Л. С. Хилтън
Домина (18)

17.

Бях станала доста добър детектив. Най-малкото, имах махмурлук. Отхвърлих идеята просто да се обадя във фирмата на Гиш и да поискам да говоря с него — дори и да стигна до него, едва ли беше вероятно той да обсъжда своите клиенти със случаен непознат, а ако му кажа, че Караваджо е у мен, той ще се обърне направо към Йермолов. Трябваше да намеря момчето; трябваше да го използвам, да потърся някакъв начин да се доближа достатъчно близо до Гиш, без да предизвикам подозрение, така че да науча какво изобщо знаеше той за нощта, в която бе умрял Монкада. Ако не доведеше доникъде, щях да измисля план Б. Когато се върнах при Оливие на следващата вечер в 23,00 часа, се придържах към пиенето на вода.

По-младите уличници отново бяха струпани около бара. Моето момче не беше сред тях, но разпознах един от групата, с когото той разговаряше предната вечер: слаб като камшик, в тесни бели джинси, модна тениска с кожена яка и с вдигната с гел коса. Бях избрала най-ниско изрязаната блузка от моя оскъден пътуващ гардероб и носех повдигащ сутиен, опитвайки се да изглеждам, сякаш наистина си търсех някого и му хвърлях одобряващи погледи, докато той се присъедини към мен на бара само с най-лека гримаса на отегчено отвращение към своите дружки. Той изглеждаше на около деветнайсет и няма какво да говорим — в неговите очи аз бях жена на средна възраст, която си пада по младежи.

— Bonsoir, mademoiselle. — Поне не каза мадам.

— Bonsoir. Видях те тук снощи. — Той се усмихна скромно, очевидно убеден, че съм била привлечена от онова, което той може да предложи в задната стая. — Надявах се, че ще ме запознаеш с приятеля си — продължих аз просто. — Разговаряхте с него вчера. — Аз бързо описах момчето, колкото можах по-добре, споменавайки златния ролекс, което предизвика израз на разбиране.

— Какво искате от него? — попита той подозрително.

— Същото, което мислеше, че искам от теб, разбира се.

Той понечи да се отдръпне.

— Съжалявам, мисля, че сте направили грешка — отговори пренебрежително.

Поставих една банкнота на бара между нас. Беше повече, отколкото можех да си позволя, но нямах време да се пазаря.

— Ще се радвам да поговоря с него — може би, ако би могъл да се опиташ…?

Той вирна подобния си на картоф нос към мен, докато петдесетачката пропълзя към задния му джоб.

— Мога… да разпитам наоколо.

— Благодаря. Много си любезен.

Той излезе от клуба, вероятно за да проведе разговор, тъй както в мазето нямаше обхват. Върна се след около десет минути; чистият въздух беше придал на лицето му малко цвят и за кратко той изглеждаше млад и ентусиазиран.

— Моят приятел каза, че ще се присъедини към вас след малко, мадмоазел. Може би след половин час? — Беше втренчил очи в чантата ми. Неохотно извадих двайсетачка от портфейла си и му я подадох. Той кимна и ми пожела приятна вечер. Чудех се какво ли беше съобщил на загадъчния ми партньор.

Пиех си водата и разглеждах тълпата, докато слушах Жак Дютрон да пее „Обичам момичетата“ и след малко една ръка докосна рамото ми. Ето го и него.

— Моят приятел каза, че ще те намеря тук. Мен ли търсиш?

В самоуверения наклон на главата му, в усмивката на извитите плътни устни прочетох бързата му преценка за моята възраст, самотата ми, степента на отчаянието ми и открих, че го харесвам заради очевидния му професионализъм, затова му предложих питие. Името му беше Тимъти, той го произнасяше „Тимътии“, като шампоана, което изглеждаше ужасно смешно. Носеше същите дрехи като предишната нощ, с неадекватно тънка тениска под крещящото яке, която разкриваше часовника му. Значи любовникът му или любовниците са богати, но той не беше. Отлично. Той галантно предложи по още едно питие, вдигнах за тост наполовина изпитата си вода „Перие“.

— Хайде, не съм опасен.

Освен ако не искаш аз да бъда. Знам, знам. Ние се чукнахме.

— Нека сърцето ти принадлежи на майка ти.

— А пенисът ми — на проститутките?

