Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (17)

Глава 16
Бен

Трябва да отида да взема Кит за партито на майка ми и закъснявам, което изобщо не помага на нервите ми. До момента, в който я попитах дали иска да дойде с мен, дори не бях сигурен дали самият аз ще отида; все още си измислях оправдания защо не мога да го направя. Но после татко ми каза, че ще отиде заедно с Шарън, и тъй като той беше част от абсолютно всичките ми измислени извинения, реших, че нямам друг избор.

А да прекарам цялата съботна вечер без Кит, просто няма да го бъде. Откакто отидохме в имението „Урсинус“ миналата седмица, не съм споменавал Хюстън. Но фактът, че следващата седмица е последната от планираната ми отпуска по семейни причини, е с нас, където и да отидем. Не че си затваряме очите за това: с подобрението на татко и обещанията, които дадох на Джаспър, през последните две седмици работя доста повече по телефона и Кит неведнъж ме чу да си уреждам бъдещи пътувания, да разговарям с другите ни клиенти, да се карам с Джаспър, който, ако трябва да съм честен, не се е отказал от идеята, че бихме могли да се отървем от клаузата, забраняваща да работим същото на друго място, ако просто продължим да притискаме Грег. Когато предложих да почакаме шест месеца и отново да погледнем клаузата, той ми затвори ядосано.

Освен ако не помоля за удължаване на отпуска, трябва да се върна на работа след девет дни и нямам представа какво да правя — имам чувството, че абсолютно всичко в живота ми е преподредено от този краен срок, от Кит и тромавата ми забележка за Хюстън, която се издъни с гръм и трясък. Аз искам пълноценен живот, живот, който сама съм си избрах, каза тя и аз отново и отново прехвърлям тези думи в главата си. Предполагам, че когато повдигнах въпроса за Хюстън, го направих в контекста на работата, но имах нещо друго предвид. Имах предвид мен, нас… а Кит няма да избере това за себе си, не и ако означава да си тръгне оттук, особено при положение че ме познава от толкова малко време.

Истината е, че ужасно ме заболя, независимо колко бе права, по всяка вероятност. И макар да знам, че трябва да опитам отново, да събера смелост и да й кажа какво изпитвам, не знам нито къде, нито кога да го направя. Единственото, което знам, е, че след около час ще я запозная с майка ми и сега трябва да вложа цялата си енергия в това да не се държа като истинския задник, в който понякога все още се превръщам, когато Ричард, майка ми и аз се озовем в една стая.

— Следващата къща е — казва Ривър от седалката до мен.

Закъснявам, защото докато довършвахме пренасянето на един дървен материал втора употреба, започна да се заоблачава и идеята Ривър да се прибере с колелото си никак не ми хареса. Беше се опитал да спори, вдигайки драматично качулката си и пристягайки я около лицето си, сякаш това би било достатъчно, за да го предпази от стихиите, но беше отстъпил, след като заплаших да заключа колелото му в задния навес за целия уикенд. Изчака ме нацупено да се преоблека в официалния си костюм в офиса, след което ми заяви, че приличам на адвокат.

— От гадните адвокати — уточнява.

Аз се засмях — харесва ми, когато с Ривър се закачаме един с друг. То ми напомня колко далеч сме стигнали от онзи пръв ден, когато ме нарече задник. И се опита да ми счупи крака.

Честно казано, мъничко съм изненадан да открия, че живее в малка, но безупречно поддържана къща с грижливо прекопани цветни лехи в двора и пъстри глинени саксии, преливащи от мушката, на предната веранда. Не знам какво очаквах, но предполагам, че беше по-лесно да мисля, че хлапе, забъркало се в такива проблеми, живее в място с по-видими признаци на запуснатост, макар че вероятно аз, повече от всеки друг, би трябвало да знам, че това не е задължително.

