Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (15)

Глава 14
Бен

Спя като пребит, въпреки че матракът е прекалено мек, ала когато алармата на Кит ме събужда, тялото ми все още е напълно изцедено. Изтощен съм, с изпразнена глава, неспособен да мисля за нищо друго, освен за Кит, която спи до мен, за мириса на кожата й, стоплена от съня, за начина, по който изглежда, устните й — подпухнали от натиска на моите върху тях, розова пътечка там, където небръснатото ми лице е одраскало кожата на гърдите й, а вероятно и на бедрата й. Не се шегувах, когато казах, че възнамерявам да я държа будна, ала не фактът, че през последните дванадесет часа правихме секс в разнообразни позиции, ме кара да се чувствам по този начин. А това, че ми бяха нужни титанични усилия, за да изчакам толкова дълго, за да дойда; от мига, в който я оставих в събота, именно това исках и през целия уикенд почти не мигнах, мислейки за нея. Само че бях твърдо решен да дойда при нея честно, твърдо решен първо да се оправя с Джаспър.

Но не искам да мисля за това точно сега. Единственото, което желая в този момент, е да спя, да ям и отново да я любя, не задължително в този ред.

Кит се опитва да изключи алармата с низ от ругатни, каквито не съм я чувал да използва никога досега. Когато най-сетне успява да го направи, вдига безсилно ръка във въздуха, свила пръстите си в юмрук.

— Ще ми платиш за това, Тъкър — казва, а после отпуска тежко ръка върху очите си.

— Толкова си сладка.

Навеждам се и я целувам силно по устата.

— Кафе — прошепва тя до устните ми. — Не ме интересува кого трябва да убиеш, за да го получа.

Не се налага да убивам никого; просто използвам кафемашината в кухнята й. Ала най-сетне осъзнавам колко е часът и си давам сметка, че трябва да се прибирам вкъщи; обещах на Шарън да се върна до седем часа, за да приготвя татко за деня. Разчиствам съдовете, които двамата с Кит оставихме след себе си снощи, когато я метнах на рамо и я отнесох на горния етаж, и сипвам кафето й в чаша, на която пише „Материално момиче“. Тя все още е в леглото, закрила лицето си с ръка, а един лъч на утринното слънце огрява шията й точно там, където бих искал да я близна. В стаята мирише на нас и никога не съм искал да напусна някое място по-малко от сега.

— Трябва да вървя, милинка — умилителното обръщение ми се изплъзва, преди да успея да помисля.

* * *

Какво е това, по дяволите: нося й кафе в леглото и й говоря така, сякаш сме женени от години, и това ми харесва. Думите ми я карат да се надигне, примижала, присвила устни от напрежението, както изглежда, да види утринната светлина. Косата и е същинска бъркотия.

— Не ми се смей — казва.

Оставям кафето на нощното й шкафче и като се навеждам, я целувам по рамото с отворена уста. Виждам как зърната й щръкват под чаршафа, който притиска до гърдите си и… е, хайде де. Още пет минутки? Мога да го направя за пет минути…

— Значи Шарън е останала при баща ти снощи? — пита тя, което начаса убива ерекцията ми.

Вдигам тениската си от пода, нахлузвам я и се заемам да си намеря обувките.

— Аха, само че тази сутрин е заета, така че трябва да се прибера. А татко има физиотерапия, плюс днес Ривър ще идва в склада. Натоварен ден.

— Хмм — казва тя в кафето си.

Не ме поглежда; взира се в чашата, сякаш в нея се съдържат всички отговори във Вселената. И през ум не ми мина да й вдъхна увереност — това е една от причините повечето от връзките ми с жени да не преминават границите, които съм си наложил — по необходимост, както се опитвам да убедя себе си. Работя много, често пътувам и нямам нито времето, нито желанието да се обвързвам. Не помня кога за последен път спах до някого цяла нощ и ако не се броят последните няколко седмици с татко, не помня кога за последен път съм давал отчет за деня си на някого извън работата. Но освен това е и защото с Кит имам чувството, че сме заедно; имам чувството, че ще я видя тази вечер, всяка вечер, когато мога, и това не подлежи на съмнение.

