Катрин Тейлър
Завръщането (20)

19.

— Бен замина ли вече?

Айви седна до Кейт на голямата кухненска маса. По лицето й се четеше изумление и Кейт наново едва преглътна сълзите си.

— Преди час и нещо — потвърди и се запита дали Айви не го е засякла на магистралата. Сигурно се бяха разминали — тя, идваща от Лондон на път за Дарингам Хол, той в бентлито, шофирано от Къркби, в обратна посока. При това Айви, чула за плановете му, бе дошла специално, за да посредничи между него и семейството си. Само че закъсня. Бен беше стегнал багажа си едва ли не на пожар и бе последвал Питър и Тили.

— Значи се отказва? — попита Айви.

Кейт кимна измъчено, все още шокирана от мълниеносния развой на събитията.

— А сега? — Айви се облегна на стола си. — Какво ще се случи с Дарингам Хол?

Кейт сви рамене.

— Бен каза на сър Рупърт, че имал оферта за имението и мислел да я приеме. Но изчаквал, за да даде на семейство Камдън възможност да потърси друго решение. Искал да запазят Дарингам Хол.

Айви изсумтя.

— И как да стане това? Та ние нямаме пари да изкупим имението обратно от Бен. Нали?

— Не — потвърди уморено Кейт. — Но може би все пак ще се намери някакъв изход.

Само дето не й идваше на ума какъв, понеже главата й бе като изпразнена. Не беше в състояние да мисли за друго, освен за това, че Бен вече го нямаше. И за пръв път си даде сметка, че замъкът, който винаги бе означавал толкова много за нея, всъщност не беше важен, ако в него липсваха близките до сърцето й хора. Всичко около нея се рушеше и тя вече не намираше опора. Без Бен нищо нямаше смисъл. Какво търсеше тук, след като него вече го нямаше?

— Може пък да се върне — каза Айви в опит да й вдъхне надежда. — Тръгнал е много набързо, не е изключено да размисли.

Кейт си припомни изражението му на раздяла и тъжно поклати глава.

— Не ми се вярва — промълви.

— Не плачи, Кейти. Нещата със сигурност ще се наредят.

Айви сложи ръка върху лакътя й и видяла загрижения поглед на приятелката си, Кейт усети, че в очите й пак нахлуват сълзи. Прииска й се да се отпусне и да подири утеха в прегръдките на Айви, но в същия момент в кухнята влетя Оливия.

— Вярно ли е, че Къркби кара Бен на летището? — попита тя.

Гласът й обаче не прозвуча триумфално, както очакваше Кейт, а по-скоро панически. Щом Кейт кимна, Оливия се свлече видимо покрусена на един стол.

— Но… О, не! Преди това исках да… — И млъкна.

— Какво? — попита Айви.

— А, нищо — отвърна уклончиво Оливия. — Аз… просто се учудих, че изведнъж толкова се разбърза.

Кейт преглътна заради буцата, която бе заседнала в гърлото й. Да, все още не беше сигурна как да изтълкува спешното му заминаване. От една страна, то подхождаше на характера му. Решеше ли нещо, не протакаше, а действаше. Този път обаче тръгването му й се стори твърде припряно. Дори Тили и Питър, които бяха заминали малко преди Бен, останаха изненадани от промяната на плановете му. Приличаше на бягство, а може би и си беше такова. Кейт усети как сърцето й за пореден път се сви. Нервно сведе глава и се вторачи в плота на масата, за да се овладее. Когато погледна нагоре, видя влизащата в кухнята Клер.

— Айви! Вече си пристигнала! — поздрави тя дъщеря си и погали утешително Кейт по ръката, явно забелязала колко зле се чувства.

— Какво ще кажете за чаша чай? Мисля, че ще ни се отрази добре.

— Къде е татко? — попита Айви.

— Обсъжда нещо с дядо ти и Тимъти — докладва Клер, докато запарваше чая. — Умуват как да постъпим. Но според Джеймс положението не е никак розово.

— Бен от кого е получил оферта? — поинтересува се Айви.

— Не пожела да ми каже — отговори сър Рупърт, който в същия момент влезе в кухнята заедно с Джеймс и Тимъти. Старецът се отпусна тежко на един от столовете. — Опасявам се обаче, че е Луис Бартън.

— Бартън? — изпищя шокирана Айви и плъзна поглед по присъстващите. — Не, Бен не може да продаде Дарингам Хол на този тип!

— Както личи, не го и иска. Затова ни дава време да намерим друго решение — отвърна сър Рупърт, но гласът му прозвуча унило.

