Л. С. Хилтън
Домина (20)

19.

В 8 часа сутринта все още беше мрачно, но булевардът вече беше задръстен от трафика. Редиците от таксита стояха предизвикателно свободни; ние тичахме покрай реката през миризмите на ранното утро в Париж като от картичка — облаци от маслените печива от пекарните, амонячен полъх на сирене, докато една жена с престилка отваряше магазина за млечни продукти.

Двайсет минути по-късно пристигнахме на Ке д’Анжу, ровейки през опадалите листа на кестените в горната част на острова, а небето зад нас ставаше все по-светло. Реката беше тъмна и развълнувана, изпъстрена с пяна, а водата поглъщаше шума на трафика към Отел дьо Вил, но се чуваше обичайното свирене на сърдити клаксони и псувни от превозните средства, промъкващи се към площада. Така че когато го чухме, не ни се стори толкова необичайно — хрущящо тупване, прекалено силен плясък, може би такси, отнасящо вратата на камион за доставка или нещастен моторист, изблъскан на кръстовището. Не спряхме да вървим, само погледнахме към пътното платно. После започнаха писъците, някаква жена ридаеше неконтролируемо и като на забързан каданс малкото пешеходци наблизо започнаха да тичат, повличайки ни със себе си покрай брега. Писъците продължаваха, звукът прекъсваше само когато жената си поемаше дъх за следващия си разкъсващ, истеричен вик. Мислех само, че някой е ранен, че има нужда от помощ, докато почувствах как Тимъти забавя ход до мен и видях, че лицето му се покрива с пот, изкривено от шока и отказа да повярва.

— Какво има? Добре ли си?

Той се закова намясто и посочи. Тогава видях защо не бях разпознала звука — защото никога преди не бях чувала как едно тяло се удря в настилката от шест етажа височина.

— Това ли е сградата на Едуар? — изсъсках аз.

Той отново посочи, устата му се кривеше в спазъм.

— Хайде. Ела тук.

Издърпах го за ръкава от тълпата случайни зяпачи, които говореха едновременно. Някой беше насочил телефона си към тялото, един мъж, застанал на колене, се опитваше да го покрие с палтото си, докато друг непохватно прегръщаше крещящата жена. Видях ръкава на тъмно сако, златен часовник на китката. Може би Тимъти разпозна часовника; той все още сочеше, вцепенен, устата му все още се движеше беззвучно. Не знам как иначе би могъл да разпознае любовника си, защото главата на Гиш се беше пръснала като тиква на паважа.

Гъст поток от кръв пулсираше към канавката. Осъзнах, че жената сигурно е минавала точно в момента на удара, защото беше изпръскана с кръв от коленете до челото, сякаш се беше навела над фонтан. Дори добре оформената й прическа беше деликатно нашарена в пурпурно. За момент всички там бяхме стъписани, неволни свидетели на едно мъченичество.

 

 

Сцената около мен се разиграваше на забавен каданс, обратнопропорционално на скоростта на мислите ми. Три неща — първо: аз се оказах права; второ: закъсняхме ужасно; и трето: ако Гиш е скочил, имаше шанс апартаментът му да е празен. Ако е бил блъснат, малко вероятно е, който го е направил, да се намира все още там. Хаосът беше достатъчен за прикритие и вратата на сградата стоеше отворена. Аз се хвърлих към стълбите, дърпайки Тимъти за китката, един етаж, втори.

— Накъде? Петият етаж? — Знаех отговора. Тимъти ми беше разказвал за прекрасната гледка. Стъпалата бяха покрити с дебел червен плат, прихванат със старомодни месингови пръчки. Изкачвахме се тихо, с изключение на сподавеното дишане на Тимъти. Двойната врата на 5А беше леко открехната. Значи Гиш не е скочил. Бутнах я да се отвори бавно, разкривайки дълъг коридор с паркет и с врати от двете страни.

