Катрин Тейлър
Завръщането (32)

31.

— Но… — Кейт усети как всичко в нея се вцепени. През цялото време знаеше, че ще се стигне дотам, въпреки това думите на Клер я оставиха без дъх. — Бартън ли ви каза?

— Не — отвърна Клер. — Само е предал на татко, че трябва да разговаря с всички нас. Но за какво друго би могло да става дума?

Погледна Кейт, сякаш се надяваше да чуе възражение. Ала Кейт само преглътна.

— И аз трябва да присъствам? — попита с треперещ глас. — Защо?

Клер вдигна рамене.

— Ти си част от семейството и татко изрично подчерта, че държи да си там. Присъствието ти било много важно за него. — Сетне погледна към големия стоящ часовник в един от ъглите на фоайето. — Въпросът е дали той самият ще се върне скоро. Къркби, бихте ли му позвънили и попитали защо се бави? Пък аз ще занеса супата на Анна, докато не е изстинала, и веднага идвам.

С тези думи изчезна нагоре по стълбите, а Кейт и Къркби останаха сами. Със свито сърце Кейт подири погледа на иконома, сигурна, че и в него ще прочете страха и притеснението, които изпитваше. Само че той отново бе надянал безизразната си маска.

— Ще изчакам тук и ще посрещна господин Бартън — поясни Къркби, което Кейт изтълкува като подкана да отиде в библиотеката.

Сякаш изпаднала в транс, тя тръгна натам, докато мислите препускаха в главата й в търсене на изход. Всичко в нея се бунтуваше срещу перспективата да стане свидетелка на това как Бартън отнема имението на Камдънови.

Какво щеше да последва? Над този въпрос умуваше още откакто се беше върнала от Ню Йорк, но така и не стигна до отговор. Знаеше само, че всичко коренно ще се промени, и не беше сигурна дали ще може да го понесе. Ако Камдънови си тръгнеха, вероятно и тя трябваше да направи същото. Джанин Матисън, нейна състудентка от Кеймбридж, която имаше ветеринарна клиника в националния парк Йоркшир Дейлс, й се беше обадила преди време с поканата да й стане съдружничка. Двете открай време се разбираха добре, а Джанин, вече майка на три деца, искаше да посъкрати работното си време. Доскоро изобщо не би се замислила над това предложение. Но сега? Май наистина беше по-добре да започне от нулата и суровата красота на Йоркшир Дейлс бе най-подходящият вариант. Тогава нямаше волю-неволю да гледа какво ще се случи с Дарингам Хол при новия му собственик. А и може би по-бързо щеше да забрави Бен…

С всяка измината крачка сърцето й се стягаше все повече и повече. Щом застана пред вратата на библиотеката, си пое дълбоко дъх и влезе.

— … което не можем да позволим! — чу гласа на Дейвид, който заедно с Джеймс и Тимъти бе застанал пред един от големите прозорци.

И тримата изглеждаха объркани и превъзбудени — също като Клер одеве. За разлика от тях Оливия седеше в едно от кожените кресла с ръце в скута и се взираше унесено в пространството пред себе си.

— Кейт! — възкликна Джеймс, щом я видя да влиза, но лицето му остана сериозно. — Рупърт върна ли се вече?

Дейвид и Тимъти прекъснаха разговора си и също се обърнаха към Кейт. След като тя отговори отрицателно, Тимъти изпъшка.

— По дяволите, къде се е дянал? Нали щеше само да отскочи до селото. Какво толкова се бави!

— Може бурята да го е задържала — каза Джеймс, обаче Тимъти поклати глава.

— И за какво му беше да тръгва? Нали знае, че Бартън ще дойде всеки момент. Понякога се държи странно, също като мама. — Докато говореше, Тимъти сновеше неспокойно из стаята и току прокарваше нервно пръсти през прошарената си коса. — Мразя неизвестността. Поне да бяхме наясно с намеренията на Бартън. Но това си е типично в негов стил. Нарежда ни да дойдем тук, все едно сме непослушни ученици, и ни принуждава да му играем по свирката.

— По-скоро се чувствам като овен на заколение — отбеляза Джеймс с горчивина в гласа.

След репликата му всички се смълчаха за миг-два и Кейт осъзна колко тежък удар би нанесла евентуалната продажба най-вече на Джеймс и семейството му. Тимъти работеше като адвокат в Лондон и всъщност само гостуваше в имението, докато за Джеймс и Клер то бе смисълът на живота им. Те бяха зависими от оцеляването на Дарингам Хол, понеже Бен — както и Рупърт преди това — им плащаше твърда заплата, за да се грижат за стопанисването му. Ако загубеха работата си, щяха да останат на улицата. А пък направо не й се мислеше как сър Рупърт щеше да приеме факта, че Дарингам Хол, от векове фамилна собственост, може би след броени минути щеше да премине в ръцете на върлия му враг Бартън.

