Л. С. Хилтън
Домина (23)

22.

Въпреки че бях прекарала по-голямата част от живота си в бедност, няколкото години на изобилие ме бяха накарали да забравя колко прекрасно е богатството. Ако оставим настрана божията помощ, бях сигурна, че след като чуе моето послание чрез Деян, Йермолов ще приеме среща с мен до два дни, така че, изглежда, вече не беше необходимо да се вслушвам в предупреждението на „сивата шапка“, че той може да ме проследи чрез банковата ми карта. Дори пътувах като Джудит Рашли, просто ей така. Двамата с Тимъти прелетяхме с бизнес класа краткото разстояние от Белград до Милано, а след автобуса и офиссградата с истинско удоволствие приехме топлата храна и селекцията безплатни напитки, поднесени от стройните стюардеси на „Еър Сърбия“ с елегантни кожени ръкавици. На Тимъти много му се искаше да спрем за шопинг в града, но аз нямах търпение да се качим в планините, така че наехме шофьор директно от летище „Малпенса“.

 

 

Проходът Малоя към долината Енгадин се изкачваше в серия от обратни завои, по които шофьорът на таксито преминаваше с апломб, като от време на време се отдръпваше встрани, за да се размине със скърцащ автобус, пълен с филипинци с безизразни физиономии или с разтревожени туристи. Снегът започна някъде по средата — преспи с височина два метра от двете страни на пътя. Минавахме покрай каменни ферми като от коледни картички, от стрехите им висяха ледени висулки, покрай гъсти горички от чепати борове, огънати хоризонтално под тежкия сняг и алпийските ветрове. По ръба на долината карахме покрай дълго черно езеро, плътно накичено от кроскънтри скиори в неонови шапки и ликра, движещи се тромаво по замръзналите му вълни, после покрай няколко села с музикални имена — Силс Мария, Силваплана, докато украсената в синьо и бяло фасада на хотел „Кемпински“ не обяви, че вече сме в самия Сейнт Мориц. Не очаквах градът да бъде толкова модерен; многобройните му сгради от стъкло и стомана изглеждаха грозни на фона на бялото величие на планините, но докато се промъквахме между поршета и ванове ауди, имах достатъчно време да видя, че Сейнт Мориц не си пада по рустикалната простота. Увити в кожи като померани, тантурести жени, прикрепили хиджабите си със ски ленти от норки, пълзяха по тротоарите в осеяни с кристали маратонки на платформи и разглеждаха магазините за часовници, бижута и слънчеви очила. Всичко, което не беше покрито с логото на различни марки, беше покрито с диаманти. На витрината на един бутик беше изложен спален чувал от кожа на бяла лисица, на друга витрина висяха якета за ски, подплатени с черен сатен и с блестящи надписи „Sexy“ по реверите. Перфектни за хладния януари в Рияд.

Оставих Тимъти в „Айдерхоф“ — хостел в бетонен блок до гарата. След като платих за три нощувки, двамата с него се качихме в стаята му — номер 9, единична, с душ — и аз разгледах разположението на сградата, докато Тимъти проверяваше коридорите за видеонаблюдение. Това беше Швейцария, беше чисто. На долния етаж му дадох малко пари. Той ги прие с нетипично подозрително изражение.

— Ще се видим по-късно — опитах се да го успокоя. — Сега трябва да отидеш на пазар. Купи си подходящо облекло. Отсреща има магазин на „Монклер“.

Това го поободри, въпреки че изглеждаше много млад и самотен, застанал на покритите със сняг стълби сред група от яки швейцарски ски инструктори в червени якета.

Напомних му в колко часа вечерта да бъде готов и че ще го наблюдавам. После се промъкнах през задръстения трафик към чакащото такси и самата аз се отдадох на шопинг. Първо в сексшопа, който бях забелязала на влизане в града, удобно свързан с бензиностанция и ресторант за бързо хранене. Швейцарците са толкова практични. Избрах едно черно яке без ръкави от изкуствена материя и подхождащи шорти от мъжката секция. Останалият реквизит за моето местопрестъпление включваше корда за риболов от магазин за къмпинг оборудване, доброто старо швейцарско ножче, тежък фосил на трилобит от магазин за сувенири и бутилка уиски. Накрая двамата с невъзмутимия шофьор тръгнахме да търсим Карлота.

