Ернст Теодор Амадеус Хофман
Пясъчния човек

Натанаел до Лотар

Вие всички сигурно сте изпълнени с безпокойство, задето толкова дълго време не съм ви писал. Майка ти навярно се сърди, а Клара сигурно смята, че съвсем съм я забравил — прелестен мой ангел, чийто образ е тъй дълбоко запечатан в ума и сърцето ми. Но аз всеки ден и час мисля за всички вас, в сладостни сънища ми се явява приветливият образ на моята Клара и нейните светли очи ми се усмихват така пленително… Ала как да намеря сили да ви пиша в душевното състояние на разнищеност, което досега объркваше всичките ми мисли!… Нещо ужасно се е натрапило в живота ми!… Мрачни предчувствия за страшна, заплашваща ме орис се стелят над мен като черни сенки на облаци, в които не прониква нито един приветлив слънчев лъч… Но сега искам да ти кажа какво се случи с мен. Знам, че трябва да сторя това, ала само като помисля за него, разтърсва ме безумен смях… Ах, сърдечно скъпи ми Лотар, как ще те накарам да почувстваш поне отчасти това, което ме постигна преди няколко дни и наистина може пагубно да смути живота ми! Да беше тук, ти би видял всичко сам; обаче сега навярно ще ме сметнеш за побъркан духовидец… С една дума, ужасното, което ми се случи и от чието смъртоносно впечатление напразно опитвам да се избавя, се състои просто в това, че преди няколко дни, именно на 30 октомври, тъкмо по пладне, в стаята ми пристъпи един търговец на барометри и ми предложи своята стока. Аз нищо не купих и го заплаших, че ще го изхвърля надолу по стълбата, в отговор на което той сам си отиде…

Ти сигурно се досещаш, че само някакви необикновени обстоятелства, оставили дълбоки следи в моя живот, могат да придадат значение на тази случка, тъй че особата на злополучния вехтошар да окаже върху ми толкова пагубно въздействие. И това действително е така. Събирам всичките си сили, за да мога спокойно и търпеливо да ти разкажа нещо от своята ранна младост, та всичко да се представи ясно и отчетливо като жива картина на бодрия ти ум. И едва подхванал, вече чувам твоя смях и словата на Клара: „Това са истински детинщини!…“. Смейте се, моля ви, надсмивайте ми се от все сърце! Много ви моля! Но, боже милостиви, косите ми настръхват и ми се струва, че като ви моля да ми се надсмивате, изпадам в такова безумно отчаяние. Но да пристъпим към въпроса!…

Освен по време на обяда аз, братята и сестрите ми рядко виждахме през деня баща си. Той навярно е бил много зает със своята служба. След вечерята, която по стар обичай слагаха още в седем часа, ние всички заедно с майка ни отивахме в бащиния кабинет и се разполагахме около една кръгла маса. Баща ни пушеше тютюн и от време на време отпиваше пиво от голяма чаша. Той често ни разказваше какви ли не чудесни истории, при което толкова се увличаше, че лулата му постоянно гаснеше и аз трябваше да му поднасям горяща хартия, за да я запалва отново, това беше най-голямото ми забавление. Той често ни даваше и книжки с картинки, а сам седеше безмълвен и неподвижен в креслото, като пускаше около себе си такива облаци дим, че всички ние сякаш плувахме в мъгла. В такива вечери майка ни биваше твърде печална и щом часовникът удареше девет, казваше:

— Е, деца!… В леглата! В леглата! Иде Сънчо, забелязвам вече.

И наистина аз всеки път чувах как тежки отмерени стъпки изтрополяваха по стълбището; това навярно бе Сънчо. Веднъж същият глух тропот ми се стори особено страшен; попитах майка си, когато ни отвеждаше:

— Кажи, мамо, кой е този лош Сънчо, който винаги ни прогонва от татко? Как изглежда той?

— Няма никакъв Сънчо, мило мое дете — отвърна майка. — Когато казвам, че иде Пясъчния Сънчо, това значи само, че сте сънени и не можете да държите очите си отворени, като че ли са ги напрашили с пясък.

Отговорът на майка не ме задоволи и в моя детски ум ясно възникна мисълта, че тя отрича съществуването на Сънчо само за да не се боим от него — нали аз винаги го чувах как се изкачва по стълбището. Подсторван от любопитство да разбера нещо по-подробно за този Сънчо и неговото отношение към нас, децата, запитах в края на краищата старата бавачка, която гледаше най-малката ми сестра, що за човек е той.

— Ех, Танелхен — отговори тя, — не го ли знаеш още? Това е един зъл човек, който идва при децата, когато не искат да си легнат, хвърля им цели шепи пясък в очите, така че започват да кървят и изпъкват от орбитите си, а после прибира децата в чувал и ги отнася на полумесеца за храна на дечицата си; те седят там в гнездото, а клюновете им са криви като на кукумявките, с тях изкълвават очите на непослушните човешки деца.

Във въображението ми възникна страшният образ на жестокия Сънчо; вечер, когато по стълбището отекваха тежките стъпки, аз се разтрепервах от уплаха и ужас. Майка ми нищо не можеше да изтръгне от мен освен задавения от сълзи вик: „Сънчо, Сънчо!“. Презглава избягвах в спалнята и цялата нощ ме изпълваше страхотното видение на Пясъчния човек… Поотраснах и можех вече да проумея, че със Сънчо и неговото гнездо на полумесеца работите не стоят точно така, както ми ги бе разправила бавачката; обаче Пясъчния човек все още оставаше в съзнанието ми като застрашителен призрак — ужас и трепет ме обземаха, когато го чувах не само как се изкачва по стълбището, но и как рязко отваря вратата на татковия кабинет и влиза там. Понякога той не се вестяваше дълго време, а после често идваше по няколко дни наред. Така преминаха години и все още не можех да свикна със зловещия бродник, в душата ми не избледняваше образът на жестокия Сънчо. Връзката му с баща ми все повече и повече занимаваше моето въображение; да запитам татко за Пясъчния човек, не ми позволяваше някаква неодолима плахост, но желанието сам, сам да изследвам тази тайна, да видя баснословния Сънчо, с годините все повече избуяваше. Пясъчния човек ме бе подмамил по пътя на чудесното, необичайното, накъдето така леко се връща детската душа. Нищо не обичах така, както да чета или да слушам страшни истории за домашни духове, вещици, гномове и т.н.; но над всички властваше винаги Пясъчния човек, когото непрестанно рисувах с тебешир, с въглен по маси, шкафове и стени в най-странни, най-отвратителни образи. Когато навърших десет години, майка ми ме премести от детската спалня в една малка стаичка, която се намираше в коридора, недалеч от татковия кабинет. Все още, щом удареше девет часът, набързо ни отпращаха да спим и у дома се чуваше приближаването на непознатия. В моята стаичка слушах как той влиза при баща ми и скоро почна да ми се струва, че из къщата се разнася някакъв тънък, странно миришещ дим. Любопитството все по-силно ме разпалваше и накрая ми придаде смелост да се запозная по някакъв начин с Пясъчния човек. Често, щом майка ми се прибереше, аз се прокрадвах из моята стаичка в коридора. Но не успявах нищо да забележа, защото когато достигнех мястото, откъдето можех да видя загадъчния гост, той вече затваряше зад себе си вратата. Накрая, пробуждан от необоримо желание, реших да се скрия в бащиния кабинет и там да дочакам Пясъчния човек.