— Тук няма никой, не се притеснявай — прошепнах аз, макар че не бях толкова сигурна, колкото се опитвах да внуша. Тимъти все още се взираше, като че ли беше получил инсулт. Разтърсих го, докато очите му намериха моите. — Знаеш ли къде е кухнята? Разбира се, знаеш. Иди и си налей вода, сложи малко захар в нея и я изпий. После застани до вратата. Ако някой дойде, кажи само, че си приятел на… просто приятел. Окей? Можеш ли да направиш това?

Той кимна.

— Добре. Едуар има кабинет, нали? Или място, където се намира бюрото му?

Отново кимване. Безнадеждно. Ще съм по-бърза сама.

— Давай тогава.

Той се дотътри до първата врата вдясно. Чух да тече вода.

Тимъти бе описвал фантастичната двойна гостна на Едуар с гледките към реката. Тя би трябвало да бъде вляво, в предната част на апартамента. Вървях тихо по коридора, отворих третата врата вляво, беше малка трапезария, от която можех да видя гостната от едната страна и нещо като библиотека от другата. Един от трите високи прозореца беше широко отворен, бялата ленена завеса се вееше към улицата. Апартаментът беше чист и модерен, само с няколко истински антики, смесени със съвременни мебели; бюрото в библиотеката беше от осемнайсети век, от масивен орех с ключалки, на блестящата бяла стена над него висеше ярка хроматична творба на Прамполини. Тимъти с право беше очарован от вкуса на Едуар. На бюрото имаше един плик с буквата „Т“. Прибрах го в джоба си. Стаята беше неестествено подредена, освен картината, нямаше друга украса и цялата задна стена беше заета от дълбоки бели шкафове картотеки, наредени до тавана. Аз се ослушах. Жената беше спряла да крещи, но тълпата на улицата звучеше, сякаш се беше увеличила. Линейката и полицията щяха да бъдат тук след минути. Предпазливо опитах чекмеджетата на бюрото. Всички бяха заключени. Планината от шкафове беше безнадеждна — нямаше време. Тайни? Къде бих скрила нещо тайно в тази аскетична стая?

Изкушавах се да започна да пробвам бюрото с фиба, но не разполагах с пространство за гениалната практика на Огюст Дюпен. На видно място. Най-добрите места за криене често са най-очевидните. Какво би искал да скрие Едуард? Тайният си живот с момчета? Едва ли — имаше телефон за това. Направих крачка назад, оглеждайки гладките чисти повърхности. В най-отдалечения ъгъл обаче имаше пролука между ръба и горния рафт. Хвърлих се към него, шкафът се плъзна и плавно се отвори, натъпкан с папки с имена и дати, подредени по азбучен ред, от А до Д. Вероятно Гиш е бил обезпокоен, докато е търсил някоя папка. Очите ми пробягаха по етикетите, намериха Б, заведена под руската буква „Б“: БАЛЕНСКИ. Измъкнах тежката кутия с папки на пода и поразместих останалите, така че липсата да не е толкова очевидна, и се изправих с нея под мишница точно когато чух сирените. Преброих набързо по рафтовете и пресметнах, че „И“ е твърде високо, за да я достигна, а трябваше да се измъкваме.

— Тимъти? — Вече вървях по коридора с неудобната папка, свита непохватно под ръка. Мамка му. Ужасени гласове идваха нагоре по стълбите. Тимъти седеше неподвижен в кухнята с пълна чаша вода в ръката си. — Казваше, че има стая за камериерка? Chambre de bonne? Къде е?

До хладилника имаше врата, с една ръка отворих резето. Отзад имаше мокро помещение и тясно стълбище.

— Нагоре. Веднага. Вземи чашата. — Затворих вратата колкото можех по-внимателно и избутах Тимъти по тъмните, тесни стълби. — Продължавай.

