Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (16)

Глава 15
Кит

— Искам да кажа, не твърдя, че трябва да ни го разкажеш. Обаче не съм правила секс от осем месеца и половина, така че ако все пак го направиш…

Неделя сутрин е и вместо за късна закуска, Зоуи, Гриър и аз се срещаме за разходка в парка Хейзълтън, една от историческите градини, недалеч от апартамента на Зоуи. Денят е разкошен, съвършено ясно, синьо небе и ветрец, довяващ уханието на рози откъм източната градина, и най-сетне — не е прекалено горещо за разходка през деня. Късната закуска се провали, тъй като аз се успах, събуждайки се след девет часа, с гърдите на Бен, притиснати до гърба ми… същият начин, по който се събуждам повечето сутрини, откакто го заварих седнал на верандата ми преди шест дни. Не съм от онези, които отменят плановете си заради мъж, така че бях готова да надяна първите попаднали ми дрехи и да отида на закуска с най-рошавата глава, която съм имала през живота си, но когато пуснах съобщения на Зоуи и Гриър, за да им кажа, че ще позакъснея, Зоуи ми върна цял куп имоджита на люта чушка и ми каза да си остана в леглото още час и че ще се видим по-късно. Което, осъзнавам сега, беше грешка — тя очевидно смята, че й дължа подробности.

— Няма да ви разкажа…

Тя изобщо не ме слуша и продължава неудържимо напред:

— Искам да кажа, помисли си само. Бих могла да износя човешко същество за времето, откакто правих секс за последно.

— Това е просто сух период — обажда се Гриър. — Отново ще се върнеш в играта.

Аз се възползвам от тази възможност.

— Знаеш ли, в университета има някои наистина симпатични мъже…

— Кой, като приятеля ти Диего от катедрата по английски? Не.

Не мога да не се засмея, спомняйки си едничкия ми злощастен опит да излизам с някого от университета. Диего беше мил и приятен, но очевидно страдаше от някакво патологично желание да изглежда като професор — пушеше лула, макар да си призна, че изобщо не му харесва, и имаше поне едно сако с кръпки на лактите. А после, на третата ни среща, ме заведе на поетическо четене и аз се имам за човек без предразсъдъци, но толерантността ми не се простира до това да слушам как Диего рецитира пред цял куп хора стихотворението, което бе написал за травмата от загубата на препуциума си.

— Видях го да я целува — казва Гриър неочаквано и аз я избутвам с рамо от пътеката.

Тя се смее, връща се и преплита пръсти в моите.

— Разказвай! — Зоуи отваря очи комично широко.

Гриър свива нехайно рамене.

— Аха. Миналия уикенд. Просто се наведе и й лепна една. Стори ми се, че си я биваше.

— Хей вие. Не се нуждая от оценката ви.

— Защото е толкова страхотно, имаш предвид? Толкова, че просто не можеш да му сложиш оценка?

Усмивката, която се опитвам да скрия, е единственият отговор, от който Зоуи се нуждае.

— Господи! Толкова ти завиждам.

— Завиждаме ти и страшно се радваме за теб, Кит-Кат — добавя Гриър.

— Е, ще видим. — Изведнъж се чувствам… не смутена, не и с тях двете, но… предпазлива, предполагам. Тази седмица прекарах много време с Бен — у нас, в склада, дори една нощ в къщата на баща му, където ядохме пица с Хенри и Шарън, които ми показаха снимка на Бен като малък, обул бански гащета с жабчета над анцуг. Ала през всичкото това време нито веднъж не споменахме факта, че Хенри вече е доста подвижен, че планират да му махнат гипса от ръката следващата седмица и да му сложат друг ботуш, с който ще му е много по-лесно да се движи. Няма начин Бен да не трябва да се върне в Тексас много скоро, ала всеки път, когато се опитам да му задам някой въпрос за дома му там, за работата му, за това какво става с партньора му, той отговаря уклончиво, че работата е наред, че всичко е добре. Бих го притиснала, но дори не съм сигурна дали искам да знам. Искам просто да продължа, както досега, на този реещ се, съвършен остров, състоящ се единствено от Бен — секс с Бен, смях и разговори с Бен, малки ремонти у дома с Бен, просто и изцяло Бен.