Само че нещата не стоят точно така и аз го знам — живея в Тексас, а Кит живее тук и нямам представа какво очаква от мен, нито какви ще бъдем един за друг. Ще трябва да се оправя с последиците от дори тази едничка нощ, прекарана с нея, и части от разговора ми с Джаспър вече се връщат в главата ми — първо гневът му, после опитът му да намери друг начин и накрая моето обещание да го компенсирам за стореното, да се погрижа плановете ни да се осъществят въпреки всичко.

Завързвам си обувките, след което слагам коляно на леглото, за да се наведа над Кит. Изчаквам я да ме погледне; когато го прави, тъмните й очи са предпазливи, внимателни, така различни от изминалата нощ.

— Кит — казвам до устата й.

Кафето вдига пара между нас, ароматно и силно.

— Харесва ми — казва тя. — Харесва ми, когато казваш името ми.

Отново я целувам, оставяйки езика си да се плъзне по ръба на устните й, преди пак да прошепна името й.

— Може ли да дойда отново тази вечер?

Ресниците й се повдигат и ето че топлото сияние отново се е завърнало в очите й.

— Винаги — отвръща тя.

* * *

Влизам в кухнята на татко в 6:58, слава Богу, защото иначе Шарън би ме направила на нищо. Татко е на масата — стиска силиконовата топка, която е част от домашната физиотерапия за ръката му, и отговаря на Шарън, която попълва кръстословица.

— Ъ, здравейте — казвам, защото… не знам на какво съм попаднал току-що. Изглежда така, сякаш закусват заедно всяка сутрин.

— Радвам се, че си тук. — Шарън се надига. — Тази сутрин ще ми правят цитонамазка.

— Майчице, Шарън! Ушите ми!

— О, я стига. Жените на моите години все още си ги правят!

— Какво? Не съм… не беше… не това имах предвид.

Отивам до плота, сипвам си остатъка от кафето и затварям очи при неочакваната мисъл за Кит и това как я оставих, гола и сънлива, и ухаеща на много по-хубаво кафе от това. Шарън ни помахва за довиждане и излиза, и ето че в кухнята се възцарява тишина, нарушавана единствено от поскърцването на топката, когато татко я стисне.

— Хубава нощ?

Не вдига очи от вестника си, но виждам, че се усмихва.

— Аха — отвръщам и се обръщам към хладилника. — Трябва да те приготвим за физиотерапията ти, а?

— Знаеш ли, ако искаш да излизаш по-често… вече няма нужда някой да стои при мен през нощта. Нали чу лекаря.

Наистина го чух в края на миналата седмица, след като татко издържа всички тестове, решаващи дали все още съществува риск да падне. Стига да държи бастуна до леглото си, вече може сам да прави неща като това да ходи до тоалетната и обратно, да си сипе вода, ако се наложи. Въпреки това не ми харесва — не бих го оставил миналата нощ, ако не беше Шарън.

И като стана дума…

— Татко — започвам с гръб към него, докато си сипвам купичка мюсли. Може и да съм на тридесет и една години, но не съм сигурен, че някога ще ми стиска да проведа подобен разговор с баща си очи в очи. — Има ли нещо между теб и Шарън?

Той се изсмива остро.

— Дали „има нещо между мен и Шарън“? — повтаря, засмивайки се отново.

Усещам как лицето ми пламва от смущение. С татко сме близки, но обикновено не говорим за такива неща. Веднъж, след като се преместих в Тексас, го попитах дали би искал да ходи по срещи (понякога се тревожех, че ще остарее сам) и той просто се изсмя, както прави и сега.

— Забрави.