Стълбите към таванския етаж бяха от дърво, краката ни тропаха, но се надявах, че съседите вдигаха достатъчно шум, за да ни заглушат, когато стигнахме до легендарната fumoir^[1] и аз се спънах в една мароканска маса от калай с размера на цимбал, като я запратих със звучно търкаляне към купчина възглавници. Тимъти се блъсна в мен и разля водата по краката ми.

— Исусе! Просто стой неподвижно за една минута. Дишай. Дишай бавно.

Чувах гласовете под нас, движещи се из стаите, подвиквайки си. Случайни викове, не фокусираното внимание на полицията. Вцепенихме се, когато вратата на кухнята се отвори.

— Allo? Il y a quelqu’un? — После, след като не получиха отговор: — Il n’y a personne. Alors, on attend lesflics? Тук няма никой. Трябва ли да чакаме ченгетата?

— Може би не трябва да пипаме нищо?

— Прав си. Трябва да чакаме долу. Не трябва да разместваме нищо.

Доказателствата — днес всеки знае как да се държи на местопрестъплението. Благодаря, Netflix. Изчаках, докато не чух вратата да се затваря, а стъпките да се отдалечават. Спуснах се надолу по стълбите и намерих пластмасова кофа с парцал за миене, пъхнах в нея папката и я подадох на Тимъти.

— Свали си сакото. Дай ми го. Сега слез долу по сервизното стълбище, там има врата към двора. — Посочих през прозорчето, украсено с нежни цветни стъклени лампички, като тези по портокаловите дървета на Ибиса. — Върви. Дръж главата си наведена. Просто продължавай да вървиш по пътя, по който дойдохме, към хотела. Ще те настигна след няколко минути. Можеш ли да го направиш?

Отново безмълвно кимване.

Не ми се искаше да разчитам на него, но ако Юрий беше отпред, никога нямаше да се измъкна с папката в ръка.

— Давай тогава.

Надявах се, че прилича на чистач с измачканата си тениска и с кофата. Намъкнах кадифения блейзър върху собственото си яке и изтичах надолу по стълбите, ровейки в чантата си за слънчевите очила. Главното стълбище беше празно, но тълпата пред вратата беше нараснала, още няколко садисти снимаха. Една жена, с телефон в ръка, облечена в шорти и лилава жилетка, надничаше да види тялото. Туристка.

— Какво се е случило? — попитах я на английски.

— Мисля, че е имало самоубийство — отговори тя с настървение, със силен австралийски акцент.

— О, боже, какъв ужас — промърморих аз, отдалечавайки се.

На ъгъла на улицата се обърнах назад да разгледам още веднъж тълпата. Линейката беше пристигнала, но зяпачите блокираха пътя й; двама парамедици в сигнални жилетки се мъчеха да преминат с носилка на колелца.

— Отдръпнете се, моля — викаха те ядосано. Когато групата се размести, зърнах елегантен възрастен мъж, застанал в края, да гледа нагоре към отворения прозорец на гостната на Едуард. Казбич. Все пак не беше самоубийство.

Не останах да гледам повече. Оттеглих се бавно надолу по улицата, прекосих Рю Сен Луи ен л’Ил и се втурнах да бягам тромаво, а кутията на папката болезнено се блъскаше в хълбока ми. След колко време ще ме открият Юрий и Казбич? Доколкото ми беше известно, Йермолов разполагаше с десетки мутри, които претърсваха града за ценната му картина. Но стаята беше наета на името на Тимъти, със сигурност можех да остана там няколко часа — достатъчно дълго, за да прегледам документите. Мислейки за това, преминах към бърз ход и поех по обиколен маршрут, връщайки се назад няколко пъти, бдителна дали няма да разпозная някой от минувачите за знак, че ме следят. Сега, когато бях в ролята на мишка, играта на котка и мишка вече не ми се струваше толкова забавна.

— Това не е истина, нали?

— Какво?

Тимъти проговаряше за първи път, откакто се бях върнала в хотела.

— Историята за гаджето ти. Адвокатът. Не е вярна, нали?

