Катрин Тейлър
Завръщането (29)

28.

В апартамента беше тихо, когато Бен отключи вратата. Прекалено тихо.

— Кейт? — извика той, макар да знаеше, че няма да получи отговор. Алфредо му съобщи още във фоайето, че преди броени минути си е тръгнала, без да остави бележка.

Само един поглед му беше достатъчен, за да види, че чантата и шлиферът й липсват. Единствено пликът, който бе донесла вчера, лежеше на холната маса.

С глождещо чувство Бен остави торбата с продуктите и посегна към мобилния си телефон, който бе на масата.

Беше забравил да го вземе със себе си, понеже излезе до деликатесния магазин на две пресечки от дома си да купи нещо за закуска — в хладилника му нямаше кой знае колко продукти, а най-вече нищо по-специално. Собственикът на магазина, възрастен господин с германско-полски корени на име Пол Вишневски, обаче вчера бе станал жертва на обир. И тъй като Бен го познаваше от доста време и го ценеше, сърце не му даде да прекъсне развълнувания разказ на стареца. Чак след половин час продължи пътя си, но само на няколко метра се сблъска с Линда Бърк, предшественичката на Сиена Уокър. Бен очакваше да му зададе въпроси за фирмата, вместо това Линда взе да го разпитва за негов бизнес партньор, в чиято фирма кандидатстваше за работа, и беше толкова напориста, че Бен едва успя да се откопчи от нея. Върна се, предвкусвайки радостта от срещата с Кейт, ала тя си беше тръгнала и той нямаше представа защо.

Плъзна пръст по дисплея, за да отключи телефона, и набра номера на Кейт. Телефонът иззвъня веднъж и веднага след това се чу съобщението, че временно няма връзка с абоната. Така ли беше? Или Кейт беше отказала разговора с него?

Хвърли телефона на масата и не успя да прикрие огорчението си. По дяволите, какво се беше случило? Единственото обяснение, което му идваше наум, беше Тили. Дали Кейт не бе отишла на гости у приятелката си? Не му беше споменала нищо, но вчера така или иначе не бяха разговаряли кой знае колко. Канеше се да го направи сега и все още се надяваше, че ще му се открие тази възможност.

Бързо се приближи до стационарния телефон и набра номера на Питър. По това време приятелят му беше в офиса, но Бен и бездруго искаше да говори с Тили и когато тя се обади, буквално я бомбардира с въпроса си:

— Кейт обаждала ли ти се е?

— Не — отвърна искрено изненадана Тили. — Защо? Какво се е случило?

Бен усети надигащото се разочарование. Значи, Кейт не беше съобщила на приятелката си, че идва в Ню Йорк. Което означаваше, че сега вероятно не беше на път за жилището на Питър.

— Та какво за Кейт? — попита загрижено Тили, защото Бен не й беше отговорил.

— Нищо — вдиша и издиша дълбоко Бен. — Нищо. Просто… си мислех.

— Бен…

— Съжалявам, Тили. Трябва да затварям. Поздрави Питър — изговори припряно и прекъсна разговора, преди да му е задала въпроси, на които не искаше да отговори.

Миг-два се взира безпомощно в празното пространство пред себе си, сетне постави слушалката върху зарядното. Едва сега забеляза, че червената лампичка на телефонния секретар свети. Все още потънал в мисли, натисна клавиша за прослушване и в тишината прозвуча гласът на Сиена Уокър.

— Мамка му! — измърмори Бен, докато слушаше съобщението. Знаеше, че секретарят е настроен на високоговорител, така че Кейт навярно го беше чула. Потвърждението дойде миг по-късно, понеже гласът на Сиена изведнъж секна — по-рано, отколкото завършваха обикновено съобщенията й. Така че Кейт явно беше вдигнала и говорила директно с нея.

Бен простена, понеже какъвто и разговор да бяха провели двете, надали бяха неангажиращи общи приказки. Ако си беше тръгнала заради това обаждане, Кейт вероятно беше на път за летището. Дали би успял да я настигне?

Беше вече почти до входната врата, когато му дойде наум, че е пропуснал нещо много важно, и се закова на място. Какво щеше да й каже, ако наистина я хванеше на летището? Че съжалява? Че ще се върне с нея в Англия?

Бавно се върна в хола и се тръшна на дивана, облегна глава назад и затвори очи. Мигом видя Кейт пред себе си: как му се усмихваше снощи, след като се бяха любили бурно.

В Дарингам Хол се усеща липсата ти, Бен. Липсваш и на мен.

