Л. С. Хилтън
Домина (9)

8.

На следващия ден започнах супер рано. Покрих с коректор драскотината на лицето си, очите ми в огледалото бяха празни, изтерзани. Нямаше да мисля за вътрешните поражения. Закърпи фасадата и продължавай. По-рано това винаги вършеше работа.

Пътническият ферибот за Хърватия тръгваше в 6,05 часа и пътуваше четири часа до Ровин с междинно спиране в Пореч. Бях на кея на терминал „Сан Базилио“ в 5,30 часа с малка чанта, стиснала в ръка билета на Алвин. За да вземеш фериботен билет, се изискваше документ със снимка, но не и при обработката им — стюардът едва погледна към хартията, която взе от мен, сред блъскащите се пътници. Италианците просто не разбират реденето на опашки. Преброих десет пътници след мен и тогава изиграх малка пантомима на английски, че съм забравила нещо, оставих телефона на Алвин на ферибота и се втурнах обратно надолу по трапа, без да срещам погледа на заетия стюард и след десет минути бях в апартамента си. Добре. Алвин беше хванал ферибота си. Нямаше следи. Пъхнах цигарите си и банкнота от двайсет евро в спортния си сутиен и отидох да тичам през Дорсодуро, през моста „Академия“ и покрай затворите на дожите. Спрях на рампата за инвалидни колички близо до Моста на въздишките и внимателно потопих раницата на Алвин, натежала с доста хубав чифт свещници „Оджети“. Човек трябва да прави жертви. Тичах до „Джардини“ в края на острова, където изпълних с неелегантни движения тренировката си, след това обратно към „Сан Марко“. Когато зазвъняха кампанилите, се разминах с първите групи туристи, вече лъщящи от пот и слънцезащитен крем в утринната мараня. Оркестърът все още не беше дошъл за смяната си; единствените звуци бяха от гълъбите и от стъпките, непрестанно пресичащи гостната на Европа.

Вече познавах повечето сервитьори от сутрешния ми ритуал. Седнах на една маса на сянка и кимнах на Данило, който ми донесе пресен портокалов сок, бриош и капучино. Шаблонът върху кремообразната пяна днес беше на разбито сърце. След като почетох Файнаншъл Таймс и изпуших една цигара, тръгнах обратно към „Академия“, гмурнах се в тесните улички около „Сан Моис“, като лениво зяпах витрините на групичките елегантни магазини. Чифт сандали „Прада“ ми хванаха окото — черен сатен върху тънка сребриста подметка, с възхитителна китка от пера на тока, като крилете на Меркурий. Лекомислени обувки, измамни обувки, обувки, за които да хвърлиш цялата си заплата, защото какъв е смисълът да спестяваш за черни дни, щом ги притежаваш? Никой не би допуснал черен ден да се случи на момиче с тези сандали. Надзърнах за цената. Можех да си ги позволя, ако исках, можех да си ги позволя във всички цветове. Но не ги исках.

 

 

Светлината по лагуната все още танцуваше в тюркоазни щрихи, въздухът все още миришеше на водорасли и сладолед, но вътрешно бях само канални води и влажни листа. Взех набързо един викториански душ, сменяйки температурата от хладка до ледена, облякох се като за сериозен ден и сложих в куфарчето си книгата за Караваджо и бележник. Имах среща в библиотеката „Марциана“. Сградата гледа към Двореца на дожите, точно до статуята на сан Теодоро и неговия крокодил със странна анатомия. Някога между неговата колона и лъва на съседа му сан Марко се е издигала бесилка и венецианците все още смятат за лош късмет да преминеш между тях. Минах между тях. Представих паспорта си, данни за галерията и набързо изготвен план за моя „изследователски проект“ на равнодушната рецепционистка, която ми махна да мина към главната читалня с нейната тройна лоджия и острови от светли дървени маси върху червен килим. Високо горе яростен климатик замразяваше слънчевата светлина по стъкления покрив и се почувствах благодарна за практичния ми ученически пуловер. Дадох поръчката си на служителката по справките и седнах, докато чаках материала, като отворих сборника за Караваджо отново на „Медуза“. Тя не изрева някакво специално съобщение към мен и аз започнах да прелиствам книгата, разглеждайки всяка илюстрация. Спрях се на Amor Vincit Omnia^[1], знаменития портрет на момче на име Чеко — любовник на Караваджо, изобразен като бога на любовта. Проследих с пръст гладката извивка на младежката буза. Дори на плоската, лъскава репродукция присмехулната анархия на композицията кипеше с пулсираща езическа енергия. В бележка под отпечатъка се цитираше съвременник на Караваджо, видял картината в колекцията на неговия покровител, който винаги я показвал последна, скрита под завеса от тъмнозелена коприна. Нямах нужда точно от това, за да удостоверя идентичността на моя квартирант полтъргайст, но Йермолов най-малкото имаше чувство за хумор.