— Не зная за вас, но аз нямам никакво намерение да ме водят на заколение. Няма да го позволя! — наруши тишината Дейвид.

Беше свил ръце в юмруци и Кейт се удиви на гневните искрици в очите му. Вече градеше собствения си живот, който нямаше да се върти около Дарингам Хол. Но това явно не означаваше, че би посрещнал с безразличие загубата на имението. И той като другите просто не можеше да си го представи, затова търсеше изход. — Дори не знаем дали продажбата е официална. Ако не е, ще поговоря с Бен. Може би ще успея да го убедя да не ни го причинява.

— Да не мислиш, че не съм се опитвал? Не мога да го открия. Предполагам, че не желае да разговаря с нас.

Младежът отвори уста да отговори, но се отказа и Кейт видя как раменете му увиснаха. По всяка вероятност преценката на Тимъти беше вярна, а идеите на Дейвид се бяха изчерпали.

— И все пак нещо ме озадачава — рече замислено Тимъти. — Бях останал с впечатлението, че Бен не иска да продава Дарингам Хол. Нито ни е притискал, нито нищо. Наистина се учудвах на търпението му. — И поклати глава. — Дори донякъде се надявах да се върне.

Прозвуча изненадващо добронамерено, но и доста унило, сякаш той самият вече не вярваше в тази възможност.

— Хайде да изчакаме — каза Джеймс. — В края на краищата още не знаем какво иска от нас Бартън.

Това бе неговият опит да успокои и себе си, и останалите. Е, поне при Кейт опитът се оказа неуспешен и тя се отпусна умърлушено в едно от креслата.

До нея Оливия все така се взираше пред себе си и Кейт горещо си пожела по-скоро да дойде Клер. Или до нея да седи Айви, за да се утешават взаимно, ако нещата се влошаха необратимо. Само че приятелката й отдавна се беше върнала в Лондон при Дерек, с когото си търсеха общо жилище. Ето че и тя се махна оттук, помисли си Кейт и сърцето й се сви, като си даде сметка, че още един камък се е отронил от фундамента, който я крепеше.

— Аз съм виновна — продума неочаквано Оливия. Явно се беше съвзела от вцепенението и погледна безпомощно, едва ли не умоляващо Кейт. — Трябваше веднага да дам на Бен плика от Ралф. Не биваше да го задържам. Може би там е имало нещо важно, което би възпряло Бен да замине. Може би тогава би останал.

Кейт преглътна, докато издържа погледа на Оливия. Какво можеше да й каже? Не знаеше дали Бен бе отворил плика, не знаеше и дали съдържанието му имаше нещо общо с неговото решение. Все пак едно беше ясно: от самокритиката на Оливия нямаше никаква полза. И бездруго страдаха достатъчно. Затова тя сложи длан върху ръката й и се помъчи да се усмихне, което обаче не й се удаде изцяло.

— Станалото — станало, вече нищо не можем да променим — каза. — Решението е на Бен. Никой от нас не може да знае…

Не довърши изречението, понеже на вратата се почука, а миг по-късно на прага се появи Къркби.

— Господин Бартън вече е тук — обяви икономът, а когато отстъпи встрани и даде път на Луис Бартън, който влезе в стаята с широки крачки, Кейт си каза, че лицето му е много по-сериозно и овладяно от друг път.

Едно трябва да му се признае на Бартън, помисли си: не е мъж, който би останал незабелязан. И това се дължеше не само на ръста и набитата му фигура, а най-вече на властното и шумно държане, с което едва ли не автоматично привличаше хорското внимание. Срещу външността му нямаше какво да се възрази: винаги беше облечен елегантно, в костюми по поръчка, а стига да поискаше, можеше да бъде и очарователен. Но под поддържаната фасада на предприемач нерядко избиваше холеричният му темперамент и макар да беше сигурна, че кипящата в него енергия бе допринесла значително за големите успехи на строителния му концерн, Кейт знаеше, че човек трябва да се пази от тази страна на личността му. Пожелаеше ли нещо, Бартън не приемаше откази и в подобни случаи ставаше доста неприятен, което тя бе изпитала на собствения си гръб.

Сега обаче, когато застана насред стаята и плъзна поглед по присъстващите, Бартън изглеждаше много доволен от себе си.

Но само за миг-два. След това нещо като че ли го озадачи, понеже усмивката му се стопи, а веждите му се свиха застрашително.

— Какво значи това?

Видимо ядосан, на няколко пъти се озърна, сякаш картината пред очите му не отговаряше на очакваното. Сетне впери поглед в Тимъти и в гласа му се долови нотка на неприкрит гняв.

— Какво, по дяволите, се разиграва тук, Камдън?