— Е, отказа ли се да се опитва да те привлече в „Бомон“? — пита Гриър.

— Да… конфликт на интереси, предполагам. Така или иначе, мисля, че и така вече го бях убедила, че не проявявам интерес.

— Съвсем никакъв интерес? — пита Зоуи. — Така де, онова, което каза, как си била скъпоценен камък, беше доста убедително.

Поспирам на пътеката и Гриър, чиято ръка все още е преплетена с моята, също спира. Като че ли инстинктивно знае как ще го приема, защото идва по-близо до мен.

— Мислите ли… мислите ли, че би трябвало да бъда?

Зоуи също спира и се обръща, за да ме погледне.

— Кит, ти си безумно талантлива. Обичаш това, което правиш, повече от всеки друг, когото познавам. Искам просто да кажа, че би било напълно разбираемо, ако обмисляш дали би искала да отидеш да го правиш някъде, където ще имаш много повече възможности.

— Не го обмислям — заявявам прекалено бързо, за да бъде убедително. — Тук съм наистина щастлива. Не искам да си тръгвам.

Челото на Зоуи се набраздява загрижено, очите й са сериозни.

— Знам, че не искаш. И аз никога не бих искала да го направиш. Господи, ако някоя от нас се премести другаде, вероятно ще трябва да ме упоят за седмици наред. Само че… понякога…

Не довършва и поглежда към Гриър, сякаш се надява тя да продължи, само че Гриър е забила поглед в краката си.

— Понякога какво?

— Ами то е като онази статия, за която ни разказа, с доктор Сингх.

Лицето ми пламва. Трябва да дам отговора си утре и това все още ме кара да се чувствам неспокойна и несигурна. Не искам да наруша равновесието, което съм си създала в работата; не искам да променям отношенията си с доктор Сингх. Цяла седмица избягвах да мисля за това, което не беше никак трудно, като се имаше предвид какво правех с Бен.

— Да мислиш за нещо, не означава, че трябва да го направиш. А да сложиш името си под статията, не означава, че трябва да… не знам, да промениш изцяло начина, по който си вършиш работата. А да обмисляш различни неща, да опитваш нови неща… да си позволиш да приемеш заслугата за нещо, над което си работила наистина здраво… това не те принуждава да вземеш решение. А каквото и да решиш, дори и ако включва леко упояване, ще бъде наред. Всички ще бъдем наред.

Леле, речите на Зоуи. Винаги те улучват право в слабото място. Поглеждам към Гриър, която кима в знак на съгласие. Въздъхвам и ние продължаваме разходката си. След минутка казвам:

— Само че чувството невинаги е такова. Понякога ми се струва, че… че просто искам да си остана в моята лента. И ако мина в лентата за изпреварване, дори за миг… ами ако след това не мога да се върна в моята, защото няма място?

Гриър сваля ръката си от моята, но само за да улови дланта ми и да я стисне лекичко. Зоуи минава от другата ми страна и ме хваща за другата ръка и ето че вървим заедно по пътеката… размахвайки лекичко ръце, сякаш сме деца в парка, без нищо, за което да мислим или правим, освен да играем.

— Кит-Кат — казва Зоуи след малко. — Можеш да минеш в лентата за изпреварване, когато си поискаш. С нас винаги ще има място да се върнеш обратно.

* * *

Доктор Сингх се мръщи срещу екрана на компютъра си, когато в понеделник сутрин почуквам на отворената врата на офиса му, ала в мига, в който вдига глава и ме вижда, се усмихва, както винаги.

За първи път срещнах доктор Сингх, когато бях на двадесет и една години, във втори курс, по време на едно посещение на кампуса. В списъка ми за магистратури имаше три университета и трите в челната десетка в областта на материалознанието, и трите — предлагащи докторантски програми, в случай че решах да поема по този път. Би трябвало да бъде вълнуващо време — бях начело на класа си, един от летните ми проекти беше на път да бъде публикуван и имах предложения за пълна стипендия и от трите университета.

