Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (13)

Глава 12
Бен

— Рив, по-бавно — казвам, спирайки ръката на хлапето, докато то рови из таблата с различни части, които сложих пред него върху тезгяха в офиса.

Татко е отпред и се оправя с клиент и макар да ми каза, че днес може да не идвам, знам, че уикендите са опасно време за Ривър, че е лесно да се забърка в неприятности, когато няма уроци. Така че тази сутрин му се обадих и му казах, че трябва да инвентаризираме едни вещи преди понеделник. Не е вярно и съм почти сигурен, че Ривър го знае, но въпреки това дойде.

— С толкова много части, трябва да ги оглеждаш една по една — казвам и вдигам пожълтял цилиндричен предмет. — Виждаш ли, това изглежда като боклук, ала всъщност е част от полилей като онзи, над който работихме миналата седмица. Не е напукан, а фасонката е в добро състояние. Трябва само да му намерим крушка.

Ривър не отговаря, но забавя темпото, докато взема парчетата едно по едно и ги поставя върху голямото парче филц, което съм постлал. В начина, по който ги подрежда, като че ли няма кой знае какъв смисъл, но няма да кажа нищо. Така се научих и аз — опознавайки частите, създавайки си своя система.

Заемам се с моята задача, мръщейки се на онова, с което разполагам до момента. Все още ми липсват поне тридесет парчета от балтийския полилей, който намерих миналата седмица, но съм напълно отдаден на това. Забравил бях колко много ми харесва тази работа, колко много се наслаждавам, докато сглобявам пъзелите от подобни стари предмети.

Ще ми се да се обадя на Кит и да я попитам дали би искала да намине и да хвърли едно око. Знам обаче, че брат й й гостува за уикенда и изглеждаше така, като че ли е планирала цял куп неща. И макар че миналата седмица прекарахме доста време заедно, гледах да съм сигурен, че тя първа ме търси — не искам да я притискам. Или всъщност искам, но е достатъчно гадно, че напоследък не съм особено отдаден на задачата си за „Бомон“. Джаспър ми се обади в четвъртък вечерта, тъкмо когато си тръгвах от тях, за да провери дали съм постигнал напредък, и ми беше нужна секунда, докато осъзная, че бях прекарал цели три часа заедно с нея, без нито веднъж да спомена „Бомон“.

Татко се появява, куцукайки, с леко подразнено изражение, и се настанява в стола срещу Ривър. Очите му обхождат парчето филц и аз усещам как мускулите ми се напрягат почти незабележимо; надявам се да не изкоментира безумната система на Ривър, защото искам хлапето да се научи само. За миг си помислям, че няма да се сдържи, защото той отваря уста, но после отново я затваря, поглеждайки ме с едва забележима усмивка.

— Татко, защо не се прибереш? Изглеждаш уморен.

— Уморен съм. Стар съм — отвръща той и Ривър изпръхтява. Татко го побутва със здравия си крак. — Нещо смешно ли казах, Дребен?

За мое учудване Ривър вече дори не трепва при звука на прякора си; всъщност почти съм сигурен, че се опитва да потисне усмивка. Въпреки че бях ядосан на татко, задето го взе в склада, особено в момент като този, когато се възстановява, не мога да отрека колко го бива в това, колко е спокоен с хлапе като Ривър, колко лесно прави закачката да звучи като похвала.

— Говоря сериозно — настоявам. — Помоли Шарън да те откара вкъщи, за да си починеш. Аз ще остана, докато дойде време да затворим.

Татко се привежда напред и плъзва поглед по таблата пред Ривър, взема нещо, което прилича на тръбичка от маслена лампа.