— Е, ти го каза. Случайността не съществува — отвърнах язвително. Папките бяха между нас в пластмасовата кофа; изгарях от нетърпение да се захвана с тях. Докато седяхме тук, полицията изследваше апартамента, разпитваше свидетели, преглеждаше записите на любителските снимки с телефони. Наистина нямах време да го успокоявам в скръбта му. Но после се спрях. Той не носеше отговорност за случилото се, не беше направил нищо. Ако бях реагирала по-бързо, можехме да се доберем до Гиш, да го предупредим. А сега той е мъртъв. Ти нямаш вина, Джудит.

Заговорих възможно най-внимателно:

— Виж, ти преживя ужасен шок. Знам, че ти дължа обяснение и обещавам, че ще го получиш. Но преди това си вземи горещ душ. И си почини.

Ако можех да му дам няколко таблетки от любимия му диазепам, преди сълзите му да шурнат, бих могла да продължа с разследванията си. Засега, страхът от видяното го беше направил глупаво доверчив; не исках да мисля какво ще стане, ако се паникьоса и се опита да си тръгне. Трябваше да реша какво да правя с него, след като разбера нещо повече. Когато той се вмъкна в тесния душ, аз отворих прозореца до възможните петнайсет сантиметра и изпуших притеснено една цигара с марихуана, след това извадих едно бренди от минибара за него. Трябваше да напуснем стаята в 11 часа, затова отскочих до рецепцията, все още в раздърпаните си дрехи от снощи, и платих допълнително на невъзмутимия рецепционист. Намерих Тимъти треперещ, увит в завивката. Протегна ръце към мен и когато го прегърнах, той се разплака, като скимтеше и се задъхваше. Непохватно го погалих по косата и взех чашата бренди и хапчето.

— Хайде, хайде. Всичко ще се оправи. Хайде сега, изпий това. Нещо, което ще ти помогне да заспиш, нали? Точно така, това е за шока, хайде… — Повтарях безсмислени, непознати фрази за утеха, докато той преглъщаше, ридаейки и давейки се, след това го притиснах до себе си, усещайки през фланелката си как разтревоженото му сърце бавно се успокоява. Това продължи толкова дълго, че аз почти задрямах, но веднага щом дишането му стана равномерно, издърпах ръката си изпод тялото му и скочих под душа — първо горещ, след това студен. Умирах от глад. Натъпках в устата си пакетче маслени бисквити „Британи“ от минибара, докато намъквах чист пуловер и бикини. Покрих Тимъти със завивката, разгънах папките на пода и започнах да сортирам купчинките документи.

Те като че ли бяха подредени по теми, някои на юридически френски, други — на руски. Прегледах систематично повечето, търсейки нещо, свързано с картини. Едва разбирах какво четях и не намерих нищо. Първите купчинки ми отнеха над два часа. Повечето бяха документи за сделки с имоти, с които вече бях запозната, наред с искания за визи или разрешения. В друга папка открих удостоверения за произход. Напечатано резюме на английски беше приложено към оригиналните документи на френски, руски и друг език, който предполагах, че е сърбохърватски. Първото име, което изпъкваше, беше това на Казбич. Постоянно имах трудности с писането му на кирилица. Фотокопие за произхода на картина от художник, за който никога не бях чувала, цялото му име само с „дж“ и „в“, описана като пейзаж с маслени бои, подписана от художника през 1929 г. и продадена от частна колекция чрез галерия в Белград през 1997 г. Галерията на Казбич се намираше в Сърбия. Баленски бе закупил пейзажа за петдесет хиляди долара заедно с още десетина картини от двайсети век, всички от „частни колекции“, в продължение на около шест месеца. Всяка група документи беше подшита заедно със снимка на картината отгоре и документацията отдолу. Сърбия беше във война през деветдесетте години. Сътресенията често дават тласък на пазара на изкуството. Валутите се сриват, хората се нуждаят от средства, за да избягат и залагат наследствени ценности. Някои от картините са били излагани; имаше копия от каталози на галерии и брошури от музеи, разписки, много от тях писани на ръка, датиращи от създаването на картините. Стандартната следа от документи, която показва на купувача движението на една картина на пазара и удостоверява стойността й. Значи Казбич е имал бизнес с Баленски в продължение на много години. Името на един собственик, търгувал чрез Казбич, се появяваше няколко пъти. Деян Ражнатович. Ражнатович не само беше продавал, той беше купувал не творби от двайсети век, а няколко ценни руски икони. Определено съществуваше закон срещу това. Отбелязах си името.

