Катрин Тейлър
Завръщането (6)

5.

— Призрак ли? Посред бял ден? — Питър поклати развеселено глава. — Тия хора май са прекалили с филмите на ужасите, щом се стряскат толкова лесно.

— Само децата са предположили, че лейди Илайза е призрак — поясни Тили. — Но и за другите навярно е било доста зловеща гледка, поне ако е вярно каквото разправят. Винаги съм смятала, че лейди Илайза вдъхва страх, даже без чорлава коса и развяна нощница.

Тили се облегна на стола си, без да сваля поглед от малкия екран пред себе си.

— Въпреки че… всъщност в момента ми е жал за старата дама. Вече не знае какво прави. А на Камдънови със сигурност не им е много приятно, че от два дни цялото село няма друга тема за разговор. — И сви рамене. — Може би все пак трябва да гледаме положително на случилото се: ако се разчуе, че в Дарингам Хол бродят привидения, това несъмнено ще примами повече посетители, което пък би съвпаднало с намеренията на Бен.

— Хм.

Усмивката на Питър изчезна за пръв път, откакто преди четвърт час бяха започнали да си приказват по скайп, и Тили очакваше да чуе някаква пренебрежителна забележка относно плановете за саниране на Бен. Макар че бе минало много време, Питър все още се ядосваше, задето приятелят му бе поел управлението на замъка и имението, и обикновено не си премълчаваше. Днес обаче се отказа от спора, който водеха толкова често в последните месеци. И изобщо изглеждаше учудващо весел и спокоен.

— Нали се канеше да ми покажеш нещо — напомни му тя.

Бяха се отплеснали, понеже Тили му разказа за инцидента с лейди Илайза, но Питър се беше обадил точно с това намерение. Доста я изненада, защото днес бе едва събота, а обикновено си говореха по скайп в неделя, точно в осемнадесет часа английско време. Всяка неделя, вече месеци наред. За целта малко след връщането си в Ню Йорк дори специално й бе изпратил скъп таблет, който в момента бе върху стойка на кухненската й маса.

— А, да, вярно.

Питър се удари по челото и посегна към Тили. Поне така й се стори. В действителност свали уебкамерата от компютъра си и я занесе в отворената кухня на просторния, но както обикновено доста разхвърлян апартамент. Закрепи камерата на един от рафтовете, така че Тили да вижда както печката, така и него самия. Позната гледка за нея — почти винаги го правеше по време на неделните им телефонни разговори. И все пак имаше някаква разлика, понеже върху котлона се мъдреше голяма тенджера.

С горд възглас Питър вдигна капака и Тили видя, че тенджерата е пълна догоре с нещо, което приличаше на… яхния с месо.

— Сготвил си яхния? Съвсем сам? — Тили не можеше да повярва.

Питър кимна, засиял от удоволствие.

— Исках да те изненадам. И през ум не ти е минавало, че ще се справя, нали?

Напротив, рече си Тили. Всъщност по-скоро се учудваше, че му беше отнело толкова време да се научи — в края на краищата се упражняваше доста отдавна с него. Но щом вече можеше…

— Хей, въобще ли не се радваш? — запита Питър, явно очаквал друга реакция.

Тили се усмихна насила.

— А вкусна ли е? Или само изглежда добре?

— Разбира се, че е вкусна. — С възмутена физиономия той извади лъжица от чекмеджето и опита ястието си. — Е, може би не колкото твоята, но във всеки случай става за ядене — добави, а Тили усети как сърцето й се сви.

Толкова й се искаше да опита яхнията. Само че беше от другата страна на Атлантика, на хиляди километри от него. При Питър сега беше едва обед и слънцето огряваше стаята, докато при нея постепенно се свечеряваше. Денят й кажи-речи почти беше завършил, а неговият току-що започваше. Пък и когато си приказваха и дори се гледаха, той пак не бе при нея. Поне не както би желала…

— Ало, Земята вика Тили! Слушаш ли ме изобщо?

