Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (5)

Глава 4
Бен

Общо взето, не се плаша лесно. Когато бях на единадесет, по време на една училищна екскурзия открих отровна змия под спалния си чувал, просто отстъпих бавно назад и отидох да намеря рейнджъра, който отговаряше за нас, като си отварях очите никой да не отиде натам и да се изложи на опасност. Когато бях на седемнадесет години и стоях пред съдията, който щеше да вземе решение, което щеше да повлияе върху остатъка от живота ми, ръцете ми бяха сигурни като гранит, гласът ми, когато проговорих — ясен като камбана. Дори когато преди две седмици получих обаждането за татко, успях да запазя спокойствие, да задам правилните въпроси, да уредя всичко необходимо за връщането ми тук.

Ала когато чувам татко да крещи, имам чувството, че стомахът изхвръква от тялото ми само за да се натика обратно в гърлото ми, засядайки някъде около гърдите. Скачам от пода, изтърсвайки куп електрически ключове около себе си, и се втурвам към офиса, а умът ми препуска. Несъмнено е невъзможно да ми минат толкова много мисли през двадесетте секунди, които ми отнема да стигна до него, но като че ли е така: паднал ли е, колко е лошо, ще има ли нужда от още операции, ами ако е кръвен съсирек, удар, как можах да му позволя да дойде тук…

Почти не си давам сметка за присъствието на Кит зад себе си, не и докато не връхлитам през вратата на офиса и се заковавам на място, при което дребното тяло на Кит се блъска в моето с тихо възклицание на изненада. Татко все още е в стола си и изглежда точно толкова здрав и енергичен, колкото целия ден, ала все още крещи и блъска със здравия си юмрук по прозореца, който гледа към двора, а лицето му с всяка минута става все по-червено.

— Татко, какво…

— Излез навън! — крещи той насреща ми. — Върви там и хвани това хлапе!

Правя стъпка към прозореца и виждам как невисоко, слабовато хлапе, облечено в тесни черни дънки и черен суитшърт, взема тухли от една палета и ги мята по пикапа на татко, онзи, който той обикновено държи тук.

— Мамка му — промърморвам и хуквам навън.

В Хюстън с Джаспър бягахме почти всеки ден, рано сутрин, когато се срещахме, за да обмисляме стратегии за работата, така че съм бърз. И все пак е странно, че въпреки тропота на ботушите ми по чакъла хлапето не се опитва да избяга, докато почти не стигам до него. Достатъчни са ми само няколко крачки, за да го доближа и да го сграбча за задната част на качулката. Дръпвам го към себе си, обвивайки другата си ръка около раменете му, за да го задържа неподвижен. Давам си сметка, че все още стиска тухла в ръката си, едва когато я изпуска върху крака ми.

— Мамка му — простенвам и вдигам крак от болка, затягайки хватката си, защото той се дърпа.

Забива лакът в корема ми, но аз съм подготвен за това — превърнал съм се в стена до него.

— Сериозно ти говоря. Не ме интересува на колко си години, ако продължаваш, ще те фрасна.

— Да ти го начукам — изплюва той, но вече се е отпуснал малко, съпротивата го е оставила.

Охлабвам хватката си и като го стискам за лакътя, го обръщам към себе си. Иисусе, изглежда съвсем млад, може би на тринадесет? Косата му има неестествен сивкаво лилав цвят и пада над едното му око; челюстта му е покрита с акне. Чувствам се ужасно, задето съм толкова груб с едно хлапе, дори и да е малък престъпник. А погледът в очите му, този упорит, гневен поглед, ми е толкова познат. Аз бях този поглед преди години.

— Име — нареждам.

— Ще го кажа на ченгето.

Гласът му е особен, със слаб акцент; когато извръща глава от мен, за да избегне погледа ми, зървам слухов апарат да се подава изпод дългата коса зад ухото му.

— Ще го кажеш на мен. — Устоявам на порива да повиша глас. — В противен случай — никаква помощ, когато ченгето пристигне.