 

 

Отне ни известно време да намерим къщата на Франц над центъра на града, най-вече защото Норман Фостър я беше маскирал като част от малък хълм. Къщата може и да е била публикувана в Аркитекчъръл Дайджест, но отвън приличаше на мечтата за ергенска бърлога на Билбо Бегинс — по-скоро могилка, отколкото сграда. Все пак, след като платих астрономическата цена за превоза и домъкнах внимателно чантата си по тясна пътека, настлана с черен торфен мъх, трябваше да призная, че интериорната гледка беше доста ефектна. Карлота ме чакаше в кухнята клас НАСА, чиято стъклена стена откриваше перфектен изглед към върховете над долината. Бях изненадана да я заваря облечена в дънки и тиролски жакет върху морскосиньо кашмирено поло, но в крайна сметка качеството й на хамелеон беше едно от малкото общи неща между нас. След като попискахме и се разцелувахме, тя ми предложи чаша чай, въпреки че откриването на чаша и една торбичка чай в редиците от матови стоманени шкафове я затрудни.

— Нашият филипинец се потроши — обясни тя.

— О, хм, скъпа.

— Изпратих го до „Ханселман“ да вземе от онзи ръжен хляб, който Франц обича, а той взел, че се подхлъзнал по леда и си счупил крака.

— Колко ужасно.

— Даа, Франц е много ядосан, защото щяхме да даваме вечеря днес, но няма значение — можем да отидем в „Чекони“.

— Той добре ли е?

— Да, Франц обича „Чекони“.

— Окей. Страхотно.

Задоволих се с чаша от най-добрата чешмяна вода, която някога съм вкусвала, и седнахме една до друга на пейка, покрита с кожа от елен, да съзерцаваме гледката. Беше доста трудно да се балансира, защото артистично подредените кожи непрекъснато заплашваха да се изплъзнат.

— Много ти благодаря за гостоприемството — ентусиазирано започнах аз. — Мястото е фантастично.

— И ние много го харесваме. Въпреки че Франц искаше да вземе някаква стара, преустроена конюшня по долината на Зуоз, но аз се възпротивих, нямаше начин да се забия в дивотията с куп стари германци, така че запазихме тази. Майната му!

— Какво има? Добре ли си, Карлота?

Карлота се взираше в златния слитък около лявата си китка.

— Една секунда.

Тя изчезна и се върна след няколко минути, размахала спринцовка.

— Не е ли малко рано за това? — попитах нервно.

— Това е за моята инвитро терапия — обясни тя. — Трябва да си направя инжекцията. Ето, можеш да ми помогнеш.

Тя ми подаде две стъклени ампули и ми каза да счупя върховете им и да смеся съдържанието в спринцовката, докато тя повдигна пуловера си, показвайки гладкия си загорял стомах. Защипа кожата си с два пръста. Погледнах настрана, когато тя натисна буталото.

— Трябва ми малко памук. Би ли хвърлила това в кошчето?

Огледах се безпомощно за кофата за боклук.

— Опитвам се да забременея — съобщи тя, в случай че се чудех.

— Трудности ли имаш? — попитах съчувствено.

— Не. В състояние съм да го направя естествено, но по този начин можеш да заченеш близнаци — тоест ще надебелееш само веднъж. Застрахователна полица. — Тя кимна конфиденциално. — Значи, той ще трябва изцяло да промени предбрачния договор.

— Правилно. Е, надявам се, че нещата ще се получат…

— Да, но понякога трябва да премахнат допълнителните зародиши, нежизнеспособните, а в Лондон познавах една жена, на която бяха извадили погрешния и детето й имаше една ръка.

— Исусе, Карлота.

— Знам. Трябваше да започне отново отначало. Брутално. Както и да е, тази жена…

— Моля те, млъкни! Защо просто не го направиш по естествен път?

— Всъщност нямам нищо против, но това означава, че Франц трябва да ме чука, нали разбираш?

— Мислех, че това не те притеснява?

— Е, не. Но той все пак е прасе. Например иска да пикая в чаша и след това пие от нея, докато мастурбира. По-малко неприятно е, но не става за бебета — заключи тя унило.

— Какво стана с Херман между другото?

— Десет години за крупна измама. Отървах се на косъм. — Тази мисъл сякаш я развесели.

— Хайде, трябва да се преоблечем. Франц е в „Креста“, но ще се срещнем с него в седем.