Настанявам се на масата срещу него, превит толкова ниско над купичката с мюсли, колкото ми е възможно, без да завра лице в нея.

— Има ли нещо между теб и Кит?

Дори само при името й кожата ми настръхва от очакване.

— Аха.

— Е, в такъв случай, да. Между нас с Шарън има нещо.

Аз примигвам насреща му, просто съм… шокиран, напълно шокиран.

— Откакто ти беше на около петнадесет години, предполагам — добавя, сякаш не е нищо особено.

— Какво? Откакто бях какво? — Татко продължава да стиска топката най-спокойно; добавил е и лекото повдигане на коляното си, което прави за крака си. — Аз… аз не… как?

— Как? Ами, ето как стоят нещата, синко, когато един мъж…

— Татко, недей да довършваш това изречение. Умолявам те. — Господи, ако нещата продължават в същия дух, като нищо няма да мога да отида у Кит тази вечер; приятелчето ми там долу ще си вземе перманентна почивка. — Просто… обясни ми.

Татко свива нехайно здравото си рамо.

— Няма нищо за обясняване. Знаеш, че Шарън е най-добрата ми приятелка. След няколко години то се превърна в нещо друго, това е всичко.

— Никога не си казал нито дума. — Започвам да се ядосвам. — Вие сте… заедно сте от повече от петнадесет години, а не си казал нито дума? Иисусе, защо не живеете заедно? Или не се ожените?

— Да живеем заедно! Ти си луд. Шарън и аз, нещата са си хубави, както са, всеки от нас си има свое лично пространство. Мислихме за това, след като ти замина, но предполагам, че сме най-добре, както сме сега.

— Иисусе, татко. Чувствам се като идиот. Шарън вероятно иска да се грижи за теб, а аз долетях, сякаш спасявах положението. Защо не ми каза?

— Не виждам какво значение имаше, докато ти беше малък. Тогава преживяваше доста неща, така че не ми се струваше правилно, пък и по онова време отношенията между нас с Шарън не бяха особено сериозни.

Не се осмелявам да попитам дали „не бяха особено сериозни“ означава за татко същото, което означава за мен, пък и сега, когато ми каза, разни дребни неща от последните няколко години, когато гостувах в къщата, изплуват в ума ми и аз ги виждам в нова светлина: няколкото пъти, когато татко влезе вкъщи рано сутрин с обяснението, че е бил на разходка, макар че, доколкото знам, никога не се разхожда просто така, или пък онзи път, когато намерих една от бейзболните тениски на Шарън в коша с прането му.

— А след известно време — продължава той — просто изглеждаше странно да ти кажа, предполагам. — Той се прокашля. — Съжалявам.

Вземам топката от него и я стисвам.

— Трябва да направиш почивка след първите пет минути — казвам, защото сега съм още по-смутен както от очевидното му неудобство, така и от разкритията на този разговор.

Истината е, че си мислех, че с татко сме близки… Мислех, че съм в течение на живота му, смятах се за добър син. А ето че той е бил с една и съща жена през всичките тези години, а аз не знаех. Дори не забелязах. Това не говори нищо хубаво за мен и чувството, което имам, откакто се прибрах (че животът на татко си тече без мен, че е моя грешка, дето не знаех какви рискове поема на работа), е невероятно силно в този момент, настанява се в слепоочията ми, за да се превърне в главоболие, което, знам си, ще продължи цял ден.

— Хей, няма защо да се чувстваш гадно — заявява той. — Трябваше да ти кажа. С Шарън трябваше да ти кажем. Макар че тя сигурно здравата ще ме сръфа, когато открие, че съм го издал.

— И тя ли не искаше да знам?

От това също ме заболява. Шарън е един от най-близките ми хора тук и не мога да не си помисля какво усилие й е коствало през всички тези години да пази това в тайна, никога да не показва към баща ми нещо друго, освен дружеска привързаност (а най-често — раздразнение).

