Катрин Тейлър
Завръщането (1)

Пролог

Ню Йорк

Вратите на асансьора се отвориха и Бен излезе от кабината в просторното фоайе, завладян от поразителното усещане за нещо познато и близко до сърцето. Нямаше представа колко често бе вървял по блестящия под от скъп тъмен мрамор, запътен към рецепцията в дъното на фоайето — във всеки случай достатъчно често, за да не обръща внимание на индиректно осветеното фирмено лого Стърлинг & Адамс нетуъркс, което се мъдреше на стената зад гишето. Сега обаче го забеляза, дори буквално се вторачи в него като в нещо, което разпознава, но вижда от нова перспектива.

Разбира се, това все още бе неговата фирма и Бен се гордееше, че заедно с Питър я бяха развили дотолкова, че вече можеха да си позволят служители и офис на десетия етаж в шикозен небостъргач в централен Манхатън. И все пак, идвайки тук след този дълъг период, се почувства различно от очакваното. Или може би само той беше различен…

— Господин Стърлинг!

Младата азиатка зад бюрото подскочи от изненада, щом го позна. Явно Питър не бе предупредил за пристигането му.

— Здравей, Чен Лу — поздрави Бен на минаване покрай нея и кимането му я изтръгна от вцепенението.

— Добре дошли! — извика подире му, засияла в усмивка, докато той влезе през остъклената врата, водеща към шефските кабинети.

Всичко си беше точно както преди — снимките, на които получаваше отличия с Питър, съвременно обзаведената приемна преди кабинетите им. И въпреки това той изведнъж се почувства някак чужд.

— Бен!

Сиена Уокър седеше зад бюрото си в приемната и за разлика от Чен Лу, изглежда, очакваше появата му, тъй като изобщо не показа, че е изненадана. Усмивката й обаче беше сдържана, което вероятно означаваше, че Питър я е уведомил за целта на идването му.

Сиена отвори уста да каже нещо, но Бен държеше първо да отхвърли разговора със съдружника си, затова посочи вратата на Питър и попита лаконично:

— Тук ли е?

Сиена кимна и той почука веднъж, преди да влезе.

Питър беше зад голямото си писалище, полускрит от двата компютърни монитора и купищата книжа и папки, които бе разположил около себе си. Още една позната и близка до сърцето гледка, само дето Питър не се усмихна и даже не направи опит да стане от мястото си. Освен това видът на писалището му бе далеч от обичайния.

— Подредил си — констатира изненадано той.

— А ти явно си загубил разсъдъка си — отвърна язвително Питър и все пак се надигна от стола си. Очите му мятаха гневни мълнии, когато се надвеси над плота на бюрото. — И отсега да сме наясно: Отговорът ми все още е „не“!

Бен вдиша и издиша дълбоко. Знаеше, че Питър ще се противопостави, и дори го разбираше. Което обаче не променяше факта, че приятелят му щеше волю-неволю да се примири с неговия избор.

— Питър, не те моля за позволение — напомни му той. — Решението ми е категорично.

Питър замълча за миг, продължил сякаш половин вечност, сетне тръсна глава.

— Тя е виновна, нали? Ветеринарката! Завъртяла ти е главата и вече не разсъждаваш трезво!

Бен си помисли за Кейт, която го очакваше в неговия апартамент, и несъзнателно въздъхна.

— Много трезво си разсъждавам, Питър, повярвай ми. И ясно съзнавам, че ти дойде малко изненадващо. Въпреки това…

— Малко изненадващо? — прекъсна го възмутено Питър и пак се отпусна на стола си, все едно не го държаха краката. — Малко изненадващо? Ти сериозно ли? Господи, Бен, в неделя ме уверяваше, че искаш час по-скоро да се махнеш от Дарингам Хол и Камдънови. Че не желаеш да имаш нищо общо с префърцуненото си английско семейство и че вече си едва ли не в самолета за Ню Йорк. А само няколко часа по-късно ми съобщаваш, че си размислил и си решил да се откажеш от всичко, което двамата сме градили години наред, за да вложиш цялото си състояние в една съборетина на ръба на фалита. Съжалявам, партньоре, но това не само ми идва малко изненадващо, а и ме кара сериозно да се усъмня в умственото ти здраве.

После се взря укорително в Бен, който издържа погледа му без никакви признаци на вълнение.

Така както го представи Питър, всичко наистина изглеждаше налудничаво. И абсолютно неразумно. Бен си даваше сметка, че няма нито една причина да направи тази крачка и има цял куп причини да се откаже. Тъй като, макар Камдънови да бяха неговото семейство, баба му се беше погрижила да го лиши от правото да бъде част от тях. Доскоро. Все още кипеше от яд заради това, а ето че сега му се предоставяше идеалната възможност за отмъщение, понеже семейството бе на косъм от разорение. Бен можеше да наблюдава преспокойно как Дарингам Хол изпада в несъстоятелност. Само че той — в разрез със здравия разум — бе решил да помогне на Камдънови.

— Не можеш да ме спреш, Питър, каквото и да кажеш — отговори на приятеля си и не наведе очи пред неодобрителния му поглед. — Ще го направя.