Увлечението на Карлота по готическия шик не се простираше до вечерното облекло. Тя се появи в коктейлна рокля от „Балмен“ от черна кожа, с огърлица от изумруди, която се спускаше в изумителната цепка между гърдите й, и в боти от змийска кожа от „Лубутен“, с шипове около десетсантиметровите токове. Моят гардероб не беше на това ниво, но с помощта на няколко лепенки за гърди от банята на Карлота успях да превърна посмачкания „Ланвен“ в минирокля и неохотно добавих високи ботуши от черен лак, взети назаем от домакинята. Разучавайки отражението си, си спомних, че това беше моята представа за елегантност в по-невинните ми години. Припомних си първото си пътуване до Ривиерата, как се вълнувах да се пременя в минирокля и високи токчета. Жълта ли беше роклята, която носех, когато излязохме с Лиан? В много отношения бях толкова наивна… изпадах във възторг дори от чанта на „Шанел“.

— Хайде, скъпа! — прекъсна мислите ми Карлота. Тя се загърна в нещо, което някога май е било ягуар. Все още нямах палто, което да ме топли. — Страхотно, утре отиваме на пазар! — изписка Карлота, като щедро ми отпусна жакет от тъмна норка от голямата колекция, закачена в коридора. Поне знаеше къде се намира този гардероб; трябваше да има свои приоритети в случай на пожар. Шофьорът на Франц изпрати есемес и ние заситнихме по мъха към вездесъщия затъмнен СУВ, благодарни за топлината в него след внезапния пробег през мразовития нощен въздух.

— Така, Франц ще доведе един приятел — съобщи разсеяно Карлота, докато завивахме. Гланцът й за устни с цвят на слива блестеше на светлината от екрана на телефона й.

— Готин ли е?

— Не, Томас е пълна скука, но е собственик на половината Франкфурт. Наистина трябва да помислиш за бъдещето си, да знаеш. Искам да кажа, това, че имаш собствена галерия, е чудесно, но…

— Не си търся съпруг. — Винаги съм знаела, че това не е за мен; никога не ми се е нравела идеята да бъда нечия собственост.

— Не бива да го отлагаш прекалено дълго. След като минеш трийсетте, забрави да намериш нещо прилично. Като онази моделка, помниш ли, с която се запознахме на онзи купон?

— Не се сещам, припомни ми.

— В Италия. Тя беше с онзи тип от телевизията.

Не бях обърнала кой знае какво внимание на компанията, когато със Стив вечеряхме на яхтата на Баленски — трябваше да се съобразявам с други неща, като например да не бъда изхвърлена зад борда от бодигардовете му за кражба на информация от кабинета му — но си припомних моделката на бански костюми, увиснала на ръката на един американски продуцент.

— Даа, значи тя живя с този човек, не получи годежен пръстен и той я заряза заради някаква седемнайсетгодишна. Даже може и да е било заради мъж. След това данъчните я погнали и трябвало да се върне в Питсбърг. Представи си, Питсбърг. Видях го във Фейсбук.

— Горката.

— Това е показателно. Трябва да си по-сериозна, скъпа.

— Ще го имам предвид.

— Сега изготвя каталози.

 

 

Леко се разочаровах, когато старият Франц поръча киселинножълт ризлинг за аперитив, но вечерята беше доста забавна. Томас, който се оказа връстник на съпруга на Карлота, мърмореше за международните цени на имотите, прекъсван от посоянните коментари на Карлота за редовните посетители на „Чекони“. Сервитьори в бели сака се плъзгаха безупречно, ньоките с еленско бяха пухкави и вкусни. После се качихме в колата, за да отидем в клуб „Дракула“.

В миналото, когато се опитвах да науча нещо за света, който вярвах, че искам да обитавам, клуб „Дракула“ ми изглеждаше като легенда. Лъскавите списания запазваха специално сладникаво раболепие за купоните в тайната планинска пещера, достъпни само за членовете на бобслей екипа на писта „Креста“ и техните гости. Франц е бил чест гост още преди да се роди сегашната му съпруга, така че ни въведоха преди група от по-млади и нетърпеливи авантаджии до една тясна маса близо до бара. Черни и червени завеси висяха от високия таван, наоколо имаше рамкирани плакати на „Креста“ и на състезателите, но недостигаха джуджета и танцуващи момичета. Диджеят въртеше Адел. Сервитьорите носеха огромни бутилки „Дом Периньон“ със съскащи фойерверки, като всяка поръчка се посрещаше с овации и викове, на съседната маса шумна група показваше колко са луууди, като танцуваха, залитайки, върху банкета. Не бях особено изненадана, когато разпознах Стефания от партито на Тейдж в Ибиса. Кимнах й и тя ми се усмихна изкуствено, че ме е разпознала. Музиката беше твърде силна, за да разговаряме, но Франц и Томас изглеждаха достатъчно щастливи, клатейки главите си като чифт стари костенурки, очакващи спокойно часа си за лягане. Може би „Дракула“ да е бил необуздан някога, но Гунтер Закс отдавна беше мъртъв.

