Катрин Тейлър
Завръщането (16)

15.

Бен стоеше до прозореца на кабинета си и гледаше надолу към градината, която Дейвид в момента пресичаше с наведена глава. Преди няколко минути Анна изтича в същата посока. Ако идваха от едно и също място и Бен разчиташе правилно езика на тялото им, значи двамата се бяха скарали — по всяка вероятност заради решението на Дейвид да се премести в Лондон. Анна със сигурност беше всичко друго, но не и щастлива от това и Бен споделяше чувствата й. Междувременно се беше привързал много към Дейвид и той щеше да му липсва. Въпреки всичко обаче разбираше отлично избора на брат си, в края на краищата и той самият бе приел сходно предложение от страна на Ралф. Важно е да получиш отговори на въпросите, които те измъчват. И именно защото бе принуден да живее с факта, че някои въпроси относно живота му щяха да останат завинаги без отговор, Бен се надяваше Дейвид да намери онова, което търсеше.

С въздишка обърна гръб на прозореца и се върна до бюрото си. Отново се загледа ту в колонките от числа на компютърния екран, ту в писмото пред себе си. Но колкото и да се взираше в тях, това нямаше да промени нито изчисленията му, нито офертата в писмото. Фактите бяха ясни като бял ден. Просто трябваше да вземе решение. Като при покера. Участваш или излизаш от играта. Риск или ограничаване на щетите.

Само едната от двете възможности бе разумна и бизнесменът у него не би се поколебал да я избере. Точно там обаче бе проблемът: Дарингам Хол не беше просто поредната сделка, както си беше втълпил отначало. Опитът за саниране бе всичко друго, но не и разумен, и сега Бен се намираше на кръстопът. Следващата крачка беше решаваща, а той просто не знаеше как да постъпи.

Плъзна поглед към портрета на Ралф, закачен над камината, и както почти винаги, когато го съзерцаваше, се запита защо баща му бе положил такива усилия да го задържи в Дарингам Хол. Дали от неподправен интерес към него? Или Бен се беше появил в подходящия момент, за да запуши с парите си зейналите дупки във финансите на имението? Какво не би дал да разбере това, въпреки че то с нищо не би променило сегашната ситуация.

На вратата се почука. След като Бен се насили да изрече полулюбезното „Влез“, прага на кабинета му прекрачи Къркби.

— Господин Стърлинг, извинете ме за безпокойството, но сър Рупърт пита дали бихте му правили компания за следобедния чай?

Бен погледна часовника на компютъра и простена вътрешно. Действително беше вече четири и нещо. Беше потънал толкова дълбоко в мислите, че кажи-речи бе забравил за уговорката с дядо си.

— Моля, предайте му, че идвам веднага — помоли Къркби и за пореден път се възхити на безукорния маниер, с който икономът се оттегли с едва забележим поклон. Къркби определено бе реликва от минали времена, но и константа в Дарингам Хол. Бен ценеше дискретността и безусловната му лоялност, която проявяваше към Камдънови, а сега и към него. Ако всички бяха като Къркби…

Затвори файла, прибра писмото, което не бе показал на никого досега, в горното чекмедже на бюрото си, завъртя ключето и го пъхна в ключалката.

Сети се за Кейт и пак усети глождещото чувство, което не му даваше мира след инцидента с Демон. Нямаше друг начин, длъжен беше най-сетне да й каже с какво се занимаваше през цялото време, в края на краищата решението му щеше да засегне пряко и нея. Само дето все още не знаеше как да започне, затова и изпита облекчение, когато я повикаха за спешен случай. Така можеше да отложи още малко разговора с нея.

Дръпна вратата подире си и се запъти към частния салон на сър Рупърт.

Докато лейди Илайза още живееше тук, в Дарингам Хол имаше традиция да пият чай в четири следобед в Синия салон. Сега обаче помещението заедно с библиотеката и някои други стаи денем бе отворено за посетители, затова семейството трябваше да се оттегли в други помещения. Това не представляваше проблем, понеже в Дарингам Хол имаше достатъчно стаи. Въпреки това си беше ограничение, което не се одобряваше от всички членове на семейството.

Сър Рупърт обаче не се беше оплакал досега. Той се усмихна радушно на Бен от мястото си на канапето, докато Тимъти, който седеше в едно от креслата, го посрещна със сърдит поглед. Бен простена нечуто. Всъщност не беше далеч от ума, че и чичо му ще присъства, само че той бе изтласкал тази мисъл от съзнанието си. Изгледите да прекара следващия половин час с Тимъти не му се нравеха кой знае колко.

— Моля да ме извините за закъснението — каза обърнат към сър Рупърт и бегло кимна на Тимъти, преди да седне в едно от другите кресла.

— Няма нищо, момчето ми. Нали знаем колко си зает в момента — успокои го сър Рупърт и му наля чаша чай.

