Кейт Клейборн
Късметът на начинаещия (10)

Глава 9
Кит

В сряда вече съм приключила с основните поправки по Титан и не се срамувам да си призная, че преди да си тръгна от работа, направих малка победоносна обиколка, за да понатрия носовете на всички с успеха си. Отказвам поканата на доктор Сингх да вечерям у тях заедно със семейството му, въпреки че Риа прави най-невероятната самоса в историята на Вселената, а единадесетгодишните му близначки ми казват лельо Кит. Прекалено съм изтощена, гърбът ме боли от това, че прекарах последните три дни, стоейки права върху твърдия под, очите ми са изморени и чувствителни. Пращам съобщение на Зоуи и Гриър да забравят за класа по спининг днес и това, че никоя от тях дори не се опитва да ме разубеди, е доказателство колко много работих тези дни.

Цяла седмица беше отвратително горещо и толкова влажно, сякаш всеки миг ще завали или току-що е валяло, въпреки че не е капнала нито капка. Прибирането вкъщи пеша е убийствено, а когато пристигам, бояджията, който цяла седмица работи на първия етаж, едва сега приключва и климатиците са надути до дупка, с надеждата боята да засъхне по-бързо. Очевидно известно време ще се потя на терасата.

Присядам с благодарност и отпивам от чашата с вода, която си взех отвътре. Цяла седмица се прибирам от работа късно, така че е приятно да поседя тук, докато все още не се е стъмнило, дори и да се чувствам така, сякаш са ме налагали с бухалка по врата и раменете. Разглеждам лениво в телефона си, преструвайки се, че не търся едно точно определено име.

Ала точно това правя.

От миналата седмица насам Бен се свърза с мен само веднъж, съобщение, което остави на гласовата ми поща в понеделник, докато бях в стаята с микроскопа. Гласът му беше предпазлив, неутрален. Каза, че тази седмица може да очаквам обаждане от някого от металургичния екип на „Бомон“, който много искал да си поговори с мен за работата ми и за проектите на „Бомон“. В края на съобщението направи пауза, прокашля се и добави: Ако се сетиш, навярно би могла да пратиш снимка на полилея. Татко пита за него.

Странно е, че си спомням точно какво каза, още по-странно е, че изслушах съобщението поне единадесет пъти. Не му отговорих, не му изпратих снимка… Кашонът с новия ми полилей все още си стои така, както Бен го опакова, на масата в трапезарията ми. Гадно ми е заради начина, по който се държах миналата седмица, резкия ми отговор и студеното ми отношение след това. Дори и да не беше прав, липсва ми да прекарваме време заедно — дори само за няколко дни съм свикнала с него.

Размърдвам се на верандата, където не ми е особено удобно, ядосана, че все още не съм изнесла столове навън. Входната врата се отваря зад мен и бояджията ми, нисък, плешив мъж, който нарича себе си Паки, излиза навън, тръсвайки стълбата си върху дъските на пода.

— Ще трябва да дойда и утре. Излезе допълнителна работа в банята, така че още не съм нанесъл дори първия слой.

— Добре — отвръщам и след като се уговаряме кога да пристигне утре, обсъждаме за кратко дали накрая ще искам да се пребоядиса и горният етаж, който е почти изцяло покрит със стари тапети.

Неловко е — имам чувството, че се опитвам да накарам Паки да си даде мнението, да ми каже какво трябва да направя на горния етаж според него, ала той е само бояджия, не е интериорен дизайнер или приятел и вероятно просто иска да си отиде у дома. Усещам как се изчервявам и му благодаря. Май всичкото това време насаме с микроскопа започва да ми се отразява. Докато той си прибира нещата в пикапа, Джеф и Ерик се задават по улицата; разхождат кучето си и поздравяват Паки, сякаш са стари приятели, тупат го по гърба и се смеят, сочейки към къщата си, която вероятно е съвършено пребоядисана. Никой не поглежда към мен тук, горе на верандата, ала от това още повече се чувствам като натрапница, като онзи човек в края на масата в кафенето, с когото никой не говори. Преструвам се, че съм погълната от телефона си, и изпитвам облекчение, когато чувам пикапа на Паки да запалва с трясък.