— Аха — заявява, сякаш знае точно къде й е мястото. Глупавото е, че вероятно действително е така. — Просто имах нужда да поседна за малко. Шарън е навън и приказва с някакъв идиот, който се опитва да намери правилната политура. Не можех да слушам нито секунда повече. Първо на първо, този идиот е оставил студената бира върху масичката на „Ийстлейк“ от майка си. Истински „Ийстлейк“, Дребен, чуваш ли? Вероятно някъде от 1880 г. Е, прозвуча ми така, сякаш майка му не е съвсем с всичкия си, да държи нещо такова в дневната си, ама няма да седна да я съдя.

Ривър плъзва очи към мен и аз потискам усмивката си. Единственото, за което татко съди хората, е как се отнасят към мебелите си.

— Та този гений решава да потърси в интернет как се премахват петна от влага и знаеш ли какво намира? — Прави драматична пауза, но Ривър само свива рамене. Виждам обаче, че слуша. — Паста за зъби. — Татко разперва театрално ръце. — Паста за зъби! — Изпуска дъха си, шумно и подразнено. — Сега, работата е там, че пастата за зъби понякога действа на петна от влага, но само ако говорим за някогашната паста за зъби, не тези нови скъпотии, дето ги продават сега, чуваш ли?

Отивам до хладилника в ъгъла и вадя обяда на татко, сандвич и кисела краставичка. Развивам ги и ги слагам в една от чиниите, които той държи върху хладилника. Когато я поставям пред него, той все още приказва за петна от влага; възвърнал си е цвета и почти не ме забелязва.

— Хапни — казвам и отмествам подноса пред Ривър. — Донесе ли си обяд?

— Аха.

Той бръква в раницата си и вади смачкан кафяв плик, който отваря върху работната маса пред себе си. Кутийка кока-кола, леко сплескан сандвич с конфитюр и фъстъчено масло, плик, който, подозирам, е пълен с натрошени парчета царевичен чипс, макар че май не съм виждал царевичен чипс, откакто бях в колежа, така че какво ли знам. Вадя ябълка и бутилка вода от хладилника и ги слагам пред него, след което отново се заемам с полилея.

— Значи трябва да я пребоядисат? — пита Ривър с пълна уста.

— Да я пребоядисат! — извиква татко. — Бен, той каза да я пребоядисат! На какво го учиш тук отзад?

Дори не си правя труда да отговоря, защото татко продължава, обяснявайки на Ривър за петната от влага. Следващият половин час минава по този начин и аз подозирам, че Ривър нарочно се преструва на невеж за някои неща, за да види как татко вдига пара. Хубаво е и за двамата, както и за мен — приказките им са приятен саундтрак към работата ми. Окачвам крушовидните кристалчета, които намерих за полилея, на една дълга корда, която съм опънал върху тезгяха, където светлината е най-добра и мога да ги огледам за малки пукнатини или драскотини. Харесва ми да прокарвам очи по фасетките им, вместо да се взирам в компютърен екран цяла сутрин, притиснал телефон между ухото и рамото си.

Сякаш чул мислите ми, телефонът в джоба на дънките ми почва да звъни и аз затварям очи за миг, мислейки си дали да не го пренебрегна. Ако е Джаспър, не искам да чуя какво има да ми каже, но е достатъчно лошо, че през последните седмици съм толкова погълнат от работата тук, така че вдигам, без да си направя труда да видя кой е.

— Бен Тъкър — казвам, махвайки с ръка на татко да говори по-тихо.

Струва ми се, че го чувам как ме нарича „Господин Тузар“.

— Здравей.

Кит е и аз съм по-щастлив да я чуя, отколкото би трябвало. Ала дори в тази едничка дума усещам нещо, което не ми харесва, нещо задавено и влажно. Отпуснатото ми тяло начаса се напряга и аз обръщам гръб на останалите в стаята.

— Какво не е наред? — питам и когато тя не отговаря веднага, се напрягам още повече. — Кит?

От другата страна на линията долита дълбока въздишка, преди тя най-сетне да проговори:

— Ами… вероятно не трябваше да ти звъня, обаче нещо в къщата се обърка и не съм сигурна…

— Нещо опасно ли е? Нещо с електричеството? Да не ти мирише на газ?