Чудно нещо, рече си Бен, докато поемаше чашата. Само допреди няколко месеца би предпочел двойно еспресо пред всякакъв сорт чай, а сега почти не пиеше друго освен силния асамски чай, който бе традиционен за семейство Камдън. И отгоре на всичко го харесваше. Поне в това отношение бе станал почти британец. Дали обаче бе достатъчно, за да го уважават в естеството му на бъдещ баронет на Дарингам Хол? Предвид отявлената неприязън на чичо си, Бен си позволяваше да се съмнява в това, а в момента дори не знаеше дали все още има желание да полага усилия в тази посока…

— Как стоят нещата? — поинтересува се сър Рупърт, нарушавайки настъпилата тишина. — Полицията стигна ли до нови разкрития?

Бен въздъхна.

— За жалост не. Вуйчото на Кейт също смята, че ще се затруднят да издирят извършителя. Няма нито свидетели, нито оставени следи. Затова не бива да храним твърде големи надежди, че скоро ще разплетат случая.

Сър Рупърт поклати глава, погледна Бен и сбърчи чело.

— Още не мога да повярвам, че е било палеж. Кой ни мрази толкова, че да ни навреди по такъв начин?

Бен неволно се сети за Луис Бартън и бе почти сигурен, че Тимъти и сър Рупърт в момента си помислиха същото. Но дали сприхавият им съсед би подпалил хамбара от чиста жажда за мъст? Бен смяташе мъжа с недодялани маниери способен на някоя и друга подлост, но не и на подобни действия.

Вярно е, че в момента се опитваше да извлече изгода от затрудненото положение на Дарингам Хол — и за това свидетелстваше писмото в чекмеджето на Бен. Въпреки това обаче не беше човек, който би предизвикал умишлено подобна катастрофа. Или пък беше?

Бен сви рамене.

— Във всеки случай, ако някой е искал да ни навреди, напълно е успял — каза. — Докато продължава разследването, застрахователите не са съгласни да изплатят щетите. А без картбланш от тяхна страна не можем да започнем възстановяването на кафето.

— Е, какво пък толкова? — попита Тимъти. — И бездруго от самото начало бях против този грандиозен план. По-скромно решение, без да се изхвърляме толкова, щеше да свърши работа.

— Не, нямаше — отвърна остро Бен. Беше му омръзнало да слуша възраженията на Тимъти. — А застрахователите ще платят само ако възстановим кафето по първоначалния проект. Не е нужно да ти обяснявам каква финансова загуба бих претърпял. Има и друго: без кафето няма да повишим броя на посетителите, колкото е необходимо. А това определено ще бъде лошо.

— Но ако действително започнат да прииждат туристи, атмосферата в Дарингам Хол ще се промени. А това също е лошо. — В очите на Тимъти вече се четеше нескрит гняв, както всеки път, щом се повдигнеше тази тема. — Какви са следващите ти намерения, Бен? Ще построиш увеселителен парк в градината или заведение за бургери на партера?

— Тимъти! — сряза го сър Рупърт, обаче адвокатът не отстъпи.

— Ами така е! — Посочи Бен и заговори за него, все едно го нямаше в стаята. — Той е американец и мисли по американски. Девизът му е Thinkbig^[1]. Огромен туристически център е равно на огромни потоци посетители, което е равно на много пари. А че тълпите ще изпотъпчат паркета и градината и ще съсипят всичко, придаващо чара на Дарингам Хол, за това не се замисля нито за секунда. Когато приключи, вместо на имение ще се радваме на бездушна система за туристическо обслужване. А отгоре на всичко има и нахалството да плямпа за финансови загуби, въпреки че всъщност става дума за много по-важни неща.

Бен не съумя да се овладее.

— О, напротив, мисля. Даже много, също и за важните неща — сопна се на чичо си. — И за щастие не съм адски тесногръд като теб, та да си гледам само душевния комфорт. Но може би като на американец чисто и просто ми липсва арогантността на британската аристокрация. Дарингам Хол не е притежание единствено на Камдънови, Тимъти, а е и паметник на културата, който трябва да се съхранява. Но има ли смисъл да го опазваме, щом никой няма право да го разглежда? Хората, които проявяват интерес към замъка, са важни. Изключително важни дори, тъй като без тях имението не е в състояние да се самофинансира занапред. Затова, щеш не щеш, ще трябва се съобразяваш с плебеите и да живееш с мисълта, че няма да си пиеш чая в Синия салон, когато ти се прииска. Ако Дарингам Хол не отвори вратите си и не върви в крак с времето, няма бъдеще като семейна собственост на Камдънови. Даже кралицата междувременно осъзна реалността и откри дворците си за посещения. Само ти си твърде изискан за това, така ли?

Миг-два Тимъти се взира безмълвно в него, но после предизвикателният пламък се върна в очите му.

— Хайде, хайде, не се преструвай, че се вълнуваш от благото на човечеството и спасението на паметниците на културата — отбеляза язвително. — Каквото и да си говорим, в действителност гледаш единствено печалбата. Дарингам Хол обаче не е фирма, Бен. Това е стар дом със стари традиции, които заслужават уважение. И ти си длъжен да ги спазваш, а не да ги потъпкваш.