Само че, както можеше да се очаква, аз бях ужасена. Останала бях в Охайо за колежа, сравнително близо до мястото на номадското ми детство. Движех се главно с други студенти от програмата, ходех на срещи, имах гадже през целия първи курс, докато той не взе да се цупи заради това колко по-високи бяха моите оценки от неговите. По онова време изглеждаше така, сякаш вървя напред, намирам си среда и мисълта да оставя всичко това и да отида на ново място, ме държеше будна всяка нощ, карайки ме да чета всичко, което успеех да намеря за университетите, между които трябваше да избера.

Когато дойдох тук, бързо осъзнах, че няма да имам средата, която имах в колежа, и доктор Сингх бе този, който ми го показа. Онази първа нощ той покани мен и останалите четирима гостуващи студенти на вечеря у дома си, със съпругата му Риа; по онова време близначките им бяха на четири години и ние всички седяхме около голямата маса в трапезарията и разговаряхме за какво ли не, от лекциите на Фейнман до любимите ни филми, на фона на детско бърборене и смях. На следващия ден доктор Сингх и доктор Хароуей ни разведоха из лабораториите, след което ни прехвърлиха на няколко студенти от втори курс, които ни показаха града. Дотогава вече бях взела решение — мястото не беше най-съвременно оборудвано, ала ние го видяхме в разгара на семестъра, кипящо от дейност и пълно с малки групички студенти; освен това се бях влюбила в Бардън, в това колко история имаше в него, колко много кварталчета имаше, всяко от тях — със свой характер. Когато последната сутрин се срещнах на четири очи с доктор Сингх, той бе първият преподавател, когото попитах как да продължа с учението си; той изслуша внимателно какво харесвам най-много в науката, помисли сериозно върху това кои проекти биха били най-добри за мен.

Когато се преместих тук, той беше стабилно, спокойно присъствие в живота ми, даваше ми точния баланс между напътствия и свобода. Беше невероятен учител, идеален ментор и добър, мил човек, който искаше най-доброто за мен.

Ето за какво си мисля, докато сядам на обичайното си място срещу бюрото му и му съобщавам, че съм съгласна да бъда главният автор на статията, а той стиска ръце и ги раздрусва шеговито тържествуващо по начин, от който и двамата се смеем.

— Толкова се радвам — казва. — Мислех, че май прекалих миналата седмица, заплашвайки да оттегля статията.

— Не бихте го направили?

Той свива рамене.

— Не се шегувах, когато казах, че не се чувствам комфортно да я публикувам в сегашното й състояние. Само че тя е толкова добра… трудно би било да я оттегля. Затова наистина се радвам, че избра този път.

— Аз също — отвръщам и действително е така.

Снощи, в леглото, докато заспивахме, разказах на Бен за статията и той се разсъни по-бързо, отколкото бях виждала да го прави някой, подпирайки се на лакът и засипвайки ме с въпроси. „Направи го — каза. — Трябва да го направиш. Най-сетне твоето име ще бъде начело!“ Звучеше толкова горд с мен, че не знаех какво да сторя, освен да го целуна страстно, отлагайки още повече заспиването ни. Онези, които ме убедиха да приема, може и да бяха Зоуи и Гриър, но да имам и Бен на своя страна, означава много за мен.

Обсъждаме дребните промени, които трябва да направим, и когато се обръщам, за да си вървя, забелязвам, че изглежда мъничко уморен.

— Всичко наред ли е? — питам го.

— О, да, да. Само дето не спечелих субсидията Хендел. Така че се връщаме там, откъдето започнахме.

— О, съжалявам.

Субсидията би покрила средствата, нужни за финансиране на фрактографския проект на професор Сингх и двамата му аспиранти за три години напред и знам, че той хранеше големи надежди. Финансирането в нашата област е трудно, конкуренцията е огромна, средствата — ограничени, а доктор Сингх е много придирчив по отношение на субсидиите, за които кандидатства.

— Е, то е част от работата — отвръща, ала знам, че е повече от това — в сравнение с останалите от катедрата, доктор Сингх изостава в набирането на средства, а то е важно за наближаващото му повишение. Само че той вече е изтрил напрежението от лицето си и ме гледа топло от другата страна на бюрото. — Екатерина. Трябва да кажа, че наистина се радвам за статията. Гордея се името ми да бъде след твоето. — Това е прекалено ново за мен, за да мога да остана овладяна и спокойна и знам, че лицето ми порозовява. Така че съм благодарна, когато доктор Сингх ми махва с ръка и казва: — Тръгни си по-рано днес и отиди да празнуваш.

