Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маестра (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sqnka(2018)
Корекция
asayva(2018)

Издание:

Автор: Л. С. Хилтън

Заглавие: Домина

Преводач: Дафина Янкова Янева-Китанова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.08.2017

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-26-1723-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7903

История

  1. —Добавяне

24.

Историята на Йермолов продължи да се разплита. Докато говореше, ние лежахме, облегнали се на лактите си като римляни на пир. Огромната къща, която изглеждаше толкова заплашителна по-рано, сега, легнали на затопления под с водките си, ми се струваше уютна като снежен пашкул. Напълно гостоприемна. Но докато той говореше, почувствах как се свивам, изчерпана от собствената си самонадеяност.

— Отдавна знаех, че Баленски е измамник — обясни Йермолов.

— И той, и Казбич.

— И аз стигнах до същия извод — Баленски купил фалшив Ротко от него като за начало.

Йермолов беше достатъчно любезен да изглежда впечатлен.

— Ти си го разбрала? Отлично.

Може би сега трябваше да го попитам защо имаше толкова ниско мнение за мен, но се нуждаех повече от информация, отколкото от успокоение. Не обърнах внимание на комплимента и го попитах защо е продължил да контактува с Баленски.

— Бяхме работили заедно в миналото, в Русия. Сложно е.

— Разбирам.

— Но веднага след като той дойде при мен за сделката с Караваджо, разбрах, че е фалшив. Само невежа би повярвал на тази история. Но той — той не разбираше картините, не ги обичаше. За него те бяха просто вещи, предмети за продажба. — Той се приведе напред, доверявайки ми: — Единствената картина, която наистина обичаше, беше негов портрет от Сафронов.

— Ох. — Никас Сафронов се беше специализирал в псевдокласически самохвални портрети. Беше нарисувал руския президент като Франсоа I.

— Като Наполеон?

— Още по-смешно. Като Петър Велики.

— Два пъти ох. Но тогава защо се хвана на въдицата му? Защо се съгласи да купите Караваджо?

— Баленски се нуждаеше от пари. Беше разорен.

— Разорен?

— Не е необичайно явление. Правителството на Русия замрази авоарите му. Ако се върнеше, рискуваше да бъде арестуван.

— Нещо, което ти си успял да избегнеш.

Йермолов беше наясно с онова, което бях научила от документите на Гиш. Казбич не беше търгувал само с картини от името на Баленски — използвайки картините като прикритие и Ражнатович като доставчик, той всъщност бе търгувал с оръжие. Йермолов не бе участвал. Не знаех, че Баленски е станал неудобен за руските власти. Подобно на много от неговите предшественици в постсъветската треска за злато, богатството му беше придобито прекалено демонстративно и насилствено, за да отговаря на новия ред в Москва. И така, активите му са били замразени. Баленски е живял на кредит и отчаяно се е нуждаел от пари, ето защо двамата с Казбич са измислили схемата с Караваджо. Трябвало е Казбич да продаде картината уж на Баленски и Йермолов, после Баленски и Казбич да си разделят частта от печалбата от Йермолов. Лъжа и измама. Измислената „инвестиция“ на Баленски би трябвало да убеди Йермолов. Оттук и паниката на Баленски, когато обявих, че картината е фалшификат. Заради Йермолов. Вероятно се бе надявал, че след като ме застреля, ще може да убеди Йермолов, че картината е истинска.

— Но щом си знаел, че всичко това е глупост, защо си го приемал? Защо дойде тук днес?

— Въпрос на политика.

— В смисъл?

— Трябваше да остана близо до Баленски. Знаеш, че имам… политически връзки в Русия. Те — ние — считахме, че би било по-удобно за всички заинтересовани страни, ако Баленски бъде арестуван на Запад. За измама. Тази схема с Караваджо беше идеалното решение — той сам си постави капана.

— Значи затова си платил толкова пари?

— Знаех, че ще си ги получа обратно. Не са чак толкова много. — Петдесет милиона долара. Предполагам, че не бяха много за човек като него.

Сетих се за един израз, който бях прочела в книгата на Брус Икин: „За моите приятели — всичко, за враговете ми — законът!“

— Ами хората на Баленски? Снощи го видях с бодигард.