Не знам защо умът ми се насочва натам; звуча като някой невротик. Ала ненавиждам начина, по който звучи.

— Не, не. Това е… наистина е глупаво. Но мисля, че… обърках нещо и не съм сигурна дали трябва да продължа или… слушай, съжалявам. Съжалявам, че ти звъня в събота.

— Веднага идвам. Дай ми двадесет минути.

Тя прави пауза и от другата страна на линията долита нещо, някакво металическо стържене, последвано, както ми се струва, от приглушена ругатня. Не я познавам достатъчно дълго, но знам, че не мога просто да отида у тях, не и ако тя не каже, че е окей. Обича сама да се грижи за всичко и вероятно е изчакала нещата да станат наистина зле, за да ми се обади.

— Окей — казва след още малко мълчание и аз едва сега осъзнавам, че съм затаил дъх.

— Недей да пипаш нищо — казвам, което е нелепо, защото дори не знам какво прави.

Прекъсвам и се обръщам към татко и Ривър. Татко ме гледа с интерес, а Ривър се занимава с таблата.

— Май беше твоята дама — казва и аз дори не си давам труда да го поправя — интересува ме единствено да се махна оттук.

— Мога да се върна — казвам. — За да те откарам вкъщи.

Татко махва с ръка.

— Върви. Шарън ще го направи. На работа е, докато дойде време да затваряме. — Аз кимам и се обръщам към Ривър, ала татко ме изпреварва: — Дребен, ти си с мен до края на деня. Този идиот на нищо не те е научил.

— Супер — казва Ривър и аз изхвърчам през вратата на път към Кит.

Едва чувам нейното „Влез“, когато петнадесет минути по-късно почуквам на вратата, след като съм карал прекалено бързо. Когато прекрачвам прага, ме посреща особена миризма на прах и химикали, но в първия момент не виждам нещо, което да не е наред.

— Кит? — повиквам я, докато затварям след себе си и заключвам.

Не бива да стои на отключена врата — този квартал може да бъде малко съмнителен, но ще поговорим за това по-късно.

— Горе съм.

Вземам стъпалата по две наведнъж и някой сякаш ме удря в корема, когато я виждам в коридора, сгушена до стената, вдигнала колене до гърдите си, лицето й — розово и набраздено от сълзи. Господи, вече мразя това; мразя да я виждам разстроена. Замръзнал съм на мястото си и се взирам в нея; нужна ми е секунда, докато забележа бъркотията наоколо — от дясната й страна има изключена пропанова^[1] машина за пара, а подът е осеян с пластмаса. Виждам бутилка с дюза за пръскане, метална стъргалка и кошче за боклук, както и — присвивам очи срещу стените — цял куп гипсов прах.

— Иисусе, Кит — ахвам. — Какво стана?

— Не знам… ами, не знам. Опитах се да сваля тапетите и направих всичко както трябва. Пък и не само четох за това… аз го знам. Разбирам от химикали, нали така? — Вдига бутилката за пръскане и я разклаща лекичко. — Не знам какво се обърка. Просто… мазилката също започна да се бели и… не знам! Всичко се обърка.

Отпуска глава и вдига ръце, за да я улови в тях. И това е достатъчно, за да накара стомаха ми да се свие от тревога, толкова неочаквана, дълбока реакция, че начаса пристъпвам напред и преди да успея да помисля какво правя, вече съм коленичил пред нея сред парчетата тапети, които пукат и залепват за дънките ми.

— Хей, хей — казвам тихо и гласът ми вероятно никога не е звучал толкова отчаяно.

Ала именно така се чувствам — отчаян. Отчаян да я накарам да престане да изглежда по този начин.

— Наистина, наистина имах нужда това да се получи днес.

— Защо днес?

