Л. С. Хилтън
Домина (13)

12.

И после се втурнах да бягам. Заобикалях информационните гишета за туристите от круизните кораби, купищата фалшиви дизайнерски чанти, пластмасови украшения, сергии с маски и стъклени сувенири, проклинах липсата на таксита и отломките от развалини по улиците на Венеция. Галопирах по познатия път към галерията, мисълта ми се движеше в темпо с краката ми, изрових ключовете си, преминавайки покрай вапорето „Сан Базилио“, с отчаян тласък блъснах да отворя металните щори, когато гледката, която ми се разкри, отне дъха ми и аз залитнах обратно на улицата, за да се съвзема. След това внимателно влязох и отново затворих щорите, примигвайки в подводния здрач. Подът представляваше разбъркана маса от документи с проблясващи фрагменти от стъкло. Повърхността на красивото ми бюро вече не беше красива — цялата омазана с новата боя за стените и тъмносиньото мастило, което използвах за писането на разписки. Не са имали богат материал за работа — както казах, обичам да подреждам нещата — но в остатъците бяха разбъркани парчета от деликатните малки чаши за еспресо, които ползвах за клиентите си, от оранжевите ми водни чаши и каната Венини, всичките ми инструменти — рулетка, чукове, гвоздеи — всичко смачкано и стъпкано. Това празно пространство, което доскоро ми доставяше удоволствие като мое собствено царство, сега ми се подиграваше в своята незначителност. Автоматично се наведох и направих безполезен опит да разчистя, но скоро спрях. Изкривени и разбити, всичките ми внимателно подбирани неща бяха превърнати в боклук. Заобиколих бъркотията, треперейки, отворих най-долното чекмедже на бюрото и затворих очи с облекчение. Пистолетът все още беше там.

Както изглеждаше, това е била набързо свършена работа. Не с цел претърсване, а сплашване. Пистолетът на Монкада си беше на обичайното място, под фалшивото дъно на най-долното чекмедже. Измъкнах го, като внимавах да не изцапам ръцете си с гадната боя, и го пъхнах в чантата си. За миг поспрях и гледах останките от всичко, което някога си мислех, че съм искала. Бях виждала и по-лоши инсталации. Може би някой по-добър галерист би надраскал с червило надпис върху някой от унищожените каталози, би го закачил на вратата и би предложил цялата бъркотия на разпродажба, но аз бях загубила търпението да разбирам артистичните шеги. Мрачната, изкуствено осветена атмосфера ми припомни онази на склада в Лондон, където двамата с Дейв прекарвахме толкова много време с картините, но светлината беше единственото истинско нещо, което беше останало.

 

 

Трябваше ми само миг, за да възприема тази ясна, удивителна мисъл. Това, което чувствах, оглеждайки отново разрухата, не беше гняв, а облекчение. Винаги готово за гаден номер, подсъзнанието ми роди друга идея. Честно казано, беше ми писнало от Елизабет Тиърлинк. Хората на Йермолов бяха разбили черупката й и изведнъж, с изненадващо чувство на облекчение, можех да видя кухото менте. Елизабет Тиърлинк може и да беше убедителна за няколко идиоти, купувачи на изкуство, но мен така и не успя да ме убеди. Колкото и да се опитвах да се превърна в нея, винаги се чувствах неловко в нейната кожа. Елизабет знаеше какво се очаква от нея; Джудит просто не проявяваше интерес.

Личността, която бях измислила за Елизабет — лъскава и дискретно заможна европейка, с неясно образование, чудовищно нагла, беше същината на всичко, което Джудит Рашли презираше. Смущаваше ме, че моделът ми за моето бъдещо се основаваше на Анжелика Белвоар.

И бях се справила доста добре. Толкова добре, че не можех да понасям резултата.

 

 

След случилото се беше малко вероятно „Джентилески“ някога да заработи отново. Въпреки това точно сега все още не бях готова да обърна внимание на този факт. Прекарах известно време, напъхвайки отломките от кариерата на Елизабет в три пластмасови кофи за боклук, след това ги изнесох за боклукчийската лодка, като съвестен гражданин. Оставих щорите спуснати и поставих надпис „Затворено“ на вратата. Другарчетата на Йермолов бяха разбили ключалките — с чук вероятно, но аз се пресегнах през отвора за пощата и затворих резето на пода. Отвън нямаше нищо, което да сигнализира за нередност.

