори и намеква Сашенка, уверяваше я, че и насън не е виждала никакъв Опалски, че пръстенът й бил подарен от една позната, на нея пък й го донесъл някакъв прислужник, който го бил намерил на пътя. Така любопитството на Дубровини оставаше незадоволено.

Дубровин разпитваше за Опалски всякакви хора — от близо и далеч, но никой не знаеше къде и как помешчикът е прекарал младостта си. Знаеха само, че се е родил в Петербург, че е бил на военна служба и че накрая, останал без баща и майка, пристигнал тук, в имението си. Единственият крепостен слуга, когото държал при себе си, умрял внезапно по пътя, а наетият, с когото пристигнал, не знаел нищо за него.

Интересни бяха слуховете, които се носеха за Опалски сред народа. Покойният енорийски псалт разказал на жена си, че веднъж, когато се изповядвал в олтара, Опалски говорел толкова високо, че той дочувал всяка негова дума. Опалски се разкайвал за ужасни престъпления, за магьосничество, признавал, че е на четиристотин и петдесет години, че дългият живот му е даден като наказание, а не знае кога ще настъпи за него мигът на успокоението. Много други неща се разказваха за него, едно от друго по-чудни и по-невероятни, но нямаше никакво обяснение за тайнствения пръстен.

Тъй като Опалски редовно го посещаваше, Дубровин се чувстваше задължен да го навестява по възможност също така често. Веднъж, след като не го завари вкъщи (Опалски беше излязъл да събира билки в околността), той взе да разгръща книжата върху масата. Един ръкопис привлече вниманието му. В него се разказваше:

„Антонио се роди в Испания. Родителите му бяха знатни и богати. Възпитан бе в гордост и разкош. Животът му можеше да бъде безкраен празник… Две страсти — любопитството и любовта — го погубиха. Въпреки че бе възпитан в набожност и изпитваше ужас от инквизицията по времето на Филип II, той рано се отдаде на престъпни издирвания: тайно разговаряше с учени евреи, дълго и безуспешно се ровеше в кабалистични книги. Най-после крайчето на завесата започна да се отваря пред него. Тогава за пръв път видя дона Мария, прекрасната Мария, и попаднал под властта на чаровните й очи, забрави своите магии. Тя забеляза неговата любов и отначало изглеждаше благосклонна, но постепенно започна да става все по-хладна и резервирана. Антонио бе отчаян и стигна до изстъпление, когато разбра, че друг, а именно дон Педро де ла Савина, владее сърцето й. Изпаднал в бяс, упрекваше Мария, че се е променила, а тя му отвръщаше само с шеги. Той се отдръпна, но не се отказа от надеждата да я притежава. Зае се пак със своите търсения, опитва всички съчетания на магически думи, всички вълшебни фигури, към казаното от учените добавяше своите догадки и упоритостта му най-после се увенча със злощастен успех.

Една вечер, сам в стаята си, опитваше нова магическа формула. Начерта магическа фигура, ала тя не действаше. В яда си начерта отгоре й безсмислен своеволен знак. Оказа се, че тъкмо този знак липсвал на фигурата и стаята се изпълни със странно жално пищене. Антонио вдигна поглед… Пред него стоеше лек прозрачен дух, втренчил тъмните си, пронизващи очи.

— Какво искаш? — произнесе духът с тих и тънък глас, от който обаче кръвта се смрази в жилите на Антонио и косите му се изправиха. Той се колебаеше какво да отговори, но образът на Мария се появи в съзнанието му с всичките си прелести, с приветливото си лице, с изпълнените си с любов очи… Събра всичката си смелост.

— Искам да бъда обичан от Мария — произнесе той с твърд глас.

— Може, но с условие.

Антонио се замисли.

— Добре! — рече най-после. — Но освен любовта на Мария искам също власт и знание: ще ми бъде ли открита тайната на природата?

— Ще бъде — отвърна духът. — Последвай своята сянка.