След около половин час замъкнах измъченото си тяло до тоалетната, заключих се в една кабинка и изпратих съобщение на Елена.

„Някакви новини?“

„Баленски се приземи.“ — Предположих, че става дума за частното летище в Селерина по-надолу в долината.

„Къде си сега? Аз съм в «Дракула».“

„Палас.“

Хотел „Бадрут Палас“ в центъра на Сейнт Мориц, с изглед към езерото, беше един от най-старите и разкошни хотели в курорта. Елена ми беше казала, че Баленски винаги отсядал там.

„Идвам.“

Когато се върнах, нашата компания се беше увеличила. Радвах се да видя Карлота в центъра на вниманието и също толкова — че не мога да я чуя. Бях заклещена от американец на име Джеф и слушах нетърпеливо, докато той се опитваше да ми разкаже как карал ски в Колорадо, и в крайна сметка избягах от монотонните му високи децибели, като просто му обърнах гръб и се надвесих над Томас, за да стигна до Карлота.

— Какви ги вършиш? — изписка тя. — Това е Джеф Ауербак. Той е главен изпълнителен директор на „Крипто Соушъл“!

Джеф беше изчезнал в тълпата от по-нетърпеливи преследвайки на основатели на технологични фирми.

— Струва ми се щастлив. Казах ти, скъпа, исках да излезем с теб. Да отидем на друго място?

— Къде?

— Можем да заведем момчетата в „Палас“ за по питие? Франц ми се струва уморен.

Всъщност Франц изглеждаше заспал.

— Добре, щом така искаш. — Карлота сръга мъжа си в гърдите може би малко по-силно от необходимото.

— Бебчо? Искаш ли да отидем за едно питие, да поиграеш табла?

— Винаги можем да се промъкнем долу в „Кинг“ — намекнах аз. „Кинг“ е другият клуб в Сейнт Мориц, в сутерена на хотел „Палас“.

Гледахме телефоните си, докато пътувахме към града. Имах три съобщения от Елена.

„Още чакам.“

„Той е тук. В бара.“

„Къде си?“

Отговорих й, след това изпратих съобщение на Тимъти.

„Време е да тръгваш. Барът в «Палас».“ Хостелът, който му бях избрала, беше на около десет минути пеша.

„Готов съм.“

Когато прекрачих във фоайето на „Палас“, бях доволна, че съм с претенциозните високи ботуши на Карлота. Точно сега те отговаряха на настроението ми. Елена се беше разположила на един стол във фоайето, очевидно вглъбена в телефона си. Тъй като Йермолов щеше да дойде в Сейнт Мориц, на нея не й беше позволено да остане в дома им, затова се бяхме разбрали тя да се настани в хотел, както беше правила след раздялата им. Бях я попитала дали ще има проблем, ако Баленски я види, но тя ми се присмя.

— Ха! Аз съм старата жена! На практика — невидима. И за мен е съвсем нормално да бъда в Сейнт Мориц в началото на сезона. Освен това ти си му дала друг повод за размисъл, нали?

 

 

Елена беше в пълно бойно облекло, но изглеждаше съвсем трезва, макар да подозирах, че бистрата течност в чашата й си беше чиста водка. Тя не показа, че ме познава, само кимна с глава в посока на бара. Карлота вървеше между витрините с диаманти в бонбонени цветове към полупразния салон, където Франц, ободрен след дрямката си, вече отваряше една табла. Сграбчих Томас за ръката.

— Никога не съм била в този бар. Чувала съм, че гледката е зашеметяваща. Може ли да пийнем по едно там?

Томас ме последва в по-интимното, облицовано с дърво пространство с огромен панорамен прозорец, през който Алпите блестяха в цялото си равнодушно величие. Поисках коктейл с шампанско и докато барманът го приготвяше, се сгуших под ръката на Томас, който беше изненадан, но не се възпротиви. Прикрита от шкембето и сакото му, надникнах през рамо. Елена наистина е сбъркала призванието си. Баленски беше на десет крачки.

Гърбът му бе потънал наполовина в стола в стил деко, но щях да позная тази перука навсякъде. Като го гледах такъв малък и съсухрен, ми беше трудно да повярвам, че този човек всъщност е отговорен за поредица от малки войни. Колко ли живота бяха отнели двамата с Йермолов? Не че аз бях тази, която да ги съди.