Нарича се Zersetzung^[2], метод на „проникване в дома“, практикуван както от старото КГБ, така и от ЩАЗИ. Хитър и ефективен начин за леки изтезания. Предметите се преместват от невидими посетители едва забележимо в по-голяма или в по-малка степен. Действа смущаващо свръхестествено — известно е, че може съвсем да влуди човек — и е напълно опровержимо. Кой ще повярва, че е имало взлом, когато единственото нещо, което е било преместено, е сапунът? Очевидно често използван ход е оставянето на порнографски материали в спалнята. Не знаех дали да се трогна или да се обидя, че не бяха опитали и това.

Какво се опитваше да ми каже Йермолов? Знаех, че трябва да се изплаша, но всъщност изпитвах любопитство. Това беше почти ласкателно. Ако толкова много иска да преосмисля отказа си, защо ще ме заплашва? И защо Караваджо?

— Ecco, signorina.^[3]

Служителката по справките се появи и ми подаде чифт бели памучни ръкавици и дебел, тежък том, подвързан с картонени корици. Бях поискала ръкописно копие на една от първите книги за Караваджо, биография от Мариани, но не исках да се ровя толкова в живота на художника, колкото да прегледам бележките, надраскани в полето на ръкописа. Написаното беше прекалено дребно и нечетливо, а италианските съкращения от седемнайсети век бяха трудни за разбиране, но аз се забавлявах. От дълго време не бях правила сериозни проучвания. Мърморех тихо думите на глас, звукът ми помагаше за смисъла им, докато се натъкнах на това, което търсех:

„Извършили са убийство“ бе надраскал тайно Мариани. „Блудница, побойник, джентълмен. Побойникът наранява джентълмена, блудницата изрязва с нож обида по кожата. Извикани са полицаи. Те искат да знаят съучастниците — в затвора той не признава, идва в Рим и не говори нищо повече за това.“ Аз се облегнах назад и се загледах в сбитите черни букви. Знаех за недовършената „бележка за убийство“, източник на неограничени биографични спекулации, но порязването беше новост. Sfregio, белегът на срама, изрязан с нож на лицето на жертвата, често е бил наказание за жени, изневерили на собствениците си. Почувствах странна лека тръпка на вълнение.

В две от най-известните си картини Караваджо изобретява нов жанр. И Гадателка, и Картоиграчи показват сцени на илюзия, на измама в действие. Във всяка от тях едновременно се разиграват две реалности. Художникът ни показва, че рисуването е измама, то изкривява нашите възприятия толкова убедително, колкото самонадеяните белези, използвани от измамниците. Пазете се от това, което мислите, че виждате.

Ако Йермолов си правеше труда да ме заплашва, би трябвало да вярва, че имам някаква власт. Това ми допадаше. Какво излизаше тогава? Кой от нас бе джентълменът, кой — блудницата, кой — побойникът? Ако това беше заплаха, тя беше елегантна.

Останалата част от деня прекарах в галерията; към седем часа се върнах в апартамента, който си беше точно така, както го бях оставила. Пълнех ваната, когато телефонът ми иззвъня. Не служебният — личният. Трима души имаха този номер — Стив, Дейв и майка ми — и никой от тях не се изписа на екрана. Приех разговора и казах: „Майната ти“, колкото можех по-твърдо. Както очаквах — отговори ми мълчание.