— Абсолютно нищо не потъпквам — ядоса се Бен и скочи на крака. Тимъти го последва и двамата се изпречиха един срещу друг и си размениха гневни погледи. — Щом си такъв многознайко, заеми се лично, Тимъти. Или си затвори най-накрая устата. Тъй като не съм сигурен дали ми се слушат забележки къде греша от устата на човек, който идва тук само през уикенда и не носи никаква финансова отговорност. Ей Богу, наистина нямам нужда от такива поучения.

Тимъти присви очи.

— Пъдиш ли ме?

— Във всеки случай няма да те задържа, ако пожелаеш да си тръгнеш. А може и аз да си тръгна. Полека-лека взех да се питам защо си причинявам всичко това!

В очите на Тимъти проблесна страх, който обаче не потисна яда му.

— Е, да, то си беше ясно, че ще подвиеш опашка, щом нещата станат сериозни. Тогава може да се види…

— Престанете! И двамата! — извиси глас сър Рупърт и застана между войнствено настроените мъже. Бен и Тимъти отстъпиха назад от изненада, но Тимъти тутакси се окопити.

— Е, добре. Тръгвам си по своя воля! — заяви видимо засегнат и се запъти към вратата. — На първо време няма да идвам повече. След като съветите ми са нежелани, няма да се натрапвам.

Затръшна вратата подире си и крачките му отекнаха в коридора. Когато заглъхнаха, сър Рупърт се обърна към Бен.

— Толкова ми се искаше да се спогодите — изрече тъжно, едва ли не отчаяно. Бен обаче не допусна да се повлияе от това чувство.

— Опитах се.

Припомни си многобройните хапливи забележки на чичо си, който от самото начало поставяше под съмнение всичките му планове и нововъведения. Бен стискаше зъби и търпеливо му разясняваше намеренията, отново и отново. Както и на Оливия, която също често го критикуваше. И той самият не беше наясно откъде намираше тази издръжливост. Може би защото се надяваше, че все пак ще размислят.

Само че не се получаваше. Той си оставаше чуждият, американецът, когото не желаеха сред тях. И всичко това му бе омръзнало до смърт!

Тимъти никога не би признал, че плановете на Бен са добри за Дарингам Хол. Въпреки липсата на алтернатива. Промените бяха единственият път към що-годе сигурното бъдеще на имението — и да, естествено, че бяха свързани и с печалба. Без нея не можеше, но Дарингам Хол все още бе много далеч от изгледите да спечели и пени. В момента имението поглъщаше огромни суми, доста повече, отколкото си беше представял. И дори ако един ден мерките му успееха да вкарат средства в касата, те по всяка вероятност щяха да отидат за закърпване на други новопоявили се дупки. Бен щеше да води безкрайни битки, а тази перспектива все повече засилваше чувството му, че се сражава с вятърни мелници.

Погледна сър Рупърт и подири в лицето му знак, че поне той, дядо му, вярва в избрания от него път.

— И ти ли смяташ плановете ми за погрешни? — попита и сам усети упрека в думите си. Напрегнато зачака отговор, но сър Рупърт поклати глава.

— Не, напротив. Тимъти е стар твърдоглавец. Моят приятел графът на Лестър също отвори имението си за туристи. Казва, че само така може да поддържа сградата. Вярвам, че си на прав път, и се радвам, че действаш толкова енергично. Наясно си какво вършиш и това е добре.

Усмихна се, което леко успокои Бен, не на последно място, защото усещаше, че симпатията на сър Рупърт е искрена. Въпреки това яростните нападки на Тимъти го разтърсиха. А колко ли други хора се отнасяха също така критично към плановете му и не смееха да му го кажат в очите?

По пътя за кабинета думите на Рупърт още веднъж отекнаха в главата му. Дали наистина беше наясно какво върши? Той самият вече не беше напълно сигурен.

В кабинета седна с въздишка зад бюрото си и посегна към телефона. Трябваше да разговаря с Питър, и то спешно, затова първо набра номера на апартамента му. В Ню Йорк в момента беше неделя по обяд, така че по всяка вероятност щеше да намери приятеля си там. Само че никой не му отговори. Бен пробва на мобилния телефон, но веднага бе пренасочен към гласовата поща.

Втренчи се озадачен в апарата, понеже това действително беше необичайно. Питър беше абсолютен маниак и не само че бе постоянно онлайн, но и едва ли не се беше сраснал със смартфона си. Винаги го носеше със себе си и го изключваше единствено когато нямаше друг начин. Например в самолета. В последния им разговор обаче не бе споменал за командировка. Може би просто се намираше на място без обхват.

Бен реши да опита пак по-късно. Но тъй като мисълта не му даваше мира, след няколко минути направи нов опит, после още един — все без успех. Шибаният телефон на Питър явно беше изключен.

Това го подразни и Бен се отказа. Веднъж да има нужда от приятеля си и да не може да го открие! По дяволите, къде се беше дянал тоя проклетник? И какво ли беше толкова важно, че да си изключи смартфона?