Л. С. Хилтън
Домина (4)

3.

Оказа се, че имах достатъчно време за допълнителни часове, тъй като организацията за оценяването на колекцията на Йермолов отне повече от месец. Времето за богатите е мащабна величина, както бях научила от моя приятел Стив, мениджъра на хедж фонд, на чиято яхта Мандарин бях намерила убежище и стартова точка за моята галерия. Богатите са невъзприемчиви за посоките на безмълвните им подчинени; календарът се променя или разтяга само според собствените им нужди. Доктор Казбич ми беше дал номера на мадам Полхазан, асистентката на Йермолов, която през следващите седмици бодро планираше и после отменяше срещата ни. Изпитах облекчение, когато тя ми каза, че самолетът му е на мое разположение, но два пъти отивах до летището с водно такси само за да науча, че Йермолов е отменил полета. Той беше ту в Сао Пауло, ту в Ню Йорк, ту на спешна среща в Лондон, ту вече не беше достъпен.

Използвах забавянията, за да оценя потенциала на колекцията, отбелязвайки последните регистрирани цени на творбите, които се предполагаше, че Йермолов притежава, сверявах ги с подобни продажби от Артпрайс индекса и добавях произхода при движенията на картини, за които се знаеше, че са били продавани през последното десетилетие. Когато денят на пътуването най-после настъпи, имах чувството, че съм повече от подготвена. Проучванията ми показваха, че Йермолов притежава четири самолета, а дори и за стандартите на летище „Марко Поло“ неговият Фалкон се открояваше. Не с хубавия си дискретен тъмносин цвят, а с четиримата униформени от обслужващия персонал, чакащи търпеливо на пистата, за да ме поздравят, сякаш бях на държавно посещение, двете стюардеси храбро придържаха кокетните си малки шапки срещу вятъра на пистата.

Отказах водка, шампанско, хайвер с блини и студено пресован зелев сок, приех с леко смръщване само вода „Армани“, когато излетяхме. Докато не се врязахме в облаците, гледах великолепните розови планински скали на Доломитите, които прелитаха под мен, украсените с първия сняг върхове, после се облегнах назад, за да прегледам бележките си за шефа на усърдните стюардеси. Всички бяха чували за Йермолов, но аз знаех само общоизвестното, а то по същество беше нищо. Йермолов се вписваше в стандартния шаблон на олигарх от новата школа: ранно обучение в това, което някога е било КГБ, широки интереси в областта на минералите и промишленото земеделие, тесни връзки с правителството, официално жител на Русия, макар и с жилища във Франция, Лондон, Ангуила и Швейцария. Статия в Аркитекчъръл Дайджест за скулпторката Таис Биин показваше полилей, създаден от нея за ски вилата на Йермолов. Отначало бях изненадана от факта, че той е и политик, областен управител в родния му Кавказ, но съпоставка с равните му по положение навеждаше на мисълта, че това не е необичаен начин за доказване на лоялност към добрата стара Майка Русия. Форбс, Спиърс и Файнаншъл Таймс не изтъкваха нищо противоречиво, бях опитала да чета и стари броеве на Российская газета и руския финансов вестник Ведомости, но въпреки усилията ми с Маша, моят руски все още беше елементарен и беше трудно да открия нещо непредсказуемо. Йермолов присъстваше на обичайните благотворителни балове и случайни сбирки на онанисти от мозъчни тръстове, появяваше се в Давос и Йерба Буена, неизбежно го снимаха с Елтън Джон и Боно, но в сравнение с предшествениците си от последното поколение постсъветски каубои той беше подчертано неекстравагантен. Богатството му беше официално почтено и определено безспорно. Колекцията може и да беше загадка, но тъй като Йермолов, изглежда, не присъстваше на никое от големите биеналета и не се снимаше фамилиарно в Гаража в Москва, бях принудена да направя извода, че той може би действително харесва картините.