— Е, Шарън е доста сдържана в някои отношения. Не за гинекологичните си прегледи, предполагам, но за разни други неща. Не го приемай лично.

Да, но аз вече го приех лично. Нелепо е, но си спомням как Кит ме попита дали Шарън е доведената ми майка. Бях толкова ужасен като тийнейджър; Шарън вероятно не е искала да се обвърже напълно с нещо такова. Та нали дори собствената ми майка не искаше.

Преглъщам още от закуската си, придърпвайки спортната страница на вестника пред себе си, но всъщност не виждам нищо. След няколко минути мълчание татко отново проговаря:

— Бен! Това между Шарън и мен… просто винаги е било така. Тя си има своя живот и своето място, аз имам моето. Толкова близки сме, колкото искаме да бъдем. Идването ти тук… — Той млъква и отново се прокашля. — Именно от това се нуждаех, след като паднах. То беше по-важно за мен от всичко друго.

Мой ред е да го погледна, негов — да избегне очите ми; събира разпилените страници на вестника със здравата си ръка, трупайки ги безразборно в единия ъгъл на масата. Не мисля, че го казва просто за да ме накара да се почувствам по-добре; мисля, че наистина означава много за него това, че дойдох, че съм тук, за да се грижа за него, и това отнема част от огорчението от разкритието за тях с Шарън.

— За мен също — измърморвам, след което изсърбвам остатъка от скапаното си, хладко кафе.

Ала сигурно все още се чувствам малко наранен и засегнат, защото, когато татко ме пита какво става между мен и Кит, заявявам, че е време да се размърдаме, и двамата започваме поредния си ден.

* * *

Докато татко е на физиотерапия, аз излизам навън, опитвайки се да поправя, каквото мога, в работата по телефона. Джаспър лети към Калифорния на път към една конференция на тема титан, където ще проучи някои нови технологии за отдела за самолетни двигатели, но така е по-добре, да се държим далеч един от друг през следващите няколко дни. Станалото в неделя не беше лесно; почти съм сигурен, че каза поднасяш ме поне петнадесет пъти. Не навлязох в подробности — всичко, което Джаспър трябваше да научи, бе, че съм провалил нещата, като съм се сближил с обекта, и че вече не мога да свърша работата.

Работата е там, че макар никога да не бе ставало с мен, и двамата с Джаспър знаем, че подобни неща се случват; специалистите по подбор на персонал невинаги имат успех с набелязаните си обекти, така че спокойно нещо друго би могло да развали нещата между мен и Кит, не фактът, че я желая повече, отколкото следващата си глътка въздух. Така че и двамата опитахме да се съсредоточим върху това как да продължим напред; аз обещах да се оправя с Грег, да намеря друг начин да се отървем от клаузата, забраняваща ни да работим същото другаде, както и да говоря с Хамиш и Кристен. През следващите няколко дни двамата с Джаспър ще се оттеглим всеки в своя ъгъл на ринга, а когато отново се чуем, сигурен съм, че ще имам новини, с които да го умилостивя.

Обаждам се на Кристен, която вече се е чула с Джаспър, но изобщо не звучи недоволна; не бърза да напусне „Бомон“. След това е ред на Хамиш, който крещи от другата страна на линията, сякаш говорим по импровизиран детски телефон, но и него не го е грижа дали ще се наложи да почакаме малко повече — ще бъде насреща, когато и да успеем да започнем бизнеса си с Джаспър. С Грег ще бъде по-трудно — няма да се чуя с него, преди да съм набелязал други обекти, което вероятно ще ми отнеме няколко седмици, като се имат предвид ограничените ми възможности тук. Вече знам, че никой няма да може да се мери с Кит, ала знам също така, че то е, понеже сега съм по-пристрастен, отколкото Грег, когато става дума за нея. Общо взето, най-голямото напрежение като че ли идва от нетърпението на Джаспър, и докато физиотерапията на татко приключи, вече не се притеснявам толкова за работата, макар че съм малко по-разтревожен отпреди за това какво става с Джаспър.