 

 

— Ето, слушай сега, мила моя. — Бях попитала Томас дали познава Сейнт Мориц отдавна и когато той се впусна в дълъг анекдот за добрите стари времена, когато един млад пич можел да има собствено шкафче в „Палас“, аз обърнах поглед настрани, придърпвайки тялото на Томас към мен, за да виждам по-добре. Бодигардът на Баленски беше от дясната му страна и пиеше кока-кола, а на ниската масичка пред него беше пльосната нелепа кожена мъжка чанта. Вляво от Баленски беше конкурентът на Тимъти — стройно, славянско на вид момче с високи скули, изрусена до бяло коса и плътни устни, които изглеждаха напомпани е хиалуронова киселина. Баленски говореше по телефона, без да обръща внимание на двамата си придружители, но лявата му ръка лежеше дискретно върху коляното на момчето. Томас, очевидно окуражен, вече ми разказваше за собствената си вила в Кицбюел, намеквайки, че може би бих искала да я видя този сезон.

— Звучи прекрасно — насърчих го аз и оставих ръката му сякаш случайно да се отърка в бедрото ми между полата и ужасните ботуши, докато напрегнато наблюдавах Баленски. Сбръчканата му глава рязко се завъртя, когато влезе Тимъти — в черни дънки и фин бял кашмирен пуловер, с ново подплатено кожено яке, преметнато през рамото му, а златният му ролекс проблясваше достатъчно недискретно отдолу. Някак си бе докарал блестящия тен на скиор, краищата на перфектно разрошената му коса едва докосваха руменината на скулите му. Вече не се опасявах, че Баленски ще ме забележи — той имаше очи само за Тимъти, който си поръча питие, после се обърна да огледа помещението и изигра престорена изненада, преди да се приближи към Баленски.

 

 

В самолета за Милано бях инструктирала Тимъти за репликите му, но за мен беше решаващо да го наблюдавам в действие. Трябваше да съм сигурна, че той ще се справи, тоест — ще си определи среща с Баленски в присъствието на свидетели. Трябваше да припомни на Баленски, който говореше френски, че са се срещали преди, в компанията на Едуар Гиш, и да изрази за няколко минути съжаление за шокиращата му трагична смърт. Да поведе разговора в неутрална посока, след това да спомене, че е в курорта с група приятели от Париж, да намекне, че „приятелите“ организират купон, подобен на онзи, на който Баленски е бил домакин в Танжер, и да предложи на Баленски да се отбие.

Да се прави на тъжен, леко объркан, но не и неутешим, наранен, но все още палав. Изкусителен. Разчитах, че Баленски ще има поне един бодигард; беше много важно мъжът да види срещата им и се надявах, че Баленски ще поиска телефонния номер на Тимъти. Наблюдавайки го, си припомних Тимъти, когото бях срещнала само преди няколко седмици в Белвил, същото мръснишко нехайство, лесното обещание за удоволствие. Не знам защо хората смятат блудстването за неквалифициран труд. В рамките на няколко минути той беше заел изгодната позиция отляво на Баленски, оставяйки блондина в недоволно мълчание. Скоро Баленски покровителствено потупваше с ръка рамото му и записваше номера на Тимъти в телефона си. Томас изглеждаше доста разочарован, когато му казах, че се чувствам уморена, но учтиво ми държа палтото, готов да се присъединим към Франц и Карлота. Останахме в салона в очакване Франц да завърши играта си и Тимъти да мине покрай нас, преди да ги убедим да си ходим. Елена все още беше на своя пост във фоайето, с празна чаша и нетрепваща ръка. Тя вдигна едната си длан и палеца, когато преминахме край нея към очакващата ни навън кола. Шест. Елена беше информирала персонала на съпруга си, че е в Сейнт Мориц и трябва да си вземе някои неща от дома им, преди той да пристигне. Те са потвърдили, че го очакват тази вечер, точно както бях планирала. Така че до 18,00 часа трябваше да подготвим сцената.

 

 

В осем на следващата сутрин плувах гола в тесния, облицован с плочи басейн в мазето на Карлота, подреждайки стратегията си в ритъма на ръцете ми във водата. Обмислях наум етапите, като естествено отделях време, за да избера подходящото облекло.

Изкъпана и облечена в дънки и най-дебелия си пуловер, открих Карлота в кухнята, където една прислужница правеше сок от джинджифил и моркови, а Франц четеше „Файнаншъл Таймс“.

— Искаш ли да покараме ски?

— Ски? — попита Карлота, сякаш бях предложила нещо прекалено ексцентрично.