Когато кацнахме в Ница, стюардесите със суетене ме изпратиха до чакащия майбах, тъмносин като самолета. Вратата ми отвори стандартен екземпляр Шрек-в-костюм с издути вратни мускули и кобур. Оцених фамилиарността му, бихме могли и да сме стари приятели, но се зачудих дали бодигард, както и шофьор не беше малко прекалено. Мускулите седнаха на предната седалка, а колата се понесе по магистралата към Тулон, като се отклони от нея веднага след Сен Тропе. Спряхме пред двойна порта и шофьорът въведе секюрити кода, после продължи по път, обграден от двете страни с изпъстрени в златисто чинари в ранната есен. Спускахме се и се изкачвахме; пред мен неясно трептеше и проблясваше Средиземно море. Появи се още една порта, но този път шофьорът зави надолу от пътя по бетонна рампа, където гаражна врата вече се вдигаше, за да ни пропусне. Продължихме да се спускаме във внезапния синкав здрач, после друга врата се плъзна нагоре и колата спря в тясна, ниска бетонна клетка. Шофьорът отвори вратата и ме насочи към кръгла стъклена будка в една ниша в стената.

— Тук вътре, моля, госпожо. Един момент.

Извитата врата на кабинката се затвори, светлинен сигнал бръмна и звънна от тавана — някакъв рентгенов скенер? Бях освободена и шофьорът тържествено подложи багажа ми на същата процедура, преди да го отнесе до асансьора в отсрещната стена. Тримата пътувахме нагоре в мълчание, докато вратите се разтвориха пред гледка, която ме накара да се изкискам радостно.

Стояхме на върха на полегат наклон, чакълена алея водеше към вилата на Йермолов, обградена от борове и тополи с морето като техен фон. Бледорозовата къща беше от деветнайсети век, претенциозна и претрупана като сватбена торта, къща за куртизанка на Colette^[1], за уговорени срещи с аромат на жасмин и легла под наем, къща, която някога биха залагали на карти в казиното на Монте Карло. След леко зловещите процедури за сигурност там долу нейната абсурдна хубост навяваше деликатния, изискан аромат на изчезналия мечтан свят от fin de siecle^[2]. Докато вървяхме към двойните врати от светъл варовик, украсени с огромна месингова глава на лъв, кранове, скрити под чакъла, започнаха да поливат поляните и от двете страни, така че минахме през фонтан от дъги. Почти очаквах да чуя валс. Понякога вулгарността може да бъде толкова възхитителна.

Подобаващо масивен иконом отведе мис Тиърлинк в стаята й на първия етаж. Още едни двойни врати водеха към малко осмоъгълно преддверие, облицовано с ламперия от розово дърво, с балкон от едната страна и спалня — от другата. Но почти не забелязах обстановката, тъй като ме заля тежък аромат на лилии и едва успях да промърморя благодарност, преди да се отпусна на леглото, което би могло да се намира в друга стая, много отдавна, стая, в която чаках до едно подуто тяло, внезапно уязвимо в смъртта. Сега отново изчаквах кръвта ми да спре да шуми и да се блъска в ушите ми.

Може и да съм лекомислена в това отношение, но не отделям много време на миналото. Мога да разбера случайност и реакция. И все пак същата тази силна смрад бе просмукала стаята в „Отел дю Кап“, където бях намерила трупа на Джеймс; толкова отдавна не бях мислила за онова място, и все пак огромният букет от лилии с цвят на пергамент за момент ме накара да повярвам, че никога не съм го напускала. Наистина ли все още бях там, завинаги ровейки с треперещи ръце в портфейла на мъртвец?

Забелязах познат плътен кремав плик до вазата на нощното шкафче. Отворих го със зъби и с една ръка, докато с другата започнах методично да откъртвам цветовете от стъблата им, разкъсвайки веригата към онзи момент с всяко изпукване. Тичинките изпускаха облаци оранжев прашец, който оцвети маншетите ми, докато четях:

Мис Тиърлинк,

Надявам се, не пътуването Ви е било приятно и че се чувствате удобно. Моля, не се колебайте да поискате нещо, ако Ви потрябва. Колекцията ще Ви бъде показана, когато сте готова, а след това очаквам с нетърпение компанията Ви за вечеря. Благодаря за посещението Ви.

Искрено Ваш:

П. Йермолов

Очите ми пробягаха няколко пъти по страницата, преди последната лилия да падне на пода. Това ме пробуди. Хубавата ми копринена блуза от „Клои“ бе непоправимо съсипана. Мамка му, Джудит, казах си на глас, оправи се с това. Но после се спрях. По килима беше пълна бъркотия, но това бе моят нов свят. Някой щеше да се погрижи за това. Вече не бях момичето, което се бореше за контрол в онази задушна стая. Бях богата, бях независима, бях свободна и бях тук. При моите собствени условия като професионалист. Не бях ли живото доказателство, че ако просто вярваш в себе си и следваш мечтата си, можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш? Бе по-добре да не се връщам назад. Най-важното за мен бе силата на настоящето. Нямаше полза от историята, Пруст и чаят от липов цвят на леля му можеха да си го начукат. Намерих банята и пуснах студена вода върху китките си, взех си душ и се преоблякох, почистих лицето си и опънах косата си назад. Бях стигнала дотук и щеше да е нужно много повече от спомена за един аромат, за да ме извади от релси. Беше време да се захващам за работа.

