Катрин Тейлър
Завръщането (10)

9.

Дейвид караше бавно кабриолета си по огряната от вечерното слънце Рослин Хил в Хампстед и се озърташе за търсения номер. Фактът, че Дрейк Съливан живее в този китен, по-скоро солиден лондонски квартал, го изненада и го накара да се запита какво ли говори това за мъжа, който го беше създал. Но в края на краищата нали беше тук, за да намери отговорите.

Ето я, рече си, щом откри къщата. Беше малко встрани от улицата, зад висока ограда от ковано желязо с цизелирани^[1], обаче напълно способни да предпазят от неканени гости шипове. И изобщо къщата изглеждаше по-внушителна от другите вили, разположени от двете страни на широката поддържана улица. Голяма плачеща върба в предната градина закриваше допълнително част от фасадата.

Градинската порта зееше, точно както го бе предупредил Дрейк Съливан, и в мига, в който влезе в имота, се отвори и вратата на къщата. Но го посрещна не лично Дрейк Съливан, а Карл, когото Дейвид познаваше от посещението си в игралната зала на Дрейк в Сохо. Високият блондин явно отговаряше за безопасността както на залата, така и на шефа си.

— Добър вечер, господин Камдън.

Карл го поздрави без усмивка, но почтително — за разлика от последния път — и го покани във фоайето.

Още една изненада, помисли си Дейвид и се огледа наоколо. Беше очаквал добре реставриран класически интериор в унисон с фасадата, а това помещение със същия успех би могло да се намира и в ултрамодерна нова сграда. Ако на тавана някога бе имало щукатура^[2], то тя беше свалена, както и всичко останало, което човек би свързал с определена епоха — създаваше се впечатление, че от старата къща са били запазени само външните стени и сградата е била нацяло префасонирана. Фоайето беше просторно, стените — искрящо бели, фон, на който още по-ефектно изпъкваха висящите в помещението абстрактни платна. Тъмният дъбов паркет създаваше поразителен контраст с белия цвят, а перилата на стълбището, чиито стъпала бяха изработени от същото дърво, бяха от опънати стоманени въжета. Очевидно Дрейк Съливан бе по-скоро любител на модерния интериор и не ценеше много-много старинните вещи. В което според Дейвид имаше някаква ирония, като се имаше предвид средата, в която бе отрасъл родният му син.

— Господин Съливан ви очаква в салона — обяви Карл и тръгна напред, прекоси фоайето, стигайки до помещение с минималистично, но явно скъпо обзавеждане и огромен френски прозорец. Зад него се откриваше гледка към японска градина, чиято подредена, семпла естетика бе отражение на интериора на къщата. Високият зид, обрамчващ имота, обаче придаваше на салона неприветлив вид и Дейвид не се изненада, когато зърна на стената на терасата охранителна камера. Явно в този дом личното пространство и сигурността бяха на почит.

— Дейвид! Радвам се да те видя!

Дрейк Съливан се надигна от обемистия дизайнерски диван в оранжево и Дейвид отново се стъписа от приликата помежду им. В техния случай не се налагаше ДНК тест, веднага се виждаше, че са роднини. Имаха същото телосложение, същата черна коса, същите зелени очи, а и в чертите им се забелязваше фрапиращо сходство. Но дали имаха и друго общо? Доколкото можеше да прецени в момента, вкусът им поне за вътрешно обзавеждане изобщо не съвпадаше.

— И аз се радвам… Дрейк?

След като баща му се обърна към него по име, Дейвид предположи, че и той може да постъпи така. Оказа се прав, понеже Дрейк кимна и посочи дивана.

— Сядай.

Дейвид прие поканата и се загледа в баща си, докато Карл, който май действително беше момче за всичко, им сервира напитки.

При първата им среща Дрейк носеше костюм, но сега в дома си бе в лежерно облекло: джинси и карирана риза. А и вече не изглеждаше толкова недостъпен и резервиран както преди време в игралната зала, когато кажи-речи нареди на Карл да го изхвърли на улицата.

— Наистина ли не искаш нищо друго? — запита с леко недоверие и хвърли поглед на минералната вода, за която бе помолил Дейвид. Той самият бе избрал джин тоник, а Дейвид се запита дали няма да му трябва нещо по-силно, за да изтърпи предстоящия разговор, но после си каза, че със сигурност ще е по-добре да разсъждава трезво.

— С кола съм — отвърна и отпи глътка от чашата си. Нямаше идея как да започне. За какво да говори с баща, когото не познаваше? Неуверено плъзна поглед по помещението. — Отдавна ли живееш тук?

Дрейк се облегна назад.

— Наесен ще станат пет години. Първоначално купих къщата като инвестиция. Тези съборетини поначало не са по вкуса ми, но в Лондон не се намира нищо друго. Така че преобразих къщата по мой вкус и сега тук ми харесва.

Дейвид изчисли наум сумите за покупката и основното преустройство на подобен недвижим имот. Дрейк Съливан не беше беден, това поне беше ясно. Нищо чудно, че при първата им среща беше предположил, че Дейвид е хвърлил око на парите му. Междувременно недоверието му като че ли се беше уталожило. Ето защо Дейвид първо зададе въпроса, който го занимаваше от известно време насам:

— В къщата живее ли и друг?