Една вечер по мълчаливостта на татко и печалната замисленост на мама заключих, че той ще дойде; ето защо се престорих на твърде уморен и без да дочакам девет часа, напуснах кабинета, а после се притаих в един тъмен ъгъл досами вратата. Входната врата изскърца, в преддверието и по стълбата прокънтяха тежки, бавни стъпки. Майка ми бързо мина с децата край мен. Аз пък тихо, съвсем тихо отворих вратата на кабинета. Баща ми седеше, както си му бе навикът, безмълвно и неподвижно с гръб към вратата; той не ме забеляза, мигом се промъкнах в стаята и се потулих зад завесата, дръпната пред открития шкаф, в който висяха дрехите на баща ми. Близо, все по-близо се чуваха стъпките… Вън някой се изкашля, потътри крак, промърмори нещо неразбираемо. Сърцето ми щеше да се пръсне от уплаха и очакване… Ето че стъпките отекнаха до прага, до самия праг. Последва силен удар върху дръжката, вратата рязко изскриптя и зейна!… Събирам всичките си сили, внимателно поглеждам от скривалището си. Сънчо стои посред стаята пред баща ми, яркият зрак на свещите грее в лицето му!… Сънчо, страшният Пясъчен човек, е старият адвокат Копелиус, който понякога обядва у нас!…

И най-страшното видение обаче не би могло да ме хвърли в по-голям ужас, отколкото тъкмо този Копелиус… Представи си един висок, широкоплещест едър мъж с несъразмерно едра глава, землистожълто лице, бухнали сиви вежди, под които искрят зеленикави котешки очи; огромен дебел нос надвисва над горната устна. Кривата му уста често се разтегля в ехидна усмивка; тогава на бузите му избиват две тъмночервени петна и страшно съскане се изтръгва през стиснатите зъби. Копелиус се явяваше винаги в пепелявосив сюртук по старомодна кройка, със също такива жилетка и панталони, а чорапите — черни; на обувките си имаше катарами, украсени с някакви камъни. Малката перука едва прикриваше темето му, буклите стърчаха над големите червени уши, а отзад, под мрежата с фльонгата на тила, се виждаше сребърната тока, която стягаше надиплената вратовръзка. Целият му вид бе ужасно отвратителен, но на нас, децата, най-противни ни бяха възлестите му и космати ръце — дотолкова, че ни се гадеше от всичко, до което се докосваха. Той беше забелязал това и изпитваше голяма радост под разни предлози да подхваща някой сладкиш или вкусен плод, който нашата добра майка крадешком слагаше в чиниите ни, така че ние с горчиви сълзи на очи и още по-горчива погнуса се отказвахме от любимите лакомства. Така постъпваше той и на празници, когато татко наливаше по чашка сладко вино. Оня бързаше да докосне всичко с гнусните си пръсти, даже поднасяше чашата към синкавите си устни и се наслаждаваше на отчаяните ни стонове и хлипания. Наричаше ни „зверчета“, в негово присъствие не ни позволяваха да гъкнем, не познавах по-враждебен човек, способен да отрови всяка радост в живота. Майка ни също ненавиждаше този човек и щом той се появеше, цялата й веселост се изпаряваше и се изместваше от мрачна сериозност. Баща ни обаче се държеше с него като с височайше същество, чиито всевъзможни безобразия просто трябва да се изтърпят. За госта поднасяше най-отбраните ястия, най-скъпите вина.

Когато видях Копелиус, бях убеден, че той единствен на света може да бъде Сънчо — но не плашилото от детските приказки, което отнася детските очи за храна на своите малки, а онзи призрачен бяс, който — където и да се появи — носи само беди, горести и гибел. Затова застинах омагьосан зад завесата. Боях се, че ако ме открият, ще понеса сурово наказание.

Баща ми посрещна Копелиус много тържествено.

„Да почваме“, извика в отговор адвокатът с пресипнал глас, баща ми безмълвно си свали сюртука и дамата навлякоха дълги черни престилки. Баща ми отвори вратите на малък шкаф — по-точно го мислех за шкаф, а се оказа малко огнище. Копелиус пристъпи към това огнище и оттам приплъзна синкав пламък. Всякакви странни уреди и прибори се търкаляха наоколо. Когато татко се приведе над огъня, изведнъж доби съвсем друг вид, сякаш трескава болка бе преобразила честното му лице в уродлив сатанински образ. Злокобният гост взе нажежени до червено клещи, в които стискаше някаква странна материя, после усърдно взе да я удря с чук. Стори ми се, че изпод ударите хвърчат не искри, а зачервени човешки лица без очи. „Давай очите, очите!“, извика Копелиус, а зад завесата аз изкрещях от ужас и се свлякох точно в краката му. Копелиус ме сграбчи и скръцна със зъби: „Зверче, малко зверче!“, и ме метна към огъня, тъй че пламъците опърлиха косите ми. „Сега имаме очи, един чифт чудесни детски очи!“ — хъркаше зловещо той и се пресегна да вземе разпалени въглени от огъня, за да ги пръсне в очите ми.

В този миг баща ми простря ръка и се примоли:

— Майсторе, пожали очите на моя Натанаел, остави му ги!

Копелиус се разсмя оглушително и извика:

— Нека момчето запази очите си, но с хленч да заплати урока си на този свят! Чакай тогава да видя механизма на ставите му — и той започна да изкълчва и отново да намества ставите ми, да дърпа ръцете и нозете ми, сякаш бях кукла. — Аха, тук иска малко извиване, а тук си е добре… — Той така ме омаломощи, че накрая се отпуснах отмалял и безжизнен в ръцете му.

Съвзех се от нежно топло дихание по лицето — лежах в леглото си, а над мен се бе надвесила милата ми майка.

— Пясъчния човек още ли е тук? — промълвих аз.

— Не, мило дете, отдавна си отиде и нищо лошо няма да ти стори… — докато ми говореше, тя ме целуваше и притискаше до гърдите си.

Какво още да ти кажа, драги ми Лотар. След като Копелиус разкри, че ги подслушвам, и се разправи с мен, страхът и ужасът ми докараха силна треска, която ме хвърли в леглото за няколко седмици. Ала най-страшното от младежките ми години бе друго събитие, което се готвя да споделя. След инцидента вкъщи казаха, че Копелиус е изчезнал от града, и наистина не се мярна повече в дома ни в продължение на повече от година. Ала след това една вечер, тъкмо след като стенният часовник удари девет, пантите на дворната врата изскриптяха, чуха се тежки стъпки и на вратата се почука.

— Това е Копелиус — промълви пребледняла майка ми.

— Да, това е той — повтори баща ми с прекършен глас.

— Но, татко? Татко — завиках аз.

— За последен път, обещавам ви, за последен път идва при мен. — Баща ми се изправи. — Хайде, върви с децата, приберете се и лека нощ!

Като ме видя застинал, майка ми ме хвана за ръката и ме притегли:

— Ела, Натанаел, хайде! — Аз се оставих да ме завлече в стаята ми, а тя продължи да нарежда успокояващо: — Не се бой, легни си, аз съм тук!

Ала аз не можех да мигна. Омразният, отвратителният Копелиус стоеше пред мен със святкащите си очи и ехидно ми се присмиваше. Напразно се мъчех да се отърва от противния му образ.

Някъде към полунощ се разнесе силен тътен, като гръм от топовен изстрел. Целият ни дом се разтресе, нещо изтропа и с бързи стъпки изчезна навън през двора.

— Това е Копелиус! — възкликнах и скочих от леглото.

В същия миг се разнесе пронизителният стон на баща ми — втурнах се презглава в кабинета му. Задушлив пушек бълваше на кълбета отвътре, чух слугинята да хлипа: „Ах, господарят, господарят…“, и тогава видях, че на пода пред огнището лежеше баща ми — с обгоряло страшно почерняло лице, вече безжизнен и разкривен. Край него се суетяха сестрите ми, а майка ми бе припаднала.

— Ах, Копелиус, адско изчадие, убил си баща ми! — изкрещях и рухнах в безсъзнание.

След два дни, когато положиха баща ми в ковчега, лицето ми бе възвърнало предишната си кротост. Надявах се, че съюзът му със сатанинския Копелиус няма да навлече вечни мъки на душата му.

Взривът бе събудил съседите и полицията поиска да се свърже с този Копелиус, за да го разпита, но той пак беше изчезнал безследно.

И сега, драги Лотар, трябва да ти кажа, че споменатият търговец на барометри бе не друг, а същият трижди проклет Копелиус. При това разкритие, предполагам, няма да ме осъдиш, задето се отнесох тъй враждебно към него, предусещайки настъпването на истинска беда. Вярно, беше облечен другояче, но фигурата и чертите му са се врязали в паметта ми, а той дори не си е направил труда да си смени името. Само се представи за пиемонтски механик и се нарече Джузепе Копола. Решен съм да се преборя с него и да отмъстя за смъртта на баща ми. Засега не казвай нищо на другите, поздрави моята прелестна Клара и й предай, че ще й пиша по-нататък. Поздрави и тъй нататък.