И изведнъж в началото на 2000 г. старият доктор Казбич прави големия удар. Един малък пейзаж от Сезан, закупен от Баленски за двайсет милиона и след това, около година по-късно, продаден за трийсет и пет на някой си Павел Йермолов, отново с Казбич като посредник. Същият процес се повтаря с Джакомети, с Климт, може би един от тези, които бях видяла във френския имот на Йермолов. Значи Баленски пробутваше картини на Йермолов. Дали двамата олигарси се бяха свързали чрез изкуството, с Казбич като посредник? Разпрострях удостоверенията за произход върху мърлявия килим и ги разучавах по посока на часовниковата стрелка, с писалка в ръка, очаквайки нещо да ми се набие на очи. Ротко. Казбич беше продал една картина на Ротко на Баленски през 2005 г., картината е била първо в колекцията на една италианска банка, а след това — собственост на колекционер в Белград, Ражнатович.

 

 

Тимъти продължаваше да спи. Протегнах се, поразходих се из стаята, доколкото можах. Толкова много вероятности, толкова много възможности за обмисляне. Не бързай.

Нямаше нищо необичайно в това корпорации или банки да притежават картини. Изкуството е стока като всяка друга, обслужвана от инвестиционни фондове — пенсионери в Доркинг може да притежават няколко квадратни сантиметра от Франсис Бейкън, без изобщо да знаят. От опита си в аукционната къща знаех, че съществуват огромни складове за картини, където скъпоценни шедьоври стоят с години в контролирана температура и тъмнина, изваждани за по няколко седмици в аукционни зали само за да изчезнат отново — Ботичели на Йермолов беше такъв пример. Търговците можеха да държат в складове произведенията за неограничено време, докато пазарът е готов. Но имаше нещо нередно около Ротко. Знаех го, защото преди време в Париж, като част от легендата си, Рено Клере ми беше казал, че е по следите на един фалшив Ротко за своя клиент. Това беше прикритието му пред мен, за да ме изнудва в търсенето на Монкада. В резултат на това знаех съдържанието на catalogue raisonne за Ротко — лицензирания сборник от произведенията на художника — отзад напред. Трябваше да проверя дали Рено лъже. И това произведение на Ротко — двуметров панел в черни и сребристи тонове, разделен на четири припокриващи се успоредници — никога не се беше доближавало до каталог. Прегледах удостоверението за произход. Италианска банка — „Сочиета Мутуале ди Палермо“ — уж придобила картината скоро след експонирането й в Ню Йорк през шейсетте години. Беше добавено името на галериста в Челси заедно със снимка на бележки за изложбата. Банката беше пазила своя актив двайсет и пет години, преди Ражнатович да го придобие, с Казбич като посредник, а след това беше продаден на Баленски.

Както бях обяснила на Елена във Венеция, удостоверението за произход може да бъде фалшифицирано. Снимки, разписки, напечатани на стари пишещи машини и на състарена във фурна хартия, фалшиви страници, допълнително подвързани в архивите, фалшиво платно, вкарано сред партида автентични творби, продадени през аукцион, така че да се появи в счетоводния дневник — имаше стотици начини да се измами пазарът, тъй като, за разлика от други стоки, стойността на една картина в крайна сметка се базира на възприятията на нейните купувачи. Ако удостоверението за произход е достатъчно добро, търговците често пренебрегват очевидните недостатъци, добросъвестно или не. Стигнах до извода, че Казбич е прехвърлил подозрителен Ротко от Италия през Сърбия в частната колекция на Баленски.

