Катрин Тейлър
Завръщането (19)

18.

В стаята внезапно стана толкова тихо, че се чуваше иначе едва доловимото тиктакане на часовника върху камината. Кейт имаше чувството, че времето тече в обратна посока, стигайки до деня, когато в нюйоркския апартамент на Бен го бе попитала дали всичко е наред. Дали е уредил с Питър продажбата на фирмения си дял и апартамента. И си припомни какво й беше отговорил.

Беше я излъгал. С нито една дума не беше намекнал, че не е продал жилището. Защо беше премълчал?

Кейт не беше в състояние да изрази разочароването си с думи, затова просто впи очи в него. Бен отвърна на погледа й, но не с виновно, а с враждебно изражение.

— Моля да ме извините, наложи се да изясня един въпрос — каза влязлата след Кейт Тили. Изглеждаше умислена, сякаш все още не се бе отърсила от разговора с Едгар, така че й отне миг-два, докато усети напрежението в стаята. — Но какво става тук? — попита след това недоумяващо.

— Нищо — обади се Питър.

Личеше му, че се чувства зле. Навярно съзнаваше, че неволно бе поставил приятеля си в доста неприятно положение. И въпреки че понякога даваше вид на недотам деликатен човек, сега явно усети, че Бен и Кейт трябва да поговорят насаме, защото пресрещна Тили и я хвана под ръка.

— Знаеш ли, мисля, че двамата с теб трябва да изчезваме по най-бързия начин. В края на краищата имаме да вършим още куп неща преди заминаването.

— Но защо? — Тили очевидно се озадачи от внезапното му желание да тръгват. — С Кейт трябваше да…

— Със сигурност ще имаш възможност за това. Сега обаче наистина трябва да вървим — каза Питър и я дръпна към вратата.

— Ще се видим по-късно — извика на двамата в стаята, а миг по-късно отвън се чу как каза нещо тихо на Тили. Гласовете и стъпките им заглъхнаха в коридора. Ето че Кейт и Бен вече бяха сами и слава Богу, защото Кейт едва сдържаше гнева си.

— Значи си запазил жилището? — попита тя. — Мислех, че парите ти трябват за имението.

Лицето на Бен остана безизразно и отново се превърна в маската, която тя ненавиждаше донемайкъде.

— Питър ми плати много солидна сума за фирмения дял, затова не се наложи. Посъветва ме да не изгарям наведнъж всички мостове зад гърба си и аз се съгласих.

— А защо не ми каза нищо?

Бен сви рамене.

— Това си е мой проблем.

Кейт изсумтя.

— Така ли виждаш нещата?

— Да, по дяволите, така ги виждам! — реагира остро той. — Парите са си мои, Кейт. И ще ги вложа там, където сметна за правилно. Тъй че не ти дължа обяснение.

— Изобщо не става дума за това — възрази бурно Кейт. — Става дума, че си си оставил отворена вратичка. За която не е трябвало да зная.

— Господи, не прави от мухата слон! — Бен прокара пръсти през косата си. — Просто се застраховах и не заложих всичко на една карта. Толкова ли е погрешно? А отгоре на всичко точно в момента обмислям да продам жилището. За това ставаше въпрос в разговора с Питър. Тъй като парите ми трябват сега, иначе Дарингам Хол може и да няма бъдеще. Във всеки случай не и бъдещето, което съм планирал.

Кейт застана плътно пред него и го погледна в очите, подири в тях отговор на въпроса, внезапно надвиснал като дамоклев меч над всичко, което бе изживяла с него и на което се беше надявала през последните месеци.

— Изобщо смяташ ли да продължиш започнатото тук?

Той избягна погледа й и Кейт усети как ядът й стихна и отстъпи пред друго, по-мрачно чувство, което сякаш я зашемети. Изведнъж всичко придоби смисъл — липсващите лични вещи и неговото колебание, щом тя отвореше дума за бъдещето. Фактът, че никога не отговаряше, когато му казваше, че го обича…

— Никога не си бил изцяло тук, нали? — промълви тихо. — Никога не си възнамерявал да превърнеш Дарингам Хол в свой нов дом.

