Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (6)

Глава 5
Кит

В дните, откакто изпратих съобщение на Бен, канейки го в офиса ми, се мятам между нетърпение, на което се опитвам да не обръщам внимание, и оглушителен ужас. Когато се виждам със Зоуи и Гриър за закуска в неделя сутринта, им разказвам цялата история на един дъх — как му се обадих за бравите, посещението в склада, колко привлекателно изглежда, докато е по петите на млад престъпник.

— Прецакана си — казва Зоуи, докато тъпче в устата си огромен залък гофрета с бита смета.

Намираме се в закусвалнята „Ауткаст“, едно от любимите ни места в историческия район в съседство с моя квартал. За разлика от заведението на Бети, тук все още не са се завъдили хипстъри и ако не се броим ние трите, клиентите са главно възрастни хора, особено като се има предвид, че идваме рано. Настаняваме се на разнородни дървени столове около малка масичка, която Зоуи застопорява с пакетчета захар; яркожълтите стени около нас са покрити с хартиени подложки за хранене в рамки, върху които клиентите рисуват от години. „Ауткаст“ е позападнап малко, но кафето е горещо, а кленовият сироп — истински.

— Не съм — заявявам и лапвам залък овесена каша.

— Но ти се иска да си — подхвърля Гриър и Зоуи се разсмива, толкова впечатлена от неочакваната мръснишка шега на Гриър, че плясва тържествуващо длан в нейната. Гриър се изчервява, защото е очарователна.

— Не ми помагате. Защо го направих? Сега ще трябва отново да говоря с него и този път — за глупавото му предложение за работа.

— Кой го е грижа? — пита Зоуи. — Няма да приемеш, така че го остави да си каже, каквото има да каже, и давай напред. — Тя се привежда напред и повдига вежди. — И под „давай напред“ имам предвид, остави го да ти докосне…

— Господи — казвам и отпускам чело върху масата. — Няма нищо такова — измърморвам, ала всъщност има, поне в моята глава.

Онова, което в началото беше дразнещо привличане, се превърна в истинско увлечение в четвъртък, когато видях Бен в склада. У него има нещо… мило, което забелязах в отношенията му с баща му, но и в начина, по който гледаше онова хлапе, сдържаното закрилническо поведение към едно уязвимо момче, което му беше навредило.

А после ми прати съобщение за кристални структури.

Зоуи е права, разбира се (не че ще й го кажа), ала знам, че всичко се свежда до това да дам на Бен възможност да ми отправи предложението си в не толкова напрегната атмосфера като по време на първата ни среща, след което да му откажа учтиво. Не е като да е първият човек, с когото ми се е налагало да обсъждам предложения за работа; и преди съм отблъсквала покани от частни фирми, не чак толкова големи, колкото „Бомон“, но все пак. Сега съм точно толкова сигурна, колкото и тогава, че се намирам на правилното място в професионален и в личен план, така че не би трябвало да ми е трудно да обясня това на Бен, когато настъпи моментът.

И все пак то ме притеснява… или поне ме притеснява изобщо обмислянето на тази идея. Достатъчно дълго ходих на терапия, за да знам на какво се дължи това поне отчасти — не обичам промените. Не обичам идеята за промяна и колкото и да съм сигурна за живота си сега, не е трудно да се почувствам застрашена от всяка промяна в него. Дори последната нощ, която прекарах в скапания си апартамент, плаках, докато не заспах, мислейки си за годините, които прекарах в него, най-дългият период от време, в който се задържах на едно място. Почувствах едва ли не благодарност, когато открих умряла буболечка върху възглавницата си — това изличи по-голяма част от носталгията.

— Милинка — потупва ме Гриър по ръката. — Имаш овесена каша в косата.

Вдигам глава с въздишка и вземам салфетка, за да се избърша. Гриър се смилява над мен и сменя темата; не е сигурна дали е избрала правилните курсове за есенния семестър и много скоро Зоуи и аз сме погълнати от това да ги обсъждаме с нея. Когато час по-късно ставаме и си събираме нещата, ми е олекнало и се чувствам по-спокойна — ето какво правим една за друга и то е нещо, от което никога няма да се откажа.