Следващата продажба беше друга италианска придобивка, със същата верига за доказване на произхода, този път през 2008 г., годината на световната финансова криза. Банката от Палермо очевидно стабилизираше авоарите си, защото този път беше продала творба от венецианския бароков художник Антонио Бачи за необичайната, но правдоподобна сума от четири милиона. Ражнатович явно притежаваше впечатляващи средства. Ръцете ми започнаха да ровят по-бързо из документите, сякаш пръстите ми знаеха какво щяха да намерят.

 

 

От улицата долу прозвуча сирена. Затаих дъх, докато воят й не намаля. Бях заплатила предварително стаята в хотел „Златната решетка“ и зарязаните ми дрехи все още бяха разхвърляни там — съмнявах се, че камериерката изобщо е забелязала, че съм напуснала. Дали полицията щеше да търси тайнствената млада двойка, забелязана на мястото на трагедията? Съмнявах се и в това. Обратно към документите.

 

 

И ето го моя стар приятел. Микеланджело Меризи да Караваджо, портрет на жена, върху ленено платно. Казбич беше посредник, Баленски и Йермолов — съвместни купувачи за цели 200 милиона евро. Половината от парите — авансово от фонд на островите Търкс и Кайкос, а другата половина — чрез заплащане при получаване от куриер. Разписката беше подготвена на три езика, официална колкото си искате, готова да бъде подписана от получателя и от куриера. Гиш вече беше попълнил името си, подписвайки се с мастило и със замах. Мястото за подпис на доставчика беше празно. Не беше изненадващо, тъй като картината беше прибрана на сигурно място в папката си на педя от мен.

 

 

Гиш е знаел, че ще дойдат за него. Тимъти ми беше казал, че от няколко месеца любовникът му е бил разсеян и разтревожен, избягвал го, държал го далеч от апартамента си. Разсъждавах за синхронизирането на действията. Напускам Париж с картината през ноември миналата година. Естествено, Гиш не е в състояние да я предаде. Йермолов вярва, че е у мен и изчаква да се появя. Отварям галерия „Джентилески“ във Венеция през пролетта — онзи шибан есемес — но галерията няма истинска публичност нито онлайн, нито офлайн до началото на лятото, когато открих изложбата на Хаос. Бинго, появява се Казбич. Двамата с Йермолов не успяват да ме хванат в капана. Изчезвам им за известно време. Йермолов изпраща да следят Гиш, подозира го; можех да разбера как е работил умът му. Аз пристигам в Париж, очевидно с картината, където срещам Гиш. Гиш продължава да протестира, че не знае нищо, но те предполагат, че двамата сме тайни съучастници. Картина на Караваджо за двеста милиона може да корумпира всеки.

Така че времето на Гиш просто беше изтекло. Чудех се как е станало. Дали Юрий просто го е блъснал във въздуха над кея, или му е било позволено достойно да скочи към смъртта си? Може би самоубийството е по-ефективно от данъчна гледна точка от убийство. Казбич е в тълпата, готов да докладва за свършената работа. Къде беше Юрий сега? Търсеше мен без съмнение. Но аз бях в безопасност тук, поне за момента. Отърсих се от параноята и продължих да чета, и докато прелиствах удостоверенията за произход, не можех да не се усмихна. Не съм била единствената, трудила се усилено в архивите. Удостоверенията за произход за картината на Караваджо, представени от Казбич, бяха буквално като роман.