Потърси погледа на Кейт и тя с върховно усилие издържа да не се разплаче заради мъката в очите му. Знаеше, че през последните два дни старият баронет бе направил всичко възможно, за да задържи Бен. Дойде и при нея и я помоли още веднъж да поговори с внука му, но Кейт отказа. Решението беше на Бен и тя не желаеше да му влияе. Нямаше право, във всеки случай вече не, така че с нищо не можеше да възпре заплахата, надвиснала над Дарингам Хол.

И Тимъти, който също седна на масата, май се радваше на заминаването на Бен далеч по-малко от очакваното. Според Кейт изглеждаше по-скоро сърдит, а Джеймс — унил и потиснат.

— Е, измислихте ли някакво решение? — попита Клер, докато наливаше заврялата вода в чайника. — Какво бихме могли да направим?

Тримата мъже останаха безмълвни в продължение на дълъг миг, тъй като отговорът явно не беше лесен.

— Банката категорично няма да ни отпусне повече пари — обади се накрая Тимъти. — Така че ще се наложи да потърсим частни кредитори.

Погледна Оливия, но тя вдигна ръце, понеже се досети кой въпрос се крие зад погледа му.

— Цялото ми наследство вече е вложено в Дарингам Хол — каза. — А брат ми още преди години обясни на Ралф, че не може да ни подпомогне финансово.

— Тогава си напрегни мозъка кого да попитаме. — Мисълта по принуда да врънкат за пари познати и приятели очевидно му беше противна, но се държеше войнствено.

— Ако имаме късмет, парите ще ни стигнат за междинно финансиране. Ще можем да изплатим една част на Бен и да продължим санирането, а щом Дарингам Хол се стабилизира и започне да получава приходи, той ще си получи и остатъка.

Предложението му не предизвика буря от възторг, Кейт прочете по лицата единствено объркване и безпомощност.

— А дали изобщо ще се справим без Бен? — наруши настъпилата тишина Оливия и когато всички се вторачиха в нея, сви рамене. — Не че нещо, но как ще се стабилизира Дарингам Хол, след като той спря да организира всичко? Без него имението никога няма да стъпи на краката си.

— Длъжни сме да приемем решението му — обади се сър Рупърт. — Бен направи невероятно много за нас. Трябва да сме благодарни, а не да се оплакваме.

Тимъти изцъка недоволно с език.

— Само че благодарността няма да разреши проблема ни — подметна той, а Кейт така се отврати от съзнанието му за непогрешимост, че изригна.

— Но малка доза благодарност може би щеше да предотврати проблема! — сряза го тя, защото имаше нужда от отдушник на насъбралата се в душата й болка. — Досега не си показал и капка благодарност за стореното от Бен, а непрекъснато намираше в какво да го упрекнеш. Все знаеше по-добре и не беше доволен от нито една негова идея. Та ти изобщо не искаше той да успее. Както и ти! — И погледна Оливия. — Воювахте с него, вместо да го подкрепите. Той се опита да помогне, пое огромни рискове заради имението и вас. И вместо да проявите признателност, вие постоянно го нападахте. Всъщност цяло чудо е, че не си тръгна още по-рано!

Думите й имаха ефект, защото Тимъти я изгледа стъписано, а Оливия отведнъж придоби виновно изражение. Ала това не донесе удовлетворение на Кейт. Нищо не бе в състояние да я утеши и тя внезапно усети, че не издържа повече тук. Да, Оливия действително имаше право за онова, което й беше наговорила при скандала им във фоайето. След като Бен си беше тръгнал, нямаше причина Кейт да остане в Дарингам Хол.

— И аз си тръгвам — каза тя. — Само да си събера набързо багажа.

— Кейт! — извика Клер подире й, но Кейт вече беше скочила от мястото си и изтичала от кухнята. Болката в гърдите, която я измъчваше след скарването с Бен, продължаваше да я разяжда безмилостно, да я разделя от семейството. Камдънови не приеха с леко сърце заминаването му, но щяха да го превъзмогнат. За разлика от тях то отвори в нейния живот огромна рана, която едва сега започна да кърви.

Ослепяла от сълзи, Кейт се втурна нагоре по стълбите, нахлу в спалнята — и се закова на място, щом видя празното нощно шкафче на Бен. Липсваше лаптопът, на който неизменно работеше в леглото, липсваха и книгите му, а на обичайното място в гардероба не висеше нито една негова риза. Макар вещите му да не бяха много, Кейт усещаше липсата им. Безпомощно седна на леглото и впери очи в пространството пред себе си.

С Бен кажи-речи не се бяха виждали, след като се скараха. Само веднъж дойде при нея, но не — както се надяваше — да я увери, че не желае да скъсат. Не, просто й съобщи, недействително заминава. Изрече го почти безизразно, все едно се радваше, че приключва нещо, което явно само го обременяваше. През това време нощува не при нея в спалнята, а в една от стаите за гости, така че Кейт още тогава почувства осезаемо предстоящата раздяла.