Аз повдигнах вежда.

— Много добре. Къде е тя? Твоята майка.

— Аз съм от Мароко — отвърна той полупредизвикателно-полугордо.

— Никога не съм била в Мароко.

И така, той ми разказва известно време, описание като пощенска картичка от пясъците на Есауира и изкушенията на Джема ел-Фна, а след това ме попита дали бих искала да отидем в задната стая.

— Нямах точно това предвид.

— О.

Исках да го опозная, да го наблюдавам, преди да спомена името на Гиш.

— По-скоро се надявах… на компания. За нощта, така да се каже.

Той засия.

— Това може да се уреди. С удоволствие.

— Колко?

Той изглеждаше убедително засегнат от въпроса.

— Наистина ще бъде удоволствие да прекарам една вечер с красива дама като теб.

Спомних си тази игра от нощите в клуб „Гщаад“ — никога не давай вид, че го правиш за пари. Въпреки че, разбира се, го правиш за пари.

— Както искаш — отговорих аз. — Да идем на по-тихо място?

— Разбира се.

Той ми помогна да си облека палтото, без да среща погледите на тайфата си, дебнеща в другия край на бара, а на улицата дори успя да накара портиера да ни викне такси, в което тържествено ми помогна да седна. Беше доста добър, имайки предвид, че се съмнявах, че наистина си пада по момичета. Поисках Плас де Вож и скоро седяхме в един от късните нощни барове до улица „Тюрен“, на заградената с пластмаса тераса с електрически печки. Както обикновено, вътре беше празно. Поръчах бутилка червено вино и щедро му наливах чашата.

 

 

След като си поговорихме, научих, че Тимъти мечтае да работи в областта на модата, че е работил известно време като сервитьор в хотел „Кост“, но в момента „търси подходяща възможност“. Твърдеше, че засега е отседнал при чичо си в Обервилие. Всички стандартни фрази за la nuit, но беше толкова обезоръжаващо приятно да говоря с някой друг, освен портиера китаец, че от време на време забравях защо бях там. Когато беше изпил по-голямата част от бутилката, той ме попита дали бих искала да продължим на един купон.

— Разбира се.

Изпълнихме отново представлението с таксито, прекосихме реката и поехме на запад по протежение на кейовете.

Париж блестеше с обичайната си нощна прелест, но яркостта на града само подчертаваше черната пропаст в гърдите ми. Партито, на една баржа, закотвена близо до музея „Орсе“, не беше много по-ентусиазиращо от мен — предимно шляещи се педита като Тимъти и неколцина яко подпийнали мадами, предпочитащи компанията на хомосексуалисти, но се предполагаше, че съм го наела за нощта, затова се опитах да изглежда, че се забавлявам, потанцувах малко, поговорих с приятелите му. След известно време се появи кокаинът, с много театрални посещения на вонящата тоалетна, но както обикновено, аз не се включих. Седях на пода на една влажна възглавница, кимах в такт с музиката и слушах с половин ухо все по-развълнуваните признания, когато всички говорят повече и слушат по-малко. Тимъти бе отскочил няколко пъти до тоалетната и се фукаше с часовника си, като обясняваше, че му е подарен след суперлуд уикенд в Танжер.

— Трябва да видите дома на този човек! — разправяше той на всеки, който му обръщаше внимание, а това бях само аз. — То си е като шибан замък — стени и охрана, и лайна! И ни даде на всички по един такъв — той размаха ролекса в такт с музиката — страхотия!

— Кой е той?

— Не знам, някакъв руснак. Искам да кажа, всички те са страхотно богати — тези руснаци. Моят приятел Едуар ме заведе.

Бинго.

— Едуар?

— Мъжът, с когото се виждам. Той е адвокат и е от наистина елитно семейство. Женен е, разбира се.

— Всички са женени, нали, скъпи? — отбелязах кисело. Той изтълкува неправилно тона ми, изведнъж доближи лицето си до моето, показвайки остри зъби и преувеличена загриженост.

— Какво има? Да нямаш проблем с женен мъж?

— Нещо такова. Те всички са еднакви, нали?

Серотонинът му веднага спадна.

— Да. Така си е. Мислят, че могат да ни купят, мамка му. Искам да кажа, че Едуар всъщност е много готин, но понякога просто ме третира като жиголо, разбираш ли?