— Останали са много малко. Той се преструваше, че всичко е постарому.

Имейлите, които беше получавал Дейв. Обирите. Имаше нещо… аматьорско в тях. Сякаш щях да избягам толкова лесно, ако Йермолов наистина ме преследваше.

В неведение, че Йермолов се преструва, Казбич също толкова отчаяно е желаел Йермолов да купи картината.

— Но той е бил твой дилър. Вярваше ли му?

— Някога, да. Но вече не представляваше интерес за мен. Трябваше да довърша тази работа с Баленски, това беше всичко.

— Не си ли бил ядосан? Той те е измамил. Не си ли искал да му отмъстиш?

— Отмъщението нямаше да ми свърши работа. То не е ефикасно. — Той ме погледна в очите, вдигна чашата си и малка искра прехвърча между нас.

Казбич е знаел, че съм била на Плас де л’Одеон и е мислил, че знам къде е картината. Той е предложил „оценката“, опитал се е да подтикне Йермолов да ме преследва, но не е успял, защото отказах на Йермолов. Йермолов не се е интересувал особено от намирането на самата картина, тъй като с удостоверението за произход и с плащането Баленски вече е бил в капана, но Казбич е искал да продължи и да накара Йермолов да плати останалата сума. Така че започнал да оказва натиск — опитвайки се да ме побърка. И както се оказа, беше успял — впечатляващо. Йермолов смяташе, че той е отговорен за „призраците“ в моя апартамент. И тогава се беше намесила Елена.

— Елена. Да.

— Елизабет, както казах, не съм безпринципен. Каквото и да ти е казала Елена, тя е майка на синовете ми. Никога не бих я заплашвал. Тя е… трудна жена. Истерична, разочарована. Тя пие прекалено много. Пращах я по лекари, по клиники, но нищо не помогна.

— Виждала съм и по-лошо. Моята собствена майка…

— Приеми, че има някои неща, за които просто не знаеш.

— Ще се разведеш ли с нея?

— Да. И няма да й дам картините от Ботичели, въпреки че оценявам молбата ти. За Елена ще се грижат добре. Но не мисля, че си направила това заради Елена — той махна с ръка към полилея.

— Елена искаше да ме използва, за да получи картината. Затова е в Сейнт Мориц. Смяташе, че без нея ще бъде в опасност. Но заради това, което знаеше, което и двамата знаехте, нямаше как просто да я върна. Трябваше да узная как сте разбрали и да имам нещо — нещо, с което да направя сделка. Ето защо отидох при Ражнатович. Мислех, че двамата е Баленски сте заедно в тази работа с оръжията.

— Знаех за мъртвите. Един в Париж, един в Рим. Италианци? Но също така знаех, че не си откраднала нищо, въпреки че си беше променила името.

— Но все пак.

Йермолов завъртя очи.

— Мис Тиърлинк…

— Може да ме наричаш Джудит, ако искаш. Това е истинското ми име.

— Джудит. Това не е игра. Знам какво мислят хората за нас — олигарси и убийци, затваряме хора на „Лубянка“ и изхвърляме ключа. Но не всички ходим с джобове, пълни с полоний. Имам принципи, наистина. Може и да не съм светец, поради което, честно казано, ужасното ти минало не е от особен интерес за мен. Но не съм и чудовище.

— Да, добре — казах аз, поглеждайки към Баленски. — Но все пак откъде научи за… инцидента в Париж?

— От Казбич, естествено.

Но как е разбрал Казбич коя съм и какво съм правила там?

— Елена ми каза, че си опасен. И тогава си помислих, че ти си убил Маша, че ти унищожи галерията, че уби Гиш. Затова мислех, че ме преследваш.

— Но защо?

— Юрий. Видях Юрий. Във Венеция, после в Париж.

— Познавам Юрий. Но той работи за Казбич, не за мен. Помолих го да наглежда Елена. Когато тя пие, нещата могат да станат неконтролируеми. Не знам нищо за Маша. Чух, че Едуард Гиш се е самоубил.

— Баленски е мислил, че картината е у него — казах бавно. — Това не е било самоубийство.

— Гиш не е първият човек, работил за Баленски, който свършва по този начин.

Помълчахме известно време.