— Какво? — Чак сега се усети, че Питър е продължил да говори. — Извинявай.

Той поклати глава, но самодоволната усмивка не слизаше от лицето му.

— Месеци наред ми набиваше в главата как да сготвя тази яхния и когато най-накрая се научих, не го оценяваш по достойнство. Сега пък какво сбърках?

Тили сви рамене.

— Абсолютно нищо. Напротив, радвам се. Само че… — Поколеба се за миг-два, преди да добави: — В такъв случай приключихме. Нали?

Тази мисъл я стъписа повече, отколкото й се щеше да си признае. Въпреки че когато Питър сподели при първия им разговор по скайп желанието си да се научи да готви, бе страшно разочарована. И тя самата не беше сигурна защо, тъй като всъщност би трябвало да е наясно, че подаръкът му не е обяснение в любов, а е плод на прагматизъм. Целта на видеовръзката бе Тили да наблюдава готварските му опити и съответно да го напътства. Което и вършеше, понеже така поне поддържаха редовен контакт, а това означаваше много за нея. Неделните вечери с Питър бяха кулминацията на седмицата й и тя щеше да преживее тежко техния край. Дори много тежко…

— Приключихме ли? — Питър поклати глава, сякаш мисълта му се стори абсурдна. — Какво имаш предвид?

Тили сви рамене.

— Ами целта ти беше яхнията, нали?

И то доста далечна цел, защото се наложи Тили да започне уроците си от нулата. Готварските познания на Питър се ограничаваха върху яйца с бекон, а дори и тях прегаряше, ако не внимаваше. Така че бе започнала с елементарни неща и му беше показала как се приготвят палачинки. И паста. А щом овладя двете, продължиха да напредват бавно и стигнаха до стековете. И чак накрая се решиха да преминат към по-трудни ястия. Макар че според Тили в яхнията нямаше нищо сложно. Просто се изискваха няколко стъпки в правилната последователност. Но точно това за жалост често беше пряко силите на Дейвид. Всъщност вече не, защото сега очевидно се справяше.

Радостта от успеха му, изглежда, се беше изпарила, понеже в момента се взираше едва ли не безпомощно в тенджерата. После се обърна към камерата.

— Не може просто така да престанем — рече Питър, а в очите му се появи нещо, от което сърцето на Тили се разтуптя.

— Не може ли? И защо? — Тя се вторачи напрегнато в екрана, следейки всяко потрепване на лицевите му мускули.

— Ами защото… — Питър се поколеба, види се, търсеше верните думи. — … защото харесвам нашите уроци по готварство. Толкова те бива да обясняваш, Тили. Пък и със сигурност има и други неща, които можеш да ми покажеш.

Тили издиша въздуха, който бе задържала неволно в дробовете си, и не успя да преглътне разочарованието, нахлуло в душата й. Нима Питър не можеше да се изрази малко… по-емоционално?

Загледа се в него и внезапно се запита дали в живота му изобщо имаше място за жена. Питър Адамс не беше сваляч, даже напротив. Наглед беше ръбат и невъзпитан. Само че Тили го познаваше достатъчно добре, за да знае, че под грубата външност се крие обичливо сърце. Дори много обичливо. И тя копнееше да проникне по-дълбоко в него, но макар че се разбираха добре и по време на онлайн уроците нерядко повече приказваха, отколкото готвеха, Питър нито веднъж не даде вид, че иска нещо повече. Е, добре де, не точно нито веднъж — през последните два месеца няколко пъти й се обади и през седмицата от мобилния си телефон. Най-често във връзка с фирмата или с друг проблем, по който искаше съвет. Но дали това наистина бе знак, че търси по-близък контакт с нея, както й се щеше да го изтълкува? Или изобщо не я възприемаше като жена и виждаше в нейно лице единствено отдушник? Все пак беше пет години по-възрастна от него и може би не влизаше в сметката като негова евентуална партньорка…

— Тили? — обади се Питър, тъй като тя продължаваше да мълчи. — Можем, нали? Да продължим така?