— Хубаво място — подхвърлям, докато спирам на алеята, но Ривър вече посяга към раницата си с една ръка, а с другата натиска дръжката на вратата. Същият е като мен, общо взето, всеки път, когато татко ме откарваше на училище в комбито волво, което имаше тогава, онова, чийто ауспух беше закрепен с чорапогащник.

— Чакай. Трябва да свалим колелото ти. — От Ривър се откъсва тежка, подразнена въздишка и аз се смея. — Срамуваш ли се от мен, мой човек?

— Не — измърморва той, но отговаря толкова бързо, че съм сигурен, че се срамува от нещо.

Досещам се и какво е то, когато чувам звука от затварянето на мрежеста врата, последван от висок, почти креслив женски смях — май ми предстои да се запозная с майката на Ривър, която знам единствено като „леко странната жена“, с която татко спомена, че е говорил по телефона, когато заловихме Ривър в склада. Чуват се и други гласове, леки, напевни, също така пълни със смях, и когато виждам три жени да се появяват иззад къщата, предполагам, че съм докарал Ривър насред някакво парти на майка му.

Хвърлям му изпълнен със съчувствие поглед и слизам от пикапа. Жената, която според мен е майка му (приликата е очевидна), носи дълга пола на цветя и официална мъжка риза, завързана на кръста. Има кестенява коса, също като тази на Ривър в корените, но нейната е прошарена и й стига до лактите.

— Ти трябва да си Бен — възкликва и ме прегръща.

Виждам как Ривър потръпва. Горкото хлапе.

— Аз съм Франсес, майката на Ривър. — Отдръпва се, но не пуска ръката ми и ме побутва към другите две жени. — Това е лелята на Ривър, Вера — представя ме и аз се ръкувам с нисичка червенокоса жена, която има същите лешникови очи като Ривър. — А това е баба му, Сю.

Сю е нисичка като Вера, но има бяла коса, дълга почти колкото тази на Франсес, ясносини очи и широка усмивка, отправена към Ривър, който е навел глава и очевидно се чувства некомфортно.

— Приятно ми е да се запозная с всички ви — казвам. — Ривър върши чудесна работа при нас.

Това едва ли го кара да се почувства по-малко неудобно, но ми се струва добра идея да го кажа на майка му, може би да помогна малко, в случай че е загазил пред нея.

— Това е прекрасно, просто прекрасно! — Тя ме пуска и отива при Ривър; прегръща го и го целува по главата. Чувам го как простенва. — Той е толкова талантливо момче. Знаеш ли, мисля, че беше дар от Вселената, дето загази така онзи ден. Дар!

Тя вдига ръка към небето и Вера и Сю кимат.

Струва ми се доста шантаво, но определено не изглежда така, сякаш Ривър страда от липса на грижи. Прокашлям се, опитвайки се да разсея част от неловкостта, и кимвам към него.

— Ще дойдеш в понеделник след часовете, нали?

— Аха — отвръща той.

— Е, ще ви оставя да се върнете към… ъ… — не довършвам, защото не съм сигурен какво са правили. Може би бият ритуални барабани или нещо такова, защото определено надушвам тамян.

— Защо не се присъединиш към нас! — възкликва Вера и стиска ръце. — Тъкмо хапваме задушено с бобени кълнове. С тофу за допълнителна доза протеин!

Опитвам се да не допусна изражението ми да издаде каквото и да било. Нямам нищо против бобените кълнове, но тофуто е все едно ядеш дунапрен. Освен това съм виждал какво си носи Ривър за обяд, когато идва в склада, и не съм забелязал и помен от бобени кълнове, така че се чудя дали не си приготвя обедите сам в знак на протест.

— О, много мило от ваша страна, но не искам да се натрапвам на семейното ви тържество.

— Семейно тържество? — смее се Сю. — Това е най-обикновена петък вечер.

— Всички живеем тук — обяснява Франсес. — И Ривър, естествено! Боя се, че е малцинство, нали, миличък? Наоколо е пълно с естроген.