Клара до Натанаел

Отдавна не си ми писал, но се радвам, че си ме съхранил в сърцето си. Какво друго, освен дълбоки чувства, би те накарало да изпратиш писмото до брат ми Лотар, надписано за мен. С такава радост го разпечатах, преди да видя обръщението до него, и може би трябваше да спра да чета и да го предам на брат си, ала едва ли ще се изненадаш колко дълбоко ме потресе началото на твоето писмо. Едва дишах, очите ми се премрежиха от сълзи… Ах, Натанаел, как е възможно да преживееш такъв ужас? Четях и препрочитах. Описанието ти на отвратителния Копелиус е страховито, едва сега осъзнах каква мъчителна смърт е споходила горкия ти баща! Брат ми Лотар, когато му предадох писмото ти, се опита да ме успокои, ала си признавам, че образът на Джузепе Копола ме преследва ден и нощ. Срамувам се да призная, но той почти успя да разклати здравия ми разум, за дълго отне спокойния ми сън. Вече обаче нещата от писмото ти ми се представят по съвсем друг начин и аз възвърнах обичайната си ведрост и веселост. Сигурна съм, че Копелиус не може да ти причини зло въпреки твоето странно предчувствие, защото смятам, че всичко страшно и ужасно се е случило единствено в твоята душа, а външният свят е изцяло непричастен. Страшният Сънчо от приказката на бавачката по естествен път е придобил образа на стария Копелиус и детската ти душа е пренесла върху неприятния гост цялата призрачност и чудовищност на Пясъчния човек. Сега разбирам, че зловещите му заклинания по тъмна доба не са били друго, а тайни алхимични опити, които майка ти не е одобрявала заради прахосването на средства. Баща ти вероятно сам е причинил смъртта си по непредпазливост и Копелиус може да няма никаква вина. Дай си сметка — химичните експерименти често завършват с неочаквани реакции — с пламък, дим, топлина, даже с взрив… Знам, че ще ме укориш, че ще си кажеш, че съм толкова практична и земна, та не мога да видя тайнственото, което често обгръща човека с невидимите си ръце. Ще решиш, че съм безчувствена към мистиката и сърцевината на незримото. Ах, Натанаел, нима вярваш, че безгрижните души не могат да чувстват враждебната намеса на някоя тъмна сила? Но съгласи се, че ако съществува такава тъмна сила, която предателски хвърля примки към нещастните ни души, за да ни увлече в опасен, гибелен път, ако наистина има такава сила, то тя трябва да приеме нашия собствен образ, да се престори на нашето вътрешно Аз, за да успее да ни подмами, за да й се доверим и да й отделим времето и мястото, от които има нужда за пъклените си замисли. Но ако духът ни е твърд и достатъчно укрепнал в жизнена борбеност, той ще е способен да отличи своето от чуждото, враждебното от правилното. И тогава онази зловредна сила само ще рухне в собствената си напразна борба за свой образ, който би трябвало да стане отражение на собственото ни Аз.

„Вярно е и това — прибавя Лотар, — че тъмната физическа сила, на която се предаваме само по собствена воля, често населява нашата душа с чужди образи, внесени в нея от външния свят, така че ние само възпламеняваме духа си, който, както смятаме, в странна заблуда говори на онзи образ. Това е фантомът на собственото Аз, чието вътрешно сродство с нас и дълбокото му въздействие върху нашата душа ни запокитва в ада или ни възнася в небесата…“

Ти виждаш, сърдечно любими мой Натанаел, че ние, аз и брат ми Лотар, сме се изпонаприказвали за тъмните сили и власти и тази материя — след като не без труд изложих тук най-главното — ни се струва крайно дълбокомислена. Последните слова на Лотар не разбирам напълно, само чувствам какво иска да каже и все пак ми се струва, че всичко това е безусловно истинно. Моля те да избиеш съвсем из главата си ненавистния адвокат Копелиус и търговеца на барометри Джузепе Копола. Бъди убеден, че тези чужди образи нямат никаква власт над теб; само вярата в тяхното враждебно могъщество може да ги направи действително враждебни за теб. Ако всеки ред от писмото ти не свидетелстваше за дълбокия смут в твоя разум, ако състоянието ти не ме съкрушаваше до дън душа, наистина бих могла да се посмея над адвоката Сънчо и над продавача на барометри Копелиус. Бъди бодър, разведри се!… Реших да бъда твой ангел хранител и щом грозният Копола си позволи да смути съня ти, ще се явя при теб, за да го изгоня с гръмкия си смях. Ни най-малко не се страхувам от него и от гадните му лапи, не ще го оставя нито като адвокат да ми провали удоволствието от някое лакомство, нито като Сънчо да ми засипе очите с пясък.

Натанаел до Лотар

Много ми е досадно, че последния път Клара, поради разсеяността ми, погрешно е разпечатала и прочела моето писмо до теб. Тя ми написа много дълбокомислено, философско писмо, където пространно доказва, че Копелиус и Копола съществуват само във въображението ми, те били само фантоми на моето Аз, които мигновено ще се разлетят в прах, ако ги призная за такива. Всъщност кой би могъл да повярва, че умът, толкова често просветвал като сладостна мечта в тези сияйни, прелестни, усмихващи се детски очи, би могъл да бъде толкова разсъдлив, толкова вещ в магистърски дефиниции. Тя се позовава на теб. Вие сте разговаряли за мен. Ти навярно й четеш пълен курс по логика, за да може тя така изтънко да разпределя и различава всичко. Остави това! Впрочем сега вече е сигурно, че търговецът на барометри Копола не е старият адвокат Копелиус. Аз слушах лекции при неотдавна пристигналия тук професор по физика, по народност италианец, който се казва Спаланцани, както известния естествоизпитател. От дълги години той познава търговеца на барометри, а освен това и по изговора може да се забележи, че въпросният Копола е чист пиемонтец. Копелиус бе немец, но както ми се струва, не истински.

Още не съм съвсем спокоен. Смятайте ме, ти и Клара, за мрачен мечтател, но аз все пак не мога да се освободя от впечатлението, което ми прави проклетото лице на Копелиус. Радвам се, че е напуснал града, както ми каза Спаланцани. Този професор е удивителен чудак. Дребен на ръст, закръглен, с издадени скули, тънък нос, обърнати устни, малки пронизващи очи. Неотдавна, докато се качвах по стълбището, забелязах, че завесата, която обикновено е плътно придръпната, сега беше леко отместена и през процепа се виждаше висока, много стройна седнала фигура на жена със скръстени в скута ръце. Успях да разгледам нейното прелестно ангелско личице, но тя явно не ме забеляза, изобщо в очите й имаше някакво вцепенение, сякаш бе лишена от живот, сякаш бе заспала с отворени клепачи. По-късно узнах, че девойката, която бях видял, е дъщерята на Спаланцани — Олимпия; той я държал затворена с такава достойна за удивление строгост, че никой не бивало да се приближи до нея. В края на краищата тук се криело някакво важно обстоятелство, тя била малоумна или пък имала друг някакъв недостатък. Но защо ти пиша всичко това? Бих могъл по-добре и по-подробно сам да ти го разкажа. Впрочем имай предвид, че след две седмици ще бъда при вас. Трябва непременно да видя прелестния, нежния мой ангел, моята Клара. Тогава ще се разсее лошото настроение, което бе почнало да ме овладява след нейното злополучно разсъдливо писмо, затова и не пиша днес до нея. Хиляди поздрави и така нататък, и така нататък.

* * *

Не може да се измисли нищо по-странно и по-удивително от това, което сполетя моя беден приятел, младия студент Натанаел, и за което съм се наел да ти разкажа, благосклонни читателю, разчитайки на твоята снизходителност. Не ти ли се е случвало да преживееш нещо такова, което всецяло да е завладявало сърцето, чувствата и размислите ти, изтласквайки всичко останало настрана? Ти си се превръщал цял във вълнение и кипеж, възпламенената кръв е клокочела в жилите ти и по-ярко е обагряла твоите страни. Взорът ти е бил странен, той сякаш е искал да улови в пустото пространство образи, незрими за другите, и речта ти се е губела в неясни въздишки. И ето че приятелите са те запитвали: „Какво ви става, уважаеми? Какво ви тревожи, драги?“. А ти си поисквал да предадеш с всички пламенни багри, с всички светлини и сенки възникналите в теб видения и си се мъчел да намериш слова, за да пристъпиш към разказа. Но ти се е струвало, че още с първата дума трябва да представиш всичко чудесно, великолепно, ужасно, весело, страхотно, което те е сполетяло, за да поразиш околните като с електрически удар. Всяко слово обаче, всичко, с което разполага нашата реч, ти се е виждало безцветно и мъртво. А ти си се оглеждал и си търсел, запъвал си се и си заеквал, а трезвите въпроси на твоите приятели са изстудявали като ледени повеи на вятъра жаравината на душата ти, докато тя е почнела да гасне.