— Какъв е планът за остатъка от деня, Кит? — пита Зоуи и премята чантата си през рамо.

— Ще се опитам да свърша малко работа по двора. Да пооплевя. Някоя от вас иска ли да ми помогне?

Гриър ми напомня мило за алергиите си, а Зоуи заявява направо:

— Да не си луда — току-що си направих маникюра. — Навежда се и ме прегръща. — Изпрати ни снимки преди и след обаче.

Прекарвам остатъка от предобеда в малкия си заден двор, който е обрасъл с трева и бурени. За разлика от къщата, тук няма нищо, което да е в толкова лошо състояние, че да не мога да се справя сама, и е приятно да бъда на слънце, дори и да съм се намазала с лосион против слънце с най-висок фактор, изкоренявайки най-големите бурени, избуяли около малката градинска барака, която, както всичко друго в имота, има потенциала да бъде страхотна, но в момента изглежда като излязла от някоя къща, обитавана от призраци. Мога да си представя лехата, която ще направя от тази страна, след като разчистя мястото, как ще я засадя с лавандула или салвия, кремавия цвят, в който ще боядисам бараката. Може би ще добавя малки капаци на прозорците от двете страни, както и сандъчета с цветя. Вече няма да изглежда като обитавана от призраци, а като кукленска къща.

Само че тази кукленска къща няма да бъде построена за един ден, а аз започвам да се чувствам като увехнало цвете в тази жега. Все пак е приятно и усещането за добре свършена работа ми помага да се отърва от по-голямата част от напрежението, което изпитвах тази сутрин. Утре ще мине като по мед и масло, нищо работа.

Сипвам си чаша ледена вода, излизам на малката предна веранда и се тръшвам изтощено на най-горното стъпало. Опитвам се да прекарвам известно време тук през ден-два, махайки на новите си съседи, когато минават по улицата, мъчейки се да науча кой кой е. Бети ми беше съседка, когато живеех над бара, така че между нас лесно се зароди приятелство. Искам същото и тук — съседи, които ще се грижат за къщата ти, когато те няма, и ще те канят на барбекю понякога. Положението на улицата е доста разнородно, някои от постройките са напълно обновени, други са в окаяно състояние, но тъй като в момента и моята е от тях, не мога да съдя никого.

Досега съм се запознала със собствениците на три от къщите наоколо, включително Джеф и Ерик, които живеят отсреща и чиято къща изглежда така, сякаш е била ремонтирана за телевизионно предаване; има едновременно съвършено модерен и съвършено исторически вид. Входната им врата се отваря и Джеф излиза на верандата. Помахва ми дружелюбно и аз му се усмихвам, сгряна дори от тази дребна проява на сърдечност, това нарастващо усещане, че мястото ми е тук. Това чувство бързо изстива обаче, когато виждам висока, широкоплещеста фигура да излиза след Джеф, който се обръща, за да стисне ръката му.

Ръката на Бен Тъкър.

По дяволите, помислям си и се изправям прекалено бързо, при което водата в чашата ми се разплисква. Улицата е тясна и рязкото ми движение е достатъчно, за да привлече вниманието му. Поглежда към мен и в продължение на няколко секунди ние се взираме един в друг в плен на онази неловкост, която те обзема, когато видиш някого на напълно неочаквано място, като да се сблъскаш с някой от учителите си в киното. А после по лицето му се разлива широка усмивка и стомахът ми изпърхва в отговор.

Двамата с Джеф разменят още няколко думи, Джеф го потупва по рамото и Бен поема надолу по стъпалата. За миг си мисля, че просто ще се качи в пикапа, паркиран отпред, но той пъха ръце в джобовете си, поглеждайки надолу по еднопосочната улица, преди да пресече и да се отправи към къщата ми. Спира обаче на тротоара и вдига очи към мен; срамежлива усмивка подръпва крайчетата на устата му.