— Кит, нали? — разнася се глас и ето че Джеф и Ерик стоят на тротоара ми, вдигнали очи към мен.

— Аха… да. — Изправям се и слизам по стъпалата, за да ги поздравя. — Здравейте отново.

Отварям малката си портичка и се навеждам, за да погаля кучето им, дебел малък дакел, който пъхти от удоволствие.

— Как върви? — Джеф махва към къщата.

— Страхотно! — отвръщам прекалено жизнерадостно и Джеф и Ерик може да не ме познават, но не са идиоти. Прегърбвам лекичко рамене. — Искам да кажа… добре. Непрекъснато изскача нещо ново за правене.

— О, да. С тези стари къщи изскачат неща, за които на човек и през ум не би му минало — казва Ерик.

— Вашата къща е толкова красива. Почти всеки ден се взирам с копнеж в нея през прозореца си. Не по гаден начин. В случай че това прозвуча гадно.

И двамата се смеят, а Джеф казва, че се радва да научи, че къщата им си има почитатели.

— Честно казано, здравата се потрудихме над нея и сега гледаме да се похвалим колкото се може по-често. Всъщност утре вечер ще имаме гости, просто за по един коктейл. Защо не дойдеш? Започва в шест.

— О, много мило от ваша страна. Но не искам да се натрапвам на партито ви.

— Няма да се натрапваш. Наистина ще ни бъде приятно да дойдеш. Поканили сме и няколко души от съседната улица. Така че няма да бъдат само скучните приятели от работата на Джеф.

— Работя с финанси — обяснява Джеф малко глухо.

Сякаш и той знае, че е скучно.

— Аз работя с метали — казвам. — И според мнозина това също е страшно скучно. — С изключение на Бен Тъкър, помислям си, защото очевидно не съм в състояние да си го избия от главата за повече от пет минути.

— Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш? — пита Ерик.

— Защо не — отвръщам. — Да донеса ли нещо?

— Само себе си. Ерик обича лично да се погрижи за храната и напитките, когато имаме парти; твърди, че ако гостите носят разни неща, разстройват гастрономичния баланс, който се опитва да постигне.

— Не твърдя такова нещо — възразява Ерик, ала аз имам чувството, че го прави.

Забавни са, с начина, по който се закачат един с друг, и аз си помислям, че ако и с приятелите им се общува толкова лесно, това парти ще бъде хубав начин да се запозная с нови хора, особено с някои нови съседи, което се опитвам да направя, откакто се нанесох.

Сбогуваме се и те понечват да си тръгнат, когато на мен ми хрумва нещо и преди да успея да се спра, избъбрям:

— То… ъ… с коктейлно облекло ли ще бъде?

Ерик ми се усмихва и погледът му се плъзва по мен.

— Не сме чак толкова изискани. Но мисля, че неофициалността ни не стига чак до работни панталони.

Аз свеждам очи към… ами, към работния си панталон.

— Аха. Ами днес трябваше да поправя разни неща. Имам и други дрехи, очевидно.

Това е вярно, но не сме чак толкова изискани не ми помага особено. Само че не искам да им се сторя още по-неопитна; мъча се да им направя добро впечатление, така че им помахвам за довиждане, държейки се така, сякаш съм от онези, които непрекъснато посещават такива партита. Което, естествено, изобщо не е вярно; дори когато ходя на конференции в моята област, се появявам за неофициалната част само колкото да си напълня малка чиния със сирене и маслини, която да отнеса в хотелската си стая и да се пъхна в леглото пред телевизора.

Какво пък, сега съм Кит милионерката. А Кит милионерката може поне да си купи нов тоалет за среща с нови приятели.

* * *

Естествено, новото ми милионерско аз не може да си купи нов тоалет само, а Зоуи е експертът в това отношение, така че се срещаме след работа и тя ми помага да си избера тесен, дълъг до глезените черен панталон и изумруденозелен копринен топ, изрязан в раменете, с който, според Зоуи, ръцете ми изглеждат страхотно. Твърди също така, че цветът ми отива, защото съм „зима“, каквото и да означава това. Мъничко я мразя за обувките — не е като да имам физическа непоносимост към високите токчета, но тези са от обувките, от които имаш чувството, че някой е разменил стъпалата ти с тези на Барби.