— Има и друга причина — казах аз, — защото…

— Да?

Ако бях научила нещо от Караваджо, то беше да приспособявам техниката си към обстоятелствата.

— Защото можех. Защото бях убедена, че ме преследваш. Защото ти бях ядосана. Исках да те унижа. Защото беше вълнуващо, предполагам.

— Маша е била твоя приятелка?

— Нещо такова. Да. Достатъчно, за да има значение.

— Тогава съжалявам. Съжалявам също и за галерията ти.

— Всъщност това няма значение. Съжалявам за коня ти.

— Напротив, има.

 

 

Временно бяхме забравили Баленски, тихия гост на нашето малко парти. Вдигнах чашата си към купчината от кашмир на пода.

— Как така той не кърви?

— Някога бях професионалист.

— Двамата с Елена сте създадени един за друг, знаеш ли?

— Някога бяхме.

Йермолов се изправи на крака, протегна се атлетично. Хвана ме, че го зяпам.

— Значи сега ти с умните ти приятели творци ме държите на мушката?

Йермолов, изглежда, се забавляваше.

— Планирала си старателно всичко. Смяташ ли да продължаваш с това доста театрално изнудване?

— Не. Но съм обещала на художниците малко пари. Ще имам нужда от тях. И още за един човек. И Елена знае за това. — Притиснах основата на носа си. Щях да имам време да мисля за собствената си колосална глупост по-късно. — И ще трябва да се отървем от Баленски.

— Както казах, сърдечен пристъп. Той беше стар човек. — Йермолов крачеше из хола като в клетка.

— Но твоите хора в Москва са искали да го прецакат. Да го пратят в затвора. Няма да останат доволни от това.

— Да… това ще създаде известно неудобство.

— Тук идва другият човек. Мисля, че това ще ти хареса.

— Искаш да ми кажеш как да се освободя от трупа?

— Не ме карай да започвам.

 

 

Този следобед Йермолов беше дошъл сам от летището със своето ауди комби, вземайки по пътя Баленски от хотел „Палас“. Караваджо се оказа полезен като временен саван — увихме го около врата и главата на Баленски като качулка, за да скрием раната, след това закопчахме плътно палтото, за да крепи главата му на място. Увисналата, подобна на хартия, кожа на врата му все още беше топла. В багажника имаше достатъчно място за тялото и след като го спуснахме надолу с асансьора и го набутахме в колата, нямаше нужда да говорим повече, докато карахме към Сейнт Мориц между стари селски къщи с дебели стени и модерни жилищни комплекси, блестящи от снега като сталагмити. Наруших мълчанието само за да дам указания за посоката към хостела.

— Ще трябва да го носим. Ще сложим ръцете му около вратовете ни, когато го измъкнем, все едно че е пиян.

Бях го правила преди, когато се погрижих за Лиан в Париж.

— Сигурна ли си, че това е най-добрият начин? — попита Йермолов.

— Какво мрази правителството ти дори повече от несъгласието?

— Не разбирам.

— Хомосексуалистите. — Той ме погледна неразбиращо. — Не знаеше ли, че Баленски е гей?

— Нямах представа. — В гласа му усетих гордост и трябва да призная, леко отвращение.

Сетих се със съжаление за своите предпазни мерки със „сивата шапка“ на Дейв в Кения. Бях представила Йермолов като някакъв всемогъщ злодей, а той беше в неведение за неща, които би могъл да прочете в Грация.

— Е, такъв беше. Изчакай да се запознаеш с моя приятел Тимъти. Мисля, че приятелите ти в Москва ще бъдат много доволни от теб.

Стаята на Тимъти беше на втория етаж. Хвърлих набързо един поглед в лобито. Когато оставих там Тимъти, видях, че стълбите са вдясно, а рецепцията, вградена в кабинка, беше под прав ъгъл. Не се виждаха гости, само една жена в дебел жълт пуловер с поло яка прелистваше списание зад бюрото. Входът беше на нивото на очите й. На телефона си бях свалила карта с указания към една къща край езерото, която бях избрала произволно.

— Отивам да я попитам за посоката. Когато излезем, ти го вкарай, става ли?

— Няма проблем.