— Но ти си жиголо.

Това увисна между нас за момент и си помислих, че съм го загубила, но след това той започна да се смее, така че и аз се разсмях, взех най-близката бутилка бира в ръка и вдигнах тост.

— Майната им! — извиках аз. — Майната им на женените типове!

Той ми лепна суха, миришеща на хмел целувка и ми каза, че ме обича, преди да се отправи наперено да смръкне още една линия, изчезвайки в оживената тълпа от жилести момчета в потници, които изглеждаха като модели на „Абъркромби“, останали на сухо.

Оставих недокоснатата бутилка бира и се изкачих на палубата, където хората пушеха и говореха по-тихо. Айфеловата кула ми намигна.

 

 

Както си мислех, Гиш беше любовник на Тимъти. Нещо повече, Гиш го беше завел на парти в дома на Баленски в Танжер, което чистокръвните руски мъже като господин Путин не биха одобрили. Нито пък партньорите на Гиш в „Сакар Ругон Буш“ биха одобрили този вид корпоративни социални контакти. Не беше много, но ако можех да използвам Тимъти да ме запознае с Гиш, тази информация можеше да е достатъчна, за да го накарам да ми каже поне какво знае за лицето, очаквало Караваджо в нощта на убийството на Плас де л’Одеон, източника на Йермолов за информация за минало, която в момента се намираше на дъното на багажа ми в хотела.

Красивата рошава махагонова глава на Тимъти се показа от един люк.

— Хей! Къде изчезна?

— Ето тук — отговорих аз. — Искаш ли да си вървим?

Пресметнах, че мога да оставя Тимъти да нощува при мен за известно време. Чичото в Обервилие едва ли можеше да се конкурира с очарованието на хотела. Освен това аз плащах.

— При теб ли отиваме? — Съвсем лек намек за умора в тона му.

— Разбира се. — Протегнах четири петдесетачки, дискретно увити. — Но, както казах, искам само компания. — Вече знаех, че за него жените бяха просто бизнес, но някоя по-малко практична от мен би се почувствала разочарована от очевидното му облекчение. И все пак важното беше да спечеля Тимъти на своя страна, а за това имах нужда от история.

 

 

Опитният Тимъти имаше в якето си четка за зъби, презервативи и блистер диазепам, за да снеме възбудата му. Тази нощ спах по-добре, отколкото седмици преди това. Чувствах се отново целенасочена и жива и дори физическото му присъствие, което обикновено не би ми харесало, ми действаше успокояващо. Колкото и да нямах търпение да започна да действам, знаех, че не мога да го пришпорвам, ако исках да стигна до Гиш, така че в следващите няколко дни се концентрирах върху това да стана новата му най-добра приятелка. Преценката ми, че Тимъти няма никакви пари, изглеждаше точна — най-малкото той изглеждаше достатъчно щастлив да му плащат храната и нощувката — така че ние се опознавахме на евтини вечери в Единайсети район и на по някоя цигара марихуана, изпушена тайно през прозореца на хотела. Не че аз вдишвах. Знаех какво представлява той, но никога не споменавахме това отново и избягването на темата му позволяваше известна степен на достойнство, което го правеше обещаващо податлив.

Доколкото разбрах, беше роден във Франция, но израснал в Рабат, където известно време учил в университета. Майка му се надявала да стане инженер, но външността на Тимъти и предпочитанията му към мъжете го отвели в Маракеш, където живял за сметка на многобройните френски и английски туристи от старата школа, които подправят любовните си истории с претенцията, че хомосексуалността все още е незаконна в Европа. Един от неговите клиенти го довел в Париж, където чичо му — който очевидно съществуваше — му беше съдействал да получи разрешение за пребиваване и работа като келнер в хотел „Кост“. Той разправяше, че спестява за училището по мода, но това не му беше повече присърце, отколкото сервирането на тажин на туристите. Не беше работил дълго като сервитьор, но се беше запознал с Едуар в хотел „Кост“ и в продължение на няколко месеца живели като партньори в апартамента на адвоката на Ил Сен Луи, където го видях за първи път. Наслушах се за това. Едуар го водел по партита, ресторанти, екскурзии, но никога не му давал повече от джобни пари. След това, преди около шест месеца, той му казал, че не може да остане повече, че жена му се връщала от провинцията, че имал много работа, оставяйки Тимъти да се върне обратно в la nuit. Тимъти бе озадачен от внезапното настояване за дискретност. Той все още се виждаше с Едуар, който му „помагал“, но вече не му било позволено да остава в апартамента. Дните му преминаваха в отспиване след предната вечер, след това се издокарваше, шляеше се около бутиците на „Сен Жермен“ или авеню „Жорж V“, докато отворят клубовете. Тимъти не беше точно немотивиран — той прекарваше по-дълго време в тренировки и грижи за външността си, отколкото аз — и говореше достатъчно добре за мода, като споменаваше „Никола“ или, „Демна“, сякаш ги познаваше от другаде, освен от Инстаграм, но той беше на двайсет и една и като по-голямата част от поколението след мен преди всичко чакаше уверено момента, в който ще бъде открит.