Трябва да призная, благосклонни читателю, че мен собствено никой не ме е питал за историята на младия Натанаел; но ти отлично знаеш, че принадлежа към онази удивителна порода автори, които, носят ли у себе си нещо, подобно на току-що описаното, тозчас си въобразяват, че всеки срещнат, пък и покрай него едва ли не целият свят току им задават въпроса: „Какво има? Разказвайте, мили мой!…“. Ето как усетих неудържимо влечение да поговоря с теб за злополучния живот на Натанаел. Странното, необикновеното в него разбуни цялата ми душа, но тъкмо затова, а и защото — о, читателю мой! — трябваше веднага да те склоня да понасяш всичко чудновато, което тук не е малко, аз се измъчих да търся подходящо встъпление за натанаеловата история — възможно внушително, своеобразно, увлекателно. „Имало едно време“ — най-хубавото начало за всеки разказ, но твърде обикновено! „В малкия затънтен град живееше…“ — малко по-добре, поне дава възможност за градация. Или пък директно да премина към същината: „“Пръждосвай се по дяволите!" — извика с ярост и ужас в дивия взор студентът Натанаел, когато търговецът на барометри Копола…". Това действително бях вече написал, когато ми се стори, че усещам нещо комично „в дивия взор“ на студента Натанаел; обаче тази история съвсем не е забавна. Не ми идваше наум нито една фраза, в която поне малко да се отразява многоцветното сияние на образа, възникнал пред вътрешния ми взор. Реших изобщо да не започвам. И така, благосклонни читателю, приеми тези три писма — приятелят Лотар любезно ми ги предаде — за общи контури на картината, в която аз, разказвайки, ще се старая да наслагвам все повече и повече багри. Може би ще ми се удаде да схвана като някой добър живописец портретист тези или онези образи така, че ще ги намериш сходни, без да познаваш оригиналите, нещо повече, ще добиеш впечатлението, че неведнъж си виждал същите люде със собствените си очи. И може би тогава, о, читателю мой, ще повярваш, че няма по-удивително и по-безумно от действителния живот и че поетът може да си представи само неговото смътно отражение като в огледало с матова политура.

За да стане по-ясно всичко, което е необходимо да се знае от самото начало, трябва към вече цитираните писма да добавим, че наскоро след смъртта на натанаеловия баща Клара и Лотар, деца на един далечен сродник, също така неотдавна умрял и ги оставил сираци, са били прибрани в семейството от майката на Натанаел. Клара и Натанаел почувствали гореща склонност един към друг, против което не би могъл да възрази никой човек на земята; ето защо те били вече сгодени, когато Натанаел оставил родния град, за да продължи учението. Както личи от последното му писмо, той в момента се намира там и слуша лекции при знаменития професор по физика Спаланцани.

Сега бих могъл спокойно да продължа своето повествование. Но в този миг образът на Клара тъй живо изниква пред очите ми, че не мога да отклоня взор, както е бивало винаги, когато тя с мила усмивка ме е поглеждала. Клара в никой случай не би могла да мине за красива; по това бяха единодушни всички, които по длъжност трябваше да разбират от красота. Архитектите хвалеха стройната й фигура, живописците отбелязваха колко изваяни са тилът, раменете и гръдта й, поетите пък бяха влюбени в нейните чудесни коси. Един от тях дори бе сравнил кларините очи с високопланинско езеро, в огледалната повърхност на което се отразяват лазурът на безоблачното небе, тъмните лесове и цветистите поляни. Философите отиваха още по-далеч и казваха: „Какво ти езеро, какво ти отражение! Та не виждате ли, че целият й лик излъчва целомъдрие и подбужда към размисъл и откривателство?“. И точно така си беше. Клара бе надарена с живо и силно въображение като весело, непринудено невръстно дете, обладаваше женско сърце, нежно и чувствително, а умът й беше бистър и крайно проницателен. Умниците и всезнайковците нямаха никакъв успех пред нея, защото светлият взор на Клара и тънката иронична усмивка сякаш им казваха без излишни слова, изобщо несвойствени на мълчаливата й натура: „Мили приятели! Как може да искате от мен да смятам за истински фигури, изпълнени с животни движение, създадените от вас призрачни образи?…“. Ето защо мнозина упрекваха Клара в хладина, безчувственост и прозаичност; ала други, чието разбиране на живота се отличаваше с яснота и дълбочина, бяха донемайкъде привързани към тази сърдечна, разсъдлива, чиста като дете девойка, но никой не я обичаше повече от Натанаел, който весело и ревностно се упражняваше в науката и изкуствата.

Клара от все душа бе предана на Натанаел; първите сенки заоблачиха живота й, когато той се раздели с нея. С каква възхита се хвърли тя в неговите обятия, когато той, както бе обещал в последното си писмо до Лотар, действително се върна в родния град и се озова в стаята на майка си. Стана така, както се надяваше Натанаел; защото от момента, в който видя отново Клара, той не си спомняше вече нито за адвоката Копелиус, нито за разумното писмо на Клара; лошото настроение бе изчезнало.

Все пак Натанаел бе прав, когато писа на приятеля си Лотар, че образът на отвратителния търговец на барометри Копола наистина враждебно бе проникнал в живота му. Всички чувстваха това, тъй като още през първите дни пролича пълната промяна на цялата му същност. Той потъна в мрачна унесеност и скоро стигна до такива странности, каквито никога не бяха забелязвали у него. Целият му живот се състоеше от съновидения и предчувствия. Непрестанно говореше, че всеки човек, мислейки се за свободен, само служи за ужасната игра на тъмните сили; напразно им се противи, а трябва със смирение да понася това, което е предначертано от съдбата. Натанаел отиваше още по-далеч, като твърдеше: постъпваме безразсъдно, когато смятаме, че в изкуството и науката можем да творим по собствен произвол, защото вдъхновението, без което няма истинско творчество, се ражда не из нашите съкровени дълбини, а от въздействието на някакво висше начало, лежащо вън от нас.

На разсъдливата Клара всичките тези мистични възторзи бяха във висша степен противни, но старанията й да ги опровергае, изглеждаха напразни. Щом Натанаел почнеше да доказва, че Копелиус е злото начало, което го е овладяло от момента, когато е подслушвал зад завесата, и че този отвратителен демон по най-ужасен начин ще смути тяхното любовно щастие, тя изведнъж ставаше много сериозна и казваше:

— Да, Натанаел! Ти си прав, Копелиус е едно зло, враждебно начало, той, подобно на дяволска сила, която видимо е проникнала в живота ни, може да оказва най-ужасно въздействие, но само ако ти не го изтръгнеш от ума и сърцето си. Докато вярваш в него, той съществува и действа, единствено твоята вяра е неговото могъщество.

Натанаел, люто разгневен, задето Клара допуска битието на демона само в собствената му душа, прибягваше в такива случаи към цялото мистично учение за дяволи и тъмни сили, но Клара, за негова голяма досада, нацупено го прекъсваше с някаква незначителна забележка. Той смяташе, че на хладните, нечувствителни души не е отредено да постигнат такива дълбоки тайни, обаче, като не си даваше ясна сметка, че към подобни второстепенни натури причислява и Клара, не се отказваше от опитите да я приобщи към съкровените неща.

Една сутрин, когато Клара помагаше да приготвят закуската, той стоеше зад нея и четеше на глас откъси от всевъзможни мистични книги, така че накрая тя каза: „Но, мили Натанаел, ами ако река да ти се скарам като на злото начало, което оказва враждебно въздействие върху моето кафе? Защото, ако зарежа всичко и както желаеш, почна да те слушам и да те гледам в очите, докато четеш, току-виж кафето ми изкипяло и всички ще останете без закуска!“.