* * *

Бен също настоява да го отпразнуваме. Идва да ме вземе, след като складът затваря, с бутилка шампанско, мушната между седалките на пикапа.

— Къде ще отидем? — питам, докато търся станция по радиото.

Намирам една за хитове и грейвам триумфално насреща му; Бен мрази, когато аз избирам музиката. Миналата седмица, докато ми показваше нещо по електрическата инсталация, бях надула една момичешка група и той се оплаква толкова, че си помислих, че ще си разтегне мускул.

— Имаш отвратителен вкус — мърмори.

В отговор аз смъквам стъклото на прозореца и започвам да пригласям фалшиво на радиото.

Когато повече не е в състояние да запази сериозното си изражение, аз отново го смушквам и го питам къде отиваме.

— Едно място, което знам. Ще ти хареса.

— Да не е научният музей?

— Не. Предполагам, че вече си го посещавала поне десет пъти.

— О, двадесет, вероятно. Веднъж изнесох лекция там за едно изложение върху строежа на железопътни линии. Беше страхотно. Запознах се с един мъж, който има две мили и половина мини релси, обикалящи задния му двор.

— О, имаш предвид Джордж Билингсли?

— Познаваш ли го?

— Преподаваше ми в пети клас — отвръща Бен с усмивка. — Мисля, че татко е излизал със сестра му доста преди да се ожени за мама.

— Какво? Това е страхотно! Това е просто… обожавам го. — Бен ми хвърля любопитен кос поглед и аз обяснявам: — Обожавам това как познаваш толкова много хора тук, в най-различна светлина. Познати от квартала ти, от това, че си учил тук, хора, с които си се запознал в склада. Винаги съм искала това, но беше трудно да го имам, с начина, по който израснах. Такъв щастливец си.

— Май никога не съм се замислял за това по този начин.

— Познаваш ли много хора така и в Хюстън? — питам предпазливо.

Обикновено доникъде не стигам с тези въпроси, но съм толкова любопитна… дали в Хюстън Бен е повече като мъжа, с когото се запознах в лабораторията? Или и там е такъв, с дънки и тениска, загорял от слънцето, с набола брада и коса, все още влажна от душа.

Отнема му минута, докато отговори, обмисля въпроса ми.

— Познавам доста хора заради работата си. Не само от моята компания, но и други професионалисти наоколо. Предполагам, че… не. Не познавам хората по начина, по който ги познавам тук. Но предполагам, че за мен това е нещо хубаво.

Изчаквам го да продължи, но той не го прави, така че се пресягам и го смушквам в бедрото.

— Защо?

— Ами защото тук познавам доста хора, но то е като онзи, който бях. Онзи, който подпали къща, онзи, който едва не уби някого.

Извъртам се в седалката, за да се обърна към него още повече.

— Сигурна съм, че никой не мисли за теб само по този начин — казвам.

Той дава мигач и намалява скоростта, докато поемаме по един черен път.

— Бях доста лошо хлапе. Не само тогава. Непрекъснато трошах нещо, забърквах се в неприятности. Сигурен съм, че е именно само по този начин.

Очите му са приковани в пътя, едно мускулче на челюстта му потръпва и аз се досещам, че приключихме с тази тема. Опитвам се да не се сърдя заради това — е, какво като на Бен му трябва малко повече време, за да се разкрие; не всички го правят при първата удала им се възможност. Въпреки това той явно забелязва някаква промяна у мен, защото слага ръка на бедрото ми, топъл натиск, от който усещам познатото приятно пърхане в стомаха си. Облягам глава назад, затварям очи и се наслаждавам на ветреца, който нахлува през прозореца, разрошва косата ми и гали лицето ми.

Явно съм задрямала за малко, защото, когато пикапът спира, виждам, че сме стигнали до кръгла чакълеста алея. Отдясно има внушителна къща в стил Тюдор, малко позапусната, с липсващи прозорци и греди от фасадата.

— Това да не е къща, обитавана от призраци? — питам. — Защото не си падам по такива неща.