Когато прислужникът ме поведе през градините на вилата към строга модерна сграда, подобна на куб, където Йермолов държеше своите произведения на изкуството, вече се чувствах съвсем на себе си. Бях избрала черна рокля шемизета от „Макс Мара“ с грубо сабо от „Марни“ — ужасно, но според мен подходящо артистично срещу семплата коприна. Носех рулетка за измерване и записи на размери в куфарчето си заедно с фенерче и увеличителна лупа — изненадващо много фалшификати са били пропускани, защото експертите са пренебрегвали основните неща. Имах и „Полароид“ от старата школа, тъй като не си представях, че ще ми бъде позволено да използвам телефона си, за да направя снимки. Предадоха ме в ръцете на намръщена французойка в костюм с пола, подобен на тези, носени от самолетния екипаж на Йермолов. Това беше мадам Полхазан, асистентката, с която бях контактувала. Тонът й беше експедитивен и учтив, но дългият поглед, с който оцени краката ми и куфарчето ми, ясно показа, че й беше крайно неприятно да ме приеме. Дали бях прекалено млада, или просто не показвах достатъчно страхопочитание? Тонираните стъклени врати се отвориха, след като тя премина през сложна процедура на разпознаване по ириса и секюрити кодове, след което слязохме в сумрачно лоби с миризма на озон и лак.

— Alors, мадмоазел. Това е споразумение за неразкриване на информация. Трябва да подпишете тук и тук, и тук, моля.

Документът беше три страници, на английски, толкова подробен, че трябваше да се откажа не само от правото да обсъждам или предавам в каквато и да е форма съдържанието на колекцията, но на практика да обещая да го изтрия от паметта си. Все пак аз надрасках подписа на Елизабет. Тогава мадам ме сканира цялата със светещо устройство, което приличаше на луксозен вибратор, разрови с подозрение документите ми и триумфално измъкна полароида.

— Това не е позволено.

— Ще ми трябва за оценката.

— Нима не вярвате на очите си? — подсмихна се презрително тя.

Можех да кажа, че нямах вяра на очите на Йермолов, но това не би помогнало, така че учтиво й предложих да се обади за разрешение и имах удоволствието да видя възмущението й, когато то беше дадено. Още една пауза, докато тя въвеждаше дълъг код за последната ключалка, и бяхме вътре.

Подът беше от малахит, а звукът от моите масивни токчета върху гладката повърхност не можеше да ми достави по-голямо удоволствие дори ако беше от натрошен смарагд. Ако пристъпът на безпокойство, предизвикано от аромата на лилиите в спалнята, ме беше обезоръжил, сега си припомних по колко мили изминавах из безкрайните коридори на аукционната къща, месеците с досадни задачи, кръстосването на паважа из Лондон, застланата с килим пътека, която водеше към първия път, когато наистина видях картина в Националната галерия, и която ме бе довела тук — независим, дори уважаван професионалист. Рядко се случва да осъзнаеш, че имаш точно това, което искаш, и за няколко секунди се почувствах в безтегловност, издигнала се в спиралата на времето, присъстваща без усилие на собственото си постижение. Не е зле, Джудит. Никак не е зле. Отворих очи и видях, че мадам ме гледа въпросително. Не бих й доставила удоволствието да забележи, че съм впечатлена, но въпреки че бях виждала доста необикновени пространства, никога не бях виждала нещо подобно.