Естествено, следващото нещо, което направих, беше да отида в банката. Осребрих личен чек за десет хиляди евро и още един за същата сума чрез „Джентилески“. Влязох в апартамента с насочен пистолет. Оръжието, което Монкада бе насочил срещу Рено в нощта на убийството на Плас де л’Одеон, беше каракал F 9 х 21. Бях планирала да се отърва от него заедно с някои други доказателства — добре, да бъда откровена, заедно с главата на Рено — в спортния сак „Декатлон“, който хвърлих в Сена, но го измъкнах в последния момент. Бях се справила с Рено с глок 26, който ми набави добрият Дейв, с него се бях погрижила и за някогашния собственик на клуб — Жулиен, но го бях изхвърлила от прозореца на нощния влак за Амстердам. Каракал не е прекалено тежък, малко над 700 грама, даже има лост за бързо разглобяване. Оттогава го държах в галерията с напълно зареден осемнайсет патронен пълнител. Монкада нямаше шанса да стреля, преди Рено да го удуши. На площадката освободих предпазителя и го насочих към вратата, представяйки си татуираната глава на руснак, който ме напада. Прицелване и натискане. На пръв поглед изглеждаше, че призраците имаха почивен ден. Спокойно извадих стария си паспорт от шкафа за бельо, поне призраците там ми бяха познати. Прибрах и двата документа — Елизабет можеше да участва в пътуването, но за известно време щях отново да бъда Джудит.

Не трябваше да събирам багаж; в дрешника бях приготвила два черни емайлирани куфара Римова на четири колелца. Римова са тежки, но имат сваляща се подплата с цип, която е удобна за скривалище. Всеки бе пълен с универсален базов гардероб, позволяващ ми да пресъздавам най-различна външност, заедно с идентични спортни комплекти и козметика. Единият от тях беше в стил средиземноморско зайче, вещи, които биха ми трябвали, ако планирах да побягна при Тейдж Стал, другият — по-умерен и практичен, доколкото моят гардероб би могъл да бъде. Взех втория, повдигнах сгънатите дрехи, за да напъхам пистолета и по-голямата част от парите в подплатата и завъртях комбинацията на ключалката. След това машинално обиколих наоколо, затворих щорите, изпразних хладилника, изнесох боклука, изграждах си мисловен бент от основни задачи. Спрях да изпратя съобщение на Дейв:

Имам нужда от „сива шапка“, написах аз, някой сериозен, възможно най-скоро. Благодаря, както винаги, Джх

Макар че се беше оттеглил на село, Дейв все още имаше контакти. Сега бях благодарна, че така, както седяха нещата между нас, рядко си правехме труда за любезности. Довърших събирането на багажа, докато очаквах неговия отговор.

Ще стане. Дай ми един ден? Надявам се всичко да е наред. Д

Нямам един ден.

Тогава най-скоро. Дръж се.

Не бях сигурна дали изобщо ще видя отново картините си, но можех да се опитам да ги спася. Преместих влагоабсорбатора, който бях купила против венецианската влага, от гостната в дрешника, намерих няколко памучни калъфа за дрехи, за да ги покрия, а след това ги свалих една по една, като ги галех с очите си и прокарвах нежно длани по платната. Когато стигнах до Сузана, видях, че призраците все пак са се потрудили.

На картината почти голата млада жена е отвърнала лицето си над дясното рамо, с презрение към двамата старци, които заговорничат зад стената, до която тя се е свила. Историята на Сузана е триумф на целомъдрието над порока — двамата воайори изпитват похот към нея, докато тя се къпе и се опитват да я изнудват за секс, тя им се противопоставя, а опитите им за фалшиви показания срещу нея се обръщат против тях и те са екзекутирани. И все пак, както при много канонизирани теми, изобразяването на Сузана обикновено е претекст за порно. Защо да я покажат изобличаваща обвинителите си, когато могат да я покажат гола във водата? Истинската тема не е защитената невинност, а анархията на похотливостта, умението, с което, показвайки пищната плът на Сузана, художникът кара зрителя да подкрепи грешната страна, въпреки себе си. Виждаме себе си в заговора на старейшините, тяхното оглупяло влюбване и разбирането е обезоръжаващо.

Огледално лъчезарното лице на Сузана бе прерязано непоправимо. Sfregio^[1]. В разреза беше напъхана долната половина от иконата на Богородица от апартамента на Маша. Като че ли Йермолов не беше подчертал намеренията си. Махнах късчето цветна хартия и проследих с пръсти разреза в картината, не само обезобразил Сузана, но превърнал я в безжизнена, плоска, маслена цветна мазка, вече дори не беше и предмет. Движението на ръцете ми ме хипнотизира, докато се взирах през дупката в тъмното дърво на рамката, прокарвайки пръсти по ръба. В крайна сметка там нямаше нищо. Гледах как пръстите се пъхат под нарязаното платно, гледах го как се опъна и разцепи, наблюдавах как лакът се напука и обели, докато платното закипя и хлътна, а пръстите се свиха в юмрук, когато тялото на Сузана се откъсна от рамката, ръцете ми драскаха трескаво по кожата й, пресъздавайки желанията на старейшините да я съблекат, да я одерат, да я накарат да потрепери и ахне, като сграбчваха и изстискваха нейната прелест в раздробените останки.

