Катрин Тейлър
Завръщането (14)

13.

Тили затвори входната врата и се потътри по коридора. Изминалите двадесет и четири часа бяха сред най-изнервящите през последните години и тя беше направо полумъртва от умора и копнееше да си легне. Но когато влезе в кухнята, за да си запари набързо чай, телефонът иззвъня. Без особен ентусиазъм Тили отиде в дневната и се обади.

— Е, най-накрая! — избухна Питър от другия край на линията, а тя не успя да укроти полудялото си сърце. — Къде беше? И защо не вдигаш мобилния си телефон?

Отне й малко време, докато дойде на себе си и отговори.

— Бях навън и забравих да го взема.

— Аха. — Обяснението явно не задоволи Питър. — А нашата скайп уговорка? И за нея ли забрави?

— Не — отвърна Тили.

Естествено, че не я беше забравила. През цялото време, докато чакаше с Джаз в полицейското управление, не сваляше очи от часовника си. Почувства се странно, когато стрелките спряха на шест — часа, в който двамата започваха разговора си. За нея уговорката им беше закон. За Питър обаче бе единствено приятен готварски курс. Явно за него разговорите им отдавна вече не означаваха толкова много, колкото за нея, затова и нямаше нищо страшно, че обаждането веднъж се е провалило, нали така?

Само че Питър май виждаше нещата другояче.

— А защо не ми прати есемес? Все си имала някаква възможност. Нали знаеше, че чакам да ми се обадиш!

Тили не беше сигурна дали да се зарадва, че разговорите все пак значат нещо за него, или да се ядоса от упреците му. Защо си въобразяваше, че му дължи обяснение?

— Нямах време, понеже тук е истински ад — отвърна по-троснато, отколкото възнамеряваше. — Снощи имаше пожар в Дарингам Хол. До късна нощ бях там и се опитвах да помогна. Сутринта работих, а следобеда прекарах с Едгар Мур и дъщеря му в полицейското управление на Кингс Лин. Джаз си призна, че е участвала в побоя над Бен. Нямах нито една свободна минута, повярвай ми.

— Какво? Пожар ли?

В гласа на Питър прозвуча силна изненада, а когато Тили му описа случилото се с няколко думи, последва много емоционална реакция — поне за пожара и припадъка на Кейт. Виж, когато разказа за следобеда си в полицията, съчувствието му видимо отслабна.

— И от къде накъде е трябвало и ти да ходиш в управлението?

Тили въздъхна и уморено се отпусна на дивана.

— Джаз ме помоли. Направо не беше на себе си и се страхуваше да даде показания. Мисля, че присъствието ми наистина й помогна.

— А защо баща й не го направи? В края на краищата е негова дъщеря, не твоя.

В гласа на Питър пак прозвуча упрек и Тили усети поредния прилив на гняв.

— Той остана в „Трите корони“. Следобед в кръчмата беше пълно до пръсване. Все някой трябваше да обслужва клиентите — изрече с хладен тон и импулсивно добави: — Освен това той много държеше да отида. Има ми доверие по отношение на дъщеря си. И цени съветите ми. Даже много.

— Аха — отвърна Питър.

Тили внезапно съжали, че не може да го види и евентуално да прочете по лицето му какво си мисли. Но точно там беше проблемът. Него го нямаше тук. Не можеше да я прегърне и да я утеши, когато в дни като днешния се връщаше капнала от умора, пък и не се знаеше дали изобщо би пожелал да я прегърне, даже да беше тук. В крайна сметка Питър не беше за нея нищо повече от образ върху таблета, който включваше в определен час, за да помечтае известно време. Най-често обаче екранът оставаше черен — а тя сама.

Тили затвори очи, защото в тях пареха сълзи. Сълзи, които не бе в състояние да спре. Но какво от това? Питър и бездруго нямаше как да ги види.

— Ти можеш ли да танцуваш? — запита го тихо.

Питър изсумтя от изненада.

— Не. Защо?

— Просто питам — отвърна тя и избърса сълзите от бузата си.

