Уошингтън Ървинг
Приключенията на зидаря

Живял някога в Гранада един беден зидар. Бил богобоязлив и старателен в почитането на църковните празници. Ревностно спазвал канона за светия понеделник, но въпреки цялата си набожност обеднявал все повече и повече. С мъка изкарвал хляба за многобройното си семейство.

Една нощ тъкмо си били легнали, когато на вратата силно се почукало. Зидарят с неохота се измъкнал от постелята и отворил вратата. На прага стоял непознат мъж в свещенически одежди. Бил висок и слаб, с мъртвешки бледо лице.

— Добра вечер, честни зидарю! — казал му гостът. — Аз съм свещеник и знам, че ти си ревностен християнин. Затова съм готов да ти се доверя в една важна работа. Готов ли си да я свършим още тази нощ?

— За работа съм винаги готов, отче, стига да има добро заплащане.

— Разбира се, че заплащането е добро, но имам едно условие: трябва да ти завържа очите, преди да стигнем до мястото.

Зидарят не възразил и се оставил свещеникът да му сложи кърпа на очите. След това непознатият го повел през плетеницата от улички и калдъръмени сокаци на Гранада, докато най-сетне спрели пред портата на някаква къща. Тогава свещеникът извадил ключ, пъхнал го в ключалката, превъртял го със скърцане и по звука зидарят разбрал, че се отваря масивна врата. Влезли, портата хлопнала зад тях, отново се чуло прещракването и свещеникът побутнал зидаря да продължи. Стъпките им отеквали през дълъг каменен коридор, а после се озовали в просторна зала във вътрешността на къщата. Продължили още напред и когато отчето свалил кърпата от очите на зидаря, той с изненада установил, че се намира в малък вътрешен двор, слабо осветен от една-единствена лампа. В центъра дворчето имало старинен мавритански фонтан, но басейнчето под него било порутено, сякаш фонтанът отдавна не се е използвал. Свещеникът поискал от зидаря да изгради под него малка подземна гробница, за която вече имало стоварени отстрани тухли и хоросан. Зидарят не чакал повторна покана, а се заловил за работа. Трудил се цяла нощ, но не успял да довърши работата. Когато се зазорило и небето взело да изсветлява, свещеникът отново му вързал очите и го изпратил до дома му, като мушнал в дланта му една жълтица. Уговорили се на следната нощ да продължат започнатото. Свещеникът пристигнал в уречения час и отново повел зидаря по криволичещите улички. Някъде по втори петли гробницата най-сетне била завършена. Но тогава свещеникът настоял зидарят да му помогне за още нещо — двамата заедно да пренесат телата, които ще бъдат погребани в новопостроената гробница. Бедният зидар се изпотил, било го страх да носи мъртъвци, но се боял, че ако откаже, свещеникът няма да му заплати надницата. За да си даде кураж, си рекъл, че все пак е в компанията на божи човек и покойниците не би трябвало да му се разгневят, че ги безпокои в среднощния час.

С несигурни стъпки тръгнал той след свещеника, който го отвел до затънтен килер. Зидарят очаквал да види зловещата картина на смъртта, но с облекчение забелязал в единия ъгъл три-четири внушителни гърнета. Очевидно били пълни с пари и с големи усилия двамата ги пренесли в гробницата. После тя била зазидана, плочките на двора и на фонтана били възстановени и всички следи от работата били заличени. Свещеникът отново завързал очите на зидаря и го повел по друг път. След като дълго вървели обратно през сложна плетеница от пресечки, най-сетне спрели. Свещеникът пуснал две жълтици в ръката на зидаря и му рекъл:

— Стой тук, докато църковната камбана удари за утринна молитва. Ако посмееш да си отвържеш очите преди това, ще те сполети голяма беда.

И с тези думи свещеникът изчезнал. Зидарят зачакал покорно. Доволно въртял жълтиците в дланта си и щом камбаната проехтяла тържествено за утринната служба, той отвързал очите си и открил, че е извън Гранада, на брега на реката. Знаел пътя обратно и веднага отишъл да накупи всякакви вкуснотии за челядта си.