Но пък когато в четвъртък вечерта отивам у Джеф и Ерик, се чувствам доста уверена. Освен това се вълнувам, тъй като снощи вечерях купичка мюсли и спах до отворения прозорец, за да не вдишам прекалено много изпарения от боята. Гледам на това парти като на начин да отпразнувам факта, че Титан е напълно поправен и вече работи. Дори Тод ми благодари днес, макар че според мен доктор Вагнер го е накарал.

Бележка на вратата казва на гостите да влязат и едва съм направила и крачка в преддверието, когато зяпвам — тук е разкошно, всяка подробност е съвършена. Под краката ми има излъскани дървени подове и голям, кръгъл килим, който успява едновременно да изглежда модерен и да се впише в старинното излъчване на къщата. Стълбището от лявата ми страна е изящно и поразително, с декоративни елементи, които изглеждат изработени на ръка. Пред мен има огромно огледало, заобиколено от ламперия, със също толкова богата украса и закачалки от двете страни; под него старинен пътнически сандък е превърнат в пейка. Потискам порива да извадя телефона си и да направя няколко снимки, така че да не го забравя по-късно, когато се опитвам да измисля как да направя моята къща да изглежда добре.

Вероятно е грубо от моя страна, но в началото дори не забелязвам хората в стаята; вниманието ми е прекалено погълнато от камината, от вграденото осветление, от корнизите на стените. В сравнение с всичко това моята къща не заслужава повече от двойка по скалата на Зоуи.

— Кит! — избумтява глас и той не принадлежи нито на Джеф, нито на Ерик, а на… Хенри Тъкър?

Седи в едно голямо кресло близо до камината, с чиния с храна, закрепена върху едното коляно, и ми маха със здравата си ръка. Първата ми мисъл е за Бен — и той ли е тук? Знаел ли е, че ще дойда? Обхождам стаята с бърз поглед, ала не го забелязвам никъде, макар че не си представям как Хенри би могъл да дойде сам. Въпреки това изпитвам странно облекчение да го видя; макар да знам, че Джеф и Ерик, където и да са в момента, ще бъдат страхотни, гостоприемни домакини, приятно е да се почувствам част от тези хора.

Проправям си път между гостите, усмихвайки се учтиво, докато се разминаваме, и стигам до Хенри. Навеждам се лекичко, за да стисна ръката му.

— Радвам се да те видя отново. — Усмихвам му се широко, докато оглеждам тоалета му: носи избеляла карирана риза, пъхната в — хей, я чакай малко — работен панталон; единият му крак все така е в голям черен ботуш. — Късметлия си. Казаха ми, че не мога да нося такъв панталон.

— Сексизъм! — възкликва Хенри, а очите му греят от смях. — Не, Джеф и Ерик са добри хора. Но вероятно е прекалено да поискам сина ми да ме преоблече два пъти в един и същи ден, така че според мен днес са решили от тях да мине.

— О! — Усещам как лицето ми пламва. — Той тук ли е?

— В задния двор — обяснява Хенри, докато поднася един крокет от омар към устата си. Поглеждам през прозореца на трапезарията, за да видя дали ще зърна Бен през задния прозорец, но не го забелязвам никъде. — Ние осигурихме материала за вътрешния двор, който си правят, и Бен отиде да види докъде са стигнали. Сам бих го направил, но познай кой си изразходи почти всички минути за стоене прав за деня? — Прави пауза, след което забива палец в гърдите си. — Ей този тип.

— Кофти — казвам. — Как е храната?

Хенри се оглежда скришно наоколо и понижава глас:

— Честно казано, в тези крокети с омар сякаш има кал. Според Ерик е просто олиото от гъби, което слага отгоре. Освен това поисках бира, а той ми даде това. — При тези думи той вдига светлозелената бутилка, която е поставил между крака си и облегалката на креслото. — Твърди, че било бира, обаче има вкус на лимон.

