Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (23)

Епилог
Бен

Една година по-късно

— Дъждът носи късмет на сватбите — казва Гриър, поглеждайки през прозореца на трапезарията към задния двор, който е разкалян и покрит с локви; от небето все още се стелят пелени от дъжд и прокарват вадички по прозорците.

— Кажи го на булката — подхвърля Зоуи, а аз се изкисквам и си поглеждам часовника.

Четиридесет и пет минути до началото на церемонията, а бурята изобщо не отслабва, така че очевидно ще трябва да се натъпчем в дневната. Добре е, че не сме много, и аз махвам на Ривър да се приближи, за да ми помогне да наредим мебелите покрай стените. Той носи цепнати дънки и кецове, сако, което майка му купи от Армията на спасението, и ретро тениска с надпис „Строителният склад на Тъкър“, изработена по негов дизайн по някое време миналата година въпреки протестите на баща ми, че никога не сме продавали нищо ново в склада, никога. Довел си е дама — тихо момиче на име Ейми, с бледа кожа и яркорозов кичур в бяло русата коса, и когато минава от другата страна на дивана, за да го вдигне, виждам, че се опитва да я впечатли. Гриър запалва свещите върху полицата над камината, където ще стои свещеникът, а Зоуи взема голямата кошница с розови цветчета, които трябваше да бъдат пръснати след изричането на сватбените обети, и ги посипва по пода от подножието на стълбището до камината — импровизирана пътечка, която по-късно ще трябва да измета.

Не е съвършено, но ще свърши работа; със свещите и розовите цветчета поне изглежда като място, където можеш да се ожениш. Отново поглеждам часовника си и Зоуи ме смушква.

— Тя ще дойде.

— Знам — смотолевим, но съм нервен, потен и напрегнат под костюма си, който тези дни ми се струва тежък и неестествен върху тялото ми.

Все още не съм свикнал напълно с пътуванията на Кит — когато я няма, спя с телефона до леглото, звукът — усилен докрай, и винаги проверявам графика на полетите й, уверявам се, че връзките ще минат без проблем. Тя ме закача как някога съм си изкарвал прехраната, пътувайки по целия свят, а сега започвам да се „суетя“, когато тя трябва да прескочи до източното крайбрежие за частните консултации, които дава през последните шест месеца. Идеята за консултациите беше нейна и в началото си помислих, че има предвид работата, която познавах най-добре — посещения в корпоративни лаборатории, където да споделя експертното си мнение относно различните материали и оборудване. Ала не мисля, че Кит някога ще прояви какъвто и да било интерес към подобен вид научноизследователска дейност; вместо това, с помощта на Джаспър, тя работи на непълен ден в университета и върши образователна представителна работа за производителите на микроскопите — ръководи подготвителни курсове, пренастройва начина, по който те планират опитите си, оптимизирайки експерименталното време за членовете на катедрата и аспирантите, дава съвети относно обучението на студенти, относно експерименталното оборудване. Преди тези първи няколко пътувания имаше съмнения: Може би не трябва да го правя, дори не обичам да пътувам, и аз я изслушвах търпеливо всеки път.

Защото всеки път Кит се качваше на самолета и се справяше отлично. Опитваше се, с работата си и с мен, да не се страхува повече, да не се вкопчва толкова отчаяно в познатото, да си позволи да опознае различни страни от себе си, без да се тревожи, че нещо ще й бъде отнето. През последните няколко месеца споделя, че би искала да преподава, и прави планове как би могла да го осъществи. Само че е все така отдадена на това място, на своя град, както започна да го нарича; миналия уикенд два часа попълвахме някакъв въпросник на местния вестник за любимите ни места в града.

Поглеждам часовника си за трети път. Може би не трябваше да го планираме за тази седмица; може да не се вместим във времето, сега, когато полетът на Кит беше отложен с една нощ и въпреки новооткритото й желание да бъде смела и да си проправя нови пътища, тя истински обича да се прибира у дома. Понякога прекарваме цели уикенди, без да излезем навън, храним се и си приказваме, и се занимаваме с най-различни проекти по къщата, правим любов до късно през нощта и рано сутрин, преди отново да заспим.

Никога в живота си не съм бил по-щастлив.

— Бен! — изревава татко от горния етаж и аз побързвам да се кача.

Откривам го пред огледалото в пълен ръст в стаята за гости.