— Но нямаш право да ме изоставиш! — възнегодува Питър и Бен долови паниката в гласа му. — Без теб няма да се справя.

Този аргумент не мина пред Бен.

— Не е вярно. Сключеният договор със Станфорд доказва, че се справяш много добре. А ако предпочиташ да имаш партньор, просто си избери човек и го качи на борда. Не зависиш от мен.

Бен съзнаваше колко безсърдечно беше да поставя приятеля си пред свършен факт. Но не беше от хората, които увъртат. Пък и в случая това беше направо изключено.

— Подозирах го. — Питър изкара въздуха от дробовете си, което прозвуча като стон. Безнадежден стон, понеже познаваше Бен по-добре от всички и беше наясно кога говори сериозно. — Обясни ми, Бен, защо поемаш такъв риск?

Бен повдигна рамене, защото не беше сигурен дали Питър ще разбере подбудите му. А те бяха съвсем прости.

— Понеже искам да разбера дали ще успея.

Припомни си завчерашния следобед, когато потегли от летището за Дарингам Хол — обратно при Кейт, която нямаше сили да напусне. Нямаше представа защо с нея всичко бе по-различно, отколкото с другите жени в живота му, ала мисълта, че няма да я види повече, бе направо непоносима. Искаше да бъде с нея и в главата му първоначално се въртеше само едно място: Ню Йорк.

Но когато, окъпан от позлатата на следобедното слънце, застана пред конюшнята на Дарингам Хол и притисна Кейт в обятията си, си даде сметка, че тя не може да изостави с лека ръка живота си в Англия. И внезапно усети, че и той се чувства така. Ето защо сам отговори на въпроса си дали наистина трябва да вложи цялото си състояние, за да запази замъка. Призна си, че всъщност е искал не да замине, както бе твърдял разпалено през цялото време, а да остане и да приеме предизвикателството, което изглеждаше неизпълнимо.

Може би нямаше да успее да спаси Дарингам Хол, но усилието си заслужаваше. Е, да, рискуваше състоянието си, но никога не бе отдавал особено значение на парите. Чисто и просто искаше да изпита още веднъж тръпката, както навремето, когато заедно с Питър основа фирмата без никакъв начален капитал, само с една гола идея и много ентусиазъм. Искаше да разбере дали пак е способен да постигне нещо подобно. А и да докаже на самия себе си и на Камдънови, че безспорно е един от тях и заслужава да носи титлата, която му се полага след смъртта на дядо му. Че ще бъде достоен баронет на Дарингам Хол.

Спомни си отчаяното лице на Ралф при последната им среща. Поеми грижата, Бен. Моля те. Беше поръчение и макар че дълго бе отказвал да приеме този факт, Бен не можеше просто така да пренебрегне последната воля на баща си.

— Освен това обещах на Ралф. — При тези думи сви рамене. — Искам да се пробвам в семейния бизнес.

Не му беше лесно да го признае и всъщност очакваше, че Питър, който нямаше кой знае какво желание да създаде семейство, ще изсумти презрително. Питър обаче само го погледна изпитателно и за частица от секундата в очите му проблесна съпричастност, която почти веднага бе изтласкана от скептицизъм.

— И как си представяш всичко това? Как ще стане на практика?

Бен изкара въздуха от дробовете си.

— Нали вече ти обясних. Ще ти продам дяла си във фирмата — то се знае, на коректна цена. В добавка колкото се може по-бързо ще се отърва от жилището — с това ще се заеме брокер на недвижими имоти. С парите ще изплатя банковия кредит на Камдънови, а те в замяна ще ми припишат имението.

— И какво ще го правиш? — запита ядосано Питър. — Боже мой, Бен, та то е пред разруха!

— Именно! Но възнамерявам да го санирам и вече знам как. — Планът бе съзрял в съзнанието му, когато научи за плачевното финансово състояние на имението. Само че му отне малко повече време, докато признае пред себе си желанието да го осъществи лично. — Налага се известно преструктуриране, но определено виждам потенциал.

Питър повдигна вежди.

— И Камдънови се съгласиха?

— Нямат друг избор. Ако не поема стопанисването на Дарингам Хол, банката ще го продаде на търг. — Бен сви рамене. — Според мен съм по-добрата алтернатива пред тази да го дадат на чужд човек.

— Бен, това не е алтернатива, а безумие — възрази Питър. — Каниш се да санираш тази порутина, отгоре на това и паметник на културата? И как по-точно? Че тя е шибана каца без дъно. — И презрително изпръхтя. — Боже мой, Бен, опомни се! Ти не си земевладелец, а бизнесмен и последното, от което имаш нужда, е нова беля на главата. Начинанието ще претърпи неуспех и на финала ще се окажеш с празни ръце.

Бен се поколеба за миг и се запита не за пръв път дали не подценява риска. Беше си авантюра, съзнаваше го, с евентуални тежки последици не само за него, но и за Камдънови, в случай че се провалеше. Но нали успяваше във всичко, с което се заловеше. Защо точно този път да се провали?

— Първо да се разплатя, пък после ще видим — рече сърдито.