Но как би могъл да им липсва? Беше чуждо тяло, не част от семейството. Не принадлежеше към тях, поне не стопроцентово, а може би и не го искаше. Беше се опитал, но не с цялото си сърце — точно както го упрекна Кейт. Просто си беше такъв. Никога не се отдаваше напълно. Винаги само колкото се налагаше. Преценявай и се отдръпвай: това бяха методите му, щом се намесеха жени, и за разлика от бизнеса, в междучовешките отношения беше всичко друго, но не и любител на риска. Пък и защо да бъде? Когато допускаш други хора твърде близо до себе си, това ти носи единствено болка и разочарование. След смъртта на майка си беше станал предпазлив. Такъв си и остана. Може би чисто и просто се беше отучил от това — номера с безусловното доверие. Или никога не го беше владял.

А дори да беше липсвал на Кейт през последните седмици — сега тя сто процента виждаше нещата другояче. Може би бе имало шанс да се сдобрят, обаче той го проигра, защото не беше искрен с нея. Защото не й се довери, както по всяка вероятност трябваше да направи.

С дълбока въздишка огледа апартамента си, който изведнъж му се стори ужасно стерилен и безличен, и за пръв път в живота си прати по дяволите своята недоверчивост. Защо не беше способен да се отдава на чувствата си като другите хора? Защо беше толкова нерешителен?

Погледът му падна върху плика, донесен вчера от Кейт. Той беше и същинският повод за идването й. Какво беше казала за него? Нещо от сорта, че е от Оливия и че непременно трябва да му го предаде.

Без кой знае какъв интерес придърпа плика, но това тутакси се промени, щом видя надписа За Бен. Позна почерка на Ралф, беше го виждал достатъчно пъти в стари документи и бележки. Вярно, рече си, Кейт спомена и Ралф. Само че какво ли би могъл да му праща баща му?

Със свит стомах отвори плика и извади две тънки книжки с кожена подвързия, като едната изглеждаше много по-стара и захабена. Отначало Бен ги помисли за книги, но като ги разлисти, видя изписани страници и разбра, че са дневници. По-старият съдържаше бележки от годината преди раждането на Бен, а новият явно бе завършен малко преди смъртта на Ралф. В него имаше и картичка, адресирана до Бен. Според датата Ралф я беше написал два дни, преди да си отиде.

Драги Бен,

Тези две книжки са за теб. Те могат да ти кажат онова, което вероятно няма да съм в състояние да ти кажа лично. Надявам се, че един ден ще ми простиш и ще откриеш щастието си.

С обич, Ралф

Бен се взираше в няколкото реда и усещаше топката в гърлото си. Думите досегнаха нещо в душата му, което бе потискал, върнаха отново на повърхността съжалението и болката от загубата на Ралф. Всъщност те не бяха погребани много надълбоко, а той просто не искаше да им се поддаде. Но сега, когато и бездруго вече бе уязвим заради внезапната поява на Кейт, не съумя да изтласка двете чувства на заден план. Ето защо отвори първия дневник и се зачете.

Във всеки ред пред него звучеше гласът на Ралф и Бен поглъщаше думите, а те рисуваха в съзнанието му образа на мъжа, който бе познавал твърде бегло. На мъжа, чийто син беше и когото изведнъж почувства по-близък от всякога. По-близък, отколкото би могъл да очаква след цялото това време.

Когато приключи, остави двете книжки върху холната маса и се помъчи да асимилира прочетеното.

Ралф му беше поверил много лични бележки и Бен се беше потопил в душевния живот на деветнадесетгодишния си баща, който в първия дневник бе описал влюбването си в Джейн Стърлинг.

Обичам смеха й и обичам да лежа с глава в нейния скут, да усещам пръстите й в косата си и да я слушам, дока то пее с топлия си глас, това беше написал и думите му улучиха Бен право в сърцето. Тъй като и той помнеше колко заразителен бе смехът на майка му. И как му пееше приспивни песнички, галейки го нежно по главата. Това бяха едни от най-хубавите му детски спомени.

Само че щастието на Ралф и Джейн се беше оказало краткотрайно и в последващите страници Ралф беше споделил как се е чувствал заради раздялата. Противно на това, което си беше мислил дълго време, баща му действително бе изживял много тежко внезапното изчезване на Джейн и дори не го беше превъзмогнал. Седмици наред си беше блъскал главата за причините, в началото твърдо решен да я издири. Лейди Илайза обаче го беше разубеждавала, непрекъснато му беше внушавала, че Джейн е вятърничава и повърхностна, че не се интересува достатъчно от него — нещо, което дълбоко бе наскърбило младия Ралф. Въпреки всичко от време на време в душата му бяха припламвали съмнения, уви, недостатъчно силни, за да се опълчи срещу доминантната си майка. В един момент се беше примирил, че Джейн не желае да има нищо общо с него, и беше решил да я забрави. Не беше и подозирал за злостната интрига на лейди Илайза и можеше да го упрекне само, че не е проявил достатъчна упоритост.