Натанаел припряно захлопна книгата и навъсен, побягна в стаята си. По-рано той особено добре умееше да съчинява весели, живи разкази, които записваше и които Клара слушаше с непритворно удоволствие; сега неговите творения бяха мрачни, неразбираеми, безформени и макар че девойката, за да го щади, не говореше за тях, той все пак се досещаше колко малко й допадат. За Клара нищо не бе по-убийствено от скуката, а писанията на Натанаел действително бяха твърде скучни. Неговата досада от хладната, прозаична натура на Клара нарастваше от ден на ден. Тя също не можеше да превъзмогне своето недоволство от тъмната, мрачна и скучна мистика на своя годеник и по такъв начин двамата вътрешно все повече се отчуждаваха, без сами да забележат това. Образът на отвратителния Копелиус, както сам си признаваше Натанаел, избледня в неговото въображение и — за да го съхрани, му хрумна да го увековечи в стихотворение. Така се роди мрачна поема, която предричаше, че Копелиус ще наруши любовното им щастие, ще се яви, когато двамата вече стоят пред олтара, ще докосне прекрасните очи на Клара, а те, подобно на кървави искри, ще отскочат в ръцете на Натанаел, който се взира изумен първо в тях, после в Клара, но вместо нея вижда самата смърт.

Съчинявайки това, Натанаел бе твърде спокоен и разсъдлив, той изглаждаше и подобряваше всеки ред и тъй като се бе подчинил на метрическите канони, не се примири, докато всичко не достигна пълна чистота и благозвучие. Но когато най-сетне завърши и си прочете стихотворението на глас, обзе го див трепет и той викна в изстъпление: „Чий е този ужасяващ глас?“. Скоро обаче отново му се видя, че цялото е само едно много сполучливо поетично произведение, и затова реши, че то трябва да възпламени хладната душа на Клара, макар че не му беше напълно ясно за какво всъщност трябваше да я възпламенява и къде ще я изведе, ако започне да я плаши със страховити образи, които предвещават ужасната гибел на любовта им…

Веднъж, докато двамата седяха в малката градина на майката, Клара бе много весела, защото Натанаел цели три дни, през които бе съчинявал стиховете си, не я беше мъчил със своите сънища и предчувствия, даже напротив — говореше, както навремето, с голяма живост и радост за различни весели неща. Затова тя се престраши да каже:

— Ето, най-сетне пак си съвсем мой, виждаш ли как пропъдихме грозния Копелиус?

Едва тогава Натанаел се сети, че носи в джоба си стихотворението, което възнамеряваше да й прочете. Той веднага измъкна тетрадката и почна да чете; Клара, очаквайки както обикновено нещо скучно, с търпелива покорност спокойно се зае с плетивото си. Но когато мрачните облаци почнаха все повече и повече да се сгъстяват, тя пусна из ръце чорапа и се вторачи в очите на Натанаел. Той пък неудържимо продължаваше да чете, бузите му пламнаха яркочервени от вътрешната жар, сълзи бликнаха в очите му.

Когато приключи, простена в крайна изнемога, взе ръката на Клара и въздъхна, сякаш потънал в безутешна горест: „Ах! Клара! Клара!“. Клара с нежност го притисна до гърдите си и каза тихо, но много бавно и сериозно:

— Натанаел, любими мой Натанаел! Хвърли тази безумна, нелепа, налудничава приказка в огъня.

Тозчас Натанаел скочи възмутен и викна, като рязко отблъсна Клара от себе си:

— Ти! Бездушен, проклет автомат!

Той побягна; дълбоко оскърбената Клара се обля в горчиви сълзи. „Ах, той никога, никога не ме е обичал, той не ме разбира!“ — жално хлипаше тя.

Лотар влезе в беседката и Клара бе принудена да му разкаже какво се бе случило; той обичаше сестра си от все сърце, всяка дума на нейното оплакване падаше като искра в душата му, така че недоволството, което отдавна изпитваше към мечтателния Натанаел, лумна в бесен гняв. Лотар бързо го намери и жестоко го упрекна за безразсъдното отношение към любимата сестра, на което избухливият Натанаел отговори със същата невъздържаност. За „малоумен фантазиращ шут“ отплатата бе „жалка, ограничена делнична душа“. Дуелът бе неизбежен. Насрочиха го за следния ден и решиха да се бият с рапири. Клара бе чула тяхната препирня и когато видя, че инструкторът по фехтовка донесе рапирите, веднага се досети какво ще става. Като стигнаха на уреченото място, Лотар и Натанаел, все в същото тежко мълчание, свалиха горните дрехи и с кръвожадна ярост в святкащите очи понечиха да се нахвърлят един върху друг, когато градинската портичка се отвори и към тях се втурна Клара. Задавена от ридание, тя възкликна:

— Побесняхте ли, ужасни безумци! Пронижете мен, преди да почнете сражението! Как ще живея на този свят, ако любимият убие брат ми или брат ми — любимия!

Лотар свали оръжието и безмълвно сведе поглед към земята, а в душата на Натанаел със сърцераздирателна тъга се възроди цялата любов, която бе чувствал към прелестната Клара във волните дни на своята младост. Ръката му изпусна смъртоносното оръжие и той рухна пред нозете на Клара.

— Ще можеш ли да ми простиш някога, о, моя Клара, единствена любов моя? Ще ми простиш ли, скъпи брате Лотар?

Лотар бе трогнат от дълбоката горест на приятеля си. Помирени, тримата се прегърнаха; проливайки хиляди сълзи, те се заклеха да пребъдат заедно във вечна любов и вярност.

Натанаел имаше чувството, че от него се бе свалило тежко бреме, което го бе притискало до земята, нещо повече — че като се беше опълчил против тъмната сила, която го бе овладяла, бе спасил цялото свое същество, заплашено от унищожение. Той прекара три блажени дни с любимите близки, после се върна в Г., където възнамеряваше да остане още една година, за да се прибере сетне завинаги в родния си град.

От майката на Натанаел бяха скрили всичко, което се отнасяше до Копелиус, защото знаеха, че й бе невъзможно без ужас да си спомня за човека, когото тя, както и Натанаел, смяташе за виновен за смъртта на мъжа си.

Какво бе удивлението на Натанаел, когато тръгна за квартирата си и видя, че целият дом бе изгорял и на пожарището изпод купчината развалини стърчаха само голи обгорели стени. Независимо от това, че огънят бе избухнал в лабораторията на аптекаря, който живееше на долния етаж, и че домът бе почнал да гори от долу нагоре, на смелите, решителни приятели на Натанаел се бе удало време да проникнат в неговата стая, намираща се на горния етаж, и да спасят книгите, ръкописите и инструментите му. Всичко бе пренесено непокътнато в друг дом, където те бяха наели стая и където Натанаел тозчас се пресели. Той не обърна особено внимание на това, че сега живееше срещу професор Спаланцани, и още по-малко му се стори странно, когато забеляза, че от неговия прозорец се вижда стаята, където често седеше самотна Олимпия, така че той можеше отчетливо да различава нейната фигура, ако и чертите на лицето й да оставаха смътни и неясни. Вярно, накрая му направи впечатление, че Олимпия часове наред остава все в същото положение, в каквото веднъж я бе видял през стъклената врата; без никакво занимание тя седеше пред малката маса и очевидно неотстъпно бе устремила в него неподвижен поглед. Обаче, съхранил в сърцето си облика на Клара, той оставаше съвършено равнодушен към вдървената, неподвижна Олимпия…

Веднъж, когато тъкмо пишеше писмо на Клара, на вратата му тихо се почука; на неговото обаждане тя се отвори и отвратителното лице на Копола се провря напред. Натанаел изтръпна в най-съкровените свои дълбини, но като си спомни какво му бе говорил Спаланцани за своя земляк Копола и какво самият той свято бе обещал на любимата във връзка с Пясъчния човек Копелиус, той се засрами за своя детински страх от призраци, с усилие се овладя и каза с възможните кротост и спокойствие:

— Не купувам барометри, драги приятелю, вървете си!

Но тогава Копола пристъпи навътре в стаята и като изкриви огромната си уста в неприятна усмивка, като засвятка с малките очи изпод дългите сиви ресници, произнесе с хриплив глас:

— Днеска не барометър, не барометър… Има хубав оки!… Хубав оки!

Натанаел извика ужасен:

— Безумец, как можеш да продаваш очи? Какви очи са те?

Но в този момент Копола отмести настрани своите барометри и като бръкна в широките си джобове, извади оттам лорнети и очила и взе да ги нарежда на масата.