Не мога да не се засмея на откровеността му.

— Явно е от онези партита.

— За първи път идвам — обяснява Хенри. — Само че познавам Джеф от малък, а през последните пет години той купи толкова много неща от мен, та си казах, че е време да дойда да видя резултатите.

— Изглежда прекрасно. Ще ми се да можеше да ми покажеш абсолютно всичко, дошло от твоя склад.

Усмивката му толкова много прилича на тази на Бен, че аз се изпъвам… само за да вдигна глава и да срещна очите на самия Бен. Не ми убягва как за частица от секундата погледът му се плъзва надолу, проследява линията на устата ми, раменете, гърдите ми. Против волята си усещам искрица удоволствие от вниманието му.

— Не знаех, че ще бъдеш тук — казва, сякаш се извинява, сякаш е смутен да се намери тук. — Заклевам се.

— Не… аз… ами, аз съм късна добавка към списъка с гостите. Аз също нямах представа, че ще дойдеш.

— Мили Боже, вие двамата — обажда се Хенри. — Някой от вас ще ми донесе ли още един от тези крокети с кал? — Вдига чинията си и Бен я поема, преди да успея да протегна ръка. — И донеси питие на дамата, като си там.

Двамата с Бен си разменяме усмивки, малко срамежливо. Хенри определено го бива да разчупи леда и когато Бен ми дава знак да мина пред него, аз го правя.

— Слушай — започвам, когато влизаме в трапезарията, където масата е отрупана с най-различни плата с храна, която изглежда професионално приготвена. Обръщам се и слагам ръка над лакътя му, само за миг. Ръкавите на синята му риза са навити и кожата му е топла, изопната върху мускулите отдолу. Исках просто да го накарам да спре за малко, казвам си; няма да взема да го докосвам просто ей така. Той свежда очи там, където бях сложил длан, а после отново ги вдига към мен. — Слушай — казвам отново, след като се вземам в ръце. — Съжалявам за по-рано, миналата седмица. Реагирах прекалено.

Тази трапчинка върху лявата му буза. Иска ми се да я близна.

— Не, не. Аз съжалявам. Имах гаден ден.

— Просто си вършеше работата.

Свивам рамене и трапчинката изчезва, усмивката му — заменена от нещо по-вяло, не така подканящо, ала все пак, строго погледнато, усмивка.

Обръщам се и се заемаме да напълним две чинии. Една за мен и една за Хенри, а Бен поспира до бюфета, разположен под един от задните прозорци, за да ми сипе питие. Мълчим, опитваме се да преценим другия, между нас се е появило някакво ново напрежение. Изпитвам благодарност, когато Джеф и Ерик се появяват откъм кухнята и ме поздравяват топло, и ето че ме откъсват от Бен, когото Джеф ме представя на стройна, ефектна блондинка от службата си, а Ерик ме повежда на кратка обиколка из къщата, спирайки често, за да ме запознае с гостите си, които до един изглеждат мили и интересни.

Само че ми е трудно да се съсредоточа върху каквото и да било, защото очите ми непрекъснато търсят Бен, който отиде да отнесе храната на Хенри, последван от блондинката. Като че ли остава в същото положение, облегнат на камината, през целия час, откакто съм тук. Почти съм сигурна, че в един момент се съгласявам да участвам в някаква съседска комисия, но почти не забелязвам. Защото работата е… мисля, че и той ме търси с поглед; очите ни се срещат повече от веднъж и винаги аз първа извръщам глава.

Въпреки разсейването това е истински успех за мен — срещнах се с цял куп хора. Само че интровертът в мен започва да роптае или пък са просто краката ми в тези обувки. Така или иначе, връщам се при Джеф и Ерик, за да им благодаря и да ги поздравя, преди отново да отида при Бен и Хенри. Блондинката се усмихва любезно, когато се приближавам, и преди да успея да кажа нещо, Бен се обажда.

— Дженифър, това е Екатерина Авърин, тя е учен от университета. Кит, Дженифър е счетоводителка в „Уотърфийлдс“.

— Здравей. — Аз се ръкувам с нея. — Всъщност съм само лабораторен техник. Бен пресилва нещата.