Действително не е знаел, помисли си Бен. Ралф винаги го беше твърдял пред него, но чак сега, когато държеше в ръцете си категоричното доказателство, Бен наистина му повярва. И това го успокои, свали тежкия товар от плещите му.

Още по-силно обаче го развълнуваха бележките на Ралф от втория дневник в плика. Не всички страници бяха запълнени, последната четвърт беше празна, а на някои места, най-вече след като бяха диагностицирали раковото заболяване, ръката му беше треперела. Човек можеше да прочете между редовете колко отчаян е бил, задето времето безмилостно изтича между пръстите му, и колко бързо се влошава физическото му състояние. С нищо не се беше издал в разговорите с него и уважението на Бен към баща му растеше с всяка дума. Но онова, което наистина не му излизаше от ума, беше една от последните бележки малко преди края. Не помнеше точната формулировка, затова пак разгърна страницата.

Всичко е толкова ужасно несправедливо, пишеше там и Бен видя пред себе си лицето на Ралф, докато четеше повторно редовете. Когато за пръв път прегърнах Дейвид, просто не знаех къде да се дяна от напиращата обич в сърцето си. Беше толкова мъничък и беззащитен, че веднага осъзнах: моето задължение е да го обичам и закрилям, да се погрижа да приема с открито сърце всички предизвикателства, които животът ни поднася. Познавам Дейвид, наясно съм с изживяното от него и макар че не успях да го опазя от всичко негативно, бях до него, когато се нуждаеше от мен.

До Бен обаче не бях и нищо не ми причинява по-силна болка от осъзнаването, че е бил лишен от всичко онова, което съм успял да дам на Дейвид. И той е имал право да го получи, но е трябвало да се бори сам, а това вече не мога да поправя. Не мога да залича онова, което го е сполетяло — пък и двамата никога няма да станем толкова близки, колкото сме с Дейвид. Някои неща не могат да се върнат, но в следващите години бихме съумели да наваксаме поне малко от пропуснатото. Което обаче няма да ми бъде съдено, а това само усилва болката ми.

Така бих искал да опозная по-добре Бен. Бих искал да изживея момента, в който да ме погледне с очите на приятел, не на човек, който го е изоставял. Така бих искал ако не друго, то поне донякъде да поправя грешката си.

Вместо това съм принуден да го моля за помощ — и това ме измъчва, понеже още повече потвърждава несправедливостта, причинена от моята неспособност да се преборя с майка ми. За станалото обвинявам не нея, а единствено себе си. Прекалено бързо се отрекох от любовта си към Джейн, ето защо нося отговорност за изстраданото от Бен, което е сложило отпечатъка си върху него. И все пак именно човекът, в който се е превърнал заради горчивия си опит, сега евентуално ще бъде в състояние да спаси семейството.

Щом го погледна, виждам млад мъж, който знае какво иска и как да го получи. Човек, който е много по-силен от мен навремето. Бен е доказал какво е способен да постигне и аз се гордея с него. Имал е пълно основание да съсипе живота си и да захвърли всичко. Само че е преодолял трудностите, борил се е и това го отличава от другите, прави го специален. Ако продължи да управлява имението, няма да се колебае, както постъпвах аз. С него Дарингам Хол има шанс, сигурен съм в това. Но с какви очи да поискам това от него? Длъжен съм да го направя и мога само да се помоля на Бог да не ме разбере погрешно — и да даде на нас и на имението шанс, който не заслужаваме.

Бен затвори дневника и го върна на масата.

Е, сега знаеш, рече си и се запита защо усеща болка в гърдите, след като всъщност му е леко на сърцето. По-леко от когато и да било. Може би защото неща, които много дълго биваха изтласквани от съзнанието му, сега изведнъж си дойдоха на местата.

Но защо получи плика от баща си след толкова време? Защо не беше прочел всичко много по-рано? В душата му се породи съмнение, че Оливия сигурно има нещо общо с това. Нали и Кейт спомена нещо подобно, когато му даде плика. Би могъл да я попита. Само дето нея вече я нямаше…

Сепна го звънецът на вратата. Някой стоеше пред нея, което означаваше, че портиерът го познава. Че е в списъка на хората, които могат да се качват директно при Бен. Или че е някой, когото Алфредо помни, понеже допреди малко е бил в апартамента му.

Бен се втурна към вратата, разтвори я със замах, изгаряйки от надежда, не, от желание да види насреща си кафявите очи на Кейт. Видя обаче Тили, която — с ръка на хълбока — се изпречи гневно пред него.

— Я слушай, ти да не си се побъркал? — сряза го тя. — Как можа да причиниш това на Кейт?