Духът изчезна. Антонио стана. Сянката му се чернееше при вратата. Вратата се отвори, сянката тръгна, Антонио — след нея. Вървеше като безумен, подчинявайки се на безмълвната си водачка. Тя го заведе в дълбока уединена долина и внезапно се сля с нейния мрак. Всичко наоколо бе тихо, нищо не помръдваше. Най-после земята под него потрепери и от нея заизлитаха ярки огньове. Скоро въздухът се изпълни с тях. Те се виеха около Антонио, но светлината им не разпръсваше мрака около него. Изведнъж се подредиха и го обкръжиха в безкрайни правилни редове. «Готов ли си?» — попита го глас изпод земята. «Готов съм!» — отвърна Антонио.

Пред него се появи огнен купел, от който изскочи зловещ дявол в одеяния на жрец. Антонио видя от дясната си страна огромна вещица, а от лявата — също така грамаден демон. Не може да се опише адският обред, който бе извършен над Антонио, тази безобразна подигравка с най-светия от обредите. Вещицата и демонът изпълняваха ролята на кръстница и кръстник. От името на новопокръстения те се отричаха от бога, от доброто и спасението на душата. От време на време вместо молитвена песен се раздаваше адски кикот. Страшни бяха познатите слова на спасението, превърнати в гибелни заклинания. На Антонио му се виеше свят. Най-подир се чу предишното пищене, всичко изчезна. Антонио падна в несвяст. Утрото му върна съзнанието и той погледна божия свят — с очите на демон: така му се разкри тайната на природата, ужасна, ненужна нему тайна. Чувстваше, че всичко знае и над всичко има власт, и това чувство бе адско мъчение.

Видя Мария — очите й бяха изпълнени с любов към него. Дните минаваха и скорошният брак трябваше да ги съедини навеки. Отдаден на нежността си към годеницата, Антонио не изоставяше и кабалистичните си занимания. Мъчеше се да сътвори талисман, който да затвърди властта му над живота и природата. Искаше да сподели с Мария придобивките, за които плати с погубването на душата си — и изля този пръстен, който се превърна в негово наказание. След това й го подари и й откри тайната на своята сила.

— От сега нататък ще бъда в пълна твоя власт — каза й той. — Както всичко земно, и аз съм подвластен на този пръстен. Не използвай за зло доверието ми към теб. Обичай ме, моя Мария!

Уви! Още на другия ден той я видя да седи до неговия съперник дон Педро, а магическият пръстен бе на ръката му.

— А, проклет магьоснико — викна му дон Педро, когато видя Антонио да влиза. — Искаше да ме разделиш с Мария, но попадна в собствения си капан! Вън оттук! Чакай ме в преддверието!

Антонио трябваше да се подчини. На какви унижения само го подлагаше дон Педро! Изпълняваше по негова заповед най-тежки робски работи. Мария стана съпруга на неговия повелител. Антонио имаше само една печална утеха: да вижда Мария, която обичаше въпреки ужасната й измяна. Дон Педро забеляза това.

— Много се заглеждаш в жена ми — рече той. — Ти ми омръзна: върви си! — Преди да си отиде, Антонио се спря на прага, за да погледне за последен път Мария. — Още ли си тук? — кресна му дон Педро. — Хайде върви, върви, не се спирай!

Фатални думи! Антонио си тръгна, но вече не можеше да се спре. За сто и петдесет години той двайсет пъти обиколи Земята. Умората го смазваше, глад глождеше стомаха му. Антонио призоваваше смъртта, но тя бе глуха за молбите му. Не умираше и нозете му продължаваха да крачат.

— Спри, човече! — чу най-подир нечий глас.

Антонио спря, до него се приближи млад пътешественик.

— Накъде води този път? — попита го той, като сочеше надясно с ръка, на която Антонио забеляза своя пръстен.

— Натам и натам — отвърна Антонио.