 

 

Трябваше да изляза от това положение. Да спра да седя и чакам Йермолов да ми мъти главата. Имах нужда да се почувствам чиста, здрава, жива. Време бе да посетя украинците. Загърбих тежкия гардероб и прокарах ръка по закачалките в дрешника. Избрах къса рокля от „Мисони“ в пламтящо оранжево и я закачих над огледалото, докато се изкъпя. Излях половин бутилка „Шанел Гардения“ към водата във ваната. След това облякох тъмносиви дантелени слипове от шумоляща коприна на „Роза-мосарио“, като добавих меки велурени обувки без ток в същия кремав цвят като прочутото цвете на Мадмоазел. Токчетата са пречка във Венеция, но с тези ми трябваха само осем минути, за да прелетя през малките площади и петте сводести моста към „Сан Поло“.

Ако всеки, посещавал украинците, изобщо някога е бил достатъчно трезвен, апартаментът би могъл да се превърне в нещо като убежище за купони, вбесяващо надъханите журналисти, но дори и да си достатъчно трезвен, за да го намериш, ще си тръгнеш в състояние, което гарантира, че няма да го издадеш. В действителност само венецианците го знаеха, защото познават всички стари тайни на своя град. Аз бях чувала за него от Маша, която не го одобряваше. От китайския магазин в съседство купих бутилка отвратителна грапа, както беше прието, и я връчих веднага щом ниската врата към улицата се отвори. Проходът на украинците беше тесен дори за Венеция, което може би обясняваше физическия облик на посетителите им. Допускани бяха само стройните в ханша, което ме устройваше чудесно тази вечер. Украинците (ако имаха имена, никой не ги знаеше) бяха двойка; повехнала блондинка и съпругът й, който претендираше, че е художник, въпреки че за щастие техни творби не бяха изложени на показ. Апартаментът им на приземния етаж беше огромен, с доста впечатляващи портрети от деветнайсети век, с врата на шлюз, отваряща се директно към канала, което означаваше, че някой винаги плуваше, а мецанинът приличаше на някакъв сук, на бивак с дивани, застлани с дрипави антикварни коприни, заети в различна степен. Винаги имаше храна и хора, макар че списъкът на гостите можеше да бъде застрашително еклектичен.

Украинецът ме поздрави свойски, с блеснали очи, на развален италиански и ме съпроводи в огнената ми рокля по осветения от свещи коридор. На главата си носеше цял телевизор от 80-те години, лицето му се подаваше от отвора за екрана, зад него се влачеха жици и щепсели, но не чувствах необходимост да го отбележа. Украинката беше до шлюза, потопила краката си в зловонния канал, пушеше огромна цигара марихуана и обясняваше нещо важно на стъписан немски турист. Тя ми помаха вяло, докато ровех сред остатъците от вечерята им за най-малко нехигиеничната на вид чаша. Тъмнокосо момиче с червено червило, с чудесна блестяща кожа дотича от мецанина. „Някой виждал ли е Бруно?“ — задъхано попита тя на английски. Попита отново на френски и на руски, но никой не беше виждал Бруно, така че тя се отказа, взе някакъв леко опърлен шал от една от лампите, обви се с него като препаска и заспа на един фотьойл. Украинецът я сръга енергично по рамото, но тя само леко се размърда, за да го отблъсне. Той поспря за миг, за да завърти копчето за звука под брадичката си.

— Боклук — произнесе той с известно задоволство. След като бяхме уточнили това, той ми предложи чиния с фритата от тиквички. — Как си, мила?

Поприказвахме си малко на миш-маша от езиците, които споделяхме. Поразрових предпазливо фритатата, след което запалих цигара за дезинфекция. След като той отново намали звука си, аз се качих да потърся плячка на горния етаж. Оставих чашата си на перваза на овалния прозорец над шлюза и се настаних да съзерцавам за миг Венеция. Слаб плясък отдолу подсказа, че някой се е осмелил да скочи в канала. Надявах се, че това няма да предизвика късо съединение.

— Може ли да се присъединя към вас?

— Няма нищо лошо в едно старо клише — отвърнах аз, без да се обърна.

Една ръка обгърна кръста ми, отпуснах назад главата си на рамо с познат остър цитрусов аромат. Бяхме се срещали тук и преди, веднъж или два пъти. Почувствах брачната халка, когато ръката се плъзна нагоре към лявата ми гърда.

— Красива, както винаги.

