Л. С. Хилтън
Домина (8)

7.

Бях си у дома във Венеция от няколко дни, когато нещата започнаха да се движат. Тоест предметите в дома ми започнаха да се местят наоколо. Първо, суитчърът, с който тренирах, изчезна от коша до таблата на леглото. После купата ми за закуска от „Лалик“ с дизайн на златен лист върху кремав порцелан се оказа на мястото за сядане до прозореца, когато бях сигурна, че я измих и я поставих на рафта, преди да тръгна за галерията. И като че ли някой пиеше от вино ми, въпреки че трябва да призная, че в този случай подозирах себе си! Мистериозният шоколад, който мислех, че съм купила погрешка преди пътуването ми до Ибиса, беше все още в шкафа. Огледах го добре, спомняйки си, че тогава усетих нещо нередно. Във Венеция призраците са такова клише, каквото са и маските. Може би затова мястото ми харесваше толкова, но моите собствени специални фантоми бяха склонни да си стоят по местата. Захвърлих шоколада в кофата за боклук и треснах капака й, казвайки си, че оглупявам.

Но след това се започна с книгите. Бях си взела поръчката от Libreria Toletta^[1] — няколко каталога на художници от Пекин и нова биография на Тициан, и бях оставила чантата върху бюрото си, когато тръгнах към малкия апартамент на Маша за урока си. По пътя спрях в сувенирен магазин, от онези, които продават съмнителни византийски икони на туристи. В задната част имаха неголям избор от руски стоки, бурканчета с червен хайвер и ароматизиран черен чай. Взех един буркан със сладко от рози, което Маша внимателно прехвърляше в кристална купа и сервираше с бисквити след урока ни. Мисля, че аз изпитвах по-голямо удоволствие от този малък лукс, отколкото тя.

За моя изненада открих Маша, седнала на пластмасов стол сред малкия площад пред нейната сграда. Тя рядко излизаше навън, освен за трудното седмично посещение на пазара „Риалто“. Няколко пъти бях ходила с нея, за да й помогна за носенето на чантите. Тя вееше с голямо черно ветрило пред лицето си и стискаше ръката на един мъж, в когото разпознах сервитьора от кафенето на ъгъла. Друга жена в син халат, може би съседка, й предлагаше чаша с вода.

— Маша! С тобой все в порядке? Добре ли си?

— Станал е обир — каза другата жена на италиански.

Аз се наведох, приближих лицето си до Маша. Тежкият й черен грим беше размазан. Очевидно беше плакала.

— Синьората е била на църква — обясни сервитьорът — и когато се прибрала, в апартамента й имало някакъв мъж.

— Боже мой! Маша, какво се е случило? Обади ли се в полицията?

— Те бяха тук и си отидоха. Нищо не е откраднато — добави жената. Тя изглеждаше едва ли не разочарована от незначителната драма. — Но синьората е в шок.

На ръцете на Маша имаше кокетни бели ръкавици, закопчани на китките. Хванах ги нежно, отбелязвайки, че изглеждаха покъртително крехки и малки.

— Маша, знам, че трябва да си много разстроена, но ти видя ли го? Крадеца?

— Нет, нет.

— Съжалявам — каза сервитьорът, — но трябва да се връщам на работа. Оставих заведението без надзор.

— Всичко е наред. Аз съм една от нейните ученички. Ще се погрижим за нея, нали? — кимнах към жената. — Хайде, нека да влезем вътре.

Съседката обясни, че живее от другата страна на кампото и бе чула Маша да вика за помощ. Крадецът минал покрай нея на входната врата и избягал надолу по стълбите; никой не бил видял нищо.

— Карабинерите изпращат психолог — изсумтя тя.

Помогнахме на Маша да се качи по стълбите и аз се обадих на ключар, докато съседката правеше чай. Маша отново разказваше как тръгнала с вапоретото да запали свещ в „Сан Зан Дегола“, как разбрала, че нещо не е наред, когато се върнала, как мъжът я блъснал срещу стената, когато го изненадала.

— Сигурна ли си, че не е откраднал нищо? Полицаите провериха ли? — Обикновено във Венеция ограбваха туристи. Ключарят пристигна и аз ги оставих да си говорят, когато той се приведе над ключалката, дискретно му платих в брой. Ключалката не беше разбита; той беше съгласен със заключението на карабинерите, че Маша е забравила да заключи и крадецът се бе възползвал.