— Благодаря — рече учтиво пътникът и си тръгна.

Антонио стоеше и си почиваше от век и половина вървене, но скоро забеляза, че положението му не бе станало по-добро: не можеше да се помръдне от мястото, на което бе спрял. Тревата изсъхваше, листата на дърветата окапваха, водите замръзваха, зимни снегове отрупваха главата му, стягаха студове — Антонио стоеше неподвижно. Природата се събуждаше, снегът в краката му се стопяваше, ливадите се покриваха с цветя, жаркото слънце напичаше главата му… Той стоеше, измъчван от адска жажда, и смъртта не идваше да прекъсне мъките му. Така прекара петдесет години. Случаят го освобождаваше от едно наказание, за да го подложи на друго, още по-тежко. Най-после…“

Тук ръкописът прекъсваше. Най-странното беше, че някои подробности от разказаното в него приличаха на слуховете за Опалски, които се разпространяваха сред хората. Дубровин никак не вярваше в магьосничество. Луташе се в догадки. Най-после си рече: „Колко съм глупав: това е превод на някоя от ония модни повести, в които щуротии се представят за гениално своенравие“.

Остана си с това предположение. Минаха няколко месеца. Веднъж Опалски, който идваше всеки ден, не дойде по обикновеното време. Дубровин изпрати да видят как е. Опалски беше много болен.

Дубровин се канеше да отиде на посещение при благодетеля си, но в този миг пред входа им спря карета.

— Мария Петровна, вие ли сте? — извика Александра Павловна, като прегръщаше влязлата доста възрастна жена. — По какъв случай?

— Пътувам за Москва, мила, и макар че трябваше да се отклоня седемдесет версти от пътя си, отбих се да се видим. Ето и дъщеря ми Дашенка — добави тя, като посочи хубавичкото момиче, влязло с нея. — Не можеш ли да я познаеш? Ти си я виждала почти като дете. Здравейте, Владимир Иванович, добър беше господ още веднъж да се видим!

Мария Петровна беше отдавнашна скъпа приятелка на Дубровини. Домакините и гостите седнаха. Започнаха да си спомнят някогашното време. Малко по малко стигнаха и до настоящето.

— Какъв чудесен дом имате — каза Мария Петровна, — живеете като царе.

— Бог бе милостив — отвърна Александра Павловна, — само дето не стигнахме до просяшка тояга. Да благодарим на този добър човек Опалски.

— И на моя пръстен — добави Владимир Иванович.

— Какъв Опалски? И какъв пръстен? — извика Мария Петровна. — Познавах един Опалски. Помня и пръстена… Мога ли да го видя?

Дубровин й подаде пръстена.

— Същият е! — продължи Мария Петровна. — Този пръстен е мой, загубих го преди осем години… О, този пръстен ми напомня много младежки лудории! Но какви чудеса са ставали тук?

Дубровин я гледаше с учудване, но й разказа своята история, както я знаят от нас читателите. Мария Петровна си умря от смях. Всичко се изясни. Мария Петровна беше дона Мария, а самият Опалски, превърнат от Антон в Антонио — страдалецът от тайнствения разказ. Случаят бил такъв: полкът, в който служел Опалски, квартирувал някъде наблизо. По онова време Мария Петровна била прекрасно младо момиче. Опалски, който още тогава бил малко побъркан, я видял за пръв път на Коледа, облечена като испанка, влюбил се в нея и дори започнал да й се харесва, когато тя забелязала, че с ума си той не е много в ред: разговорите за природните тайни и свръхестественото довели Опалски до побъркване на тази тема, нещо, което дотогава дори другарите му не подозирали. Това откритие се оказало гибелно за него. Подигравките на всички засилили разгарянето на въображението му в тази нещастна насока. Той се смахнал напълно, когато забелязал, че Мария Петровна се отнася благосклонно към един от другарите му по служба, Пьотър Иванович Савин (дон Педро де ла Савина), за когото тя после се омъжила. Опалски се отдал напълно на магията. Офицерите и някои от живеещите в съседство с войсковата част дворяни намислили непростимата шега, описана в ръкописа: един слуга бил накаран да се яви в образа на дух. Опалски наистина повървял след сянката си до определеното място. За тази цел използвали много просто средство: носели след него фенер. Мария Петровна по онова време била доста лекомислена и се възползвала от случая да се посмее. Съгласила се да се престори на влюбена в него. Той й подарил тайнствения си пръстен. Посредством него какви ли не шеги си правели с клетия вълшебник: ту го изпращали пеша на двайсетина версти с някакво поръчение, ту го карали да стои цял ден на студа. Не е нужно всичко да се разказва: читателят се досеща как въображението му е пресъздавало всички тези случаи и как тежките минути му се стрували години. Най-после Мария Петровна го съжалила и му заповядала да се уволни от военна служба, да си замине на село и да живее там колкото е възможно по-уединено.