Въпреки това денят се влачи, защото броя часовете — всъщност минутите — докато отново видя Кит. Ривър, който сега има далеч по-приятна прическа и отношение като цяло, ми помага с полилея най-вече като поръчва разни части онлайн. Бива го със съвременните технологии; мисля, че дори започва да навива татко за идеята за нов ПОС терминал, същинско чудо, защото татко все още използва една допотопна машина от миналия век.

Тъкмо преди да затворим, след като Ривър си е тръгнал, пристига Шарън и татко очевидно й е казал за разговора ни, защото първото, което прави, е да ме посочи с пръст и да заяви:

— Не беше нищо против теб, Бен, това, че не ти казахме. — След това оправя предницата на тениската си и казва: — Ще заведа баща ти на вечеря, а после ще отидем на кино. Аз ще се погрижа да си легне, така че ти можеш да излезеш с новата си приятелка.

Вероятно би трябвало да кажа нещо като например как нямам нищо против това между тях, ала Шарън подчертано избягва да ме погледне и тъй като не искам да влоша ситуацията, решавам да опитам с невероятно незрял подход:

— Не съм сигурен дали ми е приятелка — подхвърлям и Шарън най-сетне ме поглежда, макар и само за да направи физиономия.

Така че, докато отида у Кит, странността на деня ми (както и това, че снощи спах само три часа) вече си казва думата; ако не я желаех толкова силно, вероятно щях да постъпя разумно и да стоя настрани, тъй като едва ли съм добра компания. Само че не мога да бъда разумен, не и сега, вероятно не и откакто я срещнах, и когато почуквам на вратата й, единственото, за което съм в състояние да мисля, е да сложа ръце върху нея, да потъна в нея, да се изгубя в нея. Отнема й минутка, докато отвори, и в мига, в който го прави, разбирам защо: косата й е прилепнала към едната страна на главата, върху бузата й има червено петно, очилата й са мъничко изкривени.

— Заспах — обяснява. — На дивана.

Сякаш това е най-ужасното нещо, което е правила някога.

Целувам я още преди да съм прекрачил прага, и начинът, по който ръцете й се обвиват около мен, тихичкият стон, надигнал се в гърлото й… вече съм корав като скала, но трябва да забавя темпото, да карам по-леко, защото, колкото и отчаяно да я желая, не искам да си помисли, че съм тук само заради това. И какво, като дори аз не съм сигурен защо съм тук, едно знам — с Кит не става дума само за секс. Отдръпвам се от устата й, но я притискам до гърдите си и я повдигам лекичко, така че да заровя лице в топлата й гладка шия. Вдъхвам дълбоко — какъвто и шампоан да ползва, искам миризмата му върху чаршафите си непрекъснато.

Тя потръпва до мен и аз се опитвам да не забележа начина, по който усещам зърната й, които се притискат до гърдите ми под тънката й тениска.

— Добре ли си? — пита ме.

— Странен ден — отвръщам, думите — заглушени до кожата й и Господи, то просто… ме връхлита, усещането колко много се радвам да я видя, да бъда с нея в края на ден като този.

Толкова е поразяващо, че правя стъпка назад, оставям малко разстояние между нас. Прокарвам пръсти по линиите, вдълбали се в бузата й, оправям очилата й.

— Да не беше… да не би да имаш проблеми в работата? Заради това? Или е нещо с баща ти?

Поколебавам се дали да не си излея всичко (онова, което научих за татко и Шарън днес, плановете ми с Джаспър и как той изведнъж се е надъхал да ги осъществим като ловджийско куче по следата), обаче майната му. Всичко ми се струва толкова сложно, дори не знам какво точно се случва между нас, не съм сигурен и как се чувствам по отношение на по-голямата част от него.