Клати глава, от което очилата й се поклащат лекичко. За миг си задавам въпроса къде ли е брат й, но не искам да я притискам, ако не й се говори. Мисля, че би трябвало просто да я прегърна или да сложа ръка на коляното й… да я докосна по някакъв начин, може би това ще помогне. Ала никога не съм я докосвал, нито за утеха, нито от привързаност, макар да мисля за това всеки път, когато съм в една и съща стая с нея, както и много пъти, когато не съм. Така че вместо това протягам ръка покрай рамото й и отлепям парче тапет, което виси до косата й. И наистина — от задната му страна са полепнали парченца мазилка. Докосвам стената, знаейки какво ще открия.

— Мисля, че имаш малко влага зад тази стена — обяснявам, опитвайки се да й го съобщя внимателно.

Не е най-ужасното нещо на света, варовата мазилка лесно се поправя, само че тя и бездруго има толкова много неща за правене в тази къща, та предполагам, че всеки нов недостатък й се струва като шамар. И наистина, тя изхълцва тихичко, началото на хлип и — мамка му — това просто ме довършва: не мога просто да си седя. Така че се раздвижвам и разтварям крака около прегърбената й фигурка. Улавям нежно китките й и свалям ръцете от лицето й. Очаквам да потръпне или да ме спре, но тя не го прави; струва ми се, че дори се навежда мъничко по-близо до мен. Очите й са големи и влажни зад очилата.

— Слушай — казвам тихичко. — Всичко е наред. Баща ми познава всички предприемачи в града и ще ти уреди изгодна цена за работата, която ще трябва да се свърши. Или пък аз бих могъл да ти помогна — и друг път съм поправял мазилка. Без заплащане, обещавам.

Не е голямо предложение, но го правя така, сякаш отварям вена. Заради начина, по който изглежда, седнала срещу мен, имам чувството, че бих казал или направил всичко.

— Не става въпрос за парите — прошепва тя и се обляга на стената, затворила очи.

Все още държа китките й, мъничко неловко, сякаш сме седнали на някаква странна люлка, така че отпускам ръце надолу… и ето че сега държа дланите й и трябва да затворя очи, за да овладея вълнението, че държа дори тази мъничка част от нея. От самото начало знам, че си падам по Кит, ала това? То е повече от харесване, повече от това да я искам в леглото си.

— Спечелих от лотарията.

Шепотът й ме изтръгва от мислите ми. Вдигам очи, за да видя дали се шегува, ала очите й все още са затворени.

— Какво?

— Аха. Искам да кажа. Не току-що. Преди около шест месеца.

— Спечелила си от лотарията?

— Никой не знае. — Отваря очи и ме поглежда; предупреждение. — Гриър и Зоуи знаят, защото купихме билета заедно. Както и брат ми. — Тя млъква и се прокашля. — Брат ми също знае. Но никой друг.

Мисля си, че може би все пак не е предупреждение; може би е подкана.

Стисвам лекичко ръцете й, давайки й знак, че може да ми има доверие. Но не знам какво да кажа — зашеметен съм. Много неща си идват на мястото като например защо не проявя никакъв интерес към огромната заплата, която „Бомон“ й предлага, защо е планирала повече ремонти за следващите шест месеца, отколкото повечето хора биха направили за десет години. Ала други неща — защо е купила толкова западнала къща, защо върши такава голяма част от работата по нея сама, защо кара толкова скапана кола — чудя се и за тях.

— Може би наистина е лош късмет — казва. — Гриър се тревожеше, че е лош късмет. А после купих тази къща като някаква идиотка и откакто го направих, нищо не върви както трябва.

— Кит, това е страхотна къща и ти го знаеш. Винаги е така със сериозните ремонти.

Тя отново поклаща глава, косата й е залепнала мъничко за стената зад нея.

— Не трябваше да я купувам.

— Не го казвай. Това място има страхотен скелет и…

— Имам предвид билета! Не биваше да купувам лотарийния билет.