Не му беше в стила да действа толкова директно, но чисто и просто трябваше да знае.

Дрейк очевидно не му се разсърди.

— Искаш да кажеш дали имам семейство ли? Не. Последната ми приятелка се изнесе преди три месеца и засега нямам намерение да я заместя с друга. Твърде изморително и твърде скъпо.

Засмя се и Дейвид леко се стресна. Думи на обръгнал човек. Или лишен от илюзии. В зависимост от гледната точка. Във всеки случай подхождаха на облика му на коравосърдечен бизнесмен.

— В такъв случай… никога не си се женил?

Дрейк поклати глава.

— Не. Свободен и необвързан: това е моят принцип.

— Аха — отбеляза Дейвид.

Дрейк повдигна вежди.

— Прозвуча като разочарование.

— Не — увери го припряно Дейвид, след това обаче реши да бъде откровен. — Не зная. Някак си ми допада мисълта да имам полубрат или полусестра.

— За съжаление не мога да ти помогна. — Дрейк вдигна чашата си и отпи от джин тоника. После попита: — Всъщност майка ти как реагира на това, че се срещаш с мен?

Дейвид сви рамене.

— Тя не знае — призна си.

Тази информация сякаш изненада Дрейк.

— Дали би имала нещо против?

— Навярно да.

По-възрастният мъж повдигна ъгълчето на устата си.

— Мда, явно не си спомня с добри чувства за мен.

Дали го каза иронично, или беше оскърбен? Дейвид още не познаваше достатъчно добре Дрейк, за да прецени, но се почувства задължен да защити майка си.

— Не съм споделил с нея, защото в момента й е много тежко. Откакто баща ми почина, тя… — И млъкна, защото осъзна на кого е казал това изречение.

Но то е вярно, помисли си и се опита да се пребори с новата вълна от скръб, която го заля при мисълта за Ралф. Седналият срещу него мъж го беше създал, ала истинският му баща бе починал преди половин година. Дейвид преглътна мъчително.

— Във всеки случай оттогава не е добре и не исках да я натоварвам допълнително — завърши изречението си.

Това не отговаряше изцяло на истината. Не беше казал на Оливия, понеже тя навярно пак щеше да се разтревожи безпричинно и да го упрекне, че предава паметта на Ралф. А пък Дейвид беше сигурен, че именно Ралф би го разбрал.

Дрейк помълча миг-два.

— Имаш ли по-нова нейна снимка? Искам да кажа, на майка ти. — Когато Дейвид го изгледа с изненада, добави, свивайки рамене: — От доста време не съм я виждал.

Дейвид се подвоуми, но извади смартфона и кликна върху галерията. След кратко търсене намери снимка отпреди няколко седмици, която показваше Оливия на празненството за рождения ден на Анна. Изглеждаше много сериозна и се усмихваше сдържано, но това бе последната снимка, която й бе направил. Дрейк дълго я съзерцава, преди да върне телефона на Дейвид.

— Оливия Брунсуик. — В ъгълчето на устата му заигра усмивка. — Да, спомням си. Тогава чисто и просто ме заряза. Най-неочаквано, без обяснение и без да ми даде шанс да поговоря с нея. — И леко изсумтя. — Да го кажем така: от майка ти винаги можеха да се очакват изненади.

Дейвид не отвърна на усмивката му.

— А ти би ли искал да ти даде този шанс?

Дрейк остави напитката си върху стъклената холна маса и се изправи. Замислено се приближи до големия прозорец.

— Не — отговори. — Често казано, много се зарадвах, че прекрати връзката ни. Иначе сигурно аз бих го направил. Не ме разбирай погрешно, харесвах майка ти. Но в края на краищата всичко беше просто неангажиращ флирт, и двамата го знаехме. — Дрейк си пое дълбоко дъх. — Пък и дете? Тогава сто на сто не бих знаел как да се държа с него.

Поне е честен, помисли си Дейвид.

— А сега?

Дрейк отново се обърна към него.

— И сега е така — призна си. — За мен това е абсолютна тера инкогнита. Но според мен и ти се чувстваш по същия начин, нали?

След като Дейвид не отговори, Дрейк въздъхна и пак погледна през прозореца.

— Когато дойде в офиса ми, твърдейки, че си мой син, първо го взех за лоша шега. Обаче начинът, по който разговаря с мен, и тази прилика… — Погледна Дейвид и сви рамене. — Някак си почти веднага усетих, че казваш истината. Въпросът е как ще живеем с нея.

Дейвид отвърна на погледа му и уплашено се запита дали не е разбрал погрешно поканата за разговор. Дали Дрейк не възнамеряваше чисто и просто да сложи край на взаимоотношенията им?

— Не искам пари от теб — изясни още веднъж позицията си. — Още тогава ти казах.

Дрейк кимна.

— Зная. Но щом си ми син, значи си и мой наследник. И докато още не си кипнал: харесва ми мисълта да ти отстъпя фирмата на по-късен етап, вместо да я продам.