— Мамка му, Кейт, какво искаш от мен? Нали съм тук! — Очите му хвърляха гневни искри, но Кейт прозря какво всъщност се криеше зад тях: съпротива. Чувстваше се притиснат до стената и преминаваше в атака. — Погрижих се да не продадат имението на търг. Единствено благодарение на мен Дарингам Хол все още е резиденция на Камдънови, каквото бе желанието на всички ви. Каквото бе твоето желание. А какво получавам в отплата? Единствено критика. От жителите на селото, от драгите си роднини, а сега дори и от теб. На никого не мога да угодя, непрекъснато съм принуден да премахвам всевъзможни пречки. А за капак да слушам и клевети. — И изсумтя, когато Кейт го изгледа с недоумение. — Да не мислиш, че не зная какво приказват в селото? Че съм запалил хамбара, за да прибера сумата от застраховката? И че само чакам удобен случай, за да пласирам скъпо и прескъпо Дарингам Хол? Най-сериозно смятат, че съм способен на това, Кейт. — Бен поклати глава. — И тук си права. Наистина не зная дали имам желание да прахосам и остатъка от състоянието си за кауза, която всъщност не ми носи друго освен ядове. Но ти очакваш това от мен, нали? Трябва да постъпя така, за да ти докажа, че говоря сериозно.

— Не. — Кейт сви ръце в юмруци, понеже той явно не желаеше да види къде е истинският проблем. — Очаквам само да си искрен. Спрямо мен и спрямо себе си. Въпросът е принципен, разбираш ли? Твърдеше, че ще заложиш всичко, за да спасиш Дарингам Хол. Но в действителност никога не даваш всичко, нали, Бен? Никога не правиш последната крачка. Винаги си осигуряваш път за бягство и изчезваш, щом ти дойде в повече. Както е било и с приемните семейства. Нищо не се е променило.

В погледа на Бен проблесна жестокост, но и огорчение, чиято интензивност изплаши Кейт.

— Ето защо не се доверявам на никого. — Буквално изстреля думите. — Тъй като хората използват споделеното срещу мен, когато им изнася.

Сега очите му пламтяха и Кейт усети остро пробождане в гърдите, защото изведнъж си даде сметка колко дълбоки са душевните му травми. Беше си помислила, че Бен е решил да остави всичко зад гърба си и да започне нов живот с нея. И по всяка вероятност така и бе възнамерявал. Само че при Бен имаше граници, които нито тя, нито друг имаше право да престъпи. И бе принудена да приеме този факт, независимо от болката, която й причиняваше.

— Ти може и да не ми се доверяваш — продума тихо Кейт, — но аз ти се доверявах, Бен. Бих влязла в огъня заради теб. Мислех, че сме заедно. Мислех…

Че се обичаме — тези слова искаше да произнесе, но те изведнъж замряха на езика й. Вместо това изви глава настрани, защото в очите й запариха сълзи. Припряно отстъпи няколко крачки назад и чак тогава пак се обърна към него.

Бен се взираше в нея с ръце, свити в юмруци.

— Доверяваш ми се, така ли? — запита я. — А защо тогава не ме послуша, когато те помолих да не се приближаваш до оня шибан кон? И ти вършиш каквото си наумиш, независимо от мнението ми.

— Но това е съвършено различно — оправда се Кейт, а в гласа й прозвучаха уплаха и донякъде съзнание за вина.

— Не, по дяволите, съвсем същото е!

Миг-два постояха един срещу друг, сетне Кейт не издържа и направи крачка към него.

— Бен…

— Не, Кейт. — Отдръпна се от нея, поклати глава. — Дадох каквото можах. Щом не е достатъчно, значи… — Раменете му потръпнаха. — Значи просто не се получава и толкова.

Леден юмрук стегна сърцето й, безмилостно го стисна, когато Кейт осъзна, че Бен говори сериозно, че не може да продължи нататък.