— Вероятно е някой от онези роми — намеси се съседката с ново изсумтяване. — Никой от нас не е застрахован. Питах ги какво прави Дирекцията на полицията по отношение на циганите.

Не й обърнах внимание.

— Имаш ли нужда да си починеш, Маша? Господинът ще се погрижи за сигурността ти. Да ти помогна ли да си легнеш?

— Спасибо, Елизабет. Ти си толкова мило момиче.

— Ще се обадя на някой да дойде да поседи при теб.

Маша имаше цяла мрежа от стари руски приятелки, чиито роднини работеха в многобройните хотели във Венеция. Техният живот представляваше непрестанна сапунена опера за бабушките — Маша постоянно клюкарстваше за тях. Тя извади куп неща от обемистата си чанта и в крайна сметка ми подаде изтъркан бележник; след удивително кратко време задушната стая се изпълни със стари дами, пресекли града със скоростта на светлината, запасили се с водка и хартиени пликове с бисквити. Скоро самоварът кипеше и Маша, полегнала на дивана си сред кълбета дим, бъбреше на руски като домакиня на парти.

— Сигурна ли си, че си добре? — Не ми се искаше да я оставям, тя изглеждаше толкова уязвима, но и не исках да се натрапвам. Маша ме потупа по бузата и аз си тръгнах след ключаря. Но когато той затвори вратата, забелязах нещо. На стената зад нея висеше една от многото икони на Маша, голяма восъчна щампа на Богородица с печални, тъмни бадемовидни очи. Тя беше скрита, докато мъжът работеше, но сега можех да видя, че плътната хартия в евтина червена рамка беше разкъсана — не, разсечена — овалът на бледото лице бе разполовен от тънък разрез. Вгледах се в нея за момент, мислейки си, че може би крадецът е търсил скрити банкноти, напъхани под рамката. Не исках да тревожа Маша допълнително, като й го покажа — можеше и да не забележи, имайки предвид местоположението й. Затворих вратата и последвах работника надолу по стълбите.

Когато се прибрах вкъщи, книгите лежаха на леглото ми. Там ли ги бях оставила? В загрижеността си за Маша не можех да си спомня. Една от тях, голям илюстрован сборник е картини на Караваджо, беше отворена на илюстрацията на Медуза, чието прекрасно копие бях видяла в павилиона на Йермолов. И все пак не го бях купила — може би помощникът в магазина го беше поставил в платнената торба е книгите погрешка? Проверих разписката. Нямаше Караваджо. За момент си помислих дали не съм имала разсеян пристъп на клептомания, но липсата на контрол не беше характерна черта за гафовете ми напоследък. На следващата сутрин отидох и го върнах. После, преди следващия ми урок по руски, не можах да намеря граматиката си, оръфано старо червено издание на Пенгуин е надпис на кирилица на корицата. Търсих я, ругаейки под носа си, но тя беше изчезнала, както влудяващо изчезват чорапи. Трябваше да се оправя без нея, но когато се върнах у дома и отключих вратата, я зърнах, поставена на релсата за завесата над шезлонга Рекамие в еркера на прозореца.

Тази вечер ми се стори много дълга. Прекарах я седнала пред прозореца с бутилка „Бароло“, гледайки кампото. На следващия ден не ми се тръгваше за галерията, но се заставих и когато се прибрах у дома, всичко си беше както трябва, а аз се почувствах засрамена, че бях избрала друг маршрут на връщане, бях събула обувките си, за да се кача по стълбите и тихичко да отключа, преди да отворя рязко вратата. Минаха няколко дни и след това, когато се върнах от пазара и се вмъкнах със сините найлонови торбички с домати, праскови, килограм миди, висящи по ръцете ми до лактите, книгата на Караваджо лежеше в средата на пода.

Тихо оставих торбите долу, без да затварям вратата. Прекосих стаята и отворих широко прозорците. Ослушвах се дълго време. Три врати водеха извън главното помещение на апартамента: към кухнята, банята, после дрешника, с килер отзад за пералнята и широки рафтове за битова техника. Сушилнята ме стресна, когато завърши своя цикъл, докато проверявах шкафа, но нищо друго не беше преместено. Огромният стар орехов скрин за бельо на стената срещу ваната беше заключен. Прокарах пръсти по фугите, но ключът беше на връзката в чантата ми и по пантите нямаше следи. Заобиколих книгата на пода, опитвайки се да разбера какво друго не беше в ред, защо въздухът в апартамента все още пращеше от нечия намеса. Всичките ми картини висяха накриво. Много леко, като че ли са били побутнати от бърсалка за прах, но всички бяха наклонени леко вляво, а горният десен ъгъл се издигаше по-високо. Предпазливо се приближих до книгата и клекнах, за да я разгърна. Една от страниците беше отбелязана. Нямаше нужда да я поглеждам, за да разбера, че беше на Медуза. Маркерът беше пощенска картичка, репродукция на една картина от Джордж Стъбс. Романтичен, покрит с растителност пейзаж от осемнайсети век с един кон и три фигури — Полковник Поклингтън със сестрите си. Помнех го добре от работата си по каталога на Стъбс в аукционната къща.