Залата беше дълга и висока, осветена меко, сякаш от свещи. Два дивана Бройер в бял велур стояха гръб до гръб в центъра, около тях бяха групирани няколко стола от блестящ бук, в стил риджънси, с облегалки като арфи, дълбоко кресло в стил Луи XIV, тапицирано в сива коприна — място за разговори, очакващо главните действащи лица. Преди да направя и една стъпка, разпознах Полък и Матис — Къща в Таити, предизвикала сензация в Ню Йорк преди пет години, когато анонимен купувач, очевидно влязъл от улицата, беше предложил почти четирийсет милиона долара за нея, три картини на Пикасо, една на Рембранд, две на Брьогел, една на Сезан, една на Тициан — мамка му, на Тициан — наистина, кой можеше да притежава Тициан? Портрет на млад мъж с червена шапка на Понтормо. Това беше невъобразимо. Трябваше да потисна желанието си да тичам между картините, да положа ръцете си върху сияещата им повърхност, да попия вибрациите им. Лявата стена беше осеяна с руски художници, вихрен дракон на Врубел, една картина на Григориев, една на Репин, преминаване към Пусен, после серия от пейзажи на Климт.

— А тук са рисунките. — Мадам насочи дистанционното към панел под Климт. С нежно бръмчене капакът на люка се отвори и се появи стоманен контейнер, подобен на гигантска старомодна стойка за компактдискове. Тя натисна дистанционното и като виенско колело се завъртяха рисунки с въглен и офорти, всяка една — значителна творба сама по себе си.

Въодушевлението ми се превърна в горчилка. Очаквах стряскаща отговорност, дори се вълнувах от това предизвикателство, но това беше невъзможно. Просто беше прекалено много, а прекалено многото беше твърде добро. Имах нужда от екип от помощници, от стълби, от ръкавици, от бог знае какво оборудване. Едва се осмелявах да докосна тези неща, камо ли да се опитам да ги оценя. Каква игра играеше Йермолов? Защо човек, който притежава такава колекция, изобщо би си помислил да използва една отделна, неизвестна галеристка за оценяването на творби, чиято красота внезапно изглеждаше като подигравка?

Мадам бе седнала благопристойно на един от диваните, на начервените й устни играеше напрегната, очаквателна усмивчица. Не показвай страх.

— Разбрах, че има и някои ренесансови творби? — Това беше най-доброто пренебрежение, което успях да измисля.

— Естествено. Насам.

Последвах я по протежение на галерията, увесила глава сега, когато тя не можеше да ме види. Стената в дъното беше празна, което по някакъв начин само подчертаваше съкровищата, водещи до нея. Мадам опря длан срещу друг скрит панел, една малка вратичка се отвори и сякаш пристъпихме в килия на средновековен монах. Вътре не си направих труда да скрия смайването си. Малкото помещение беше копие на известното studio^[3] на херцога на Урбино, изцяло облицовано в изящна дърворезба, изображенията trompe l’oeil^[4] се редуваха с тези на класическите философи, почитани през Ренесанса. Погледът ми скачаше по тези завихрени, проблясващи форми. А после, толкова близо, че можех да ги докосна с едно протягане на ръка, пред удивените ми очи сякаш заплуваха два рамкирани медальона, две сияещи емайлирани лица, две трогателно оформени брадички под питащи сиви очи, две руси глави, забулени в изящен тюл. Благовещение и Мадона с дете. Те бяха тук. Картините, за които бях учила, но никога не бях виждала, които едва ли някой жив бе виждал някога. Ботичели на Джеймисън. Сега започнах да виждам смисъла от документацията за Йермолов.

— Това ли са двете картини от Ботичели на Джеймисън? Истинските? — Не можех да скрия трепета в гласа си.

— Точно така — отговори мадам. Тя се поотпусна малко; може би не трябваше да прекалявам с позата на преситеност. Само глупак не би се изумил. Едва успявах да се задържа на краката си. Третата картина пред нас беше покрита с тежка завеса от зелено кадифе.

Предпазливо я отдръпнах настрана.

— О!