— Всичко е наред — казвам и прокарвам ръце по хълбоците й, по кръста. — Просто реанимирам. Една невероятно секси жена ме държа буден до малките часове на нощта.

— Не съм! Ти беше този…

Прекъсвам я, като отново я целувам.

— Искаш ли да излезем да хапнем нещо? — питам я. — Защото предполагам, че и тази нощ няма да спим много, така че няма да е зле да се подсилим.

И ако в усмивката й се прокрадва и мъничко разочарование, аз се преструвам, че не забелязвам.

* * *

Отиваме в любимото заведение на Кит, сандвичарница на име „Мелтдаун“, която очевидно е отворила врати през последните няколко години. Тя поръчва вместо мен… Вярвай ми, казва, по онзи свой заповеднически начин и за първи път през живота ми ми минава мисълта да помоля една жена да ме завърже в леглото; после обаче заповядвам на ума си да не поема натам, достатъчно дълго, че да отидем в едно сепаре в дъното, където пием бира направо от бутилката и говорим за къщата на Кит, за майстора, който ще дойде да оправи мазилката утре, за плановете й за ремонт на кухнята.

Когато храната ни пристига, тя взема чиниите ни и разменя по половинка от сандвичите, така че и двамата имаме по половин сандвич от двата вида.

— Страшно ще ти харесат — уверява ме и аз съм сигурен, че бих изял и сандвич със сардина, ако тя ми го даде. — Както и да е — продължава, — исках да попитам Алекс как му се струва идеята за голи тухли, но… нали се сещаш. Не се получи.

Сбърчва чело, когато говори за него, и по лицето й пробягва сянка от тъгата, която видях онзи уикенд, когато ми разказа за краткото му посещение.

— Чухте ли се отново? — питам, а после отхапвам от сандвича и… леле, наистина е вкусен.

Мисля, че току-що издадох звук, подобен на онези по време на секс.

Кит се усмихва на реакцията ми, но после си спомня въпроса ми и лицето й отново посърва.

— Не. Но това не е толкова странно. Той пътува доста по работа. Фотограф е. — Прави пауза и отхапва от сандвича си, но според мен темата за брат й отнема част от удоволствието и аз съжалявам, че повдигнах въпроса. След минутка продължава: — Докато беше тук, се опитах да му дам пари. — Поклаща глава и се засмива, тихичко, тъжно. — Предложих му да се премести тук. Ама че съм идиотка.

— Защо да си идиотка?

Тя свива рамене и отхапва нов залък. Аз я изчаквам.

— Той е сложен човек. Ние сме сложни, заедно, предполагам. Той ме отгледа още от бебе. Искам да кажа, споменах ти за майка ми… тя не е майка на Алекс; неговата майка умряла, когато Алекс бил на пет години. А татко… на татко не може да се разчита особено, така че Алекс трябваше да поеме всичко в своите ръце.

— Звучи така, сякаш е свестен тип — казвам, макар и неохотно.

Не знам нищо за Алекс, освен дето го държа отговорен за това, че Кит се разплака, а ненавиждам мисълта тя да плаче и още повече ненавиждах това да го видя с очите си.

— Когато бях на дванадесет, той ме заведе да си купя първия спортен сутиен — би могъл да си помислиш, че ще е ужасно смущаващо, но не беше. Или ако е било за него, той знаеше, че е по-лошо за мен. Така че просто… не знам. Просто го направи. Отидохме право в отдела за бельо, помоли продавачката да ни упъти към правилния щанд и петнадесет минути по-късно вече бяхме готови. Когато дойде време да кандидатствам в колежа, работеше двойни смени, така че да може да плати таксите; караше ме по конкурси за стипендии из целия щат. Той е от онези, които разрешават проблемите. — Взема един пържен картоф, оставя го, отново го взема. — Или поне винаги с разрешавал моите проблеми. Така че е ужасно това, че не иска да ми позволи да разреша неговия.