— Да, мислех да наема екипировка и после да отида до ски училището, да видя дали мога да си резервирам урок.

— Не, аз съм страшно заета тази сутрин. Имам пилатес и после Франц иска да обядваме в „Тре Фльор“. Но довечера сме у Клара на фондю!

— Супер. Тогава ще се видим по-късно.

— Ще ти трябват ключове. Искаш ли шофьор?

— Не, ще се разходя. Чао, скъпа.

 

 

С благодарност придърпах около себе си взетата назаем норка, докато се спусках надолу по хълма, вдишвайки дълбоко свежия планински въздух. Бях пуснала есемес на Тимъти да се срещнем на пързалката в „Кулм“ и си поръчах топъл шоколад, докато чаках и гледах три малки, изящно облечени италиански момиченца да упражняват тромави пируети с търпелив учител, изпитвайки нелогична завист към техните малки бели кънки.

— Ca va?

Тимъти беше преобразен. Тревожната летаргия от последните дни беше изчезнала и той изглеждаше готов на всичко. Или може би беше от „Кулм“ и гледката, и почтителните сервитьори с малките жълти бродирани салфетки и сребърните чаши с шоколад. Това можеше да е неговото бъдеще, ако планът ми успееше. Беше като онова бъдеще, което някога си представях за себе си.

— Баленски свърза ли се с теб?

Той направи обидена физиономия.

— За какъв ме мислиш? Още на сутринта, тъпият дядка. Стар мръсник.

— Добре. Значи си наясно — може да се наложи да го направим?

— Да, разбира се, Джудит. Повтори ми го само двайсет пъти.

— Ще боли.

Той ме изгледа пренебрежително.

— Правил съм и по-лоши неща.

— И ако аз не дойда, Елена ще те намери. Тя ще ти даде парите. Всичко ще бъде наред, обещавам.

— Не се безпокой.

— Имаш ли какво да облечеш?

— Да!

— ОК, сега отивам при Елена. Надявам се да се видим по-късно. Бъди готов в шест и не излизай от стаята, нали?

— Разбира се. Няма. Каза ми го. Успех тогава.

Прегърнахме се за кратко, но не се заблуждавах, че в допира му има някаква топлина. Може би бе имал нужда от мен за утеха при първоначалния си шок заради смъртта на Едуар, но отсега нататък контактите ни щяха да бъдат само делови. Разбирах го.

 

 

Взех такси пред фоайето на „Кулм“ до село, наречено Понтрезина, на около двайсет минути по долината. Елена бе описала къщата като котеджи, вила, което в известен смисъл бе правилно, доколкото американските милионери от Златната епоха са наричали летните си къщи с петдесет спални в Нюпорт „вили“. Три стъклени стени се спускаха сред боровата гора, всеки прозорец беше висок около десет метра, вграден в дебели гипсови стени в черешов цвят. През дърветата преминаваше малка въжена линия за доставка на стоки до дома, с тясна писта под нея за директен достъп до ски пистите. Предполагах, че е направена по специално искане на Йермолов. Отпратих таксито, но Елена закъсня и ръцете ми без ръкавици бяха станали безчувствени дори в джобовете на норката, когато тя пристигна.

— Елизабет! Колко се радвам да те видя, скъпа! — изписка тя за пред охранителната камера, инсталирана в каменната стена, заобикаляща имота. Докато ме прегръщаше, ми каза: — Обадих се, че трябва да си взема някои неща. Това е позволено. — Подадох й смачкана оранжева чанта от „Ермес“, която бях свила от гардероба в стаята за гости на Карлота, съдържаща телефона и проводниците. Йована ми беше дала Huawei Р9, най-доброто за тази работа според нея, и преди да замина, няколко пъти бяхме упражнявали инсталирането и свързването.

Елена въведе код в панела на стената. Малка пауза, после се отвори нещо, което предполагах, че е служебна врата, и се разкри малко фоайе с очакващ ни асансьор, врязан направо в планината.

— Ще трябва да побързаме — промърмори тя, когато вратата отново се затвори и ние се плъзнахме нагоре. — Камерите се завъртат на всеки три минути.

— Е, надявам се, че си правила упражненията си.

В отговор Елена повдигна обутия си в ботуш крак под гънките на самуреното си палто и го приближи бавно и без усилие до брадичката си.

— Гранд батман — позиция от балета — доволно поясни тя. Не можех да не се чувствам въодушевена.

— Може да почакаш в хола, скъпа — извика театрално тя, когато асансьорът се отвори, — и след това ще се видим с Карлота. Ще се върна след миг.