— Ривър.

— Това не е уестърн, хлапе. Как е малкото ти име?

— Това е малкото ми име — казва и, човече, изобщо не звучи доволен. — И можеш да ми спестиш шибаните шегички; чувал съм ги всичките.

— Изобщо не ми е до шеги. — Пикапът на татко е в ужасно състояние — десният калник е смачкан, предното стъкло е натрошено, но не е паднало, което не може да се каже за страничния прозорец на мястото до шофьора, парчетата от който, предполагам, са осеяли седалката. — Какво си мислеше, че правиш?

— Не е ли очевидно, гений такъв.

По дяволите, ама че език има това хлапе.

— Е, това, което е очевидно, е, че търсиш начин да те хванат, при положение че е един без петнадесет в четвъртък следобед, а ти вдигаш страшен шум на място, където работят хора.

Мамка му — помислям си. — Дали забележката за шума не беше обидна? Честно казано, нямам представа защо би трябвало да ме е грижа, при положение че хлапето се опитва да унищожи собствеността на баща ми.

— Да вървим — казвам и го подръпвам към входа.

Нямам представа какво ще направя, когато влезем вътре; не съм сигурен дали гражданският арест наистина съществува, или е нещо, с което татко ме заплашваше, когато ме заловеше да крада „Орео“ от най-горния рафт в килера.

Кит и баща ми са пред входа, тя стои зад стола му. Не искам да ме види как влача един тийнейджър за лакътя, независимо какво съм го хванал да прави; вероятно изглеждам като чудовище. Така че спирам и го поглеждам, изчаквайки го да срещне очите ми.

— Опиташ ли се да избягаш, ще те хвана — казвам и като го пускам, кимвам към татко.

Той тръгва до мен и аз виждам как вдига дискретно ръце и намества слуховия си апарат.

Пред татко той вече не е толкова предизвикателен; напъхал е юмруци в джобовете на суитшърта си и не поглежда към никого от нас.

— Сега какво? — пита нещастно, а на мен и бездруго ми е достатъчно гадно за това, когато вдигам поглед към Кит и я улавям да го гледа.

Върху лицето й са изписани състрадание и доброта. Значи наистина съм изглеждал като чудовище. Потискам желанието да изритам чакъла с палеца на крака си, чувствайки се като тийнейджър повече, отколкото вероятно се чувства Ривър.

— Повиках полицията. — Думите на Кит ме изненадват. Тя обаче все още е приковала поглед в Ривър. — Може би, преди да пристигнат, ще ни дадеш някакво обяснение?

Не го казва със злоба или укор… по-скоро звучи така, сякаш го моли да има добро оправдание за повреждането на частна собственост, нещо, което би ни дало основание да го пуснем да си ходи. Мисля си, че ако Кит погледнеше мен по този начин, вероятно бих й признал грехове, които дори не съм извършил, просто за да направя онова, което тя иска — ето колко е убедителна, поне за мен. В склада исках да й покажа всичко, което имахме, за да видя изражението й, когато отвореше нещо ново. Ривър обаче не казва нищо и лицето й посърва мъничко от разочарование.

— Предполагам, че просто му се е приискало да строши нещо — казвам и то не е кой знае какво оправдание, но е най-добрата защита, която съм в състояние да измисля за хлапето.

Нелепо е, че дори се опитвам, ала никак не ми е трудно да почувствам близост със сърдит тийнейджър. Татко идва малко по-близо със стола си и вдига очи към Ривър.

— Какво е станало с косата ти?

Не е толкова въпрос, колкото възклицание, отекнало в неловката тишина.

Ривър обръща въпросително очи към мен, сякаш сме се забъркали в това заедно.

— По-добре му отговори — съветвам го.

— Аз… ъ. Боядисах я.

— Говори по-силно! — провиква се татко и аз потръпвам. Ужасно е!

— Боядисах я — казва Ривър.

— Нарочно?

Ривър вирва предизвикателно брадичка.