— Каква изненада, да се срещнем тук.

— Не ме следиш, нали? — казвам и очите му начаса се разширяват, а усмивката му помръква.

— Не. Господи, не. Извинявай… доставих едни камъни на Джеф и Ерик, те са ми клиенти. Кълна ти се. Не…

Усмихвам му се, очарована от неочакваната му загриженост.

— Всичко е наред. Светът е малък или пък складът ви е наистина популярен.

Раменете му се отпускат облекчено.

— Не можем да се оплачем. Доста работа имаме в квартали като този. А аз ходих на училище с Джеф. — Той кима към къщата ми. — Значи това е тя?

Поглеждам назад глупаво, сякаш за да проверя дали все още е там, или пък дали се намирам на правилния адрес. Ала всъщност просто се опитвам да си представя как ли изглежда в очите на Бен. Вероятно неособено добре. Спомням си за скалата на Зоуи от истинска дупка до десетка. Определено все още е четворка.

— Аха — потвърждавам и отново се обръщам към него, опитвайки се да излъчвам увереност, каквато не изпитвам. Опитвам се да сменя темата. — Как са нещата? Баща ти и… онова хлапе?

— О! — Изглежда мъничко изненадан, че съм го попитала. — Добре са. Татко здравата ме юрка, нали го видя какъв е. — Не мога да не се засмея на начина, по който го казва, на искреното смущение, което изпитва от закачките на баща си. — Хлапето, името му е Ривър, също е наоколо. Татко го накара да изработи това, което ни дължи, в склада.

— Наистина ли? — Радвам се да го чуя повече, отколкото бих предположила; от четвъртък насам неведнъж си спомнях бледото, покрусено лице на момчето. — Това е… наистина хубаво.

— За него — вероятно. За мен неособено, при положение че едва успявам да измъкна и четири последователни думи от него. Мисля, че в петък дори ме нарече „господине“, но може и да беше саркастично. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм на сто години.

Аз изпръхтявам от смях.

— Звучи ми като типичен тийнейджър.

— Това е… — Прави пауза и поглежда към къщата, преди да опита отново. — Това е красиво място.

— Не е нужно да го правиш — отвръщам. — Сега не е красиво, но ще стане.

— Забравяш, че имам слабост към старите неща — казва. — То ми е в кръвта.

Носи почти същите дрехи, с които го видях и в четвъртък: тениска, този път — тъмносиня, избелели дънки с ниска талия, кафяв кожен колан, толкова протрит, че дори от мястото си на стъпалата виждам, че е напукан по краищата, и тежки работни обувки, покрити с прах. Ниско над очите си е нахлупил бейзболна шапка, овлажняла от пот, тъмнорусата му коса се къдри около ръбовете й.

— Искаш ли да разгледаш вътре? — избъбрям, а после в мислите си изливам чашата с ледена вода, която държа, върху главата си.

Какво ми става? Първо го каня в лабораторията си, а сега и в къщата си? Определено се надявам, че на вагината ми няма да й хрумне да вземе да раздава покани, но като се има предвид как изглежда Бен, не е напълно изключено да се обади през следващите няколко минути.

Усмивката му би трябвало да изглежда самонадеяна; вероятно е самонадеяна, но на него му стои добре, без злоба или умисъл. Изглежда просто… доволен, колко приятно, да те поканят да влезеш, колко забавно, една почти напълно непозната жена да ти предложи да разгледаш потъналата й в хаос къща. Понечвам да кажа, че не е голяма работа, че не е нужно да го прави, но той вече е отворил портичката от ковано желязо и се приближава по пътечката.

— С удоволствие.

Обръщам се към вратата и едва сега си спомням, че нося стари туристически обувки, шорти, изрязани от чифт дънки, които едва ли биха могли да ми стоят по-зле, и тениска с Хари Потър. Косата ми е къса за опашка, така че преди да изляза навън, я защипах с няколко стари фиби. Очилата ми вероятно са мръсни, така че, общо взето, изглеждам така, както на детската площадка в началното училище. Страхотно.