Той се изкисква.

— Средата на лятото е, Кит.

— Е, и? Една къща може да бъде обитавана от призраци по всяко време на годината. Призраците нямат ваканция.

— Не е обитавана от призраци — казва той през смях и като слиза, заобикаля пикапа и идва от моята страна. — Това е имението „Урсинус“ и в момента го реставрират — някога е била доста известна къща по тези места, много отдавна, преди Първата световна война, защото е била разглобена и пренесена от Англия. Доста от материалите са от седемнадесети век.

— Леле.

Изведнъж виждам постройката с нови очи. Тя ме кара да се чувствам много по-добре по отношение на моята къща.

От входната врата излиза мъж, облечен в работен гащеризон и носещ обемисто сандъче с инструменти в голямата си ръка. Вижда ни и кима непринудено на Бен.

— Здрасти, Тъкър.

— Радвам се да те видя, мой човек. — Бен се приближава и се ръкува с него. — Кит, това е Рик Джарвис, главният майстор по този проект.

— Здрасти — казвам и стискам ръката на Рик; тя е суха и грапава, сякаш би могъл да я използва вместо шкурка, ала очите му са мили, а зад голямата му брада потръпва усмивка. Очевидно не е от тези, които приказват много, защото, когато пуска ръката ми, поглежда към Бен и казва: — Тръгнете си, когато се стъмни.

— Имаш го — отвръща Бен. — Благодаря ти още веднъж.

Рик вдига ръка за довиждане, докато отива към пикапа си и оставя сандъчето с инструменти отзад. Поспира за миг и ни поглежда през рамо.

— Не си носиш кибрит, нали?

Аз настръхвам до Бен; готова съм да отворя уста и да го защитя, но Бен се разсмива.

— Винаги си бил задник, Джарвис.

В думите му няма враждебност, само онази закачлива фамилиарност, която съществува между него и баща му.

— Да се видим на по бира някой ден — казва Рик и ето че вече е в пикапа си и се отдалечава по алеята, а чакълът пращи под гумите му.

— Това не беше много мило.

— О, Рик е окей. Беше там онази нощ. Беше добър приятел.

— Въпреки това — измърморвам, ядосана от негово име.

— Както и да е, едно от хубавите неща на това, да познавам толкова много хора тук, е, че ще видиш мястото сега, преди да го отворят тази есен за туристически обиколки и такива неща. А ти си мислеше, че твоята къща ще иска много работа.

Улавям го за ръка и преплитам пръсти в неговите.

Не можем да влезем във всички стаи — някои са затворени, входовете им — покрити напълно с големи парчета найлон, особено на втория етаж, където все още има много неща за довършване. Ала първият етаж спира дъха ми — широките дъски на пода, набраздени от вековни надрасквания и малки вдлъбнатини, стените — дебели и грапави. Прозорците, които все още са здрави, имат стъкла, разделени на малки ромбчета; в най-голямата стая, банкетната зала, има витражно стъкло, което ме впечатлява със сложния си рисунък на листа и ми се приисква да го видя, когато през него струи слънчева светлина. Заобиколен от тежката черешова ламперия, с която са покрити стените, прозорецът кара стаята да прилича на църква, макар че, доколкото виждам, вътре няма нищо, което да намеква за религия. Прекарваме цял час, обикаляйки наоколо, Бен ми разказва какво знае за постройката.

Най-сетне се връщаме обратно във фоайето и аз вдигам очи към огромното пищно стълбище, а Бен ме прегръща откъм гърба.

— Харесва ли ти?

— Прекрасно е. Благодаря ти, че ме доведе. Дори нямах представа, че това място съществува.

— Повечето хора нямат представа, но когато отново отвори врати, ще бъде голяма работа. Виждаш нещата зад кулисите, миличка.

Изчервявам се от удоволствие както заради това специално местно здание, така и от умилителното обръщение на Бен, което му се изплъзва понякога, макар той с нищо да не показва, че се смущава от това.

— А сега ела. Да вървим да отпразнуваме победата ти с малко шампанско — заявява и ме насочва към вратата. — Почти се стъмни.