Бях нарекла галерията си на името на Артемизия Джентилески, художничката, в която се бях влюбила като тийнейджър. Артемизия беше вървяла по своя път, рисувайки, въпреки предразсъдъците и бедността, въпреки че бе станала жертва на изнасилване, бе избрала дързостта, бе отказала да се подчини на един свят, който я бе осквернил и отхвърлил. През 1598 г., когато Артемизия Джентилески била още малко момиче, нейният баща и учител Орацио прекарвал много диви нощи в компанията на своя приятел, художник от Северна Италия на име Микеланджело Караваджо. Хубави времена за лошите момчета в Рим. Караваджо и приятелите му вилнеели като разгулни рокзвезди, търсели побои, преследвали курви, перчели се с мечовете си из кръчмите в подземния свят на Рим, опиянени от вино и оловно белило. През тази година Караваджо, кръстен на въоръжения архангел, нарисувал една картина с безпощадна виртуозност, с потресаващо езическо великолепие. Тя трябвало да бъде подарък от неговия покровител, кардинал Дел Монте, за Фердинандо де Медичи от Флоренция — автопортрет като Горгона Медуза. Картината представлява изпъкнал щит от тополово дърво, интерпретация на бронзовото оръжие, използвано от Персей, за да отрази вцепеняващия свиреп поглед на Горгоната, докато я убивал. Директен поглед в очите на магьосницата би превърнал героя на Овидий в камък. Караваджо дал на чудовището собственото си лице, последното агонизиращо пробуждане на Медуза, когато спящата й глава бива отрязана от тялото с меча на Персей. Но Караваджо някак си интуитивно знаел, че пространството се изкривява така гъвкаво, както космите от норка на четката, че то не може да стои неподвижно и че времето се ускорява или се забавя в зависимост от позицията си в рамките на гравитацията. На щита на Медуза вдлъбнатите сенки на главата, увенчана с гърчещи се змии, са в противоречие с изпъкналата повърхност. Тук е мястото, където двете равнини се пресичат, където за миг времето замира. При срещата на очите ни с тези на Медуза Караваджо кара Вселената да застине, за да улови момента на смъртта, изкрещява своето предизвикателство срещу законите на изкуството. Ние сме в безопасност; можем да отвърнем очи и отново да погледнем тази творба, която излиза извън рамките на художественото изображение, за да се превърне чрез превъзходно арогантна демонстрация на виртуозност в обекта, който е нарисуван. Това е неизвестният ломбардец в дрипавата си, износена премяна, доказал, че може да се прави на Бог върху парче дърво. Вземете това и спрете времето, казва художникът на покровителя си.

— О!

Дори и копието беше смайващо. Ако не бях виждала истинската творба в „Уфици“, бих повярвала, че гледам оригинален Караваджо. Може ли Йермолов…? Не, сигурно…

— Това е копие, разбира се — добави услужливо мадам, преди да продължа да падам в заешката дупка. — Господин Йермолов искаше трета картина в стаята.

— Тя е прекрасна въпреки това.

— Засега.

Покрих картината, после отново повдигнах завесата, лицето на Медуза грабна сърцето ми. Обърнах се бавно и погледнах назад в галерията. Малката стая беше като ядрото на пламък. Отвъд нея цветовете на картините танцуваха и блестяха.

— Благодаря ви — казах аз искрено. — Благодаря, че ми показахте това.

Беше трудно да се откъсна от тези картини, но бях по-любопитна от всякога да се срещна с Йермолов. Каква ли воля е била необходима, за да придобие такава колекция? Да притежава Ботичели на Джеймисън и да ги държи скрити? Освен това защо всъщност ме беше поканил тук? Когато се срещнах с доктор Казбич, и двамата знаехме, че една частна оценка не е автентична. Това се случва в света на изкуството през цялото време — дори институции като аукционната къща подготвят съмнителни оценки, често за застраховки или за данъци, но доколкото Йермолов знаеше, аз нямах такъв опит. Предположих, че Казбич е стигнал до моята галерия чрез връзката от Белград — неговата дейност беше там, както и тази на Хаос Collective. Може би Йермолов спешно е настоявал за някого и аз просто имах късмет. Надеждата да видя Ботичели — да не говорим за парите — беше достатъчни, за да ме убеди, дори и да не бях избрана с най-почтени основания. И все пак, след като видях качеството на колекцията му, това не ми се струваше правдоподобно. Някак си вярвах, че човек като Йермолов, който очевидно обичаше изкуството, би отишъл при най-добрите в бизнеса, както заслужаваха картините му.