Отварям входната врата и му махвам да мине пред мен, така че да мога да сваля възможно най-бързо гадните фиби. Трябва ми огледало, за да преценя дали това е грешка, или не, но правя, каквото ми е възможно, да разроша косата си и да я приведа в някакво подобие на ред.

— Леле — казва той, застанал в дневната с ръце на хълбоците. Сваля бейзболната шапка и прокарва ръка през косата си. Тя стърчи във всички посоки и това ме успокоява, при положение че и моята вероятно е в почти същото състояние. — Страхотно е. Виж само тази дървения.

Приближава се до камината и аз се радвам, че я е забелязал — и на мен това ми е любимото нещо в къщата.

— Нуждае се от страшно много работа, знам.

Той кима.

— Доста неща те чакат — казва, но думите му не прозвучават покровителствено.

Обикаля наоколо, поглеждайки под корнизите на прозорците, прикляквайки, за да надникне зад радиаторите, прокарвайки ръце по касите на вратите, по хоросановите стени. Гледам го, запленена, как докосва изпитателно всичко, колко е съсредоточен. Най-трудно е да не мисля какви ли биха били тези качества в един друг контекст.

Свалям си очилата и ги избърсвам набързо в тениската си. Когато отново си ги слагам, той стои под свода между трапезарията и дневната, с ръце на хълбоците и ме гледа.

— Действително се нуждаеш от цял куп неща за това място.

— Аха. Вероятно ще създам доста работа на баща ти!

Усмихва се с онази своя леко неравна усмивка.

— Да направим списък — казва — на всичката железария, от която ще имаш нужда.

— Наистина ли?

От четвъртък насам обмислям да го сторя, ала перспективата да го направя с някои друг, някои, които наистина разбира от това, го кара да изглежда постижимо, вълнуващо.

— Наистина. Вземи си бележник. Чака ни работа.

* * *

Отбивам се през тоалетната, за да се отърва от най-видимите следи от градинарстването, след което вземам бележник и се връщам при Бен. Започваме от кухнята, която вероятно е в най-лошо състояние от всички помещения, и аз бързам да го уверя, че планирам основен ремонт, насрочен за тази есен, в зависимост от това кога ще бъде свободен строителният ми предприемач.

Бен ме поглежда въпросително, сякаш се кани да попита нещо, но после като че ли се отказва и почуква по редицата ниски шкафове по протежение на задната стена.

— Тези вероятно са най-старите, които имаш. Вероятно от 1930 г. Твърде жалко за тази боя.

Прикляква и отваря една от вратичките, за да надникне вътре.

— Вероятно ще трябва да изхвърля всичко — казвам. — Така че тази стая сигурно ще изглежда… ами, неособено исторически. Може би не се нуждая от железария за нея.

Бен се изправя и свива рамене, плъзвайки очи наоколо.

— Може би. Може обаче да се огледаш за старинни шкафове. Голяма занимавка ще е, но е възможно. Дори ако не го направиш, тези по-стари шкафове са доста малки и не са особено подходящи за по-новите съдове и кухненски пособия, можеш да намериш старинни дръжки за чекмеджетата, те пасват на повечето от по-новите шкафове без проблем. Може би някой абажур?

Описва бавно кръг, кимайки, докато се оглежда наоколо, сякаш вече го вижда в ума си. Ще ми се да бъда там вътре, да видя онова, което вижда той.

— Окей — казвам.

— Стената зад печката вероятно някога е била гола. Би могла да опиташ същото отново.

Гола тухлена стена? Обожавам тази идея; ще ми се да бях се сетила сама.

Продължаваме по същия начин още цял час — двамата с Бен обикаляме всички стаи в къщата. Той е любопитен и задава цял куп въпроси за това какво знам за нея, какво ми харесва, какво ми се ще да беше различно. Знае много, но не е всезнайко и има хубаво чувство за хумор — смее се лесно, когато му казвам, че съм сложила катинар на вратичката на таванското помещение заради паяците например, ала нямам чувството, че се смее на мен. Той просто… и аз не знам. Приятно му е с мен.