Потърквам с палец меката кожа на китките й, мъчейки се да я успокоя. Усещането от допира до кожата й е толкова хубаво; искам да притисна устните си там.

— Не е лош късмет — уверявам я. — Това е просто суеверие. Кълна ти се.

Кой си ти, че да й се кълнеш в каквото и да било? — помислям си. — Ти вероятно си част от лошия й късмет.

— Баща ми е пристрастен към хазарта.

О! Премествам се, облягайки гръб на стената, така че да седна до нея, ала продължавам да държа едната й ръка, а когато протягам крака пред себе си, преплитам пръстите ни. Тя си поема дълбоко дъх и аз просто чакам, стиснал ръката й в своята, чувствайки се така, сякаш бих могъл да седя тук цяла нощ, върху този корав под, облегнат на тази лепкава, влажна стена, стига само да мога да я накарам да говори с мен.

— Никога през живота си не съм играла комар. Никога преди онази нощ не бях участвала в лотария. Дори не обичам да играя Монополи. Татко… той залага на всичко. Конни състезания. Футбол. Понякога риалити предавания. Играе на зарове и покер. Както и лотария, най-вече моментните игри. През по-голямата част от времето няма пари и напълно съсипа детството ми. С брат ми… от години се мъчим да го включим в някоя програма, която да му помогне, ала просто… нищо не действа. Нищо. — Ритва подразнено с крак и той се удря в машината за пара. — Така че, колко е отвратително това, че първо участвах в лотарията и на всичкото отгоре — спечелих? Спечелих! Той вероятно е купил хиляди билети. Аз купих един.

— Не можеш да мислиш по този начин. Не си направила нищо лошо.

— Не съм му казала. — Сега думите й излизат по-забързано. Издърпва ръката си и аз имам чувството, че съм изгубил един от крайниците си. — Не съм казала нито дума. Как ти се струва това? Не мислиш ли, че не е правилно?

— Не, не мисля. Мисля, че не би трябвало да казваш никому, ако не искаш. И смятам, че ако е пристрастен, вероятно ще поиска нещо от теб, нещо, което няма да е хубаво за него.

Тя изпръхтява неособено възпитано; според мен би трябвало да е саркастично, но понеже плаче и подсмърча, то прозвучава тъжно и съкрушено.

— Изпращам му пари всеки месец. И двамата с Алекс го правим от доста време. Ала сега… все още му изпращам същата сума. Защото, ако му изпратя повече, той ще ги използва за хазарт, вместо за храна, вместо да си плати сметката за водата. Знам, че не би трябвало да се чувствам гадно… знам го. Някога ходех на срещите на Анонимни комарджии и хората там, те винаги ти казват как не можеш да се чувстваш отговорен за нечия чужда зависимост. Само че е трудно. Адски е трудно и просто искам да направя нещо, и здравата се скарах с Алекс.

Алекс е брат й, предполагам, и макар че никога не съм се срещал с него, в този миг не искам нищо друго, освен да го прасна по мутрата, задето е дори отчасти отговорен за състоянието на Кит.

— Той тук ли е? — питам, опитвайки се да не звуча така, както се чувствам, неспокоен и ядосан.

Тя ми хвърля поглед, сякаш съм й съвсем ясен.

— Не. Имахме изключително неловка закуска тази сутрин, след което ми съобщи, че си е изтеглил полета напред. — Свива рамене. — Така е най-добре. Той има нужда от собствено пространство.

Незнайно как, усещам сякаш със самите си кости от какво се нуждае Кит, така че залагам всичко на карта и обвивам ръка около раменете й. В началото е странно, защото тя е принудена да се приведе напред, за да мога да го направя, но след моментно колебание се накланя към мен и отпуска глава на рамото ми и за мен е толкова естествено, колкото и да дишам, да докосна косата й с устни, да вдъхна уханието й, докато я притискам до себе си. Задникът ми започва да изтръпва върху коравия под, первазът се впива в гръбнака ми, ала изобщо не ме е грижа. Когато Кит си поема дълбоко въздух и се сгушва мъничко по-близо до мен, имам чувството, че съм разрешил световните проблеми.