— Не и от мен — подхвърля Сю. — Аз съм напълно пресъхнала!

Ривър изглежда така, сякаш му се иска да умре, и аз прехапвам вътрешността на устата си, за да не се разсмея.

— Ще ви кажа нещо. — Вера се навежда и разрошва косата му. — Един ден от него ще излезе чудесен съпруг за някоя жена!

— Вера — казва Франсес. — Това беше ужасно хетеронормативен коментар.

— О, Господи. Аз си влизам.

Ривър се отдалечава навъсено, изчезвайки през задната порта. Опитвам да си лепна учтива усмивка, но тя може би повече прилича на гримаса.

— Ти си вероятно най-хетеронормативното нещо, което съм виждала някога! — заявява Вера и не съм сигурен дали тук е горещо, или аз съм смъртоносно засрамен. — Само се виж в този костюм!

— О, стига си го тормозила — казва Франсес. — Наистина ли не можем да те убедим да останеш? Ривър ни е разказвал толкова много за теб и баща ти.

— С други думи, ни е казал около три неща — обяснява Сю. — Което в момента е страшно много за него.

— Аха, Ривър е тихо хлапе. — През цялото време си мислех, че Ривър не приказва много заради начина, по който говори, проблемите със слуха, но сега си мисля, че може би просто му е трудно да се вреди с тези трите наоколо. — Наистина оценявам поканата ви, но всъщност трябва да отида на едно парти…

Макар че, като се замисля, партито на майка ми в „Крестууд“, цял куп наздравици в чест на Ричард… задушено с бобени кълнове май не звучи толкова лошо. Може би просто ще се обадя на Кит и ще й предложа да се срещнем тук; просто ще похапваме и ще си бъбрим за естроген с тези три симпатични дами.

— Среща! Среща ли имаш? Каква е тя?

Леле! Първо, това с идването на Кит тук изобщо не е добра идея; би било по-лошо от каквото и да ме очаква с мама. И второ, дали Франсес е такава и с Ривър? Защото, ако носех пуловер с качулка, в този миг аз също щях да си я нахлупя и да се нацупя като за световно.

— Ами да. Нещо такова.

Свалям бързичко колелото от каросерията на пикапа, благодарен, когато Вера идва, за да го вземе от мен. Те все още бърборят, задават въпроси за работата ми и изобщо не съм сигурен дали успявам да дам пълен отговор на който и да било от тях, преди те да се са се прехвърлили на следващия въпрос.

Дори когато съм се настанил зад волана, Франсес продължава да говори през отворения прозорец, благодари ми отново, кани мен и татко на вечеря следващата седмица. Обещавам й да говоря с него, но мисля, че той има морална несъвместимост с тофуто.

Когато най-сетне успявам да изляза на заден ход от алеята, зървам Ривър до един от прозорците. Държи лист от тетрадка, на който с големи букви пише: „Съжалявам за това“. Кимвам му в знак, че няма нищо, но се чудя точно колко засрамен трябва да се чувства едносричният, свиващ рамене Ривър, за да си влезе вкъщи и да ми напише знак за извинение. Живее заедно с три жени, три очевидно силни жени, с изявен характер и колкото и мили да изглеждат, той е в особена възраст и складът вероятно му е полезен повече, отколкото предполагах. Дали ще продължи да идва, когато аз си замина? Дали татко ще се съгласи да ходи на вечери с бобени кълнове и тофу, за да го държи под око как е?

Учудващо трудно ми е да мисля за това, пък и, така или иначе, имам ужасно парти, на което трябва да отида.

* * *

На практика забравям каква гадост ми предстои най-вероятно, когато спирам пред къщата на Кит и я заварвам да чака на верандата, облечена в черна коктейлна рокля по тялото, изрязана широко на раменете и спускаща се към гърдите, разкривайки онова съвършено късче от кожата, издатината на ключицата, където най-много обича да я докосвам. Това е рокля, която друга жена би носила с перли, но Кит няма нищо около врата си и за мен това е много по-възбуждащо.