Стояхме в кръгла стая с дървен куполовиден таван. Редица от закачени еленови рога отделяше серия от китайски конни статуи на постаменти в стил Гансу под огромния, сложно преплетен полилей от „Биин“, който бях видяла в списанието, когато проучвах колекцията на Йермолов. Изграден предимно от кост и нещо като бронзови мечове, той се спускаше заплашително три метра, нежните природни форми на слоновата кост контрастираха с брутална ефективност на кования метал. Този полилей ми беше дал идеята. Щяхме да заснемем срещата ми с Йермолов и Баленски, но трябваше да инсталираме устройството, преди камерите на Йермолов да го уловят. Не ми се искаше да включвам Елена в това, но не можах да измисля по-лесен начин да попадна в помещенията на Йермолов и да го инсталирам. Бях й обещала, че ще накарам Йермолов да й предаде трофея на колекцията си, а именно двете картини от Ботичели на Джеймисън, но точно сега тя изглеждаше по-доволна от шанса да се изтъкне.

Елена изчезна нагоре по стълбището вляво от асансьора и след миг отново се появи, без палтото си, на галерията на мецанина, обикаляща горния етаж на хола, с врати, водещи към стаите. Освен звука от токчетата на ботушите й, къщата беше зловещо тиха; по-скоро усещах, отколкото чувах бръмченето на генератор дълбоко под нея. Това място сигурно гълташе доста енергия.

— Просто ще ги хвърлям надолу към теб! — Елена поспря на площадката. Насреща стенен часовник с порцеланов циферблат показваше няколко секунди до пладне. Хванах ботушите й, после се изсипаха купчина дрехи, прелитащи леко над невидимите въздушни потоци на къщата. Всички се приземиха в краката ми, с изключение на една тънка, бяла копринена блуза, която за съжаление се закачи на полилея.

— О, колко съм глупава! — извика театрално Елена. Стрелката на минутите се премести на пладне и часовникът започна да бие.

Елена прескочи ловко над парапета с гръб към лампата, хванала релсата с двете си ръце, и протегна крак към полилея. Арабеск. Броях секундите шепнешком. Тя закачи с ботуша си рогата и придърпа полилея като люлка към себе си, изви на сто и осемдесет градуса крака, на който се опираше, сгъвайки коляното си, протягайки ръка над изпънатия крак. Втора позиция. Повдигна се на пръсти на невероятно тесния перваз, отпуснала теглото си върху опората на напрегнатата си свита ръка, приведе се от кръста грациозно напред и дръпна силно полилея с прегънатия си крак. Вътрешностите ми се свиха в съчувствие; ако това нещо се завъртеше, щеше да си счупи врата. Държейки в зъби проводниците, тя закачи телефона със свободната си ръка, като обърна екрана с лице надолу към пода на залата. Една минута и половина. Мъчително бавно тя откачи пръсти от плетеницата от слонова кост. Ако силата не й стигне, щеше да се размаже върху плочите. Молех се на бога да не е пила. Затворих очи, очаквайки писъка й, не издържах и примигнах, виждайки как Елена скочи към безопасността на мецанина. Две минути.

— Закачила се е! — Тя се провикна надолу, дори не беше задъхана. — Ще трябва да накарам някой да донесе стълба! — Късчето коприна беше почти невидимо върху бледата слонова кост, но скриваше телефона. — Прада — уведоми ме Елена, когато слезе надолу по стълбите, отново облякла самура си.

Мина ми през ума, че ако Баленски или Йермолов ме убият, което определено беше възможно, покровът над моята смърт ще има дизайнерски етикет. Това ми се стори много смешно. Не знам какво си мислеше Елена, но когато очите ни се срещнаха, тя започна да се усмихва и след миг двете се смеехме толкова силно, че трябваше да се хванем една за друга, сълзите на веселието ни попиваха в луксозната топлина на нашите кожени палта.

 

 

Елена ми показа два пъти кода за достъп, след това отиде да се срещне с Карлота за обяд. Върнах се в Сейнт Мориц, опаковах си багажа и приготвих това, което щеше да ми трябва за вечерта.

Изпратих потвърждение на Йована; в 18,00 часа екраните в Белград щяха да се включат. Изпратих снапкод до Кения.