— Това е наистина непрофесионално — казва тя след няколко минути мълчание, в което просто слушам дишането й, усещам сладостната тежест на главата й върху рамото ми и се опитвам да не забелязвам начина, по който е сложила ръка върху бедрото ми.

Засмивам се, защото наистина е непрофесионално и нямам представа как ще се опитам да я убедя да приеме предложението на „Бомон“ след случилото се днес, но точно сега това изобщо не ме вълнува — тя е единственото, за което мисля в този момент.

— Действително — съгласявам се и тя също се засмива тихичко.

Раздвижва се, без да се отдръпва от мен, но със сигурност и нейното дупе започва да я боли. Все още не искам да я пусна, всъщност изобщо не искам да го правя, но ще се възползвам от всяка възможност да удължа времето си с нея, така че питам:

— Гладна ли си?

Тя вдига глава от рамото ми. Очите й все още са зачервени и подути зад очилата, но вече са сухи, пък и вниманието ми е отвлечено от устата й, която е толкова близо, че е достатъчно да помръдна само сантиметър-два и ще я докосна с моята. Надявам се да не погледне надолу, защото дънките ми определено започват да се издуват.

— Бих хапнала нещо.

Надига се, отръсквайки парчетата тапети и мазилка от дупето и бедрата си, докато се отправя към стълбите, а аз преглъщам и стискам юмруци до себе си. Тялото ми все още е топло там, където нейното се допираше в него.

— Ей сега идвам — казвам, но ми отнема няколко секунди, докато се приведа в ред.

* * *

Приготвям й печен сандвич със сирене, а тя ми отрязва най-голямото парче шоколадова торта, което съм виждал през живота си, и ние сядаме на масата в трапезарията й, докато аз преглеждам контактите в телефона си за номерата на всички местни предприемачи, които познавам. Разсмивам я, като й разказвам за татко и петното от влага, и стена от удоволствие, докато похапвам от тортата й, защото това я кара да се усмихне и изчерви, но и защото е страхотна торта. Докато тя довърши сандвича си, вече съм се чул с татко, за да се посъветвам с него на кой предприемач да се обадя първо. Когато затварям, натъпквайки последния залък торта в устата си, Кит потропва с късите си нокти по масата, присвила очи насреща ми.

— Какво? — питам, но то прозвуча по-скоро като уауо.

Замислям се за всички вечери, на които ходя заради работата си, за безукорните си маниери на хранене дори в най-изисканите заведения. Очевидно е достатъчно да ми дадат шоколадова торта и Кит Авърин, за да се превърна в неандерталец. Фактът, че забелязах колко невероятно изглеждат гърдите й в потничето, което носи, допълнително потвърждава тази теория.

— Защо ми помагаш?

Въпросът й ме хваща неподготвен, макар че не би трябвало. Отношението ми към Кит, нуждата, откакто се запознах с нея, да се намеся в части от живота й, които нямат нищо общо с работата, която се предполага да вършим… не е типично за никого в нашето положение и определено не е типично за мен, защото обикновено се замесвам единствено с жени, които не проявяват интерес към нещо повече от излизане някоя вечер, хубав секс, никакви усложнения. Преглъщам и отпивам голяма глътка вода, след което оставям чашата си на масата, свивайки рамене.

— Ти се обади. Каза, че се нуждаеш от помощ.

Е, всъщност не каза точно това, но се надявам да не го спомене.

— Но то несъмнено е в разрез с целите ти — казва и аз усещам очите й върху себе си, въпреки че отново ровя лениво в телефона си, вадейки номера на предприемача, на когото татко каза да се обадя първо.