Умолявам я да влезем у тях, да пропуснем партито; ще й позволя да остане по рокля, ако иска, но тя отказва. Очаква тържеството с нетърпение, а аз ще направя всичко, което поиска, само и само да продължи да ми се усмихва по този игрив начин. Улавя ме за ръка, докато пристъпваме във фоайето на хотела; казва, че и преди е идвала — на няколко пъти с Гриър и Зоуи са закусвали тук заедно, но никога не е била на частно парти. Ще ми се да й кажа да не храни кой знае какви надежди, че ни очакват хубави коктейли със скариди и ужасни разговори, но си прехапвам езика, озаптявайки задника в себе си.

Партито е започнало преди около час, така че стаята жужи от разговори. Келнери се движат сред множеството с подноси с шампанско и дребни ордьоври. Пищно драпирана маса до една от стените е отрупана с по-солидна храна, включително и гигантска торта на няколко етажа, която още не е разрязана. Именно там забелязвам татко и Шарън. Той изглежда добре — подпира се на бастуна си, но е по-стабилен, отколкото съм го виждал, откакто се върнах в града, и макар че Шарън очевидно не я е грижа, че е единствената жена в стаята, която не е с рокля, все пак е направила компромис и носи хубав костюм с панталон и копринен шал около шията си. Двамата с татко очевидно си имат стратегия — препълнили са чиниите си с рачешки крака и стриди. Татко все казва, че единственият начин да смекчиш жегването от това да се храниш от общи подноси е, като ядеш най-скъпите неща. Тъй като никой от тях не може да ни помаха, вдигат чинии за поздрав, а татко намига на Кит.

Тя маха в отговор, след което обръща глава, за да прошепне в ухото ми:

— Толкова е хубаво. Прилича на сватбен прием.

Сега, като го спомена, забелязвам, че наистина е така, и то не само заради тортата, но и заради украсата, предимно бяла, по масите, наредени около дансинга — големи божури, които ми изглеждат доста булчински.

Дансингът, на който Ричард и майка ми танцуват.

Трябва да кажа нещо, да се съглася с Кит за стаята или да предложа да й донеса питие, ала за минута не съм в състояние да изрека каквото и да било. Хрумва ми странна, нелепа мисъл: Това да не е сватба, за тях? Да не би да са решили да повторят цялото нещо, сякаш първият път не беше достатъчно ужасно?

Всъщност първата им сватба беше много малка — „скромна“, казала бе мама, когато се обади, за да ме покани, преди всички онези години и когато поотраснах, осъзнах, че това бе компромис както с моите чувства, така и с добрия вкус, тъй като Ричард й беше направил предложение преди разводът й с татко да стане официален. Тогава обаче изобщо не ми се беше сторило като компромис; спомням си, че по време на самата церемония (не повече от десет минути, под потънала в пълзящи рози арка в Хейзълтън парк) подръпвах парченце кожа на палеца си, докато не ми беше потекло кръв, изцапвайки маншета на прекалено голямата ми риза. Татко бе направил импровизирана лепенка от салфетка и парче тиксо, което беше отлепял дискретно от един от пакетите, които някой беше донесъл в ресторанта, където обядвахме след това.

Тази вечер майка ми прилича на булка по-малко, отколкото тогава: носи тъмночервена рокля, дълга до пода, но семпла. Ала начинът, по който танцува с Ричард, по който го гледа — изглежда точно толкова щастлива, колкото и на първата им сватба, и макар прекрасно да си давам сметка, че съм голям човек и този голям човек се радва, че тя има някого, който я гледа по този начин, има и друга част, дълбоко в мен, която пищи и рита като бебе.

Прокашлям се и посочвам към нея.

— Това е майка ми.