Икономът ми каза, че господин Йермолов ще ме очаква за питие на терасата в осем, но аз набързо се преоблякох и бях долу в осем без четвърт, надявайки се може би да го хвана да продава ядрена подводница. В действителност домакинът ми не правеше нищо по-вълнуващо от това да чете Иконъмист. Йермолов беше висок, с тесни рамене, но изглеждаше силен, с руса коса и безцветни северни очи. Беше облечен по онзи безличен начин, който могат да си позволят само много богатите хора: обикновена риза и морскосини панталони, евтин дигитален часовник. Йермолов се изправи да ме поздрави със странно изражение — питащо, леко развеселено, сякаш вече се познавахме. Докато придържаше стола ми и ми предложи чаша шампанско, аз забелязах, че в движенията му има нещо улегнало и контролирано, изящно спокойствие, което би могло да е очарователно, ако не бяха ръцете му. Издължени и деликатни, те се преплитаха около столчето на чашата му, подръпваха шевовете на ленената салфетка, местеха малките съдове с маслини и корнишони в спираловидни движения. В съчетание с военния отклик на русата му, късо подстригана коса, ръцете ме разстройваха; те предизвикваха представи за задушни стаи за разпити, пожълтели папки, издърпвани от очукани шкафове, моливи, готови да заличат нечий живот в Сибир между глътки хладко, горчиво кафе. Тяхната неспокойна енергия опровергаваше неговата физическа уравновесеност, имаше нещо алчно в непрестанното сграбчване.

— Добре дошли, мис Тиърлинк. Много се радвам, че успяхте да отделите време от оживената дейност в света на изкуството. — Той се усмихна на собствения си опит да бъде забавен. Изпълних най-добрата си версия на звънлив смях.

— За мен е удоволствие да бъда тук.

Йермолов, изглежда, ме преценяваше тихо, докато пиехме аперитива, бъбрейки за моето пътуване и за гледката. По-късно се преместихме за вечерята в лятна беседка с изглед към водата. Прислугата идваше и си отиваше със севиче от лаврак, последвано от лангуста, печена в многолистно тесто, а вълните се плискаха учтиво срещу брега сто метра по-долу. По пътя към терасата блещукаха свещи, над дясното рамо на Йермолов можех да проследя светлините им до брега, надолу по стълбището, издълбано в отвесното чело на скалата. Йермолов пушеше, което беше приятно, полагаше усилия да води учтив разговор, а виното Chassagne-Montrachet беше отлично, но аз се чувствах някак неловко. Не можех да свържа това чувство с факта, че това е човекът, който е придобил тази Wunderkammer^[5] на красотата, дишаща в бледата си кутия малко по-надолу по хълма.

По време на първите блюда се придържах към бизнес етикета — обсъдихме най-подходящите сезони за посещения във Венеция и на Карибите, обновяването на френския му дом, който той притежаваше от пет години, новата архитектура на Москва, за която бях чела статия, преди да долетя тук. Групи от бдителни граждани вече патрулирали в центъра на града нощем, надявайки се да заловят подпалвачите, които унищожаваха стари сгради, за да разчистят пътя за нови строежи. После говорихме за Лермонтов, а тъй като беше от Кавказ, той обичаше Лермонтов, и ми изрецитира дълъг пасаж от Демон по онзи обезоръжаващ начин, типичен за руснаците, и аз дори започнах да го харесвам. Ръцете му се въртяха и играеха, докато ни сервираха пудинг под формата на малки виолетови купички крем брюле, които никой от двама ни не докосна, и после аз седях мълчаливо в очакване на въпросите му.

— Е, предполагам, че сте прекарали известно време в Ню Йорк, преди да се преместите във Венеция. Или беше в Париж?

Вцепених се. Елизабет Тиърлинк никога не беше стъпвала в Париж.

— Всъщност аз съм от Швейцария.

— Извинете ме. Грешката е моя.

Изведнъж осъзнах, че бяхме съвсем усамотени, далеч от къщата, далеч от всичко. Не бях казала на никого къде съм, защото — ами добре, нямаше на кого да кажа. Няма основания за безпокойство, той е зает човек. Ти си част от персонала. Защо да не може да направи грешка? Вдигнах чашата с вино.

— Смятате ли, че имахте достатъчно време, за да започнете да оценявате колекцията ми?

— За мен беше привилегия да я видя, да.

— И мислите ли, че можете да я оцените?

Оставих чашата си.

— Господин Йермолов, ще бъда откровена. Изключително съм поласкана, че ме поканихте да дойда тук и съм много благодарна за гостоприемството ви, но наистина не бих разчитала на себе си да оценя колекция като вашата. Мисля, че би било по-добре, ако възложите това на някоя от главните аукционни къщи в Лондон или Ню Йорк.

Той не изрази недоволство, но потрепващите ръце се вкопчиха една в друга и замряха.