— Ни най-малко.

Очите му са приковани в мен, гласът му е сериозен. Дженифър мести поглед между нас двамата и като че ли долавя нещо, защото учтиво се оттегля от малката ни групичка. Цялата вечер ми се струва странна, смущаваща. В този момент дори не ме е грижа дали Бен иска отново да говори за „Бомон“; просто ми се ще нещата да си останат такива, каквито бяха преди.

— Закачи ли онзи полилей? — пита Хенри и аз откъсвам очи от тези на Бен.

Споменах ли, че харесвам блузката, която Зоуи ми избра? Защото точно в този момент имам чувството, че тя попива всяка капка нервна пот, събираща се между гърдите ми.

— Ами… за съжаление, не. Имах доста натоварена седмица. Но ще го направя, обещавам. И ще изпратя снимка.

— Защо не помолиш този глупчо да го окачи? Може и да не го бива особено в разговорите, когато става дума за теб, но може да свърши работата за по-малко от час.

— Татко! — Бен клати смутено глава, с онази шеговита примиреност, която виждам всеки път, когато съм с тях и която очевидно е част от отношенията им.

— О, не искам да ви притеснявам повече.

— Изобщо не ни притесняваш — уверява ме Бен.

Хенри изсумтява и се навежда напред в стола си и Бен в миг грабва бастуна с четири крачета, подпрян пред камината. Хипнотизиращо е да гледам как Бен се навежда и предлага ръка на баща си, за да се улови за нея, напрягайки тялото си под тежестта му. Когато Хенри се изправя, стиснал бастуна със здравата си ръка, Бен остава до него, сложил шепа под лакътя му, но без да го докосва. Просто стои до него, бдителен, внимателен, готов. Сърцето ми се свива да видя начина, по който го прави, така чувствителен към нуждите на Хенри. Излизам заедно с тях и всички мълчим, докато Бен помага на Хенри да слезе по стъпалата към пътеката. Дишането на Хенри става по-тежко от усилието.

— Да му се не види — казва, когато стигаме до тротоара. — Ама че трудно! Не си струваше крокетите от кал и лимоновата бира.

— Нали ти казах — заявява Бен, докато му отваря вратата на колата.

Вече нямат нужда от мен, но ми се струва някак странно просто да си тръгна. Не искам Хенри да си помисли, че бързам да се махна, нито пък да се почувства, сякаш бавното му придвижване е някакво зрелище за мен.

И не искам да се разделя с Бен.

Телефонът ми се обажда в малката чантичка, която нося — мислех, че съм го сложила на беззвучен режим, но поне не се раззвъня по време на партито. Използвам тази възможност, за да извърна поглед, докато Бен помага на баща си да се настани в колата и закопчава предпазния му колан.

— О! — възкликвам, виждайки името върху екрана; гласът ми е висок и развълнуван. — Брат ми е!

Бен ме поглежда през рамо и крайчетата на устните му подскачат лекичко, а онази мъничка трапчинка отново се появява на бузата му.

— Трябва да вдигна — казвам, докато плъзвам палец по екрана. — Той невинаги има покритие.

— Няма проблем — отвръща Бен и затваря вратата на Хенри.

Аз вдигам и казвам едно бързо здравей на Алекс, преди да го помоля да изчака за миг, отпускайки телефона до тялото си. Дори не мисля, просто казвам.

— Бен, наистина ще ти бъда задължена, ако ми помогнеш с полилея някой ден. Ако все още искаш да го направиш.

Пълна трапчинка. Вече знам какво означава, когато в книгите пишат за това да се изгубиш в някого. Бих искала да се изгубя в тази трапчинка.

— Все още искам.

— Окей тогава. Обади ми се утре?

— Ще ти се обадя утре.

Махвам на Хенри и допирам телефона до ухото си. Алекс се обажда, най-сетне! Изведнъж всичко ми се струва толкова хубаво… е, почти всичко. Закрепям телефона между рамото и ухото си, събувам тези наистина безумни обувки и ето че пресичам улицата на пръсти, с гласа на Алекс в ухото ми и тихия смях на Бен зад гърба ми.