— Завържи я — изджавква насреща ми и ми протяга бледожълтата вратовръзка, която ще носи днес и която уж щяла да е в тон с костюма с панталон на Шарън, макар че, като се има предвид, че тя не ни позволи да го видим, карахме на догадки в магазина миналата седмица.

— Спокойно, татко.

Поемам вратовръзката и я завързвам хлабаво около врата си, преди да я прехвърля около неговия.

— Спокойно? Ти пробвай да се жениш на моите години! Не съм се потил толкова от напрежение, откакто те видях да излизаш от майчината ти…

— Татко! Не! — казвам, обмисляйки за миг дали да не се самоудуша.

— Тогава припаднах, ще знаеш. Мислиш ли, че ще припадна там долу?

— Няма да припаднеш — уверявам го. — Пък и Шарън ще те подкрепя.

Шарън му предложи да се оженят три седмици след като аз се върнах от Хюстън — „съвсем делово“, сподели татко, но освен това му заявила, че няма да допусне отново да го приемат в болница, а тя да не бъде най-близката му роднина, пък и така или иначе, го обичала и било крайно време да го направят официално. На следващия ден с татко отидохме на един търг в Пенсилвания, за да й купим пръстен. Тъй като засега твърдят, че и двамата ще задържат къщите си („Казах, че искам да се омъжа за него, не да чистя подире му!“, бе заявила Шарън, но татко смята, че ще размисли), Кит предложи нашата като неутрално място за сватбата, идея, която като че ли им се понрави повече от церемония в общината.

— У теб ли са халките? — пита татко, докато нахлузвам вратовръзката през главата му и я стягам около врата му.

— Аха — уверявам го и докосвам джоба си.

Две венчални халки и пръстенът, който нося у себе си от онзи търг в Пенсилвания насам — тъмнозелен изумруд, обграден от всички страни от миниатюрни диаманти с най-различни шлифовки, маркиза, овал, изтънен багет, като взрив от звезди около тучна планета. Никога не бях виждал нищо подобно и на мига реших, че това бе пръстенът, който искам да дам на Кит, някога, когато настъпи подходящият момент.

— Да му се не види. — Татко си избърсва челото. — Колко още остава?

— Седемнадесет години, а сега се разбърза! — провиква се Шарън от нашата спалня, която е в съседство и където тя се приготвя.

Мама й помага — появи се с несесер с гримове с размерите на сандъчето ми с инструменти и колкото и странна да е цялата ситуация, някак си ми се струва правилно, че мама е тук и помага за този ден. Ричард е на долния етаж — през последния час се опитва да убеди Зоуи да се присъедини към неговата фирма и макар че напоследък се разбирам по-добре с него, изобщо не ме е срам да си призная, че ми достави истинско удоволствие да видя как тя го отряза.

— Чува като прилеп, ще знаеш — казва татко с усмивка.

— Наистина се радвам за теб, татко.

Слагам ръка на рамото му и поглеждам отраженията ни в огледалото. Той премята ръка през рамото ми и го стисва.

— Ти си най-добрият ми приятел в целия свят, хлапе — казва, взирайки се в очите ми в огледалото. — И страшно се радвам, че днес ще бъдеш до мен.

Преглъщам буцата, заседнала в гърлото ми, навеждам очи, поглеждам си часовника.

— Аз също — успявам да отговоря.

Откъм долния етаж се чува хлопване на врата, последвано от аплодисменти, вероятно от Зоуи и Гриър.

— Звучи ми така, сякаш тя пристигна.

Татко ме побутва закачливо. Аз го потупвам за последно по рамото и казвам, че ще го чакаме долу след десет минути, след което извиквам същото и на Шарън.

Кит е в подножието на стълбите и тъкмо подава чантите си на Зоуи и Гриър, прокарва ръка през косата си, мастиленочерна от влагата на дъжда. Лицето й е зачервено, челото — сбърчено; оплаква се от полета, от таксито, на което му трябвала цяла вечност, за да я докара… а после вдига очи и ме вижда, и в миг всяка следа от стрес и напрежение се отцеждат от лицето й, и ето че оставаме само ние двамата в тази къща, усмихваме се един на друг от облекчение, че си е дошла, вълнение заради предстоящия ден, щастие от това, че отново сме заедно. Целувам я зад ухото, когато стигам до последното стъпало, казвам й, че има десет минути, за да се преоблече, и я гледам как се втурва по стъпалата, смеейки се на това как денят е истинска лудница вече.