Срещам очите на Кит над главата на татко. Ъгълчетата им са се сбръчкали развеселено, ала устните й са свити; опитва се да потисне усмивка. Устоявам на порива да се усмихна в отговор; все още съм в ролята на куче пазач поне докато не пристигнат ченгетата.

— Нарочно — отвръща Ривър.

— Е, изглежда нелепо — заявява татко и се размърдва в стола си. — Освен това си влязъл без позволение в частен имот. И потроши пикапа ми. Какво ще направиш по този въпрос?

Ривър свива рамене и татко върти очи.

— Напомня ми на теб — казва и сега вече Кит се усмихва. Мамка му. — Имаш ли работа? — пита татко и силата на погледа му е толкова голяма, че Ривър го поглежда.

Татко повтаря въпроса си.

— Не. На четиринадесет години съм.

— Какво общо има това с каквото и да е било? Аз имах работа, когато бях на осем.

Навеждам глава, за да скрия смеха си; татко може и да е помагал в склада, когато е бил на осем години, но го казва така, сякаш е работил по петнадесет часа на ден във фабрика. Всеки миг ще се впусне в речта „Трябваше сам да си правя играчките!“, която ми сервираше, когато му кажех какво искам за Коледа. Всъщност не си е правил играчките сам, както разбрах по-късно от дядо.

Когато полицейската кола пристига, усещам лека тръпка в стомаха си. Иисусе, защо трябваше да се случи това. Нелепо е, но все още ми става мъничко зле, щом видя полицейска кола, независимо по каква причина. Ривър все още стои така, сякаш изобщо не му пука, но кожата му е пребледняла под тази причудлива лилаво-сива коса. Толкова ми дожалява за него, че отивам да пресрещна полицая.

За щастие на Ривър, това е сержант Маккей, стар приятел на татко, който неведнъж е бил по-добър с мен, отколкото заслужавам. Казва ми, че и преди е виждал хлапето наоколо, но никога — загазило толкова сериозно, така че вероятно ще трябва да го задържи. Отиваме заедно при Ривър и останалите, усещам ужаса на хлапето, сякаш е мой. Ако се замисля за това, все още мога да усетя миризмата на полицейското управление. Сърцето ми думка от адреналин и може би мъничко остатъчен страх, и ми е трудно да се съсредоточа върху напрегнатата, неловка размяна на реплики между Маккей, баща ми и Ривър.

Кит ме спасява, като се обажда, питайки Маккей дали иска да й зададе някакви въпроси, защото трябва да си върви. Виждам как очите на Ривър се плъзват към нея малко отчаяно, сякаш тя е единственият му източник на защита тук, но само след миг той отново навежда поглед към краката си.

— Можете да си вървите, госпожо — казва Маккей.

Кит кимва и се обръща към татко.

— Господин Тъкър, беше ми много приятно да се запознаем. Имате очарователен… ъ… магазин?

— Пак заповядай, по всяко време — отвръща той, но мислите му очевидно са другаде, а аз отивам да изпратя Кит до колата й, скапан малък сребрист хечбек. Това отговаря на един от въпросите, свързани с работата ми за „Бомон“: на Кит вероятно не й плащат, колкото заслужава.

— Е — започва тя, но после млъква, сбърчила тревожно вежди, докато поглежда назад към Ривър.

— Не се притеснявай за него.

— Искам да кажа, знам, че потроши колата на баща ти, но изглежда толкова малък.

— Така е. Обаче Маккей е свестен тип. Ще се постарае да се погрижат за него.

Тя кима и намества чантата си по-високо върху рамото.

— Благодаря ти, че ми показа всички онези неща.

— Но си тръгваш оттук с празни ръце. Това не е хубаво. Трябва да дойдеш отново.

Поглежда ме и едното ъгълче на устата й потръпва. Очите на Кит, когато сте някъде на закрито, изглеждат тъмни като косата й, почти черни, но навън, под лъчите на горещото слънце, имат цвета на тъмно черешовия лак, който ми беше любим, когато работех тук преди години — под цялата онази тъмнота те имат наситен, топъл, сияещо кафяв цвят.