Намираме се в празната спалня за гости, която искам в един момент да превърна в домашен офис, и аз седя по турски на пода, записвайки си колко дръжки ще ми трябват за тази стая (две за малките дрешници, една за вратата на стаята), когато ми хрумва, че Бен е тук от доста време, а това едва ли е влизало в плановете за деня му.

— О! — възкликвам малко по-силно, отколкото възнамерявах. — Ами баща ти?

Той ме поглежда и дъхът ми почти спира — толкова е висок, толкова красив. Ненавиждам това.

— Какво за баща ми?

— Ами, не трябва ли да си при него? Или на работа? Не мога да повярвам, че ти отнех толкова много от времето.

— Следобедът ми е свободен. Шарън реши, че ще е най-добре с татко да си починем един от друг днес, така че тя е в склада с него, докато аз се погрижа за тази доставка и още няколко задачи.

— Шарън доведената ти майка ли е?

Не знам защо питам, защо съм толкова любопитна, но… просто съм. Искам да знам неща за Бен, може би защото е тук, в моята къща и вижда нещо, което е важно е за мен. Иска ми се да изравня везните.

Той се смее.

— Не. Шарън не е доведената ми майка. Съседка на баща ми е. — Сбърчва вежди за миг, загледан през прозореца. — Макар че, предполагам, има качествата на доведена майка. Или на истинска майка, ако трябва да съм честен.

— А майка ти е…?

Обръща се към мен и се обляга на стената, пъхнал ръце в джобовете си.

— Тук е, в известен смисъл. Родителите ми се разведоха, когато бях на девет години, и с татко, ами, предполагам, че сме един отбор. Майка ми не е лош човек, просто не я биваше особено да бъде майка. Така че винаги съм бил само с татко, дори преди развода. Понякога той объркваше нещата, аз определено също го правех, но се справяхме някак.

— Това е гадно, за майка ти. — И преди да успея да се откажа, добавям: — Моята майка също я нямаше. Тръгна си, когато бях на, не знам, три месеца. Може би малко по-рано.

Навела съм очи надолу и драскам някакви безсмислици в полето на бележника, правя се на заета.

— Толкова малка — казва той и макар че не помръдва, усещам, че стойката му се променя, че е по-напрегната отпреди.

— Аха. Имах обаче брат си. — Прозвучава тъжно като „Оливър Туист“^[1], така че добавям: — Е, и баща ми де.

Не мога да повярвам, че подхванах тази тема; достатъчно лошо е, че споменах отсъстващата си майка. Открай време съм от хората, които говорят, разкриват се, опитват се да създадат връзка с другите. Ала да спомена баща си? Това е нещо ново дори за мен; той е такъв източник на ужасна вина и скръб, че почти никога не говоря с него, нито дори със Зоуи и Гриър, които мислят, че той е просто дистанциран, а не толкова прецакан и емоционално вреден, че трябва да положа истински, ръководени от професионалист, усилия да общувам с него. Докато си мисля за това, изведнъж ми просветва, че в склада ми хареса толкова много, защото отчасти ми беше приятно да видя Бен и баща му заедно.

— Мисля, че се сетихме за всичко тук, нали?

В продължение на няколко секунди той не казва нищо, просто се взира в мен, но аз съм твърдо решена да оставя всичко това да отмине.

— Да — потвърждава той най-сетне и минава покрай мен, за да отиде в банята.

Изправям се и го последвам, чувствайки се неловко и неудобно; едно е, когато някой няма нищо против да отговаря на въпроси за себе си, съвсем друго — когато го накараш да се почувства неловко, като му стовариш целия се емоционален багаж, за който изобщо не са те питали. Ала когато влизам в банята, Бен вече говори:

— Тази тоалетна тече.

— Най-добре я догони^[2] — измърморвам, неспособна да се спра.

Той се усмихва и въздъхва драматично.

— Това беше ужасно, Кит. Типична „таткова шега“.