— Ето… Ето… Очила да туриш на нос… това мои оки… хубави оки!

И с тия думи той продължаваше да измъква все повече и повече очила, така че скоро цялата маса почна да блещука и да искри. Хиляди очи се взираха в Натанаел, трескаво премигваха и блещукаха, но той не можеше да отклони поглед от масата; и все повече и повече очила нареждаше Копола; все по-страшно и по-страшно святкаха и подскачаха те пред Натанаел. Обхванат от вбесяващ ужас, той неистово завика:

— Спри! Спри, страховити човече!

Сграбчи Копола за ръката, когато забеляза, че бръква отново в джоба си, за да извади още очила независимо от това, че цялата маса бе вече отрупана. Копола кротко се освободи с противен сипкав смях и с думите:

— А, това не за вас! Но ето хубав стъкло.

И той награби очилата, прибра ги и измъкна от страничния джоб на сюртука купчина големи и малки далекогледи. Когато очилата изчезнаха, Натанаел напълно се успокои и като си спомни за Клара, разбра, че този ужасен призрак бе възникнал в собствената му душа, както и че Копола е един твърде почтен механик и оптик и съвсем не може да бъде проклетият двойник на Копелиус. И във всичките инструменти, които Копола бе подредил на масата, нямаше нищо особено, най-малко пък така призрачно, както в очилата; за да заглади всичко, Натанаел реши действително да купи нещо от Копола. Той взе един малък, изкусно изработен далекоглед и за да го провери, погледна през прозореца. В целия си живот не бе попадал на стъкла, които така вярно, чисто и ясно да приближават предметите. Неволно той погледна в стаята на Спаланцани; Олимпия седеше както обикновено, облакътена на малката маса със склопени ръце. Едва сега Натанаел съзря дивната красота на нейното лице. Само очите й му се сториха странно неподвижни и мъртви. Но колкото по-дълго се взираше с далекогледа, толкова по-неотразимо бе впечатлението, че очите на Олимпия излъчват някакво влажно сияние. Сякаш в тях едва сега се бе запалила зрителната сила. Натанаел стоеше на прозореца като омагьосан, непрестанно съзерцавайки небесно прекрасната Олимпия.

Покашляне го пробуди като от дълбок сън. Зад гърба му стоеше Копола: „Три дуката“. Натанаел съвършено бе забравил оптика; той бързо заплати колкото му бе поискано.

— Е, как? Хубав стъкло, а? Хубав стъкло? — попита коварно усмихнат Копола със своя противен сипкав глас.

— Да, да, да! — навъсен отвърна Натанаел.

— Adieu, драги приятелю! — Копола напусна стаята не без много странни ко̀си погледи към Натанаел, който го чу как гръмко се смееше на стълбището.

„Е, да — реши Натанаел, — той ми се присмива, задето твърде скъпо платих за този малък далекоглед… твърде скъпо платих!“ Когато прошепна отново тези слова, в стаята сякаш страхотно отекна дълбока предсмъртна въздишка, диханието на Натанаел секна от изпълнилия го ужас… Но всъщност, както скоро се увери, самият той бе въздъхнал така. „Клара — рече си Натанаел — правилно ме смята за безразсъден ясновидец, обаче все пак е глупаво, дето безумната мисъл, че съм надплатил на Копола за стъклото, продължава да ме тревожи.“

След което седна на стола, за да довърши писмото до Клара, но като погледна през прозореца, се убеди, че Олимпия е все още на предишното място; в същия момент, сякаш тласкан от непреодолима сила, той скочи, грабна далекогледа на Копола и вече не можа да се откъсне от прелъстителния облик на Олимпия, докато неговият приятел и побратим Зигмунд не дойде да го вземе за лекцията на професор Спаланцани. Завесата пред съдбоносната стая бе плътно придръпната; нито този път, нито през следните два дни той можа да открие Олимпия в нейната стая, макар че почти не се откъсваше от своя прозорец и непрестанно гледаше натам през далекогледа на Копола.

На третия ден спуснаха завеси даже и пред прозорците. Напълно отчаян, гонен от копнеж и пламенно въжделение, той побягна извън градските порти. Образът на Олимпия витаеше пред него във въздуха, надничаше иззад храсталака и с големи бляскави очи го поглеждаше от бистрия поток. Обликът на Клара съвършено бе изчезнал от сърцето му; не мислейки за нищо друго освен за Олимпия, той простенваше гръмко и горестно: „О, прекрасна извисена звезда на моята любов, само затова ли изгря, за да се скриеш веднага отново и да ме оставиш в мрака на безутешната нощ?“.

Като се прибираше вкъщи, Натанаел забеляза в дома на професор Спаланцани шумно движение. Вратите зееха, вътре внасяха всякаква покъщнина; прозорците на първия етаж бяха откачени, чевръсти слугини сновяха насам-натам, бършеха прах, метяха подовете с дълги четки от козина. Дърводелци и тапицери огласяха дома със своите чукове и други сечива. В пълно изумление Натанаел спря посред улицата; в този момент към него пристъпи Зигмунд и ухилен запита:

— Е, какво ще кажеш за нашия старец Спаланцани?

Натанаел отвърна, че нищо не е в състояние да каже, защото нищо не знае за професора, само дето не може да се начуди за какво в този тих, неприветлив дом има такава шумотевица и суматоха; тогава той узна от Зигмунд, че на другия ден у Спаланцани щяло да има голямо празненство с концерт и бал и че бил поканен половината университет. Носел се слух, че Спаланцани за първи път ще покаже дъщеря си, която така дълбоко и боязливо скривал от всеки чужд взор.

Натанаел успя да се сдобие с покана и в определения час се упъти със силно биещо сърце към професора, когато вече пристигаха каретите и в украсените зали трепкаха светлините. Обществото бе многочислено и блестящо. Олимпия се появи в богата премяна, стъкмена с голям вкус. Прекрасните черти на лицето й и стройната й снага предизвикаха всеобща възхита. Малко странно вгънатият гръб и тънката като на оса талия, изглежда, се дължаха на прекалено стегнатия корсет. В нейната осанка и походка се забелязваше някаква отмереност и вдървеност, което удиви неприятно мнозина; това приписаха на притеснението, което вероятно изпитваше в обществото.

Концертът започна. Олимпия засвири на рояла с голяма лекота, а също изпя една бравурна ария с чист, почти рязък глас, подобен на кристално звънче. Натанаел бе извън себе си от възторг; той стоеше на последния ред и ослепителният блясък на свещите не му позволяваше да различи добре чертите на певицата. Ето защо извади съвсем незабелязано далекогледа на Копола и го насочи към прекрасната Олимпия. Ах, тогава съзря с какъв копнеж гледаше към него тя, как всеки звук първо възникваше в изпълнения с любов взор, който възпламеняваше съкровените му дълбини. Изкусните рулади се сториха на Натанаел като възнасящо се към небето ликуване на душата, просветлена от любов, и когато след края на каденцата в залата звънко се извиха дългите трели, сякаш пламенни ръце внезапно го сграбчиха, той вече не можеше да се овладее и в прилив от възторг и болка гръмко извика: „Олимпия!“. Всички се обърнаха към него, мнозина се изсмяха. Катедралният органист се навъси още повече отпреди и само изръмжа: „Хайде, хайде!“.

Концертът свърши, започна балът. „Да танцувам с нея!…“ Сега това бе целта на всичките му въжделения, но как да намери у себе си толкова дързост, за да покани нея, царицата на бала? Когато танците започнаха, той, без сам да знае как стана това, се озова досами Олимпия, която още никой не бе поканил, и като събра сили да измънка няколко думи, я хвана за ръката. Леденостудена бе ръката на Олимпия; той изтръпна, като почувства ужасяващия мраз на смъртта; после се вторачи в очите й и в същия миг в жилите на нейната студена ръка му се стори, че заби пулсът и закипяха жизнените потоци на кръвта. И душата на Натанаел още по-бурно пламна от любовна наслада, той обгърна прекрасната Олимпия и прелетя с нея редиците на двойките. Дотогава смяташе, че винаги танцува в такт, но по своеобразната ритмична твърдост, с която танцуваше Олимпия и която често съвсем го объркваше, забеляза колко малко владее такта. Но това нямаше никакво значение. Останалите присъстващи го наблюдаваха с крайно любопитни погледи. Полугласният им, с мъка удържан смях по ъглите очевидно се отнасяше за прекрасната Олимпия, която те гледаха скептично. Разгорещен от танците и многото изпито вино, Натанаел бе превъзмогнал своята природна стеснителност — седеше до Олимпия, без да пуска ръката й, говореше, запален и въодушевен до краен предел, а тя неотклонно го гледаше в очите и само от време на време въздъхваше: „Ах-ах-ах!“.