— Да, естествено — отвърна тя и се зарадва, като чу, че телефонът й иззвъня и й даде възможност за кратко да изчезне от фокуса на камерата. — Ей сега се връщам.

Остави таблета върху кухненската маса и се премести в съседната стая, където на помощната масичка до дивана бе стационарният й телефон. Обикновено когато говореше с Питър, го оставяше да си звъни, а и сега й беше все едно кой я търси. Просто искаше да се махне от Питър и от болезненото съзнание, че му е просто „симпатична“.

— Ало? — изрече недотам ентусиазирано.

— Тили? О, слава Богу, че си там!

Беше Едгар Мур и прозвуча толкова разтревожено, че Тили смръщи чело.

— Но какво се е случило?

Едгар изохка.

— Става дума за Джаз. Сутринта се обадиха от полицията и ме помолиха да ида с нея в управлението на Кингс Лин. Касаело се за свидетелски показания относно автомобилна злополука. Когато съобщих на Джаз, тя направо превъртя и се заключи в стаята си. Отказва да излезе, а като я заплаших, че ще разбия вратата, се разкрещя, че тогава нямало да ми проговори. Никога не съм я виждал толкова превъзбудена. Как да постъпя, Тили?

Тили въздъхна наум. Не за пръв път шефът й я молеше за помощ, тъй като беше безсилен да се справи с дъщеря си. Но откакто преди два месеца се нанесе в стара селска къща съвсем близо до Салтърс Енд, обажданията му драматично зачестиха. Просто не можеше да излезе наглава с нерядко трудната Джаз и на Тили сърце не й даваше да го изостави.

— Ей сега идвам — каза на Едгар и го чу как въздъхна с облекчение.

— Окей. Благодаря ти, Тили. Не знам какво бих правил без теб.

— Добре, добре.

Тили затвори телефона и се върна с колеблива крачка в кухнята. Таблетът беше поставен така, че Питър не я виждаше, но явно я чу, защото извика:

— Тили? Тили, там ли си?

— Да.

Седна пак на мястото си и се загледа в образа му на екрана. Беше върнал камерата върху бюрото си и сега седеше пред компютъра.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — запита видимо загрижен.

Тя кимна.

— Беше Едгар. Има неприятности с Джаз и иска да се отбия у тях.

Питър свъси вежди.

— Сега ли?

— Да, сега — реагира тя малко по-рязко, отколкото всъщност й се искаше. — Освен ако имаш да ми кажеш още нещо.

— Не — отвърна Питър изненадано и донякъде безпомощно, явно недоумявайки защо изведнъж беше станала толкова резервирана. — Е, тогава… да поговорим утре?

Тили се замисли за миг, продължил сякаш половин вечност, но после каза:

— Да, разбира се. — В гласа й се долавяше нотка на примирение. — До утре.

Още веднъж се усмихна бегло, преди да прекъсне връзката и да изключи таблета. Но не стана веднага от мястото си, а поседя минута-две.

Изведнъж си пожела да не е толкова влюбена в Питър. Тогава би могла да му заяви, че не иска повече всичко това. Че има нужда от време за себе си в неделите, та да не мисли постоянно как ли би се чувствала в неговия апартамент. Често се виждаше как разтребва стаите и заедно с него готви в кухнята. Или как двамата разучават града, който, за разлика от Салтърс Енд, й се струваше невероятно вълнуващ. Дори тайно си купи пътеводител и четейки, си представяше как Питър й показва забележителностите, които досега бе виждала само на снимки. Дали обаче всичко това щеше да се сбъдне някога?