Приближих се до бюрото и започнах да обяснявам с няколкото думи на немски, които знаех, че имам среща с приятел в хостела и че не знаем как да стигнем до вилата на нашия домакин. Вероятно доволна от разнообразието по време на скучната й смяна, жената се усмихна любезно и разгледа местоположението на телефона, като превключи на перфектен английски, когато й се сторих объркана. Тя ме поведе навън и започна детайлно да ми обяснява как да се спусна надолу по хълма, вървейки вдясно, докато мина супермаркета от лявата ми страна, откъдето ще видя езерото. Изключих телефона в джоба си, когато минахме през вратите, изчислявайки, че времето, необходимо, за да го отворя отново навън, ще бъде достатъчно за Йермолов. Двете стояхме треперещи на верандата, докато екранът отново светна. Рецепционистката проследи с пръста си маршрута, който трябваше да следвам.

— Много благодаря! Ще отида да проверя дали моят приятел е готов. — Виждах подгъва на палтото на Баленски, увиснало отгоре по стълбището като опашка на дракон.

— Няма проблем! Радвам се да помогна — извика тя, докато се качвах по стълбите.

Йермолов ме чакаше на площадката на втория етаж. Дори един мършав старец като Баленски трябва да тежеше поне шейсет килограма, но той не изглеждаше да се е озорил.

— Ето тук. — Почуках леко на вратата на стая номер 9.

 

 

Тимъти беше обул кожени панталонки за срещата си с Баленски. Поне беше с кожени шорти и бродирани тиранти, но май си беше забравил ризата. Косата му беше пригладена назад с вода, блестяща под бронзовата светлина, отразена от евтината борова ламперия по стените. Двамата мъже си кимнаха.

— Сложи го на леглото.

Всички предмети, купени по моя списък, бяха разположени на нощното шкафче. Отбелязах с одобрение, че уискито беше отворено и сипано в двете чаши. Тимъти щеше да изпълни номера с клиента, който се беше превъзбудил, и той е бил принуден да се защитава. Йермолов погледна предметите и разбра, без да ми се налага да обяснявам.

— Откъде знаеше? — прошепна той.

— Не знаех. Случайност. Би могъл да си ти.

Той отново изглеждаше развеселен.

— Много си самоуверена.

— Планирам старателно, както каза ти.

— И аз също ли щях да бъда… гей?

— Хората могат да те изненадат.

Аз развих плата, откривайки тила на Баленски, където петното на раната му най-после беше започнало да се разширява. Картината вече беше просто един парцал. Нищо повече.

Пренаредих малко реквизита, махнах някои неща, поставих фосила на нощното шкафче.

— Съблечи му дрехите.

Направихме го двамата с Тимъти, Йермолов стоеше дискретно настрана. Тимъти извади от гардероба найлоновата торбичка, съдържаща премяната на Баленски. Той сгъна дрехите на Баленски на единствения стол в стаята — палто, сако, пуловер, риза, гащи, чорапи, потник. Заменихме ги с черните дрехи от изкуствена материя. И аз като Йермолов извърнах очи, когато Тимъти развърза предната част на шортите, за да постави презерватив върху члена на Баленски. Не беше изненадващо, че това му отне известно време.

— Каква ти е тарифата тази вечер, скъпи?

— Два бона — отговори Тимъти. Сложих парите в джоба на Баленски.

— Добре. Легни на леглото.

Ние търкулнахме Баленски към стената и Тимъти зае поза, легнал по очи, разкопчавайки копчетата от двете страни на кожените панталони.

— Почакай. Взе ли лубриканта?

— В чантата е.

Тимъти се изправи, взе шишенцето, което му подадох, направи необходимото и пак легна.

— Можеш ли да достигнеш фосила?

Той се опита първо с дясната си ръка, повдигайки се на лакът, после — с лявата, но необходимият ъгъл, за да достигне раната на Баленски, беше неправдоподобен.

— А ако го направим мисионерската?

Тимъти непринудено се отпусна назад, пъхна една възглавница под главата си и разтвори краката си.

— Не става. Той е стар. — Говорехме на френски, аз виждах Йермолов да ни наблюдава безпристрастно. Колкото и странен да беше сценарият, имах чувството, че не за първи път режисира смърт.