Питър потъна в мълчание, Бен виждаше как се бори със себе си. Накрая обаче кимна и изръмжа:

— Окей, инат такъв! Ще го направя. Но само при едно условие.

Бен, който точно се канеше да се усмихне с облекчение, стана отново сериозен и изслуша неочакваното предложение на приятеля си.

* * *

Кейт стоеше пред огромния френски прозорец в хола и гледаше към Сентрал Парк. Апартаментът на Бен беше на десетия етаж и при други обстоятелства би се насладила на гледката към есенните корони на дърветата, засияли в жълто и оранжево под лъчите на следобедното слънце. В момента обаче бе твърде нервна, така че се завъртя на пета и се върна на широкия, изненадващо удобен диван от кожа, който бе в центъра на помещението. То беше обзаведено модерно, също като целия апартамент — всичко бе елегантно и същевременно комфортно, с минималистични дизайнерски мебели и добре подбрани аксесоари. Бен беше казал, че е ангажирал интериорен дизайнер, а резултатът хареса на Кейт. Наистина. И все пак…

Не можеше да изрази с думи какво всъщност я смущаваше. Не беше самият апартамент, а по-скоро фактът, че той коренно се различаваше от нейното скромно бунгало в Салтърс Енд. Или от замъка на Дарингам Хол с неговите многобройни антики и традиции, където Бен възнамеряваше да се нанесат заедно, щом се върнеха в Източна Англия.

Дали той действително щеше да се чувства добре, след като бе свикнал с обстановка като тази тук?

Не биваше да умува толкова за това, иначе страхът, който непрестанно я измъчваше, откакто Бен излезе преди два часа, за да разговоря с Питър, щеше да я завладее отново.

Кейт въздъхна и пак се изправи, върна се до прозореца. Но къде се бавеше той? Дали това, че разговорът му с Питър продължаваше цяла вечност, бе добър знак, или означаваше, че има неприятности?

Естествено, че ще има, рече си тя. Питър беше реагирал доста гневно на решението на Бен да остане в Източна Англия и да поеме управлението на Дарингам Хол. Със сигурност нямаше да скрие мнението си и в личния им разговор. Питър държеше да осуети плана на Бен за напускане на фирмата и положително щеше да изпробва всичко, за да го задържи.

Кейт прегърна раменете си и ги разтри, защото изведнъж й стана студено.

Ами ако Бен размислеше?

Тогава можеше да бъде с него единствено ако се преместеше в Ню Йорк. Ако се наложеше, Кейт бе готова на тази стъпка — в края на краищата и тук се търсеха ветеринарни лекари и тя сто на сто щеше да си намери работа. Но докато гледаше надолу към огромния град с неговите милиони жители, призна пред себе си, че ще срещне трудности при смяната на обстановката. А в обратния случай и Бен би се почувствал така. Чисто и просто не можеха да подведат стиловете си на живот под общ знаменател. Един от двамата щеше да се откаже принудително от всичко, което познаваше и обичаше — без гаранция, че нещата щяха да се получат…

Стресна я шум до вратата на жилището. Веднага изтича в антрето и видя, че Бен тъкмо влиза.

— Е? Какво каза Питър?

Бен хвърли ключовете в купичката върху ниската секция до вратата. След това прегърна Кейт и я привлече към себе си.

— Ще откупи дела ми — отвърна, но лицето му не грейна в усмивка, както се надяваше тя.

— Просто ей така? — продължи да подпитва Кейт. — Доколкото го познавам, Питър сто на сто ти е дал да се разбереш, или греша?

Бен въздъхна.

— О, повярвай ми, точно така направи.

— Но накрая е преглътнал горчивия хап и се е съгласил?

Кейт се взираше напрегнато в лицето му и за миг й се стори, че той избягва погледа й. След това обаче Бен отново се усмихна, този път развеселено.

— Съмняваш ли се?

— Не.

Кейт обви ръце около врата му и се вгледа в него: в тъмнорусите му коси, изсечените, вече тъй близки черти и буреносно сивите очи, в които се беше загубила още в самото начало. Беше безкрайно влюбена в него и толкова би се зарадвала, ако занапред нищо не пречеше на общото им бъдеще. И все пак просто не можеше да се отърси от страха, че Бен рискува твърде много.

— И наистина ли искаш да го направиш? — Длъжна беше да го попита още веднъж, понеже това бе огромна крачка. — Напълно ли си сигурен?

В очите на Бен припламна нещо, ала след миг лицето му бе помрачено от сянка. Кейт тъкмо се запита какво ли означава това, когато той пак се усмихна и я прегърна.

— А ти сигурна ли си, че искаш да пробваш с мен? — отвърна на въпроса с въпрос и докато тя казваше „да“, засияла от щастие, през съзнанието й се стрелна мисълта, че той не й е отговорил.

Но тогава Бен се наведе към нея, а когато устните им се срещнаха, Кейт забрави лекото съмнение, което се бе прокраднало в душата й. С дълбока въздишка се притисна към него и реши да не претегля всяка негова дума.

Само трябва да сме сплотени, рече си и му отговори със страстна целувка. Тогава абсолютно нищо не можеше да се провали.