— Несъмнено би било по-добре за теб, ако оставиш всичко в тази къща да отиде по дяволите възможно най-бързо, така че да си променя решението и да отида в Тексас.

Вдигам очи към нея. Дали трябва да кажа, че след като разполага с толкова много пари, едва ли ще се види принудена да дойде в Тексас дори ако къщата отиде по дяволите? Не искам да повдигам въпрос, който знам, че е деликатен.

— Така е — отвръщам. — Но нека те попитам нещо, Кит.

Тя повдига вежди насреща ми и това е позната територия, този спаринг; това правим наистина добре.

— Защо ми се обади днес?

Тя се размърдва в стола, поглежда през задния прозорец.

— Не знам.

— Хайде де — казвам, защото онова, което харесвам най-много у Кит, е, че не заблуждава никого, нито мен, нито когото и да било.

Гърдите й се повдигат, когато си поема дълбоко дъх.

— Обадих се, защото… мислех, че ще ми помогнеш да се почувствам по-добре. Ти ми помогна да се почувствам по-добре.

Поклаща лекичко глава, докато го казва, сякаш и сама не може да го повярва напълно.

— Това не е ли в разрез с целите ти?

— Аз нямам цели.

— Имах предвид целта ти да гледаш на мен като на гаден, корпоративен тип. Типът с парите. Онзи, на когото ще отказваш отново и отново.

Тя се обляга назад в стола, скръства ръце на гърдите си и впива в мен големи, тъмни очи. Обаче, майко мила, това потниче. То е моят Еверест в момента.

— Зависи от въпроса — казва и мозъкът ми просто… зацикля.

Ако си мисли за работа в този момент, значи е прецакала секси радара ми завинаги, защото има нещо в начина, по който ме гледа, нещо в начина, по който гласът й стана по-нисък. Усещам, че съм на около пет минути от това да я изчукам на масата, на три — да се пъхна под потничето й.

Отвръщам на погледа й и виждам как бледите й бузи порозовяват точно под мястото, където почиват рамките на очилата й. Ала Кит… въпреки сълзите преди малко, въпреки че е имала гаден ден, Кит е невероятно корава и ако ме гледа по този начин, няма да отстъпи.

Оставям телефона и се надигам от стола. Тя отмята глава назад, за да проследи движенията ми от мястото си, ръцете й са все така скръстени, очите — все така предизвикателни.

— Питам те — казвам, когато заставам пред нея и то й харесва — дясното ъгълче на устата й потръпва в полуусмивка.

— Ами… — Сваля очилата си и ги оставя на бюфета зад себе си. — Аз отговарям.

Реакцията ми е незабавна — вдигам я от стола и слагам дупето й върху масата, тя разтваря крака също толкова незабавно, така че да пристъпя между тях, а после се възцарява гореща, нетърпима пауза, в която лицата ни са на сантиметри разстояние, в която и двамата си мислим колко лесно беше това, колко бързо се озовахме там, където слабините ми са притиснати в нейните. А после я целувам, ръцете ми се вдигат, за да уловят лицето й в шепи, да го повдигнат там, където го искам, и, мили Боже, да целувам Кит, е горещо и сладостно, начинът, по който тя отваря уста до моята и плъзва език по долната ми устна… трябва да положа усилие, за да не стисна ръце, да не сграбча косата й, за да я притегля по-близо до себе си. Нейните ръце са върху стомаха ми, плъзгат се нагоре-надолу и когато я усещам да сграбчва тениската ми между пръстите си и да я подръпва, простенвам, защото знам, че се чувства по същия начин, по който и аз, че изпитва същото отчаяно желание да дойде по-близо. Искам да сваля тези дрехи, искам да почувствам кожата й до своята, така че оставям дланите ми да се спуснат от шията по ръцете й, мислейки си как бих могъл да съблека потничето й, без да откъсвам устни от нейните.