Съжалявам. С тези думи се сбогува преди малко с нея. Без прегръдка и без дори да се ръкува с нея. Кейт затвори очи и сълзите потекоха, запариха по бузите й. По-добре е така, повтори си за стохиляден път. Нямаше смисъл да поддържа връзка, щом като двамата не бяха готови да й се отдадат напълно. Всъщност сърцето й изобщо не се интересуваше от логиката, то чисто и просто страдаше по Бен и копнееше да си го върне. А беше минал едва час, откакто го нямаше…

— Кейти? — Гласът на Айви я стресна. Приятелката й седна до нея на леглото. — Не си тръгвай — каза Айви и я погледна почти умолително. — Много искаме да останеш.

Кейт поклати глава. Знаеше, че Айви е искрена и със сигурност говори и от името на майка си. За Клер Кейт открай време бе нещо повече от приятелка на дъщерите й, ето защо предложението не бе просто любезен начин да я утешат. Въпреки това беше изключено да остане.

— Не мога, Айви — промълви тъжно тя и се огледа наоколо в стаята. — Няма да издържа.

— И къде ще идеш?

Кейт се беше запитала същото, но отговорът май беше съвсем прост.

— На първо време ще се върна в бунгалото. Д-р Сандхърст положително няма да има нищо против.

Старият ветеринарен лекар, който бе собственик на къщата, не беше намерил наемател след напускането на Кейт и със сигурност щеше да се зарадва, ако тя се нанесеше отново там, още повече че голяма част от вещите й и бездруго бяха останали в бунгалото. Пак щеше да живее непосредствено до кабинета и да потъне в работа, за да забрави за всичко.

— Ех, Кейт! — каза Айви и обви ръце около врата на Кейт. — Толкова ми се искаше нещата между вас да потръгнат.

И на мен, помисли си отчаяно Кейт, склони глава върху рамото на Айви и даде воля на сълзите си.

* * *

— Пристигнахме — съобщи Къркби, когато спря автомобила на краткосрочния паркинг директно пред терминала за заминаващи пътници. Бяха първите му думи, откакто бяха потеглили, и Бен срещна очите на иконома в огледалото за обратно виждане. — Да сваля ли багажа ви?

Странен въпрос — та нали бяха дошли, понеже Бен заминаваше? Той обаче разбра накъде биеше икономът. Малко след смъртта на Ралф беше дошъл на летището с Къркби, но в последния момент се върна. Този път обаче нямаше да постъпи така.

— Да, моля — потвърди, а Къркби кимна и слезе с невъзмутимо лице. Както винаги.

И все пак, след като Бен взе багажа си, икономът за миг загуби власт над перфектно овладяната си мимика и на лицето му се изписа съжаление.

— Желая ви приятно пътуване, сър — каза леко сковано Къркби.

Бен му подаде импулсивно ръка и той я пое след кратко колебание. За миг погледите им се кръстосаха и Бен усети странно присвиване в стомаха, осъзнал, че може би се разделят завинаги.

— Благодаря — рече сподавено.

Сетне пусна рязко ръката на Къркби, взе чантата и куфара си и тръгна към входа.

— Сър?

Гласът на Къркби го спря. Обърна се още веднъж и погледна към високия едър мъж, застанал до елегантния ретро автомобил.

— С удоволствие ще ви посрещна, когато се върнете, сър.

Бен не знаеше какво да отговори, но и икономът явно не очакваше реакция, защото просто му кимна и се качи в колата.

Бен остана като вкаменен и изпрати с поглед бентлито, което се включи в автомобилния поток и не след дълго изчезна от очите му. После се обърна, влезе в залата и се насочи право към гишето на авиокомпанията.

Решението му беше правилно, макар в момента да имаше чувството, че е абсолютно погрешно. Беше положил огромни усилия, но те се оказаха недостатъчни. Затова и постъпката му беше логична. Защо да остава, след като беше наясно, че няма смисъл? По-добре беше да си тръгне и да се върне в света, в който плуваше в свои води и можеше да играе по своите правила. А веднъж пристигнал отново в Ню Йорк, навярно нямаше и да страда толкова. Щом нещата с Дарингам Хол приключеха, можеше да започне отначало. Така или иначе щеше да се намери някакво решение и тогава можеше да остави всичко тук зад гърба си и да го забрави.

Спомни си лицето на Кейт, отчаянието в очите й, когато се сбогува с нея.

Да забрави, подсети се. Чисто и просто трябваше да забрави. И в Ню Йорк със сигурност щеше да успее.