— Смятате себе си за… неквалифицирана? Но защо? Вашата галерия изглежда успешна.

Когато понечих да му отговоря, погледът ми изведнъж беше привлечен от движение по пътеката надолу край скалата. В светлината на свещите проблесна руса коса, просветна голо рамо на жена. Йермолов не обърна глава, но рязко заговори на руски с края на устата си и не можех да не подскоча, когато един бодигард се появи като призрак зад една от колоните на беседката и се спусна по стълбите. Нямах представа, че е бил там и не знаех дали това ме уплаши или успокои.

— Прощавайте. Понякога тук ни безпокоят нарушители.

— Мястото е неустоимо.

Не му повярвах. Мястото беше охранявано по-строго от Даунинг Стрийт 10. Какъв нарушител би могъл да се приближи толкова?

— Искахте да кажете?

— Разбира се. Вие сте много любезен, но едва ли бих определила галерията си като особено успешна — засега. — Замълчах, играех си с лъжичката, говорех празни приказки. — Накратко, аз едва… преди около една година… поех „Джентилески“. И се занимаваме най-вече със съвременни произведения.

— Разбрах, че също така сте компетентна и по Старите майстори. — Той ме гледаше питащо.

Какво искаше да каже? Нищо. Не ставай параноична.

— Имам образованието, но в никакъв случай не съм авторитет. Обемът и стойността на притежаваните от вас творби са изключителни, както знаете. Не бих се чувствала уверена да им поставя точната пазарна стойност.

— Но бихте ли си обмислили предложението ми въпреки това?

Бях го обмислила. Сега, когато знаех какво има там, можех да прегледам докладите за продажби през последните няколко години, да се консултирам с Артпрайс индекса, да сравня прогнозните показатели за подобни произведения — работата, която някога бях вършила през цялото време в аукционната къща. Трудно, но не и невъзможно.

— Ако се безпокоите за атрибуциите, удостоверяването на произхода е безупречно. Искам само оценка.

— Аз бих…

Наблизо се чуха гласове, говорещи на руски, женски и този на бодигарда. Чух я да съска: „Искам да говоря с него“, и после по-дълбокият глас на мъжа с успокоителен тон каза нещо, което аз не разбрах и след това думата „невъзможно“.

— Извинете ме, мис Тиърлинк.

Йермолов стана, без да бърза, и изчезна в лилавата нощ. Той не повиши глас, но го чух да говори ясно:

— Отървете се от нея. Ще се оправя с това сутринта.

Той не подозираше, че знам малко руски, но пък и не беше попитал. Чудех се дали жената осъзнава колко опасна би могла да е разходката й, и то не заради наклона на скалата. Фактът, че все още не бях видяла някой Калашников, не означаваше, че няма такива, а след като разгледах галерията, можех да разбера защо би имало нужда от тях. Нещо в леденото спокойствие на гласа на Йермолов предполагаше, че не би се поколебал лично да го използва.

— Извинете ме още веднъж. — Ръцете му вдигнаха салфетката, подържаха я, върнаха я на масата.

Осъзнах, че това, което правеше Йермолов страшен, беше абсолютната му липса на страх. Не беше нужно да е заплашителен. Спокойствието му не беше прикритие за безпощадност, а просто потвърждение за това. Подразних се колко секси го направи това изведнъж.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

Бях сигурна, че ако имах време, можех да свърша добра работа. И все пак нещо в качеството на картините ме караше да се въздържам. Те заслужаваха най-доброто, а колкото и да не ми се искаше да го призная, най-доброто не бях аз, все още — не.

— Господин Йермолов, може ли да попитам защо избрахте точно мен?

— Доктор Казбич ви препоръча. Той купува за мен. — Той беше станал нетърпелив при най-малкия намек, че му губя времето.

— Господин Йермолов, можете да бъдете сигурен в моята дискретност. За мен беше чест да видя вашите творби. — Но аз просто не съм убедена, че съм правилният човек за тази работа. За това трябва екип от експерти, сътрудници… — Аз замлъкнах.

Само с няколко думи го бях отегчила. Както очаквах, той направи още няколко безцелни забележки, а след това се извини, че трябва да проведе някакви разговори. Не му бях от полза, затова и вече не бях интересна.

На следващата сутрин Йермолов дори не си направи труда да се сбогува. Изобщо не си представях, че ще го видя отново, нито пък имах идея колко много бих искала това да се случи.