Кит никога не би се досетила иначе — приличам изцяло на баща си, а дори да не беше така, не притежавам жестовете, стойката й.

Кит си поема рязко дъх.

— Леле, това е майка ти? Защо не си купих нова рокля? — Издърпва длан от моята и приглажда притеснено роклята си с две ръце. — Изглежда като модел от каталог. От наистина стилните имам предвид.

Това ме разсмива и съм толкова благодарен за усещането за лекота, че отново посягам към ръката й.

— Не й казвай това. — Мама и Ричард са ни забелязали и идват насам; ръката на Кит е малка и влажна в моята. — Кит, изглеждаш прекрасно. Тя страшно ще те хареса.

Иска ми се да добавя, че няма значение какво ще си помисли майка ми, не и за мен, но те вече са тук, плъзгайки се по пода с грацията на двойка професионални танцьори.

— Толкова се радвам, че дойде. — Мама се навежда, за да докосне бузата ми с устни, потупвайки я леко с ръка, когато се отдръпва. — Гладко обръснат, много по-добре.

Не обръщам внимание на това, съсредоточен върху Кит.

— Мамо, това е Екатерина… Кит. Кит, това е майка ми, Лора Холанд.

— Много ми е приятно да се запознаем, госпожо Холанд. — Тя се ръкува с майка ми, преди да се обърне към Ричард, който й се представя, грейнал в ослепителнобяла усмивка. — Прекрасно парти — казва Кит. — Сигурно сте толкова благодарен.

— О, така е — отвръща мама и докосва диаманта с форма на сълза, който виси на врата й. Докато беше женена за татко, носеше само две украшения: простичката златна венчална халка, принадлежала някога на баба ми, и гривна от тридесетте години, инкрустирана с камъни, която татко купил на един търг на „Тифани“. За миг се питам къде ли е сега; татко за нищо на света не би си я взел обратно, така че вероятно е сред огромната й колекция от бижута — естетиката й вече не й подхожда, ако изобщо някога й е подхождала. Кит забелязва жеста и устните й се свиват в усмивка, която разпознавам като неискрена, макар че за първи път виждам подобно изражение върху лицето й.

— Е, хубаво е да празнуваш тридесет години където и да било! — казва Ричард с онзи свой весел тон. — А ти с какво се занимаваш, Кит?

— Аз съм учен.

— Прекрасно! — възкликва той и аз си давам сметка, че неясният отговор на Кит е тест и Ричард току-що се провали — не е проявил и следа от грубост, ала е такъв, какъвто е винаги, грижливо разпределя времето си за всеки разговор и дори през тази кратка размяна на реплики вероятно вече мисли за следващата ръка, която трябва да стисне.

Преди това обаче насочва вниманието си към мен.

— Изглежда, че си сътворил чудеса с баща си. Хенри като че ли почти се е върнал към обичайното си състояние.

И четиримата поглеждаме към татко и Шарън, които седят с препълнени чинии пред себе си. Кълна се, лицето на татко има изражението като сутринта на Коледа заради тези рачешки крака.

— Да, вече е много по-добре. Терапията свърши чудеса.

— Значи скоро ще се връщаш в Тексас? — пита Ричард без никакъв умисъл… и защо да има такъв, та той и представа си няма, че се измъчвам за заминаването си от първата нощ, която прекарах в леглото на Кит. Усещам как тя настръхва съвсем лекичко до мен, почти незабележима промяна в стойката й.

— Би трябвало да се върна след около седмица — отговарям и си давам сметка, че не гледам към Ричард, докато го казвам; оставям очите си да се реят из стаята, което е грешка.