Може би венецианските притежания на банката от Палермо бяха дали идеята на Казбич. Повечето учени се съмняваха, че Караваджо някога е посещавал града, но някои бяха убедени в обратното. Първият му учител, Петерцано, е бил ученик на Тициан, а на свой ред Тициан е бил обучаван от Джорджоне, който оказва силно влияние върху произведенията на Караваджо. Подобно на Караваджо, Джорджоне е презирал предварителния рисунък по грунда, наблягайки на цветовете пред дизайна. Крайностите в палитрата на Караваджо, блясъкът на свръхестественото осветление, изгаряло платната му, се приписват на влиянието на Венеция. Във версията на Казбич младият художник е прекарал известно време във Венеция на път за Рим през 1592 г. Имало слух, цитиран от няколко академични доклада, че един от многото загубени портрети от Караваджо бил на „жена, която му дала подслон“ — от което изобретателният лекар изплел версия на класическата история за бедния художник, заплащащ сметките си с работа. Беше приложена снимката, която Елена ми беше показала във Венеция, наред с убедително изглеждащ инвентарен опис за пренасяне през осемнайсети век, в който картината е описана, но не е посочен автор. След това картината очевидно е останала на същото място и е била продадена на аукцион заедно с цялото съдържание на сградата, сменяла собственика си през годините. При установяване на авторството Казбич се беше развихрил. Имаше писмо от „пътешественик от деветнайсети век“, американец, любител на изкуството, в което той прави предположение, че картината на стената на хотелската му стая би могла да е от Караваджо. Имаше още и два доклада от Международната фондация за изследвания в изкуството (IFAR), която предоставя услуга за атрибуция. Докладите на IFAR технически не представляват сертификат за автентичност, но често са приемани като окончателно определящи от нетърпеливи купувачи. Освен това фондацията не е неподкупна. Експертите, ангажирани за услугата, могат да предпочетат да останат анонимни, което означава, че могат да представят съмнителен доклад, без да навредят на своята публична репутация — срещу съответната цена. Казбич твърди, че издирвал картината в продължение на години, най-накрая я е придобил чрез своевременно починал роднина на собственика на пансиона и след това я представил пред IFAR.

Откакто бях видяла за първи път тази картина на Караваджо, знаех, че няма как да е истинска. Но това беше изумително. Абсолютна дързост. И все пак такива неща се случваха. Понякога стари майстори се появяваха на нечии тавани. Една картина на „Вермеер“, нарисувана от фалшификатор на име Ханс ван Меегерен, както беше известно, беше заблудила всепризнатия познавач Херман Гьоринг. Взех си една кока-кола, поех глътка от лепкавата захарна течност и пожелах да не го бях правила. Казбич, подобно на всички измамници в областта на изкуството, очевидно разчиташе на желанието на своите мишени да повярват. Необходимостта за притежание неизбежно свързва измамник и ограбен, а жертвата подпечатва вярата си с пари. Колкото повече пари, толкова по-силно е желанието да вярват — самата нужда е безценна като самата творба. Съмнявах се, че ако Казбич беше определил по-ниска цена, проницателен колекционер като Йермолов щеше да се хване. И все пак той се беше хванал и след като беше възпрепятстван, беше убил двама души, опитвайки се да изпълни съкровеното си желание.

Така че беше време за избор. Все още не бях открила самоличността на този, който беше свързал „Джентилески“ с Джудит Рашли и беше дал на Йермолов такава власт над мен. Парчетата от човека, който би могъл да го потвърди, в момента бяха сглобявани в парижката морга. Един куршум в Тимъти незабавно? И после… после — какво? Казбич вероятно все още е в Париж — видях го едва тази сутрин, така че бих могла да оставя картината някъде, откъдето може да бъде взета, да рискувам да използвам банковите си сметки и да прекарам остатъка от живота си в очакване мистериозният свидетел да почука на вратата. Или да приема сделката с Елена, да й връча Караваджо и да й се доверя. Но бях видяла достатъчно от методите на Йермолов, за да си мисля, че дори и ако можех да разчитам на нея за защита, тя щеше да бъде безнадеждна пред противодействието на съпруга си. Или може би просто трябва да взема каракала, да намеря спокойно място и да сложа цевта в устата си.