Дейвид, който тъкмо се канеше да възнегодува, зяпна от изненада.

— Да я отстъпиш? На мен? — изрече смаян. — Но… ти изобщо не ме познаваш.

— Не е проблем да променим това положение. — Дрейк се върна на дивана, седна до Дейвид и го погледна настойчиво. — Щом завършиш следването, може да започнеш при мен. Отначало ще бъдеш обикновен служител — е, то се знае, с някои привилегии. Ще ти покажа всичко, пък ако се спогодим и усвоиш работата, един ден ще ми станеш съдружник, а по-късно и приемник.

Смаян донемайкъде, Дейвид се вторачи в Дрейк. Беше дошъл, за да го опознае по-отблизо и да научи малко повече за своя родител. Естествено, че изпитваше тайно желание баща му да прояви поне известен интерес към него, дори само защото първата им среща бе толкова неприятна. Но за подобно предложение не си беше и мечтал.

— Не зная — каза. — Ами ако не се получи? В края на краищата току-що ми заяви, че предпочиташ да си необвързан. Може би все още не знаеш как да се държиш с деца.

— Единственият начин да си го изясним е да пробваме — отвърна Дрейк. — Дейвид, харесвам те. Маниерът, с който просто се появи в залата и накара Карл да те пусне при мен… — И поклати глава с усмивка. — Малцина успяват, и това силно ме впечатли. Положително ще се разбираме добре.

Дейвид все още се колебаеше, тъй като нещо в плана куцаше.

— Само че аз по всяка вероятност няма да изкарам докрай следването си — каза и чак като завърши изречението, си даде сметка, че го е решил отдавна. Просто не бе събрал сили да го признае пред себе си.

Дрейк се усмихна.

— Още по-добре. Тогава започваш веднага. И аз съм самоук, за мен е важен човекът, не висшето образование. Трябва ти опит, а при мен ще го придобиеш по-лесно, отколкото в който и да е университет по света.

Леле, помисли си Дейвид, никой не може да упрекне Дрейк Съливан, че протака. Очевидно предпочиташе да реализира бързо решенията си, а това пасваше на впечатлението за безкомпромисност, което създаваше. Навярно по тази причина жънеше и такива успехи с веригата от игрални зали. Което пък улесняваше избора на Дейвид.

Защо да отказва такова предложение? То съдържаше възможност за ново начало и изход от ситуация, която повече или по-малко го задушаваше. И като капак дойде в най-подходящия момент.

— Щом така смяташ — отговори все още малко колебливо и отвърна на доволната усмивка, която се разля по лицето на Дрейк.

— Значи се договорихме! — зарадва се Дрейк и вдигна чашата си, чукна се с Дейвид. — Кога можеш да започнеш?

Дейвид преглътна.

— Трябва да уредя още някои неща. Може би по някое време другата седмица.

— Много добре — отбеляза Дрейк, а когато малко по-късно се сбогуваха на входната врата, потупа Дейвид приятелски по рамото. — Сигурен съм, че ще станем добър екип.

Дейвид кимна, въпреки че все още не беше съвсем сигурен, и замислено се запъти към колата си. Точно седна зад волана, когато мобилният му телефон иззвъня.

Беше Анна и той за миг-два се замисли дали да не откаже разговора, но в края на краищата сърце не му даде да го направи.

— Дейвид, трябва да се прибереш час по-скоро! — извика Анна с треперещ глас и продължи разтревожено, без да изчака реакцията му. — Кафето гори. И част от конюшнята!

— Какво? — Дейвид изтръпна от страх. — Има ли пострадали?

— Нямам представа. Още дори не съм стигнала. С дядо бяхме при баба във Фейкънхам. Мама току-що ни позвъни. Помоли ме да ти кажа. — В гласа й прозвуча настойчивост. — Ще дойдеш колкото се може по-бързо, нали?

— Ще се опитам. — Дейвид преглътна. — Само че съм в Лондон.

— Какво? — запита невярващо Анна. — Нали каза, че заминаваш за Кеймбридж.

— Промених си плановете — отвърна уклончиво и се засрами, че и на нея не е казал истината. Обаче беше решил да изчака резултата от разговора с Дрейк. — Веднага тръгвам.

Дейвид потегли със свит стомах. Боеше се какво ще завари в Дарингам Хол и се притесняваше от току-що взетото решение.

Дали постъпи правилно, като прие веднага предложението на Дрейк? А ако уговорката останеше в сила, как щяха да реагират майка му и Анна?

Но каква е алтернативата, запита се, щом се включи в натоварения автомобилен поток и засега остави къщата на Дрейк зад себе си. При всички положения не можеше да продължава постарому. Лъжеше най-близките си хора и не съумяваше да се раздели с нещо, на което трябваше да обърне гръб, и то незабавно. Дали не беше знак от съдбата, че получаваше от баща си възможност да вземе нови решения за себе си и своя живот?

Човек трябва да се възползва от шансовете, които му предлага животът — не го ли беше заявил неотдавна на Анна?

А сега пък е мой ред, рече си и натисна педала на газта.