— Тили, всичко наред ли е? Звучиш толкова странно.

— Просто съм изморена — отговори тя със задавен глас. Не беше сигурна докога ще успее да прикрива тъгата си.

Известно време помълчаха, после Питър се прокашля.

— Знам, имала си дълъг ден, но не може ли все пак да се свържем по скайп? Много искам да те видя.

— Така ли? — попита тя и позволи на надеждата си да надигне още веднъж уморената си глава.

— Да, аз… — За миг се поколеба, но продължи: — Открих доста интересна рецепта. Щеше ми се да ти я покажа.

Рецепта. Естествено. Тили преглътна.

— Не мога, Питър.

— Окей, ясно. Разбирам. Изморена си и…

— Не, не разбираш — прекъсна го тя. — Не мога да продължавам така. — Прозрението натежа в стомаха й като ледена буца и студът, който излъчваше, обхвана всяка фибра на тялото й. Тили стисна конвулсивно телефонната слушалка. Трябваше най-накрая да тегли чертата. Пое си дълбоко дъх. — Приятно ми беше да ти помагам. Но мисля, че е по-добре да приключим с това. Вече се научи да готвиш, както си беше наумил, а аз… аз искам пак да разполагам изцяло с неделните си вечери.

— Тили, недей! — Гласът на Питър прозвуча неочаквано грубо и настойчиво. — Съжалявам. Нямах намерение да те упреквам. Не знаех, че денят ти е бил толкова дълъг. Уморена си и искаш да си починеш. Разбирам те. Просто ще поговорим друг път. Утре. Или когато пожелаеш.

— Само че аз не желая повече да говорим — отвърна тя с треперлив глас. Отново си представи лицето му, но я прониза толкова силна болка, че го изтласка бързо от съзнанието си.

Питър замълча и Тили зачака, заслушана в дишането му. Знаеше, че е по-добре да приключи разговора и да затвори телефона. Ала нямаше сили да го стори.

— Заради Едгар ли? — попита той. — Заедно ли сте?

— Не — отговори Тили и се запита дали не долови в гласа му нотка на ревност. Не, сигурно си въобразяваше, както и за всичко останало, свързано с него. — Не, не сме заедно.

— Но той иска нещо от теб, нали? — Определено звучеше ядосано. — Отдавна забелязах.

— Е, и? Какво лошо има? — изригна тя. — Да, Едгар ме харесва и, да, иска да бъде с мен. Вчера ми го призна. Освен това е симпатичен и винаги мога да разчитам на него. Той е тук, Питър. През цялото време. Не само веднъж седмично за един час в неделя. Иска да ме вижда не защото обяснявам добре, а понеже означавам нещо за него. Пък за теб съм само…

Прекъсна изречението си и прехапа устни, ужасена, че се е поддала на емоцията и е избухнала. Явно беше преуморена и твърде разстроена, за да се овладее. О, Боже, Питър сигурно щеше да реши, че е откачила напълно. В края на краищата помежду им никога не беше ставало дума за нещо повече от приятелство.

— Тили, аз…

— Съжалявам, но наистина трябва да затварям — прекъсна го тя. — Ще ти изпратя таблета. След като няма повече да говорим по скайп, няма за какво да го използвам. — Преглътна и добави: — Всичко хубаво, Питър.

Припряно натисна клавиша за прекъсване на разговора и остави телефона до себе си на дивана. Той веднага звънна отново, но тя не реагира. Заслепена от сълзи, стана и с натежали стъпки се дотътри до кухнята да си запари чай и да се успокои.

Постъпи правилно, увери се наум. Взе единственото правилно решение. Беше петдесетгодишна, а не тийнейджърка, която седмици наред чезне от любовна мъка. Трябваше пак да се концентрира върху истинския си живот. Другата неделя беше пролетният празник и тя се беше записала за състезанието по печене на сладкиши. За целта първо трябваше да си намери рецепта — сполучлива рецепта, с която най-сетне да победи перфектната Бренда Джонсън. И да изясни нещата с Едгар. Може би все пак щеше да иде с него в онова танцово заведение! Нима той не заслужаваше поне един шанс? Може би щеше да се научи да го обича. Тъй или иначе животът щеше да продължи. Все някак. А и сърцето нямаше вечно да я боли така ужасно както сега. Положително.