— Ще видим — отговаря и аз виждам как полага усилие да се затвори, отново да стане жената, която срещнах миналата седмица… или пък се опитва да види мен като човека, когото срещна миналата седмица.

Раменете й са напрегнати, брадичката — вирната лекичко. Ала именно това, че се налага да положи усилие, ми казва, че съм постигнал напредък.

Прогрес за „Бомон“, скастрям се, докато колата й се отдалечава.

* * *

С татко се караме през целия път до вкъщи, дори докато му помагам да вкара гигантския, взет под наем, инвалиден стол през задната врата.

— Тази къща — процеждам през стиснати зъби — не е пригодена за това нещо.

Бутам го през прага, много бавно, за да не одраскам касата на вратата, и да бъда толкова внимателен, е в пълна противоположност на раздразнението, което изпитвам в момента, че кокалчетата ми са побелели около дръжката на стола.

След като Кит си отиде, всичко тръгна наопаки, нещата с Ривър взеха неочакван обрат, който предизвика целия този спор с татко. И разбира се, раздразнението от това да не изоставам от задълженията си, да си напомням за някои от по-забутаните задачи, които трябва да бъдат свършени: забравил бях, че трябва да завъртя отдушниците, които са отворени, на втория етаж; забравил бях, че четвъртък е денят, в който татко залага онлайн през един сайт за търгове, а на него му беше трудно да го направи с една ръка. Не съм сигурен колко от гнева ми към татко се дължи на онова, което направи и колко — на това, че се чувствам малко замаян заради всичко, което трябваше да свърша.

Как татко се справя с това сам, дори когато е добре?

Шарън е отново в кухнята и подрежда масата. Поглежда първо към мен, а после към татко и отбелязва:

— Виждам, че денят не е минал особено добре. Твърде рано се върна на работа, Хенри.

— Не започвай и ти, Шарън. През последните петнадесет минути се наслушах на това от този тук — махва с палец към мен.

— Така значи? — Най-сетне успявам да мина през вратата и да я затворя зад себе си. — Защо не разкажеш на Шарън за най-новия си проект? О, чакай малко, за най-новия ни проект, тъй като съм сигурен, че през по-голямата част от времето аз ще съм този, който ще трябва да се оправя с него, докато ти си в това състояние.

Шарън скръства ръце и навежда поглед към татко, който поне проявява благоприличието да придобие леко сконфузен вид.

— Всичко, което направих, е да помогна на едно хлапе, което беше закъсало.

Аз извъртам очи.

— Хванахме едно хлапе да троши колата на татко и той уреди със сержант Маккей то да покрие онова, което му дължи, като работи в склада. Започвайки от утре.

Именно това ме ядосва най-много. Разправяхме се вчера, когато той оповести, че си е поръчал инвалиден стол, който ще му позволи да идва на работа с мен; разправяхме се и тази сутрин, когато настояваше да върши задачи, които биха го изложили на риска отново да се нарани. А сега това!

— О, Хенри.

Шарън се обръща и надниква във фурната. Иисусе, нещо мирише наистина хубаво. Иска ми се да побързам и да престана да бъда толкова сърдит, за да се натъпча и да продължа с вечерта си.

— Няма да бъде никакъв проблем — заявява татко и отива до мястото си на масата в инвалидния стол. — Три пъти седмично, само следобедите. Майка му го е записала на някакво лятно училище сутрин.

— Не разбираш, татко. Най-важното е ти да се оправиш. Имаш посещения при лекаря, физиотерапия…

— Казах, че ще се погрижа за всичко това!

— Не, аз ще се погрижа. Аз съм този, който се оправя със склада, който те кара на прегледите ти. И сега аз ще бъда и които ще трябва да държи под око един тийнейджър с разрушителни наклонности.