Спечеленото му стигнало за цели две седмици, а после семейството пак гладувало както преди. Ала зидарят не се отчайвал, въпреки че колкото и да се трудел, парите все не стигали. Продължил да ходи на църква, да спазва постите и да се моли усърдно, ала виждал, че децата му вече са съвсем изпосталели и измършавели.

Една вечер, както си седял у дома, на вратата се почукало. На прага стоял един от най-богатите люде в града — изпечен стар скъперник, собственик на много къщи, алчен хазаин и рентиер. Новодошлият го погледнал изпод рунтавите си вежди и попитал строго:

— Ти ли си зидарят, за когото се говори, че тъне в мизерия въпреки таланта си?

— Видно е, господине, че съм крайно беден, а талантът трябва да се доказва непрекъснато.

— Тогава сигурно няма да откажеш да свършиш една работа срещу минимално заплащане?

— Работа не отказвам, господине, ала надницата ми е колкото е постановила гилдията на зидарите в Гранада.

— Добре. Ето каква е работата. Сигурно знаеш, че притежавам половината град, имам много къщи. Но една от тях е стара и крайно порутена, да я поддържам, ми струва повече, отколкото да я съборя. Никой не ще да живее в нея, но не ми се ще да я събарям. Ти можеш ли да я постегнеш, така че да стане привлекателна и да ми носи пари? Но те предупреждавам, че не искам да похарча за тая работа повече от няколко жълтици…

Зидарят се съгласил, но поискал да огледа къщата.

Богаташът го завел в голяма изоставена къща, която изглеждала така, сякаш ще се срути всеки момент. Зидарят тръгнал из вътрешността, минал през някакъв коридор, сетне през просторна зала, прекосил още две-три празни стаи и се озовал във вътрешен двор, застлан с плочи, в центъра на който стърчал стар мавритански фонтан. Зидарят се сепнал — добре познавал това място!

— Кажете ми, моля ви — попитал той богаташа, — кой е живял в тази къща, преди да стане ваша?

— Гръм и мълнии, мислех, че всички знаят! — ядосал се собственикът. — Това беше домът на един стиснат свещеник, за когото разправяха, че с неимоверно богат, но той пестеше от всичко. Нямаше роднини и всички смятаха, че ще завещае имането си на църквата. Ала той бе толкова себичен, че умря, без да се изповяда, дори и без да разкрие къде са съкровищата му. След като го погребаха, куцо и сакато се изреди да плячкосва къщата, да мародерства в опит да открие тайна стая или скрит сейф, в който свещеникът е складирал жълтиците си. Уви! Не откриха друго освен продънена кесийка с два-три сребърника. Съседите казват, че нощем виждали светлинки в къщата, а отнякъде се чувал звън на злато — сякаш духът на стария свещеник броди тук и си брои парите. Заради тези приказки вече никой не иска да се засели тук, а на мен се падна отговорността да стопанисвам имота, та затова трябва да направя нещо…

— Добре, разбрах, господине — рекъл зидарят. — Виж какво ти предлагам. Дори и да я постегна, лошото име на къщата ще си остане и пак няма да намериш наематели. А моят дом е твърде малък за многолюдната ми челяд. Аз съм готов да живея тук въпреки приказките за духове и бродници. Ще имам достатъчно време да направя добър ремонт, да иззидам здрави стени, да оправя имота както трябва. Ти няма да ми плащаш нищо за труда, само ми позволи да се заселя тук със семейството си, без наем или други задължения. Съгласен ли си? И за теб е добре — къщата ще стане като нова, без да имаш разходи по поддръжката! Пък след двайсетина години може вече никой да не помни историята за призрака и ти да си намериш по-добри наематели, а?

Богаташът помислил малко, после решил, че предложението на зидаря е примамливо, и приел с радост. Сключили сделката и беднякът се настанил със семейството си в къщата.

Наистина изпълнил обещанието си. Малко по малко я възстановил до предишното й състояние. Нощем в стаята на покойния свещеник вече не се чувал звън на злато, но започнал да се чува денем в джоба на набожния зидар. И за удивление на всички комшии, той бързо се замогнал, натрупал пари и станал един от най-уважаваните люде в Гранада. Редовно дарявал средства на бедните и на църквата, а тайната на иззиданата гробница разкрил едва на смъртния си одър пред своя син и наследник.