 

 

Взех един стол и изправих картините, седнах на него и запалих цигара. След малко трябваше да стана, за да си взема пепелник и все още седях там, когато той се напълни.

Някой знаеше.

Знаеше за фалшивия Стъбс, който старият ми шеф Рупърт се беше опитал да пробута. Така че вероятно знаеха за партньорството му с Камерън Фицпатрик, от когото бях взела картината. Знаеха какво съм сторила на Камерън. Имаше шест души, които в известна степен бяха свързани с тази история. Една от тях бях аз. Трима от тях бяха мъртви — Камерън, Лиан, Рено Клере. Така оставаха двама души, които биха могли да предадат историята ми. Рупърт и Ромеро да Силва от отдела за борба с мафията на римската полиция. Това нямаше никакъв смисъл. Рупърт не разполагаше с доказателства срещу мен, а дори и да искаше да ме погуби, не би могъл да го направи, без да разруши собствения си живот. Това винаги е била моята гаранция, що се отнасяше до него. Да Силва бе полицай — ако искаше да ме разпита, дори да ме арестува, имаше процедури, официални правила. Не и тези абсурдни тайни машинации. Явно пропусках някого. Извадих картичката от книгата и прокарах пръстите си върху замръзналия писък на Медуза. Караваджо. Йермолов?

 

 

Може би нещата с Алвин щяха да се развият по друг начин, ако той не се беше обадил точно в този момент.

— Ало? — отговорих предпазливо по служебния си телефон. Номерът беше непознат.

— Хей, Елизабет. Елизабет, ти ли си?

— Да, Елизабет е.

— Аз съм Алвин — във Венеция съм. Реших да се отбия, да видя дали си тук.

— Ето, тук съм.

— Само минавам. Дойдох с влака. Пътувам за Ровин. Хърватия.

— Хубаво.

Той замълча. Припомних си напрегнатия подтекст на нашия кратък разговор на Ибиса, премислях. Аз съм чувал друго, Елизабет.

— Къде си отседнал?

— Току-що пристигнах. Трябва да взема кораба утре, такова, супер рано.

Удобно.

— Тогава, значи ми се обаждаш, за да ме поканиш на питие? — отговорих бодро.

— Ъ-ъ, да. Разбира се. Всъщност, да.

— Добре. Определено имам нужда от едно питие. Какво ще кажеш да те посрещна на моста „Академия“? Лесно ще го намериш.

 

 

Преди да тръгна, проверих онлайн разписанието на заминаващите за Хърватия фериботи. После отворих банковите си сметки. За момент се взрях в цифрите. От това, което чувам за любовта, тя прилича на парите. И в двата случая присъствието и отсъствието са еднакви — когато ги има, може и да не се забелязват, но когато липсват, не го забравяш никога. И двете вървят с предупреждения, които всеки игнорира. Подозрителността ми заради познанството на Алвин с Анжелика Белвоар се беше разсеяла, но сега, с книгата за Караваджо и картичката на Стъбс на пода до мен, знаех, че инстинктът не ме бе подвел. Защо Йермолов беше изпратил Казбич да потърси мен сред всички галеристи по света? Защото сигурно е искал аз да направя оценката, точно аз. А аз отказах. Значи това беше — предупреждение? Можех да си представя, че човек като Йермолов не е свикнал да му се отказва. Изкушавах се да се обадя веднага на Казбич, за да го попитам какво става, по дяволите, но се въздържах.

Елизабет Тиърлинк беше истинска, нали? Галерията й беше истинска, апартаментът й беше истински, тези цифри на екрана бяха истински. Джудит Рашли в голяма степен беше незначителен спомен и щеше да си остане така. Каквото и да знаеше Йермолов, първо трябваше да се справя с Алвин. Бързо оправих стаята, пръснах си някакъв парфюм и сресах косата си, вързах един шал на чантата си и тръгнах да го посрещна.