Когато за първи път ме представиха на Ричард, около два месеца след като мама се изнесе, той бе достатъчно умен да не прави нищо, което дори да намеква за бащинска грижа към мен — като че ли инстинктивно знаеше, че никога няма да играе никаква роля в отглеждането ми, така че се отнасяше с мен като учтив семеен приятел, пък макар и такъв, който се старае прекалено. Ала когато преди всички онези години се намеси в случая ми (не като мой адвокат, но нае онзи, който в крайна сметка ме отърва), дойде в изправителното заведение, за да ме подготви за появата ми в съда и това бе първата му и последна възможност да ми каже как да се държа. Не се върти. Гледай ме в очите, когато отговаряш, повтарял ми бе отново и отново, и нямаше значение колко бе внимателен, докато го правеше, то ме подлудяваше.

— Би трябвало? — повтаря, защото именно за това беше цялото онова гледай ме в очите — демонстрирало увереност в отговора.

Така че аз го поглеждам и заявявам:

— Ще видя как е татко.

Макар че това е пълна лъжа. Татко е добре и всички го знаят; всички, предполагам, знаят и че има Шарън. Само че аз вече не съм дете и го казвам наистина убедително.

Мама е зърнала някого с периферното си зрение; маха с ръка и се усмихва, и ето че двамата с Ричард ни се извиняват, благодарят ни, че сме дошли, обещават, че ще си поговорим повече малко по-късно. Когато се отдалечават, Кит се обръща към мен, а крайчецът на устата й потръпва.

— Леле — заявява безизразно, иронично. — Те са…

— Аха — казвам и си давам сметка, че е облекчение да мога да я погледна след този разговор, да я чуя да потвърди, макар и съвсем деликатно, дискомфортът, който съществува между мен, мама и доведения ми баща. Ето че това парти ми се струва десет хиляди пъти по-лесно.

— Той изглежда… и аз не знам, странно млад, нали? Сякаш е бил криогенно замразен.

И ето че отново ме разсмива, а аз я притеглям към себе си и я целувам по слепоочието. Чувството е сякаш Кит е от моя отбор; сякаш Кит наистина е с мен на това парти.

— Да идем да си вземем нещо за хапване, а?

* * *

Всъщност Кит е изцяло с мен на партито. Незнайно как тя предугажда точно от какво се нуждая — първо настоява да седнем с татко и Шарън, докато се храним (татко й дава два от рачешките крака, което си е като да я впише в завещанието си), после аз се отърсвам от мрачното си настроение, а тя бъбри оживено с Шарън и в крайна сметка ме въвлича в разговора, като повдига темата за Ривър. Отново е очарована, когато открива, че някога Шарън е работила с лелята на Ривър, защото, научих вече, именно тези връзки харесва тя най-много; по време на тостовете аз се навеждам и й шепна истории за гостите, които познавам: този, с чийто син бяхме заедно в седми клас, онзи, който купи от татко старинен скрин за десет хиляди долара, а по-късно го направи на парчета с трион, така че съпругата му да не го получи в развода.

Кит слуша само наполовина, знам го; част от нея се усмихва на онова, което чува, ала друга част си мисли за устата ми, толкова близо до шията й, че кожата й настръхва. Отвратително е, че не мога да видя зърната й през плата на роклята й, но имам чувството, че те също реагират. През последните няколко седмици изучавам Кит и всички начини, по които мога да я накарам да реагира към мен. В този момент нищо в партито не ми се струва неловко, изкуствено, никое от нещата, заради които го очаквах с ужас. Нямам нищо против, дори ми е малко забавно да й показвам тази различна страна от семейството си, от която открай време се чувствам толкова откъснат.

— Танцувай с мен — прошепвам в ухото й, след като и последната наздравица е вдигната.

— О! — Поглежда ме с разширени от изненада очи. — Мислех, че танците са само за…

Не довършва, поглеждайки към дансинга, където вече има няколко двойки.

— За гостите? — довършвам и й се усмихвам, връхлетян от онзи прилив на… страст, щастие, веселие, които пулсират в тялото ми винаги когато съм близо до Кит.