— Не разбирам какво имат всички против татковите шеги. Според мен са смешни. Тоалетната тича. Това е смешно! Само си го представи.

— Какво? Не се предполага да си го представиш. Това е просто игра на думи. Какво ти има! — Вече се смее и смехът му е заразителен; аз също се разсмивам. — Не мога да повярвам, че някой с твоя блестящ ум се смее на такава шега.

Нарече ме блестящ ум, помислям си и усещам как усмивката ми се променя от удоволствие в поласкана изненада… и той го вижда, вижда тази трансформация. Стоя толкова близо до него в малката стаичка, че зървам промяната и в неговите очи… нима виждам нещо като глад там, нещо ново, което не съм забелязвала в изражението му досега? Подпрял е хълбок в мивката, свел поглед към мен, докато стоя на прага; сега никой от нас не се смее и аз си помислям: Ами ако просто се повдигна на пръсти, ако просто се притисна в него. А после Бен се изпъва и казва:

— Ще оправя тоалетната ти.

И слава Богу, защото като нищо бях на крачка от това да се направя на пълна идиотка, тотално изглупяла заради тази трапчинка и тези сини очи.

— О, не, няма нужда — побързвам да кажа. — Ще се справя сама. Ще изгледам някое видео в ютюб или нещо такова.

— Ще отнеме само пет минути — заявява той и вече слиза към долния етаж, вероятно за да избяга учтиво от кравешкия поглед, с който съм го зяпнала. Връща се от пикапа си с кутия с инструменти и действително отстранява повредата само за пет минути, без да издава никакво смущение заради този… момент преди малко. Вместо това поправя ключа за осветлението в стаята за гости и намества по-сигурно климатика на прозореца в спалнята ми, който според него изглежда така, сякаш всеки момент ще скочи от перваза.

Ала когато следобедът напредва, поглежда колко е часът на телефона си и казва, че трябва да си върви — трябва да вземе пица за себе си, баща си и Шарън и тъй като да приготви баща си за лягане, отнема време, не иска да закъснява твърде много. Странно, но усещам как ме пронизва чувство на самота, докато го слушам да описва тези планове, които за него сигурно са доста уморителни. Ала тъй като аз възнамерявам да си стопля готово ястие в микровълновата, след което ще се заема да намеря постелки за баня онлайн, идеята за пица в компанията на възстановяващ се от нараняване собственик на строителен склад ми звучи страхотно.

Благодаря му, може би малко многословно, за помощта. Той отхвърля благодарностите ми, самото въплъщение на красива небрежност, ала наистина беше много мило от негова страна и въпреки че през изминалия час реших, че онзи момент в банята беше просто случайно залитане, нищо, за което си струва да мисля повече, сега, докато се сбогуваме на верандата, мислите ми се връщат право към него. Това е един наистина свестен мъж, адски секси мъж, който прекара следобеда с теб.

— Няма да ти липсвам дълго. — Гласът му е нисък и закачлив. — Седем часа, утре вечер. Ти, аз и онзи микроскоп, който толкова харесваш.

О! Усещам как лицето ми пламва мъничко от смущение. Блестящ ум, така бе казал, но естествено, че това ще каже, след като се опитва да ме привлече на работа, която не искам. Забравих за това донякъде. Забравих мъжа в костюма, с когото се запознах, корпоративния тип с неоправданата самоувереност, и го замених с Бен, който кара поправянето на тоалетни да изглежда секси. Потискаща е мисълта, че утре ще трябва да си имам работа с другия Бен.

— Окей — казвам малко суховато и той като че ли го чува или пък просто си въобразявам лекото помръдване на раменете му.

— С нетърпение го очаквам — казва и поема надолу по стъпалата. Когато стига до последното, спира и отново поглежда към къщата. — Това е наистина красива къща, Екатерина.

Прекалено съм зашеметена от комплимента, от начина, по който изрече името ми, за да отговоря. Така че просто махвам с ръка и се шмугвам вътре, доста объркана от изминалия ден.