* * *

По-късно, след като видяхме как татко и Шарън си разменят брачните обети, които са написали сами (и които включваха изненадващо дълго отклонение и от двамата, свързано с обещания, засягащи работните часове на татко), след като изядохме купища храна, вдигахме наздравици и изпихме твърде много, дъждът спира и следобедното слънце надниква иззад облаците, които си тръгват от града. Макар да бяхме поканили само неколцина души за самата церемония, тържеството след това набъбна значително, така че множеството се излива навън; някои са си събули обувките и шляпат щастливо из разкаляния заден двор, други пият и си приказват на предната веранда, трети, в това число мама и Ричард, избягват влагата и си остават вътре, където приятелката на Ривър се е преобразила в нещо като диджей, макар да не разпознавам нито една от песните, които пуска през малките си, портативни тонколонки. Шарън и татко танцуваха заедно в дневната, сякаш са го правили стотици пъти, и, както се оказва, наистина е така — леко засрамено, татко си признава, че през последните десет години са вземали уроци заедно.

Когато виждам Кит да се шмугва в кухнята, понесла няколко празни чаши от шампанско, аз я последвам. Обвивам ръце около нея отзад и притискам нос там, където се срещат врата и рамото й.

— Толкова хубаво миришеш.

— Мириша на самолет — смее се тя.

— Не. Точно тук миришеш на себе си. Ето в това парченце кожа.

Целувам я там, отварям уста и я гризвам лекичко. Зърната й щръкват под плата на роклята и аз се притискам в нея, опивайки се от тихите звуци, които издава от гърлото си, когато се извива едва-едва, за да се притисне в мен.

— Прекалено много хора има — казва, ала гласът й е нисък, дрезгав. Обръща се в прегръдките ми, обвива ръце около врата ми и ме целува, а множеството да върви по дяволите. Има вкус на шампанско и захар от тортата, която ядохме. Вкус на Кит и на дома. — Липсваше ми — казва и аз го промълвявам в отговор.

Нещата между нас започват да стават прекалено разгорещени за чужди очи, така че се отдръпвам и плъзвам длани по голите й ръце, улавяйки дланите й в своите, когато стигам до китките й.

— Не мога да повярвам, че имахме сватба тук. — Усмихва ми се, кафяво-черните й очи греят. — В тази къща!

— И нищо не се счупи — добавям и се шегувам само донякъде.

Направихме толкова много с това място, откакто Кит се нанесе тук преди всички онези месеци, и тъй като старите къщи са пълни с неочаквани предизвикателства, някои от тези неща бяха непланирани, главоболни, случващи се в най-неподходящия момент. Ала абсолютно всичко, до последното, беше забавно, нашият начин да накараме това място да принадлежи и на двама ни, да го превърнем в свой дом. Когато тя предложи на татко и Шарън да се оженят тук, малко се изненадах — толкова бяхме погълнати от ремонти и реставрации, че дори не бяхме успели да си направим тържество за новата къща, и се притеснявах, че една сватба може да отнеме вниманието от къщата й.

— Наистина ли нямаш нищо против — питам и я подръпвам лекичко към себе си, — че го направихме тук?

— Разбира се. — Върху челото й ляга бръчица на загриженост. — Защо да имам?

Свивам уклончиво рамене.

— Нямаш чувството, че… не знам. Че са нахлули в личното ти пространство?

Тя отмята глава назад и се засмива с облекчение, както ми се струва, макар да не го разбирам.

— Не — отвръща и отново ме поглежда; разперва ръце, чиито длани аз все още стискам. Сякаш прегръща цялата къща. — Това са хора, които обичам. Семейството ми. Така че, не, не изпитвам нищо такова.

Навеждам се, за да я целуна по челото, по бузите, по устата. Това е семейството ни. Ала нямам търпение отново да остана насаме с нея.

— Освен това — добавя тя тихичко, до устните ми. — Ще ми се да мисля за тази сватба като за подготовка.

— Подготовка? — повтарям, а пръстенът сякаш прогаря дупка в джоба ми.

Тя ми отправя пакостлива усмивка и лепва целувка на брадичката ми, преди да се отдръпне.

— Подготовка, Бен. За онова, което предстои, каквото и да е то.

След това ми намига и се отдалечава с лека стъпка, викайки Зоуи и Гриър да танцуват, а аз се взирам след нея, глуповато и зашеметено, чувстващ се толкова на място в кожата си, колкото не съм бил през целия си живот.

Пъхам ръка в джоба си и докосвам пръстена, чувствайки се по същия начин, по който се чувствам, откакто Кит за първи път ми каза „да“.

Като най-големия късметлия на света.