В отговор аз му казах, че съм в Париж, за да завърша проучванията за докторската си дисертация и затова ежедневно посещавам библиотеката. Той се оживи малко, когато разбра, че е по история на изкуството — Едуар очевидно „си пада“ по изкуството — но не исках да разпалвам любопитството му на този етап, така че казах, че са технически неща за цветове и материали в старите картини. Той не се интересуваше от пропуските в историята ми, така както аз не се интересувах от неговите — достатъчно го бях впечатлила с това, че може да спи безплатно в центъра на града, за да не задава въпроси. Поне аз си мислех така, докато, връщайки се от сутрешното си тичане, не го намерих на пода с всичките ми вещи, разпилени наоколо, да брои парите ми от дъното на чантата ми. Беше толкова погълнат от това, че не беше чул маратонките ми по стълбите. О, не отново. Ако беше отворил подплатата…

Подготвих се да го ритна бързо в лицето и след това да импровизирам, но съзрях навреме непокътнатата подплата на изпразнената чанта над рамото му. Караваджо и каракалът засега бяха в безопасност. Тогава той ме погледна с широко отворени очи, сви гузно рамене и сложи парите обратно на ужасния мокет, така че аз се разсмях въпреки всичко. Не бях планирала да разкрия историята си за Гиш толкова скоро, но очевидно това беше моментът.

— Ти, тъп, дребен мошенико.

— Какво?

Превключих на френски.

— Какво правиш, по дяволите?

— Търся нещо ценно за крадене. Извинявай. Не бих ги взел наистина. Ще си отида.

— Няма нищо. Значи нямаш никакви пари?

— Да.

— Значи щеше да ги вземеш?

— Е, добре. Да. Мислех, че си богата. Имаш наистина хубави неща. — Очите му обходиха доста тъжно смачканата купчина от кожа, кашмир, коприна.

— Така е, нали? Трябваше да ми поискаш.

— Но ти дори не искаш да…

— Не би ли го направил безплатно?

Потръпването му беше истинско.

— Добре че не поисках! Виж, ти си добър човек, много добре разбираш хората… — ласкаех го аз.

— Разбира се.

— Така че, когато се запознахме в клуба, можеше да видиш, че съм тъжна. Бях ли много пияна?

— Ти си англичанка.

— Помниш ли, аз ти казах, че имах общо с женен мъж?

Порових сред разпръснатите ми вещи, открих книгата на Икин и му показах пасажите, които бях отбелязала.

— Това беше моето гадже. Бяхме заедно в продължение на три години. Той щеше да напусне жена си, но… — преглътнах смело някоя и друга сълза.

— А той вече е покойник — почтително отвърна той.

— Да. Беше преди няколко години. Но когато спомена твоя човек? Едуар? Едуар познаваше — мамка му, как беше името на поляка? — Оскар. Просто не можех да повярвам. Изглеждаше като някакъв знак. Бих искала да говоря с него, поне веднъж. Не можах да отида на погребението, от уважение към семейството.

— Имаш нужда да се простиш окончателно. — Беше гледал достатъчно риалити шоута, за да знае сценария.

— Точно така.

— Няма такова нещо като случайност — поде тържествено Тимъти.

— Така че си мислех — ако ми помогнеш — и аз бих могла, нали разбираш, да ти помогна малко? — Очите ми се плъзнаха по купчината банкноти на пода.

— Ще ти помогна. Разбира се, че ще ти помогна.

— Благодаря ти.