— Преувеличава — казва татко на Шарън.

Идва ми да си ударя главата в най-близката стена. Вместо това отивам до мивката, за да си измия ръцете, след което се залавям да извадя прибори за масата.

— Върви да седнеш, Бен — казва Шарън. — Аз ще се погрижа.

— Не, Шарън. И така правиш твърде много за нас — отвръщам и се заемам да подредя вилиците, но тя издърпва стола ми и го посочва.

— Сядай — нарежда по онзи свой начин, от който имаш чувството, че всеки момент ще те шляпне зад врата.

Така че сядам и двамата с татко се взираме един в друг през масата.

Сготвила е лазаня и слава Богу за успокояващите свойства на сиренето, защото започвам да се отпускам още докато се храним. Шарън говори на татко за това как сменя електрическото табло в къщата си, което отвлича вниманието му, и много скоро напрежението от изминалия ден започва да ми се струва по-далечно и не ме притиска толкова. Ставам и се заемам да раздигам масата, докато Шарън е прекалено погълната да обсъжда енергоспестяващите достойнства на разпределителните табла, за да ми попречи. Докато зареждам миялната машина обаче, татко се приближава и казва:

— Слушай, съжалявам за хлапето.

Пъхвам още една чиния, без да съм сигурен какво да отговоря. Ривър ще бъде усложнение, но ако съм дори съвсем малко откровен със себе си, истината е, че не исках да видя как арестуват някого на неговите години, а ако съм наистина откровен със себе си, много добре знам защо татко положи такова усилие. Хлапе като Ривър ни докосва там, където боли най-много.

— Всичко е наред, татко. Ще се справим някак.

Поглеждам го и за миг отново го виждам в съдебната зала преди четиринадесет години, стиска старата си бейзболна шапка в скута и я върти ли, върти, докато ме гледа да влизам.

— Вие двамата — заявява Шарън и ни подкарва към дневната. — След петнадесет минути има мач, който ще изгледаме, стига Хенри да не заспи.

— Няма да заспя — мърмори той и просто така всичко между нас отново е наред, защото ако има нещо, което двамата с татко правим добре, то е да си прощаваме един на друг.

* * *

Пренебрегвам мача и вместо това се затварям в старата си стая с лаптопа, за да наваксам с работата за „Бомон“. Наложи се да пропусна един конферентен разговор, в който исках да участвам, месечен доклад за новите контакти, които сме си набелязали за отдела по полимери, имейл от Джаспър, озаглавен „Спешно“. Притиска ме за доклад върху напредъка ми с Кит и аз му изпращам бърз отговор: Все още проучвам нещата.

Миналия уикенд намерих всички публикации на Кит и ги чета поред, доколкото ми е възможно през свободното ми време вечер. Джаспър повече го бива с научната част (има степен по биохимия и химично инженерство), но пък мен ме бива в четенето и в това да забелязвам подробности, които биха могли да убегнат на хора, прекалено погълнати от данните.

Като почти всички публикации в нейната област, тези на Кит имат повече от един автор; в единадесетте, които прочетох досега, и шестте, които ми остават, името й никога не е на първо място. Седемте последни статии, подозирам, са написани от един и същи човек — може и да изглежда невъзможно да си сигурен, но и в седемте има нещо, което ги отличава от повечето публикации в тази област, едно суховато, тънко чувство за хумор, което загатва за ограниченията на други изследвания, без да ги споменава направо. Общият знаменател във всички седем статии?

Е. Р. Авърин.

Дори ако не седях в леглото си, със статиите около мен — осезаемо доказателство за гения й, щях да знам, че Кит е адски умна, само от това, че бях с нея в склада днес. Имаше нещо в начина, по който разглеждаше всичко, което й донасях, едно почти каталогизиращо любопитство, от което имах чувството, че не пропуска нищо. Каквото и да държеше в ръцете си, то поглъщаше цялото й внимание и тя отдаваше всичките си сетива на онова, което правеше — прокарваше пръст по ръба на филигранните шарки на някоя панта, почукваше с един от късите си нокти по електрически ключ, докато го държеше до ухото си, а после го оглеждаше отново, сякаш се опитваше да запомни всяка подробност. Беше запленяващо вниманието, което отделяше на дребните неща, и мъничко смущаващо.