При „Академията“ пихме по аперитив в малък бар под моста. Просто се радвах да го видя; поне бях решена той да си мисли така. Беше гореща вечер, още една причина да спазя правилото си да избягвам „Харис бар“, което беше най-вероятното място Алвин да налети на някой случаен познат. След аперитива пресякохме отсреща да вземем водно такси, което да ни отведе до „Парадисо Пердуто“, място близо до Гетото, което харесвах. Освен облизването на стогодишен „Деламен“ от зърната ми в апартамента на Коко Шанел в парижкия „Риц“, само наемането на водно такси във Венеция можеше да ме накара да се почувствам богата. Каквато Елизабет Тиърлинк щеше да си остане.

По пътя запознах Алвин с официалната биография на Елизабет, която включваше международно училище в Лондон, пенсиониран баща, който живее близо до Женева, и няколко неясни години в областта на финансите, преди да открия истинското си призвание като галерист. Това беше достатъчно прилична история за произхода ми. Бях прекарала няколко дни да я създам, когато за първи път пристигнах във Венеция. Проверих училището онлайн, намираше се близо до Риджънтс Парк, където богаташите от различни националности настаняваха пренебрегваните си потомци, за да им бъде удобно между ски пътуванията, където нямаше риск да бъда засечена сред затворената, добре осведомена мрежа на английската система. Дори започнах да харесвам стария си баща, пенсиониран адвокат от застрахователна корпорация, посветил се на събирането на редки книги след трагично ранната смърт на майка ми от рак. Мъртвата ми майка обикновено слагаше край на всякакви допълнителни въпроси. На служебния си телефон имах снимка на „семейния ни дом“ в Швейцария, солидна вила от деветнайсети век, която бях сглобила от снимките в няколко каталога на недвижими имоти. Кабинетът на татко беше отдясно, с еркерни прозорци, с изглед към водата. Кариерата ми в „областта на финансите“ включваше няколко стажа в консултантски фирми, тъй като стажантите трудно се откриваха и не можеха да се проследят без решителна любознателност. Всеки, който продължаваше да пита, получаваше думата Lehmans^[2], което обикновено предизвикваше повече съчувствие, отколкото смъртта на бедната ми майка. Елизабет бе прекарала няколко години в Индия, включително и шест месеца в ашрам (вече несъществуващ) в Раджастан, търсейки себе си, когато осъзнала, че бизнес кариерата не е за нея. Ако ракът не слагаше край на любопитството, йогата го гарантираше.

На свой ред Алвин обясни, че мисли да стане куратор, може би да прекара известно време в Берлин или в Лос Анджелис, където съвременната сцена беше, такова, много по-свежа? Показа ми снимки от изложбата на един приятел в Силвър Лейк, която представляваше груби фигури, модификации на Джакомети, от третирана с киселина стомана, с големи лакирани японски репи, благоговейно положени върху тях. Промърморих няколко празни приказки, като запомних паролата на телефона му. После се върнахме на Биеналето, чиито павилиони били „невероятни“ (повечето от тях според него), и дали Баку или Тбилиси е следващият многообещаващ пазар (нито един от двата според мен). Ресторантът беше препълнен, както обикновено, хората се бяха изнесли на кея, свиреше джаз трио и въздухът бе изпълнен с развълнувани американски гласове, сравняващи европейските си приключения. Когато Алвин пиеше третата си чаша бяло вино, го попитах защо ми беше станал приятел във Фейсбук.

— Ами, онова момиче — Анжелика?

Поех дъх и заслушах.

— Нейният брат е сгоден за сестра ми. Той работи в Ню Йорк. Те се запознали в „Браун“. Търсех някаква практика в Италия и тя разпозна твоята галерия. Бях писал на няколко други преди Ибиса. Анжелика ми помогна. Тя е, такова, разбира от изкуство. Тя работи в…

Знаех много добре къде работи Анжелика.

— Както и да е, тя мислеше, че те е разпознала на една снимка от партито след Биеналето, но не може да си била ти. Явно си имаш двойничка!

Той произнесе думата с известна гордост.

— И затова ли смяташе, че сме се срещали?

— Да. Съжалявам.

Аз се нацупих:

— Значи не си ми писал за работа?

— Не, сега повечето време съм в Лос Анджелис. Обаче беше страхотен купон, нали? Жалко, че трябваше да бягаш. Тейдж наистина знае какво прави. Така че това момиче, тази, която прилича на теб, работела с Анжелика, но я уволнили. Очевидно имала афера с шефа.