Оставаше да направя още едно нещо, най-трудното. Трябваше да се обадя на майка си. Можеше да нямам друга възможност. Част от възторга, който бях изпитала с Елена, все още кипеше в мен; страхът нарастваше, но все още беше слаб, погълнат от тръпката на риска. В този момент се плашех повече от гласа на майка си, отколкото от конфронтацията с Йермолов и Баленски. Ако трябваше да опиша чувствата си към нея, може би щях да кажа „сложни“ или „бурни“, но смисълът се губеше в думите. Майка ми никога не ме е закриляла, но пък тя едва беше в състояние да се грижи за себе си. Аз я съжалявах, в много отношения я презирах, но винаги съм се опитвала да бъда отговорна към нея. Защото, по причини, за които не бях готова да мисля точно тогава, също така й се възхищавах. Тя беше слаба, но беше схватлива. Ние двете си приличахме. Биваше ни да импровизираме.

Свършвай с това.

Легнах на леглото до Караваджо и набрах номера й.

— Добре ли си, мамо?

— Джуди! Как си, любов моя?

В нашата къща нещата непрекъснато се променяха. Бавен, постоянен спад, капеща струйка със собствена центробежна логика. Елхата стоеше до май, после някоя сутрин слизах и откривах, че телевизорът липсва.

— Чудесно. Работя здраво.

— Значи всичко е наред?

Веднъж имахме хлебопекарна, беше я спечелила с купоните от „Теско“. Къщата миришеше като от реклама — за известно време.

— Наистина съм добре, мамо. А ти какво си правиш?

Понякога имаше тонколони, така разбирах, че е свалила някого в кръчмата. Не обвинявах майка си, че се опитва да си поживее, о, дори и ако го правеше под музиката на Кристъл Гейл^[1].

— О, нищо особено. Обичайното. Имам нов диван.

Не можех да понасям гротескния маскарад, постоянно разхвърляните дрехи на пода в хола, неописуемите петна по дивана.

— Това е чудесно.

Парите, които изпращах на майка си, след като се преместих в Италия, я освободиха от периодичните опити да си търси работа. Пращах й достатъчно всеки месец, за да живее нормално, без да буди подозрение; планът ми беше да изчакам, докато живея във Венеция, да разработя галерията и след това да й купя жилище с пари от „Джентилески“. Питах я дали иска да отиде някъде през това време, да направи нещо, но тя се задоволяваше с малко онлайн пазаруване и отскачане до кръчмата. Постепенно осъзнах, че тя не искаш нов дом, беше достатъчно щастлива в своя натруфен общински апартамент, без никакви грижи и с пари за пиене. Дразнех се, че това е всичко, което иска. Но в крайна сметка на нея това й стигаше.

Водката и „Радио 1“ на старото й радио с часовник, червените минути, отброяващи сумрачните следобеди.

Последва пауза. Имаше куп неща, които исках да й кажа, но никога нямаше да изрека… Допусках, че „никога“ би могло да се случи малко по-скоро.

— Хубаво ли е времето? — попита тя накрая. Майка ми никога не е ходила на юг от Бирмингам. Мислеше, че живея на тропиците.

— Хубаво е, но е студено, сега е зима.

— Добре тогава. — Чувах телевизора. Заетите майки отиват в Исландия по Коледа! Беше едва ноември. Поех си въздух.

— Просто исках да разбера дали си добре.

— Добре съм, любов моя.

— Чао тогава. По-добре да затварям, че сметката става голяма.

— Да. Чао, Джуди. Обичам те.

По-рано не го казваше. Беше го научила от телевизията. Исках да й отговоря по същия начин, но палецът ми прекъсна разговора, преди да изрека думите. Седнах и огледах стаята, но нямаше много за чупене.

 

 

Защо бях сглобила тази неустойчива купчина от непредвидени обстоятелства? За да защитя — какво? Дейв? За да оправя нещата за Тимъти? Безусловно не беше затова. Йермолов беше отнел най-важното нещо, което някога съм имала. Не бяха пари те, не беше галерията ми, не беше Маша. Йермолов ме беше разгадал през старателно изгражданата ми от дълго време броня. Картините бяха единственото чисто нещо, което някога съм имала, но той беше унищожил вярата ми в тях така, както реставраторът остъргва един панел с бръснача. Разбира се, че имах нужда да го изоблича, да сложа край на всичко това. Но исках той да притежава нещо грозно, вулгарно, грубо и жалко. Нещо, което аз бях направила. Мислеше си, че ми е дал да разбера, но грешеше по отношение на мен. Поне щях да продължа да си повтарям това.

Взех дългата възглавница от леглото, обгърнах я с ръцете си и стисках, и стисках, докато пред очите ми причерня, а мислите ми се успокоиха.