Открай време обичам жените, обичам да ги опознавам, да спя с тях, да ги карам да се чувстват добре. Но Кит ме кара да искам всичко, да искам да бъда най-добрият й приятел, безопасното й място, семейството й и мъжът, който може да я люби, докато забрави собственото си име.

— Окей. — Тя се оставя да я поведа към дансинга. — Но не ме бива особено в танците.

— Ще се научиш — уверявам я, но всъщност не го мисля, защото не възнамерявам да правя много повече от това да я държа близо до себе си, така че да почувствам ръцете й, обвити около мен, гърдите й — притискащи се в моите.

— Имам чувството, че майка ти ще дойде, за да попита дали сме оставили разстояние за Иисус между нас^[1] — подхвърля тя.

Засмивам се, привличайки вниманието на няколко от другите двойки около нас.

— Няма да го направи.

Всъщност, майка ми и Ричард са при татко и Шарън, всички се смеят и изглеждат така, сякаш се чувстват съвсем комфортно. Ала това не ме подразва така, както обикновено, не и сега. Осъзнавам, че в продължение на години, това, което съм искал, е някого, на когото да се оплаквам за мама, за Ричард, но татко постъпи правилно, неизменно оставайки над дрязгите за развода. Направи така, че изобщо да е възможно да имаме вечери като тази, всички заедно. Ала сега, когато имам Кит… усещането е сякаш имам този някой, онзи, на когото можеш да се пооплачеш, без след това да го използват срещу теб.

За миг си представям как седя до нея в трапезарията на майка ми, как изкарвам цяла семейна вечер с Кит като моя партньорка, как след това се прибираме вкъщи заедно. Как съм тук, не само на посещение. Резултатът е като ефекта на доминото — ами ако си бях тук, ако виждах майка си по-често? Ако можех да наглеждам татко, склада, да му помагам с по-тежката работа? Ако можех да остана в живота на Ривър? Ако между всичко това, всяка сутрин, всяка нощ — имах Кит до себе си?

Нещо трябва да се е променило в стойката ми или в начина, по който я държа, защото тя се отдръпва лекичко, само колкото да ме погледне.

— Добре ли си?

— Аха — отвръщам и отново я притеглям към себе си.

Притискам буза до слепоочието й, защото внезапно чувствам… и аз не съм сигурен. Не искам никакво разстояние между Кит и мен; искам да ме опознае наистина. Искам да й кажа нещо, нещо, което да я накара да разбере защо тази нощ ме направи толкова напрегнат, да разбере колко ме ужасява мисълта да я напусна следващата седмица. Ала тъй като Кит винаги има този ефект върху мен, който предизвиква безразсъдна отприщеност в начина, по който говоря и се държа, казвам нещо съвсем различно:

— Кит! Влюбен съм в теб.

По дяволите, помислям си в мига, в който думите излизат от устата ми. Какво казах току-що? Прекалено рано е за това или пък, ако не е прекалено рано, не сме на правилното място, насред тържество, където не мога да отвлека мислите й със секс или нещо друго. Ала макар да си мисля всичко това, знам, че онова, което казах, е вярно. Нещо, което не бих си взел назад. Мисля, че я обичам от мига, в който ми показа онзи микроскоп. Определено от мига, в който я заварих с парченца тапети, полепнали по косата й.

Така че, да, няма да си взема думите обратно.

Въпреки че Кит е застинала в прегръдките ми. Въпреки че не казва нищо.

— Хей — прошепвам и прокарвам пръсти по гръбнака й. — Не е…

Тя отново се дръпва лекичко и очите й, огромни и влажни, срещат моите. Тази вечер носи лещи и нищо не пречи на погледа ми, нищо не скрива едрите сълзи, събиращи се в ъгълчетата.

— Недей да казваш, че не е голяма работа.

— Добре.

— Бен! — Сълзите й… щастливи сълзи, надявам се; Господи, наистина се надявам… заплашват да прелеят. — Отведи ме у нас.