Той разстила одеяло в каросерията на пикапа и ме вдига, така че краката ми се полюшват приятно в топлия, нощен въздух. Откъм къщата се носи слаб мирис на талаш, но най-вече ухае на зеленина и леко лимоновия аромат на магнолиите, които заобикалят къщата, а восъчните им листа се полюшват на вятъра. Това е най-прекрасното отпразнуване, което бих могла да си представя.

Бен ми сипва шампанско в чаша, която вади от купето на пикапа, напълва своята до половината и я вдига за тост.

— Следваща стъпка — списание „Нейчър“ — казва и се навежда, за да ме целуне лекичко, преди да отпием.

Шампанското е сладко и бълбука прекрасно в устата ми; отпивам още една глътка и се смея.

— Не „Нейчър“. Това не е за мен.

Излягам се назад; краката ми все още се полюшват под мен, боцкащото одеяло под кожата ми и коравата стомана на каросерията се притискат в лопатките ми. Струва си, за да вдигна очи към небето, оранжево, розово и лилаво от залязващото слънце. Бен пристъпва между краката ми, издавайки звук на удоволствие заради изтегнатата ми поза, навеждайки се, за да целуне онова местенце на ключицата ми, от което по тялото ми полазват тръпки.

— Би могло да бъде за теб — казва до кожата ми и аз усещам, че ми става малко студено.

Подпирам се на лакът и слагам ръка на гърдите му.

— Знам, че би могло. — Накланям глава на една страна, така че да го погледна право в очите. — Бен… няма да го правим отново, нали?

Имам предвид, няма отново да говорим за работата ми, за това как би трябвало да правя повече, как „Бомон“ би могъл да ми помогне.

Той дълго ме гледа, а очите му обхождат лицето ми, местят се между моите, надолу по бузите и устните ми, обратно към очите ми.

— Не. Знам. Съжалявам. — Той сяда до мен върху каросерията. — Мисля, че просто… ъ. В момента не съм човек, който привлича персонал. А мъж, който… — Гласът му заглъхва и той си поема дълбоко дъх. — Който живее в Хюстън. Който направо откача при мисълта, че след няколко седмици няма да бъде с теб.

— О!

Начинът, по който прозвучава това „о“… не това имам предвид; то звучи неловко, смутено, докато всъщност сърцето ми се блъска в гърдите от мисълта за онова, което Бен се опитва да каже, дали се опитва да го каже. Само че не искам да го лъжа. „Бомон“ не е опция за мен; не може да бъде. Мястото ми е тук; дори само да обмислям нещо друго, е предателство.

— Бен. — Улавям ръката му и я подръпвам лекичко, надявайки се той да ме погледне. Когато това не се случва, продължавам: — Вечерта, когато купихме лотарийния билет, аз бях единствената от нас трите, която каза, че на следващия ден би се върнала на работа, сякаш нищо не се е случило. И то е, защото обичам работата си, дори и ако не е на гребена на вълната. Знам, че не разполагаме с най-съвременните технологии, нито с цял куп пари или възможности за патенти. Само че аз искам пълноценен живот, живот, който сама съм си избрала, не такъв, който просто съм оставила да ми се случи. Това е наистина важно за мен, сама да избера, не да бъда тласкана насам-натам от обстоятелствата.

Бен се взира право напред, в далечината, където залязващото слънце огрява редица дървета. Толкова е неподвижен, толкова тих. Иска ми се да каже нещо… чакам го да каже нещо. Кажи ми, че не става дума за работата, мисля си. Кажи ми, че нямам нищо общо с работата.

— Да — проговаря той най-сетне. — В това има смисъл.

Казала съм онова, което имам предвид, онова, което мисля наистина, и Бен стиска ръката ми, усмихва ми се и се навежда, за да сложи целувка на челото ми.

— Ще го измислим някак — е всичко, което отговаря и още докато аз отварям уста, за да обсъдим какво би означавало „ща го измислим“ за нас (връзка от разстояние?; да сложим край на всичко?), той сякаш натиска копче за изключване, сякаш случаят е приключен, налива ми още шампанско и сменя темата, подемайки някаква история за това как Ривър инсталирал нова компютърна система в склада и макар че е забавно и се смеем, и бъбрим, не знам защо, но имам чувството, че съм развалила собственото си отпразнуване.