— Вземете си пръстена — рече Дубровин, — чуждото и насред път се взема.

— О, приятелю, какво значение има той за мен? — отвърна Мария Петровна.

— Не се шегувайте с него — прекъсна я Александра Павловна, — на нас той ни донесе много щастие. Може и с вас да стане същото.

— Аз не вярвам във вълшебства, мила моя, но щом настоявате, дайте го на Дашенка. В нейната мъка само чудо може да й помогне.

Дубровини знаеха за какво става дума: Дашенка беше влюбена в един млад човек, който също бе страстно влюбен в нея, но тя беше дъщеря на бедни дворяни и неговите роднини не искаха да чуят за тази сватба. И двамата се измъчваха, но бяха безсилни да направят нещо.

В този момент пристигна на кон пратеник от Опалски и каза на Дубровин, че господарят му иска да го види колкото може по-скоро.

— Как е господарят ти? — попита Дубровин.

— Слава богу, добре — отвърна слугата. — Снощи и дори тази сутрин му беше много зле, но сега е здрав и спокоен.

Дубровин остави гостите си и побърза да замине при Опалски. Намери го в леглото. Лицето му изразяваше страдание, но погледът му беше ясен. Той стисна сърдечно ръката на Дубровин.

— Драги Дубровин — му рече, — моят край е близък. Това предвещава внезапното проясняване на мислите ми. Събудих се като че ли от някакъв ужасен сън! Вие навярно сте забелязали разстройството на въображението ми… Благодаря ви, че не използвахте пръстена за зло и че с приятелството си вие утешихте мен, клетия безумец!… — Той млъкна. Личеше, че дългото говорене го е уморило. — Моите прегрешения са големи — продължи той след дълго мълчание. — Да! Макар въображението ми да бе разстроено, аз знаех какво правя: зная, че продадох вечното блаженство срещу временно… Но и въображаемите ми страдания бяха големи! Милосърдният и праведен бог ще ги сложи на везните си…

Влезе свещеникът, когото бяха повикали за последно причастие. Дубровин тактично излезе и го остави насаме с Опалски. След малко отчето излезе и обяви:

— Той почина, но успя да изпълни християнския си дълг. Господи, приеми душата му в мир!

Опалски умря. След изтичането на законния срок прегледаха книжата му и намериха завещание. Тъй като нямаше наследници, той оставяше имението си на Дубровин, като ту го наричаше по име, ту го споменаваше като притежател на някакъв пръстен. С една дума, завещанието беше написано така, че Дубровин и притежателят на пръстена можеха да водят безкраен съдебен спор.

Дубровин и Дашенка, новата притежателка на пръстена, не се караха и си разделиха поравно неочакваното богатство. Дашенка се омъжи според повелите на сърцето си и се настани да живее като съседка на Дубровини. И двете семейства не забравят Опалски, всяка година му отслужват панихида и се молят бог да бъде милостив към душата на техния благодетел.