— Решил си да си тръгнеш, тъй ли? — Гласът й потрепери, когато изговори онова, от което се опасяваше през цялото време, а фактът, че Бен не възрази, буквално изтръгна сърцето от гърдите й. — Ами тогава просто го направи — добави и кимна. — Не си длъжен да останеш и да инвестираш в нещо, в което не вярваш. Така не вършиш услуга на никого. — По бузата й се плъзна сълза, но Кейт не я избърса. — Дарингам Хол се нуждае от човек, който ще му отдаде цялото си сърце. Както и аз, Бен. Няма да участваме в половинчати експерименти. Те не ни вършат работа.

Сетне се взря в него, като се надяваше да й възрази. Надяваше се да й каже, че греши и че той още вярва в любовта й. Толкова силно го желаеше, че сякаш видя как в очите му припламна нещо, което й даде упование. В следващия миг обаче искрицата угасна и лицето му отново стана непроницаемо.

С върховно усилие Кейт успя да сподави риданията си, но болката в гърдите се засили и стана почти непоносима. Затова рязко се обърна и изскочи от стаята.

— Кейт! — извика след нея Бен.

Ала тя не спря.

* * *

Бен грабна стъклената купа, която бе на помощната масичка между двете кресла до прозореца, и я запрати с всичка сила в камината. Купата се пръсна с трясък на хиляди парченца. Само че това не облекчи нетърпимата болка, бушуваща в душата му.

— Мамка му! — изруга той и скръсти ръце пред гърдите си, за да не изгуби напълно контрол.

Знаеше, че не е прав, задето премълча пред Кейт, че е запазил апартамента. Но и тя не беше права, като го обвини, че не е имал сериозни намерения да започне нов живот.

Спря поглед върху портрета на Ралф над камината и се опита да намери в себе си някакво чувство, което би прогонило съзнанието за безсмислеността на усилията му. Уви, не му се удаде. Просто не беше подходящ за ангажимента, с който го бе натоварил баща му. А дали изобщо нещо го свързваше с мъжа, който го беше създал? Или с този дом, с хората, живеещи тук? Дали всичко това не бе само илюзия? Той не беше един от Камдънови и му беше дошло до гуша да се бори за място в семейството.

В гърлото му се надигна горчиво разочарование. Наистина беше повярвал, че тук ще намери нещо, което му беше липсвало. Нещо, което да преосмисли живота му. Но престоят в Дарингам Хол не му донесе нищо хубаво. Напротив. Излезе му скъпо, не само във финансово отношение. И му причини болка. Какво чудно тогава, че се двоумеше дали да пожертва и последното, което го свързваше с предишния му живот?

Бен затвори очи и видя лицето на Кейт, гнева и разочарованието в погледа й. За разлика от него тя принадлежеше към това място и взаимоотношенията им бяха обречени, защото пропастта помежду им не можеше да се затвори. Значи беше по-добре да се оттегли. Да не инвестира никакви чувства повече. Така бе постъпвал през целия си живот, може би и сега това бе единственото му спасение.

— Бен? — Сър Рупърт почука предпазливо на вратата, останала незатворена след Кейт. Погледът му падна върху парчетата стъкло в камината. — Всичко наред ли е?

На лицето му бе изписана загриженост, но Бен не можеше да пощади стария баронет. Тъй като Кейт беше права и по този пункт: трябваше да бъде искрен. Другото не вършеше работа.

— Налага се да поговорим — каза той и посочи стола пред бюрото. Рупърт седна там след известно колебание, а Бен заобиколи бюрото и седна зад него.

Би могъл да покани дядо си и в едно от двете кресла до прозореца, само че онова, което имаше да обсъди с него, не предвещаваше приятна беседа. И щеше да му бъде по-лесно с бюрото помежду им, което ясно показваше какво ги свързва. Сделка. Нищо повече.

Бен спря още веднъж поглед върху портрета на Ралф над камината и нещо го прободе, щом осъзна, че никога не ще съумее да разгадае благата усмивка на баща си. Само че сега това вече нямаше никакво значение.

Обърна се към сър Рупърт и си пое дълбоко дъх.

— Аз се оттеглям — каза без заобикалки. — Не мога повече.