Бих заложил всичките си спестявания, че именно Кит е свършила по-голямата част от работата, представена в статиите, което означава, че онова, което прави в момента, е много под нейното ниво. Знам, че трябва да я накарам да се разкрие мъничко, да поговори с мен за работата си — няма да е достатъчно да използвам връзката си със склада, който очевидно й се струва наистина интересен.

Вземам статия, публикувана преди две-три години в едно от по-неизвестните списания за металургия. В нея са представени подробни експериментални данни за фрагментирането на високо издръжлива стомана от типа, който „Бомон“ използва в производството на някои от частите си за петролната индустрия. Миналата година обаче отделът ни по разработка и приложение на стомани се залови да проучи едно ново изследване, публикувано в списание „Нейчър“, което може да промени смесената стомана, която използваме. Откривам статията в интернет и я преглеждам набързо. Подробностите нямат значение, защото изведнъж вече знам как да накарам Кит да се разприказва.

Грабвам телефона си от нощното шкафче и й пращам съобщение.

Прочетох статия в „Нейчър“, според която съществува кристал с осем елементарни клетки във високо издръжлива стомана.

Казвам си, че ще изчакам само минута за отговор; ако не получа такъв, ще отида да гледам мача с татко и Шарън и по-късно ще проверя дали ми е отговорила. Минават не повече от тридесет секунди, преди да видя, че тя пише отговор и съобщенията й започват да пристигат едно след друго, първото — предполагам, в изблик на гняв.

Вече се усмихвам.

Само че техните образци бяха електрополирани и не са знаели позицията на частицата във фолиото. Откъде биха могли да знаят дали е била на повърхността, в средата или на дъното на фолиото? Не обясняват и слоя от естествен оксид, образувал се върху пробата. Вероятно са измерили кристалната структура на страничния слой вместо на образеца.

Две съобщения и науката вече е над моето ниво на компетентност, обаче не ме е грижа. Цяла нощ ще препрочитам съобщенията й за кристалната структура — ето колко се вълнувам, че говори с мен. Още едно, преди дори да съм започнал да пиша отговор.

Направили са цялото това формоване, за да подкрепят онова, което са видели под микроскопа, ала моделът е непълен. Нямат обяснение за позицията на кристала, повърхностните слоеве, аморфните слоеве, нито формата на образеца.

Пиша отговор, за да й кажа, че току-що съм прочел статията й отпреди две години, онази, в която говори именно за това, но преди да успея да го изпратя, пристига поредното й съобщение.

Ела в кабинета ми в седем часа в понеделник. Ще ти покажа къде им е грешката.

Потискам порива да се изправя върху леглото и да се ударя тържествуващо по гърдите с юмруци. Вместо това й отговарям, че ще бъда там.

Нали няма да бъде проблем — пише тя, — с баща ти и всичко останало?

Мисля, че е мило, че пита, и изпитвам странна благодарност за това, за нея, за разсейването през последните няколко часа, потопяването, първо, в работата ми, а после в този разговор. Ще измисля нещо, изпращам в отговор, след което ставам от леглото и протягам ръце над главата си. Трябва да изляза и да приготвя татко за сън, аз също имам нужда да поспя, особено като се има предвид, че ще прекарам немалка част от утрешния ден, оправяйки се с кисел тийнейджър.

Тъкмо прибирам телефона в задния си джоб, когато той се обажда още веднъж.

Знам какво правиш, Тъкър — гласи съобщението. — Просто обичам да показвам микроскопа си на хората.

Усмихвам се широко, докато се взирам в дисплея, но не отговарям. За първи път, откакто се запознахме, мисля, че съм я притиснал до стената.