— Наистина ли? Това изглежда малко несправедливо. Да я изритат, искам да кажа.

— Да, не знам. Очевидно се била забъркала в големи лайна.

Хубаво. Чудех се кой по-точно беше пуснал този слух. Анжелика признава, че е направила грешка. Очевидно те е объркала е някой друг, това е всичко. Точно сега нямах време да го обмислям в перспектива.

— Аз трябва да се връщам. Ще платя сметката.

— Мога ли да дойда с теб? Аз, ъ-ъ, трябва да убия малко време.

— Ще се срещнеш ли с приятели в Ровин?

— Може би. Знаеш как е. Мога да отида до Дубровник. Или в Загреб — баща ми има познат там.

— Това е такава борба, да успееш в бизнеса с изкуство, нали?

— Разбира се! — отговори той. Без ирония. Усмивката му ми показа онези алчни зъби и усетих тръпката на първоначалното ми отвращение.

Той вървеше до мен, докато прекосявахме Гетото и завихме към Казиното, където планирах да взема вапоретото, за да се прибера. Посочих портите, зад които евреите са били заключвани всяка вечер от техните любезни домакини, както и малката, скрита синагога, построена над таваните на пренаселените някога жилища.

— Страхотно.

Пухтяхме мълчаливо покрай Канале Гранде, докато стигнахме до моята спирка.

— Сигурна ли си, че не искаш още едно?

Може би всичко беше наред. Той можеше просто да върви на майната си в Дубровник. Но тогава той извади телефона си. Цяла вечер едва успяваше да държи ръцете си далече от него, галейки го неспокойно, като майка, успокояваща капризно бебе.

— Може би едно кафе.

Той кимна, отплеснал се в телефона си, и ме последва към най-близкото кафене по алеята, която минаваше покрай музея „Ка Рецонико“, метнал платнената раница с вещите си на рамо, докато преглеждаше съобщенията си.

— Просто се опитвам да намеря снимка на момичето, което прилича на теб. Анжелика заяви, че ти е абсолютно копие.

Имаше няколко снимки на Джудит Рашли от добрите й стари дни в университета, които се срещаха онлайн, но след преместването ми в Лондон нямаше нищо. Нормално, тъй като нямах никакви приятели. Освен от стария ми пропуск за аукционната къща, единствената скорошна снимка на Джудит, за която знаех, бе направена от бившата ми съученичка Диан. Но Лиан беше мъртва, а аз бях изгорила тази снимка в улея за боклук на апартамента ми в парижката сграда. Колко дълго щяха да пазят тези пропуски в архива на къщата? Имаше ли Анжелика достъп до тях, ако поиска?

Тогава, точно когато сервитьорът дойде да вземе поръчката ни, Алвин изви глава към мен и щракна селфи.

— Ще й го изпратя, за майтап.

— Нека първо да го видя! — изкикотих се аз. — Боже, изглеждам ужасно. Трябва да направим по-добро. Хайде, изтрий го. Не може да ми причиниш това, Алвин! — Положих умоляващо длан върху ръката му и вложих съвсем различен израз в погледа си, докато палецът му натисна бутона за изтриване. Добро момче.

Той се наведе поверително към мен.

— Можеш да ми кажеш. Ти ли си? Анжелика е сигурна.

— Как е възможно?

— Е, ти си доста секси. Тя очевидно също е била. — Само ако можеше просто да зареже темата, шибаният тъп нещастник.

— Хайде, това си ти, нали? Мога да позная, че криеш нещо. Аз съм, такова, усещам хората по този начин. Няма да кажа на Анжелика.

— Какво няма да й кажеш?

Сега в очите му имаше същата арогантна увереност, която бях видяла на острова.

— Какво всъщност се е случило тогава? В Лондон? Хайде, можеш да ми кажеш.

Той ще го направи. Ако го оставиш, той ще каже, че те е намерил.

Сложих няколко монети на масата и имитирах жеста му, сведох очи под нивото на покритата му с люспи брадичка и скрих лице в шепите си.

— Наистина ли искаш да ти кажа една тайна, Алвин?

— Разбира се.

— Ще ти я кажа в моя апартамент. Можем да направим друга снимка там, ако искаш. Може би — много снимки. Хайде.

Когато станахме, разбрах, че всъщност не искам да го направя. Просто не исках да правя това повече.