— Благодаря. — Дясната ръка галеше бедрото ми, пръстите милваха кожата ми под вдигнатата рокля. Чаках влажния прилив на желанието. Нищо. Обърнах се да я целуна силно, търсейки нейния пулсиращ, изплъзващ се език. Нищо. Объркана, отворих очи, улових страстта в нейните в мъгливия отблясък от канала.

— Къде е съпругът?

— В Римини, с децата.

— Значи съм късметлийка.

Устните ми бяха върху вдлъбнатината на врата й, прокарах език по ключицата й. Стиснах кръста й и прокарах длани по красивата извивка на мекия й задник, тя пое рязко дъх и зарови ръка в косата ми, засмука шията ми. Бавно коленичих пред нея, смъкнах памучната й пола на пода и прокарах нокти по ръба на дантелените й бикини, светли на фона на летния й тен. Коремът й беше прекрасен, заоблен като пресен хляб, притиснах чело срещу закръглеността му и започнах да свалям бикините й. Бяха съвсем мокри. Закачих ги настрана, а тя се отърка в мен, обърна лицето ми, за да погали бузата ми с оформения ромб на гениталното си окосмение, пресечено от изпъкналия белег на цезаровото сечение, след това езикът ми заигра по клитора й, близвайки я нежно, устремен към меката цепнатина между срамните й устни.

— Разтвори краката си, сега.

Тя се разкрачи леко, ръцете й все още стискаха косата ми, аз задържах езика си върху клитора й и вкарах в нея един пръст, после още един, плъзгайки ги в плътта й, притискайки предната мембрана, ближейки я малко по-бързо, сокът й и слюнката ми покриха брадичката ми, смучех я и я изяждах. Тя понечи да ме дръпне нагоре, но аз исках тя да свърши, исках да заровя цялото си лице в тези кадифени устни, да почувствам спазъма на удоволствието й върху ръката си, да открия в него вероятността за собственото ми удоволствие. Тя вече стенеше, за момент се отдръпнах назад и видях силуета на мъж в трептящата светлина на свещите по стълбището. Нямах нищо против, щом и тя нямаше. С ръка дълбоко в нея, посегнах под ризата й, освободих зърното й от сутиена, започнах да го трия в кръгове в същия ритъм на езика ми срещу клитора й. Започнах да я ближа по-силно, по-бързо, почувствах първото стягане около пръстите ми и извих жестоко твърдата плът, когато оргазмът я обхвана. Тя нададе висок писък като лисица, заби нокти в основата на черепа ми, омаза лицето ми, като тикаше вагината си към устата ми, след това с дълбока въздишка на освобождаване залитна назад върху дивана, разперила ръце. Потърках с длан пламналите ми устни, вкусвайки нещо тъмно и месесто под минералната сол на секрета й. Сложих пръст в устата й, приближавайки се до огромното огледало в позлатена рамка, подпряна до ниското легло. По челюстта ми имаше засъхнала кръв, ръждива, вампирска струйка.

— Съжалявам за това.

— Нямам нищо против. — Размазах я по брадичката си, загледана тъпо в дълбоките очи на отражението ми. От стълбите се чу приглушено ахване.

Тя се изкикоти.

— Излез оттам.

Украинецът се появи, без телевизора, закопчавайки панталона си. Тя се усмихна блажено и протегна ръце към нас двамата.

— Ела тук, скъпа. Твой ред е.

— След миг. — Оставих ги и отидох долу да измия лицето си на кухненската мивка. Брюнетката все още беше безчувствена в креслото, косата й висеше към пода. Взех една мърлява кадифена покривка от една възглавница и я сложих нежно върху голите й рамене, после свалих обувките си, оставяйки кървав пръстов отпечатък върху велура, и тихо се измъкнах на алеята. Исках да почувствам хладния гладък камък под краката си. Надявах се, че съм й доставила удоволствие, щях да бъда доволна, ако беше така, но — това беше всичко. Изпитвах болезнен световъртеж, сякаш бях погълнала цялата бутилка от гадната грапа. Играх спортсменски, задоволих я, но не изпитвах ответна нужда. Бях празна, с притъпени нерви, разсеяна. Дори и след това? Нима вече не исках и това даже? Довлякох се вкъщи да проверя призраците. Бяха просто призраци.