— Какъв е неговият проблем, според теб?

Въпросът ми като че ли се докосва до чувствителното място, което я наранява; тя засмуква долната си устна, очите й се свеждат към чинията, Господи, толкова е трудно. Може би трябваше да си останем вкъщи, да се пъхнем в леглото. Ала Кит просто изчаква, мисли и отново проговаря:

— Ами предполагам, че не знам. Мислех, че са парите, или пък ми се искаше да вярвам, че е това. Може би аз съм неговият проблем или поне фактът, че толкова дълго бях неговият проблем. Може би има нужда да си почине от мен.

Обзема ме толкова силен гняв, че стисвам шишето с бира така, че кокалчетата ми побеляват, сякаш то ми е виновно за нещо.

— В такъв случай е задник — заявявам и дори не ме е грижа дали имам право на подобно чувство към някого, който я познава много по-отдавна от мен.

— Не — казва тя сериозно и слага ръка върху моята през масата. — Не искам да си мислиш така. Наистина, наистина не искам.

Казва го, сякаш то означава страшно много за нея, черешово черните й очи — приковани в моите.

Улавям дланта й и я стискам за миг, а тя ми се усмихва невероятно сладко и на мен ми се приисква да седя до нея, от другата страна на сепарето; не ме интересува колко сладникаво би изглеждало. Чувствам се неспокоен, не ме свърта на едно място и знам, че е заради Кит… тя се разкрива по този начин, разказвайки ми нещо толкова лично, а аз съм все така затворен. Опитвам се да си представя как би реагирала, ако й кажа за татко и Шарън. Това е нещо ново, този опит да си го представя, защото, макар не една жена да ми е казвала, че имам проблеми с общуването, не мисля, че дори веднъж ми е минало през ум как бих могъл да поправя този недостатък.

Довършваме сандвичите си и когато излизаме навън, аз я улавям за ръка и не я пускам, докато не стигаме до тях. Когато влизаме в къщата и се качваме на втория етаж, в спалнята й, събарям на пода поне четири от възглавничките, които тя е подредила върху леглото, след което продължавам с цялата лежерност, на която не бях способен първия път, предишната нощ; лежа върху нея и изучавам очертанията на тялото й под дрехите, докато и двамата не обезумяваме мъничко от това, отърквайки се един в друг като двама тийнейджъри, така че когато най-сетне започвам да събличам дрехите ни, една по една, усещането е сякаш сме стигнали до прага на нещо ново. Когато кожата на коремите ни се докосва, тя ахва; ръцете й се движат по тялото ми, целувките й стават по-дълбоки, по-отчаяни. Забавям я с устата си, спускайки се надолу по шията й, по деликатната линия на ключицата й, на стомаха й.

Направих го за Кит и снощи, вкусих я, усетих я да свършва до устата ми, преди да я взема за втори път. Ала сега си мисля, че то беше егоистично, просто още един начин да я имам, да я накарам да се почувства моя, дори и само за мъничко. Тази вечер… не знам… опитвам се да й дам нещо, което не знам как да изрека, как да почувствам. Не ми убягва нито едно секване на дъха й, нито едно напрягане на мускулите от вътрешната страна на бедрата й, нито едно свиване на ръката й в косата ми; въпреки туптящите протести на слабините ми съм съсредоточен единствено върху нея и начина, по който тялото й се гърчи, докато свършва, гърбът й — извит в дъга, устата й — отворена в безмълвен вик. Имам чувството, че и последната капчица енергия в тялото ми е съсредоточена върху нуждата да се надигна и да потъна в нея, но не го правя. Вместо това прокарвам пътечка от целувки нагоре по стомаха й, полагам глава върху гърдите й и чакам, дишайки така, сякаш съм спринтирал отчаяно в продължение на мили.

И едва когато тя ми казва да дойда при нея, да бъда в нея, имам чувството, че отново мога да се отпусна.