В отговор Натанаел мълвеше:

— О, прекрасна, небесна дево! Ти, лъч от обетования отвъден мир на любовта! В дълбините на твоята душа се отразява цялото ми битие! — И още много други подобни изрази, обаче Олимпия всеки път само повтаряше: „Ах, ах!“.

Професор Спаланцани на няколко пъти мина покрай щастливите влюбени и им се усмихваше с някакво странно удовлетворение. Въпреки че се намираше в съвсем друг свят, Натанаел изведнъж усети, че у професор Спаланцани е станало много по-тъмно; той се огледа и за своя немалка уплаха, видя, че в празната зала догарят и всеки момент ще угаснат последните две свещи. Музиката и танците отдавна бяха престанали. Той целуна ръката на Олимпия, наклони се към устата й, студените като лед устни се срещнаха с неговите, пламенните! Той почувства, че го овладява ужас, както тогава, когато бе докоснал за първи път студената й ръка; легендата за мъртвата невеста внезапно му дойде наум. Професор Спаланцани бавно се разхождаше из опустялата зала; неговите стъпки глухо отекваха, трепкащи сенки играеха около фигурата му, като й придаваха страховит призрачен вид.

— Обичаш ли ме, Олимпия?… Само една дума!… Обичаш ли ме? — Тъй шепнеше Натанаел, но Олимпия само въздъхна: „Ах-ах!“. Натанаел продължи: — Прекрасна, великолепна звезда на моята любов, ти преобразяваш душата ми със своя зрак!

— Ах-ах! — отговори Олимпия и в този миг до нея се появи професорът.

— Виждам, че много дълго беседвахте с моята дъщеря — каза той. — Е, тя е малко ограничена, но винаги ще се радвам да ви виждам у нас.

Натанаел си отиде, отнасяйки в сърцето си зрака на цяло сияещо небе. През следващите дни празненството на Спаланцани бе предмет на всички разговори в града. И макар че професорът бе направил всичко, за да блесне с великолепие, намериха се подигравчии, които да одумват „смъртно вдървената, безгласна Олимпия“, която, независимо от красивата си външност, се държала като „малоумна“, затова и Спаланцани я бил скривал така дълго. Натанаел слушаше това не без спотаен гняв, но мълчеше. „Защото — мислеше той — струва ли си да доказвам на тези хлапаци, че тяхното собствено тъпоумие им пречи да опознаят дълбоката прекрасна душа на Олимпия.“

— Бъди така любезен, побратиме — рече веднъж Зигмунд, — бъди така любезен и ми кажи как ти, разумният момък, можа да глътнеш въдицата на това восъчно лице, на тази дървена кукла отсреща?

Натанаел щеше да кипне, но мигом се опомни и отвърна:

— Кажи ми, Зигмунд, как от твоя тънък усет, от твоя зорък поглед, иначе винаги открит за всичко прекрасно, можаха да се изплъзнат неземните прелести на Олимпия?

Зигмунд осъзна колко дълбоко бе хлътнал приятелят му, затова изкусно отклони разговора и след като подхвърли, че в любовта никога не може да се съди за предмета, добави:

— Все пак е удивително, че у мнозина от нас има почти едно и също съждение за Олимпия. Тя ни се видя — не се сърди, побратиме — някак странно скована и бездушна. Вярно, има хубава фигура и приятни черти, даже би могла да мине за красива, ако взорът й не бе напълно безжизнен, бих рекъл даже — без зрителна сила. В нейната походка има някаква особена отмереност, всяко движение сякаш е подчинено на навита с пружина система от колела. Освен това свири и танцува като бездушна машина. Присъствието й е направо потискащо и не бихме желали да я виждаме повече.

Натанаел не даде воля на горчивото чувство, което го бе обхванало след думите на Зигмунд, той превъзмогна своята досада и само каза с голяма сериозност:

— Може на вас, студените прозаични люде, да ви е неприятно присъствието на Олимпия. Само с еднаква вътрешна нагласа можеш да вникнеш в поетичната душа! Тя не е многословна, вярно е, нейните оскъдни думи се явяват като йероглифи на вътрешния мир, изпълнени с любов и висше проникновение в духовния живот посредством съзерцание на вечното отвъдно битие. Вие обаче нямате чувство за всичко това и аз напразно си пилея словата.

— Да те пази бог, уважаеми побратиме! — каза Зигмунд с голяма нежност, почти скръбно. — Но ми се струва, че си на лош път. Можеш да се осланяш на мен, когато всичко… Не, нищо повече не искам да кажа!…

Натанаел изведнъж почувства колко искрено му е предан хладният, прозаичен Зигмунд и с голяма сърдечност стисна подадената му ръка. Съвсем беше забравил, че на този свят съществува Клара, която нежно бе обичал — всичко бе изчезнало от неговата памет, той живееше единствено за Олимпия и всеки ден прекарваше при нея часове наред, като фантазираше за своята любов, за пробудената жива симпатия, за психическото сродство по избор и Олимпия го слушаше с неизменно благоговение. Само когато Натанаел в края на краищата ставаше и целуваше ръката, а понякога и устата й, тя казваше:

— Ах, ах! — И добавяше: — Лека нощ!

— О, прекрасна, неизбродна душа! — възкликваше после Натанаел в стаята си. — Само ти, само ти единствена ме разбираш напълно!

Той изтръпваше от възхита — Олимпия никога не произнасяше никакви други слова освен споменатите по-горе, но Натанаел си казваше: „Какво значат думите!… Погледът на нейните небесни очи говори повече, отколкото всеки език на земята“.

Професор Спаланцани изглеждаше извънредно възрадван от връзката на дъщеря си с младежа и недвусмислено му даваше всякакви знаци на благоволение; когато Натанаел най-сетне се осмели да намекне за един брак с Олимпия, лицето на стария се разтегна в широка усмивка и той заяви, че ще предостави на дъщеря си напълно свободен избор. Поощрен от тези думи, въодушевен от пламенното желание в сърцето си, Натанаел реши на следния ден да помоли Олимпия с откровеност и ясни слова да изрече това, което отдавна му бе открил погледът й — че тя желае да му принадлежи навеки. Той потърси пръстена — който бе принадлежал на неговата майка — за да го поднесе на Олимпия като символ на своята преданост, на зараждащия се съвместен цветущ живот. Писмата на Клара и на Лотар се изпречиха на пътя му, но той равнодушно ги отхвърли настрана, намери пръстена, пъхна го в джоба си и хукна насреща, към Олимпия. Още на стълбата, още в коридора долови необичайна шумотевица, която, изглежда, отекваше откъм работния кабинет на Спаланцани. Тропане, дрънчене, блъскане, удари във вратата, примесени с ругатни и проклятия. „Пускай… Пускай… Безчестен злодей!… Затова ли вложих в нея целия си живот и имот?… Ха-ха-ха-ха!… Такава уговорка нямаше!… Аз, аз направих очите!… Аз пък — часовниковия механизъм!… Глупак си ти с твоя механизъм!… Проклет пес, нищожен часовникар!… Махай се!… Сатана!… Стой… Мърляч!… Стой!… Пускай!…“ Това бяха гласовете на Спаланцани и на отвратителния Копелиус, които гърмяха и бушуваха един през друг.

Натанаел, обхванат от неизразим страх, се втурна вътре при тях. Професорът бе сграбчил за раменете някаква женска фигура, италианецът Копола я дърпаше за нозете, двамата я дърпаха и влачеха насам-натам, като с яростно ожесточение се стараеха да я завладеят. С неизказан ужас Натанаел отскочи назад, щом позна във фигурата Олимпия; възпламенен от неистов гняв, той понечи да се хвърли върху тях, за да избави любимата; но в същия миг Копола се извъртя и с нечовешка сила изтръгна от ръцете на професора фигурата; после му нанесе с нея такъв страшен удар, че го накара да се олюлее, и го събори възнак върху масата, отрупана с фиолки, реторти, флакони и стъклени цилиндри; всичките тези съоръжения издрънчаха и се разбиха на хиляди парчета. А Копола метна фигурата на рамо и с противен пронизителен смях веднага избяга надолу по стълбището, така че грозно увисналите крака на Олимпия дървено изтропаха и отекнаха по стъпалата.