Тили се сети за тортата с числото 50 от захарна глазура, която Кейт и другите й подариха за рождения ден преди три месеца. Петдесетината беше като алармен сигнал. Времето чисто и просто минаваше твърде бързо и у нея неочаквано се породи непознато дотогава чувство — чувството, че пропуска нещо. Всъщност какво я задържаше в Салтърс Енд? Родителите й бяха покойници от години, а брат й, с когото не беше много близка, живееше със семейството си в Нотингамшир. Вярно, тук имаше добри приятели, на които държеше, и работа, която обичаше. Животът й не беше безсмислен, ала някак си течеше покрай нея. Годините като детегледачка у Камдънови и по-късно като кръчмарка в „Трите корони“ — Господи, та това не можеше да е всичко! Трябваше да я очаква още нещо. Не, не нещо, рече си, а някой. И ако имаше избор, това би бил Питър.

Уви, той явно не съзнаваше колко често бе в мислите й. Изглежда, дори и не подозираше, но това не променяше чувствата й към него. Ето защо утре вечер точно в шест часа щеше пак да се залости пред таблета в кухнята и да чака обаждането му.

С дълбока въздишка стана, отиде в коридора да вземе якето си и тръгна за къщата на Едгар.

* * *

Питър се взираше в тъмното прозорче за скайп на монитора си и се питаше защо изведнъж се беше почувствал толкова зле. Разговорът изобщо не протече както си го представяше. Специално за да впечатли Тили, стана рано сутринта, купи всички продукти за яхнията и я сготви точно по нейната рецепта. Мислеше, че ще я зарадва, доказвайки колко много е научил от нея, тъй като по време на последните телефонни разговори му се струваше някак разсеяна. А и изглеждаше различна, не сияеше както преди. Очевидно нещо я потискаше. Дали пък не бе свързано с този Едгар?

Питър смръщи чело. Защо изобщо прие обаждането? Никога не го правеше, докато разговаряше с него. И след като затвори телефона, беше доста резервирана. Пък той просто й направи комплимент. Ей Богу, наистина не искаше „курсът по готварство“ да завършва. В никакъв случай.

Все още се гордееше с брилянтната идея да я помоли за това. С хрумването си беше убил с един куршум два заека: учеше се да приготвя ястията, които толкова му се услаждаха в Англия, и имаше възможност да си приказва с нея. Това, второто, много му липсваше, когато се върна в Ню Йорк, и през цялата седмица очакваше с радост неделните разговори. Напоследък те вече не му стигаха, ето защо й се обаждаше и в други дни за съвети. Тили бе важна за него, и то не само защото го учеше да готви, а и защото…

В този момент затаи дъх. Да, защо всъщност, запита се и волю-неволю призна пред себе си, че не може да каже точно. Просто бе важна за него. И точка по въпроса. Харесваше гласа й, най-вече когато му вдъхваше кураж. Това ставаше всеки път, щом го налегнеха съмнения дали ще се справи с управлението на фирмата без Бен. Харесваше усмивката й дори когато тя се забавляваше с неговата несръчност в кухнята. Да, даже се радваше, когато Тили му се караше, а не подминаваше мълчаливо сърдитите му коментари. Впрочем напоследък беше сърдит много по-рядко. Особено когато разговаряше с нея. Дори напротив. Тогава се чувстваше добре…

Питър поклати глава. Ей това обаче нямаше как да й го каже одеве, когато го попита защо не иска да се откаже от уроците по готварство. Щеше да прозвучи така, все едно се е влюбил в нея. И щеше да стане за смях. Онова, което каза, обаче май също не беше уместно.

Иди, че ги разбери жените, помисли си Питър и се почуди дали да не иде в кухнята и да хапне яхния. Само дето вече нямаше апетит.

За щастие утре е неделя, рече си, сядайки пак зад бюрото. Така че с Тили както винаги щяха да се свържат по скайп и той щеше да я попита дали не е казал нещо погрешно. И да разбере как стои въпросът с Едгар Мур. Ако не се лъжеше, тоя субект искаше от Тили нещо, далеч надхвърлящо нормалните взаимоотношения между служител и шеф. Но Тили го приемаше само като приятел. Или?

Ядосан, Питър се обърна отново към компютъра си и документите, изпълващи екрана. Беше обаче неспокоен и се улови, че му се иска тази проклета Англия да не е толкова далеч.