Съпричастността на Тимъти може и да беше фалшива, но той изглеждаше достатъчно убеден в моята история, така че с тази задоволителна малка импровизация, изиграна почтено и от двете страни, го насърчих допълнително, като го заведох на обяд в „Тумийо“ и му купих чифт островърхи ботуши „Челси“ от „Сен Лоран“, което много го зарадва. Сложих край на всякакво оплакване на горкия Оскар, като казах, че не съм готова да говоря за това, което Тимъти напълно разбираше, и след това поляхме новите ботуши с кир роял, докато той пишеше съобщение на Едуар. Седнахме отвън, за да можем да пушим, но октомврийският въздух беше хладен, а Едуар не отговаряше.

— Откога всъщност не си говорил с него?

Разбира се, аз знаех, че Тимъти се беше обърнал към Едуар преди няколко дни, но срещата не беше преминала много добре.

— Казах ти, от известно време. Напоследък се държи странно. Ще му се обадя по WhatsApp.

— Може би е най-добре да не споменаваш за мен. Не искам да бъда недискретна. Просто се разберете кога да се срещнете и нали разбираш, случайно и аз ще дойда с теб.

— Може да е заминал. Той много пътува. — Видяхме кадифен блейзър в цвят бордо в магазина на „Сен Лоран“ и разбирах, че той е ядосан — ако не осигури Едуар за трогателната ни сцена на възпоминание, нямаше шанс да го получи.

— Няма проблем. Замръзнах. Връщам се в хотела. Ще се видим там по-късно.

 

 

Обслужването в хотела не беше на най-високо ниво; каракалът дебнеше в засада под матрака, откакто бях дошла. Използвах отсъствието на Тимъти да проверя дали цевта е чиста и да го смажа с оръжейното масло, шишенцето от което държах в чантата си за грим, преди да изпробвам предпазителя. Точно го напъхах обратно под леглото, когато той се втурна вътре сияещ.

— Той каза, че може да се срещне с мен утре! — Просна се точно над каракала. — Върна ми обаждането и ме покани на светски прием — на фондация „Вютон“.

— На парти? Нали казваше, че напоследък е доста потаен?

— Точно така. Явно е променил решението си. Може би това е ново начало, не мислиш ли?

— Значи ще се срещна с него?

— Е, и това, разбира се. Попитах дали мога да доведа един приятел и ние сме в списъка. Аз плюс един — добави той гордо.

— Чудесно. Ще му се представя, да видим как ще тръгне.

— Ще бъда там, за да те подкрепям — промърмори той безсмислено. Смятах, че умът му е зает с блейзъра, но нещо в лицето му изразяваше покъртителна надежда.

— Влюбен ли си в Едуар?

Той се претърколи по корем. Последната светлина на парижкия здрач очертаваше острите му скули.

— Понякога си представях живота, който бихме могли да имаме. Трябва да видиш дома му! — Толкова много бях слушала за апартамента на Ке д’Анжу, че можех да дам вечеря там със завързани очи. Съвременното изкуство, душът като дъждовен валеж, слугинската стая на последния етаж, обзаведена в марокански стил за пушачи. В откровената си продажност Тимъти дори ме информира за плътността на нишките на квадратен сантиметър на чаршафите от „Фрет“, които имаше Едуар, и за пълната гама козметика от „Том Форд“ на разположение в гардеробната. Фирмата на Едуар очевидно се справяше много добре благодарение на руската си връзка.

— Той познава толкова много хора — продължаваше Тимъти — и е наистина мил. Грижовен, разбираш ли? Просто напоследък беше много зает с работата си. Но сподели, че има да ми казва нещо важно. И то на обществено място. Дали не се развежда?

Исках да му кажа, че те никога не се развеждат, не и заради евтини момчета под наем, но оцелелите парченца от сърцето ми все още не бяха съвсем безчувствени.

— Мамка му, какво да облека? — Тимъти все още беше в суитчъра и тениската от партито на баржата, поовехтели след влажните нощи.

— Не се притеснявай, утре ще ти купим нещо. Наистина оценявам помощта ти. Това означава толкова много — изведнъж потърках очите си.

Той се протегна и ме взе в прегръдката си.

— Няма нищо, Джудит. Наистина ми харесваш.

За човек, хванат в опит да ме ограби преди четири часа, звучеше забележително искрено.