Натанаел стоеше вцепенен — пределно ясно беше видял сега, че смъртнобледото восъчно лице на Олимпия бе лишено от очи; на тяхно място се чернееха две дупки; тя беше една безжизнена кукла. Спаланцани се валяше на пода, стъклени отломки бяха наранили главата, гърдите и ръката му, кръвта течеше на ручеи. Но той събра всичките си сили.

— По него, по него — какво се маеш? Копелиус, Копелиус, той ми похити най-добрия автомат. Двайсет години съм работил над него… Вложих целия си живот… Часовниковият механизъм, говорът, походката — всичко това бе мое… Очите, очите открадна от теб!… Проклетник, злодей!… По него!… Върни ми Олимпия!… Ето ти очите…

В този момент Натанаел видя на пода две кървави очи, които бяха устремили към него своя неподвижен взор; с читавата си ръка Спаланцани ги грабна и ги хвърли към него, така че се удариха в гърдите му. И тук безумието го сграбчи с огнени нокти и проникна в душата му, раздирайки неговите мисли и чувства. „Хайде… хайде… хайде!… Ти, огнен кръг!… Огнен кръг, върти се!… Весело, весело!… Дървена кукличке, прекрасна кукличке, върти се!…“ С тези думи той се хвърли върху професора и го стисна за гърлото. Би го задушил, ако шумотевицата не бе привлякла много хора, които нахълтаха в дома, откъснаха разярения Натанаел, спасиха професора и превързаха раните му. Зигмунд, колкото и силен да бе, не можа да укроти бесовете на Натанаел, който непрестанно ревеше: „Дървена кукличке, върти се!“ — и биеше наоколо си със свити пестници. Накрая речта му премина в ужасен животински вой. Тъй, все още вилнеещ в грозно безумие, го закараха в лудницата.

Благосклонни читателю, преди да продължа своя разказ за това, което се случи по-нататък с нещастния Натанаел, мога — ако вземаш донякъде присърце съдбата на изкусния механик и майстор на автомати Спаланцани — да те уверя, че той съвършено бе излекуван от своите рани. Обаче бе принуден да напусне университета, защото историята на Натанаел възбуди всеобщо внимание и всички сметнаха за съвсем непозволена измама вместо жив човек да се подставя дървена кукла и същата да се изпраща на чай в интелигентски светски среди. Юристите даже наричаха това особено изкусна и достойна за строго наказание фалшификация, защото беше насочена към цялото общество и бе измайсторена с такава хитрост, че никой, с изключение на неколцина особено проницателни студенти, не бе я забелязал, ако и сега всички да умуваха и да се позоваваха на различни обстоятелства, които им се били сторили подозрителни. Ала те всъщност не изкараха наяве нищо разумно. Защото можеше ли например да се стори някому подозрително, че Олимпия по-често киха, отколкото се прозява? Първото според сведущите се дължало на самонавиването на скрития двигателен механизъм, при което ясно се чувало потракването и така нататък.

Спаланцани, както бе казано, трябваше да замине, за да избегне съдебното следствие по делото „за измама чрез въвеждане на автомати в човешкото общество“. Копола също бе изчезнал. Натанаел се пробуди като от дълбок страшен сън; отвори очи и се почувства на седмото небе — лежеше на кревата в своята стая в бащиния си дом, Клара се бе надвесила над него, а наоколо стояха майка му и Лотар.

— Най-сетне, най-сетне, о, любими Натанаел, ти бе излекуван от тежка болест… сега отново си мой! — така говореше Клара с проникновена сърдечност, като го притискаше в обятията си.

Светли, горещи сълзи на тъга и възхита бликнаха от очите му и той дълбоко простена:

— Клара!… Моя Клара!

Зигмунд, който през всичкото време на тежката беда предано бе в услуга на приятеля си, влезе в стаята. Натанаел му подаде ръка.

— Верни мой побратиме, ти не ме забрави.

Всяка следа от побъркване бе изчезнала; скоро Натанаел укрепна благодарение на непрестанните грижи на майка си, на любимата, на приятелите. Междувременно щастието беше навестило техния дом; един стар стиснат чичо, от когото никога не очакваха нещо, се помина и остави на майката освен значително състояние и едно малко имение в приветлива местност, недалеч от града. Там смятаха да се преселят майката, Натанаел, Клара, за която той вече бе решил да се ожени, и Лотар. Натанаел, повече от когато и да е било, беше станал кротък и по детски сърдечен; едва сега му се бе открила небесно чистата, прекрасна душа на Клара. Никой не му припомняше и с най-малък намек за миналото. Само когато Зигмунд си тръгна, Натанаел му каза:

— Ей богу, побратиме, аз бях на злокобен друм, но ангел навреме ме изведе на светли пътища!… Ах, та това бе Клара!

Зигмунд не го остави да продължи, опасявайки се, че дълбоко раняващи спомени биха могли да избухнат у него с ослепителна сила.

Настъпи време, когато четиримата щастливци щяха да заминат за своето имение. По пладне те се разходиха по улиците на града, за да направят някои покупки. Високата кула на кметството хвърляше своята исполинска сянка върху пазарния площад.

— Хайде — каза Клара, — хайде да се изкачим горе, за да погледнем още веднъж към далечните планини!

Речено-сторено! Двамата, Натанаел и Клара, се качиха до върха на кулата, майката и слугинята се прибраха вкъщи, а Лотар нямаше настроение да се катери по безбройните стъпала и остана да чака долу. И ето че влюбените застанаха, хванати под ръка, на най-горната галерия на кулата и се загледаха към лесовете, над които се стелеше лека мъглица и зад които, като исполински градове, се извисяваха сините планини.

— Виж този странен сив храсталак, той сякаш се движи право към нас — забеляза Клара.

Натанаел машинално спусна ръка в джоба, намери далекогледа на Копола, погледна встрани и видя Клара пред себе си. И ето че кръвта заби и заклокочи в жилите му — смъртноблед, той се вторачи в девойката, но тозчас огнен поток лумна и почна да искри в изблещените очи; Натанаел изрева грозно като приклещен звяр, после високо подскочи и като сам се прекъсваше с ужасяващ смях, пронизително завика: „Кукличке, дървена кукличке, върти се!…“ — и със страшна сила сграбчи Клара, като понечи да я хвърли долу. Тя в отчаянието си се вкопчи за перилата.

Лотар съзря суматохата горе, чу жалните писъци на Клара и хукна презглава към върха на кулата. Безпаметен от ярост и страх, той заблъска вратата, която в края на краищата отскочи. Виковете на Клара почнаха да стават все по-немощни. „Помощ… спасете ме…!“ Гласът й замираше. „Загинала е… убил я е, безумецът!“ — възкликна Лотар. Но и вратата на галерията бе затворена. Отчаянието му придаде неимоверна сила, той я откърти от пантите. Велики боже! Сграбчена от Натанаел, Клара висеше във въздуха над галерията, като стискаше до болка железните пръчки на перилата. Със светкавична бързина Лотар хвана сестра си, изтегли я навътре и в същия миг фрасна с пестник приятеля си право в лицето. Сетне хукна надолу, понесъл в ръцете си припадналата Клара. Тя бе спасена!… Натанаел остана горе и продължи да беснее на воля. Дивите му викове привлякоха тълпа, а сред насъбралите се се извисяваше едрата фигура на Копелиус. Неколцина от хората предложиха да се качат и да го спрат, но Копелиус се изкикоти и им каза: „Почакайте малко, той сам ще слезе тук“.

Така и стана — в този миг Натанаел изведнъж застина като вцепенен, наведе се надолу, забеляза Копелиус в тълпата и с пронизителен вик: „Хубав оки! Хубав оки!“ — скочи през перилата.

Докато безумецът лежеше с разбит череп на каменната настилка, Копелиус изчезна в навалицата…

След години казваха, че видели в далечен край Клара в красив извънградски дом, под ръка с представителен господин, а край нея играели две палави момчета. Явно тя най-сетне бе намерила спокойното семейно щастие, което отговаряше на нейния весел, жизнерадостен нрав.