— Какво ще кажете по този начин? — Тимъти застана на колене с едно изящно движение. — Ако той е коленичил зад мен? Тогава аз мога да се обърна?

— Изправи го — казах на Йермолов, след това погледнах. — Да. Протегни дясната си ръка, завърти се под него, той пада — така.

Йермолов услужливо пусна Баленски, който падна напред, увисналият му, обсипан с петна задник щръкна неприлично от прозрачните гащи.

— Добре. Вземи жицата. Една ролка в джоба на сакото му. Готов ли си? Сигурен ли си?

Тимъти направи гримаса.

— Готов ли си? Направи го сега.

Единственият път, когато видях Тимъти да потрепне, беше, когато той замахна наистина с фосила към тила на Баленски. Чу се тъп звук, като удар на топка за тенис срещу ракета. Той преглътна. Търкулнахме небрежно Баленски на пода.

— Чакай. Ще го пуснеш по-естествено. Дай ми жицата.

— Аз ще го направя — намеси се Йермолов. — Той ще се бори с теб.

Бях сигурна, че мога да го направя, но му бях благодарна.

— Веднага се качи горе. Има противопожарен изход от горния етаж, дървена стълба. Тя излиза отстрани, така че колата ти се пада отляво.

— И кога ще те видя? — попита той внезапно на руски. Странен момент да ме покани на среща.

— Елена ме чака в „Палас“. Ще ми е необходимо известно време, така че ще трябва да се примирите един с друг, докато дойда.

— Разбира се.

— Ще те чакам отвън.

Отново в очакване. Молех се никой да не дойде, но беше вечер в разгара на сезона в Сейнт Мориц; след ските всички би трябвало да са навън, нали? Гълтайки доброто старо греяно вино? Трепнах, когато чух стъпки по стълбите, извадих телефона си и се престорих, че го изучавам, появи се двойка в дебели якета и светли на цвят гащеризони над ботушите, говореха на немски. Кимнах им от мястото си в коридора; те отвърнаха на мълчаливия поздрав и се отправиха надолу по стълбите. Хайде. Какво правеха те? Хайде. Още стъпки, този път отвътре, Йермолов мина мълчаливо покрай мен. Беше си събул обувките.

Блъснах вратата с всичка сила, вдигнала телефона си, припомняйки си зяпачите, наобиколили тялото на Еиш на Ил Сен Луи. Модерният рефлекс — първо щракам, после изкрещявам. Натиснах екрана, без да гледам, докато вървях напред, веднъж, два пъти, три пъти. После погледнах. Тимъти се беше отпуснал на леглото, с превити колене, сякаш се занимаваше с йога. Отидох по-близо. Лицето му беше станало пурпурно, изглеждаше, че не диша. Беше ли ме измамил Йермолов? Свършил е работата, аз съм следващата? О, господи. Пъхнах ръката си под Тимъти и леко го отпуснах настрана. Стоях върху гърба на Баленски. Забелязах, че импровизираната гарота виси между сбръчканите му пръсти с маникюр.

— Тимъти? Окей. Вече свърши. Хайде, дишай. Моля те, дишай.

Нищо. Жицата беше прерязала кожата, върху колосаната швейцарска възглавница имаше кръв. Чувствах, че в мен бавно се надига изблик на паника. Памукът беше млечен на цвят, като мръсна вода във ваната. Исках да потопя ръцете си, да отдръпна лицето му; само ако можех да достигна до нея, можех да я спася. Не това. Не това. Това е Тимъти.

— Моля те. Хайде. — Аз го разтърсвах, по-силно и по-силно. Той се изкашля. О, благодаря ти. Той хриптеше, поемаше въздух, все още се задушаваше, подкрепях главата му, докато прочисти гърлото си.

Отправи ми една красива, ленива усмивка.

Qa va?

Qa va.

— Ще се свържа с теб. С парите. Пази се.

Знаех, че никога повече няма да го видя. Каквато и топлина да изпитвахме един към друг, през цялото време ставаше дума просто за бизнес. Може би това разбиране беше създало доверието, необходимо за нашия кратък съюз.

Целунах го веднъж, нежно, по подутите посинели устни.

И тогава започнах да крещя.