Телефонът спря да звъни. Тя се заслуша в тишината и зачака. Апаратът обаче остана ням и докато наливаше вода в електрическата кана, Тили не можа да спре сълзите, потекли наново по бузите й.

* * *

— По дяволите!

Питър хвърли телефона на бюрото и прокара ръка по косата си. Тили не му вдигаше и това направо го подлуди, понеже изведнъж се почувства толкова безпомощен. Защо не му даде шанс да я убеди, че се нуждае от нея?

Стана от мястото си и отиде до минибара в ъгъла на всекидневната, наля си щедра глътка бърбън и я гаврътна на екс. Алкохолът изгори гърлото му и Питър се намръщи. Беше го купил за Бен, който обичаше да пийва по чашка, когато му гостуваше. Той самият предпочиташе бира, но сега концентратът му помогна да преодолее донякъде шока, че Тили вече не иска да разговаря с него.

Отново чу гласа й, задавен от сълзи и толкова отчаян, че се беше врязал дълбоко в сърцето му. Не искаше да е тъжна, обаче явно й причиняваше тъга. Досега не си даваше сметка за това и се запита дали е можел, дали е бил длъжен да промени нещо. Само че вече беше късно. Сега тя си имаше онзи Едгар.

Той иска да ме вижда не защото обяснявам добре, а понеже означавам нещо за него. Пък за теб съм само…

Питър стисна ръце в юмруци. Пък за теб съм само — какво? Нима смяташе, че не означава нищо за него? След всичко, което й наговори вчера, сто на сто го мислеше! Боже Господи, как можеше да е такъв безчувствен кретен! Толкова сляп и глупав! Внезапно си даде сметка, че е объркал горе-долу всичко, което можеше да се обърка. И всъщност едва сега наистина осъзна какво ставаше с него…

Телефонът иззвъня и го изтръгна от мислите му. С три големи крачки стигна до бюрото и вдигна.

— Да?

— Здрасти, Питър. Зная, че е неделя, и няма да те притеснявам дълго. Но си помислих, че ще е по-добре да ти напомня още веднъж за утре…

— Сиена!

Разочарованието, че е асистентката му, а не Тили, го обля като леден душ.

— Да, аз съм — потвърди леко озадачено Сиена. — Утре трябва да завършим проекта за Патерсън и непременно ни трябва докумен…

— Не съм забравил! — прекъсна я грубо той, за което веднага съжали.

В края на краищата тя нямаше вина за лошото му настроение, а тъй като без организаторския й талант не би ръководил толкова успешно фирмата, трябваше да се държи по-внимателно с нея и да й внушава чувството, че цени труда й. Питър затвори очи.

— Извини ме, Сиена. Аз… не исках да съм нелюбезен. Утре ще ти донеса документацията.

— Окей. — Гласът й прозвуча скептично. — Всичко наред ли е, Питър?

— Да. Ще се видим утре в офиса — отвърна лаконично той и приключи разговора.

Сетне седна пак пред компютъра си и с мрачно изражение се вторачи в екрана. Първо Бен, а сега Тили. Защо не успяваше да задържи в живота си хората, които бяха важни за него?

Поклати глава. Колкото до Бен, нямаше начин да не го пусне. Наумеше ли си нещо, никой не можеше да го спре. Въпреки че той бе изпробвал всички средства, за да подготви безпрепятственото му връщане. Нещата с Тили обаче трябваше да се развият по различен начин. Коренно различен начин. Ако не беше толкова късоглед. И толкова дяволски страхлив.

Отново стана от стола да си налее още един бърбън и да удави разочарованието, което му тежеше като камък в стомаха. Беше оплескал кардинално всичко и трябваше някак да го оправи. Само дето нямаше представа как.