Разнася се тихо почукване и аз си казвам: Мамка му, тази маса, защото тя е стара и въпреки фантазията ми отпреди малко вероятно не е добра идея да правим секс върху нея. Ала не, не е масата, защото миг по-късно се обажда входният звънец и Кит настръхва, и се отдръпва; ръцете й лягат на кръста ми, а аз си мисля, че ако проклетият старинен звънец не беше толкова силен, сигурно би могла да чуе как членът ми вика: По-ниско! Мъничко по-ниско!

— Аз… Трябва да отворя — казва, но потръпва, когато свежда поглед надолу и вижда издутината в дънките ми. — Господи! Толкова съжалявам.

В този момент не съм в състояние дори да оформя думи; цялата ми способност да мисля се е преместила в топките ми. Отстъпвам назад, тя скача от масата и грабва очилата си. Косата й е разрошена от ръцете ми, по гърба й все още има парченца мазилка, а аз очевидно съм успял да се добера до потничето й, защото то се е вдигнало нагоре и тя го опъва, докато отива към входната врата.

В мига, в който я изгубвам от поглед, се обръщам към масата и се намествам дискретно, така че този, който влезе, да не се почувства подложен на сексуален тормоз само при вида ми. Господи, имам нужда от студен душ. Вместо това се задоволявам с чаша вода и прокарвам ръка през косата си. Не мисля, че някога съм бил толкова възбуден само от една целувка.

— Гриър е тук! — разнася се гласът на Кит зад гърба ми, толкова очевидно изкуствено жизнерадостен, че ми става малко по-добре от мисълта, че тя е също толкова смутена, колкото и аз.

— Здрасти — казва Гриър със своето тихичко, мило гласче и когато се обръщам, ми помахва.

Гриър не е глупава — ясно й е, че тук става нещо, и аз полагам още по-голямо усилие да овладея изражението си, да не се държа така, сякаш ми предстои да се прибера вкъщи с най-тежкия случай на посинели топки, който съм имал от единадесети клас насам.

— Здрасти, Гриър. Как върви училището?

Кит ми се усмихва с благодарност и ми е трудно да не се изпълня с гордост, когато получа дори най-малкото късче одобрение от нея.

— О… добре. Сега карам курс по предприемачество. Това е по твоята част, нали?

— Донякъде.

В едната си ръка държи чантата, а в другата — няколко дивидита и въпреки че правя всичко по силите си, атмосферата е неловка; имам чувството, че масата сякаш ще каже нещо. Обръщам се към нея, за да взема телефона и ключовете си и да ги натъпча в джобовете си.

— Най-добре да си вървя — казвам и на двете, но гледам към Кит; тя е зачервена и неспокойна. Ако ме помоли да остана, ако по какъвто и да било начин покаже, че иска да бъда тук, дори ако с нея е и Гриър, дори ако трябва да прекарам цялата вечер, седнал на дивана й, гледайки… „Хищникът“, ще го направя.

Тя обаче изглежда предпазлива и аз не искам да я притискам.

— Ще се обадя на някои хора за горния етаж — казвам.

— Благодаря ти. Наистина.

Усещам, че Гриър мести поглед между нас, но и тя изглежда закована за мястото си. Ненавиждам тежкото, сковано усещане в стаята и просто трябва да направя нещо.

Така че правя онова, което, колкото и да е странно, ми се струва най-естественото на света — хващам Кит над лакътя, където кожата й е гола и топла, и се привеждам, за да я целуна по устните, кратко, интимно докосване, сякаш съм го правил милион пъти, сякаш тази жена току-що не ми даде най-страхотната първа целувка, която съм имал някога.

— Ще ти се обадя — казвам до устните й и отново я целувам.

А после се отправям към входната врата, с едно бързо довиждане към Гриър. Едва чувам нейното учудено „Чао!“, преди да изляза на верандата, и вече се чудя кога ще я видя отново.