След известно време забелязах, че ноктите ми се бяха начупили, а по ръцете ми имаше дълги ивици одрана кожа. В косата, в миглите ми имаше люспи от боя, на пода около мен ивици и парчета платно. Образът на Маша витаеше в периферията на съзнанието ми и за миг си помислих колко успокояващо би било да легна на пода и да ги оставя да дойдат, всички те, всички призраци, да лежа спокойна, докато измъкнат всичко, останало от мен, докато остана празна като рамката на Сузана. Не, не още. Вратите на килера за бельо бяха в полезрението ми. Скочих на крака и започнах да разчиствам бъркотията.

 

 

Сега, когато приключих с подготовката си, вече не чувствах апартамента си като убежище. Обмислих сиеста и стимулираща мастурбация, но просто вече не се възприемах по този начин. Мастурбацията може да те накара да се чувстваш използвана. И изпитвах странен страх, че ако се опитам, ще намеря само откровена пустота. Хвърлих последен поглед, за да видя дали не бях пропуснала нещо, оставих куфарите до входната врата и се помъкнах към кампото, за да убия време. Взех си едно кафе, но не можех да стоя спокойно, така че тръгнах покрай каналите на Дорсодуро, сляпа за туристите, стиснала телефона си, като проверявах екрана на всеки няколко минути. Накрая Дейв ми изпрати снапкод и време: 19,00 часа. Добре. Седнах в друго кафене, поръчах друго нежелано кафе и бутилка с вода, извадих своя „Монблан“ и започнах да правя списък.

Трябваше да знам какво може да предприеме Йермолов, ако наистина иска да ми създаде проблем и ако е така, по какъв начин. Повечето хора смятат, че една мъртва учителка представлява достатъчен проблем, но това е началото, просто сигнал за намерение. „Рисунката“ на Караваджо можеше да бъде само фалшификат, но очевидно Йермолов смяташе, че е истинска и че е у мен. Просто да му кажа, че не знам нищо за нея, дори и да беше възможно, нямаше да го откаже. А според обясненията на Елена Йермолов знаеше, че съм била на Плас де л’Одеон, знаеше, че по някакъв начин съм свързана със смъртта на Камерън Фицпатрик. Ако горилите не ме докопат първи, не след дълго полицията ще го направи. Ами Баленски? Ако Йермолов вярва, че съм съучастник с Мъжа от Стан, той със сигурност ще иска да се разграничи. Нямах никаква идея как бих могла да стигна до Баленски, докато гърлото ми все още е непокътнато, освен ако той не е в Tinder^[2]. Открих, че писалката ми е надраскала малка кама в ъгъла на страницата. Според йероглифите на руската престъпност татуирана кама на врата означава, че носителят е убил някого в затвора. Нямаше да се видим скоро с Юрий, но аз трябваше да знам колко време и разстояние мога да си купя.

В 15,30 часа с кисел вкус от твърде много кафета скитах отново. Някъде близо до кампо „Сан Поло“ чух сирената на линейка-корабче от канала. Винаги ми се струваше комично по същество, че за извънредни ситуации във Венеция се използваха бързи лодки, но като имах предвид накъде може би се е устремила, вече не ми изглеждаше толкова смешно. Но точно сега можех да мисля само за себе си. Още една маса, още едно еспресо. Точно в 19,00 по часовника на площада аз въведох кода.

„Белите шапки“ са експерти по кодиране, които работят законно, разследват проблеми или бръмбари в системите. „Черните шапки“ злоупотребяваха с експертизата си, понякога с цел печалба, често за забавление. „Сивите“ очевидно се намираха някъде по средата. Много от тях бяха наемани от военни екипи, оттук и моята молба към Дейв. Когато се свързах с Шапката чрез снапкод, веднага започнах с въпросите си; аз не се представих, нито пък той или тя.

 

 

Благодаря за помощта. Трябва да знам дали офшорна сметка може да бъде хакната?

Дрънна отговор. Не, освен ако не сте ЦРУ, хаха!

Наистина ли? Дори и от някой, готов да плати сериозни пари?

Това става във филмите.

Дори и руснак?

Руснак? Старата школа.

Което означава?

Правителствата могат да ровят в сметки. Системите им не действат навън. Хората си го мислят, но още не са напреднали до частните. Те просто ще се ебават с вас.

Как?

Обичайно. Физически.

Предполагам, че бих могла да определя една мъртва старица като „старата школа“.

Какво ще кажете за следене?

IMHO^[3] (Какво, по дяволите, искаше да каже? Защо тези хора просто не използват действителните думи?) не се притеснявайте, освен ако не бягате

Исусе.

Сензорите на картите са проблем дори и ако не ги използвате. Внимавайте с това.

Благодаря. Телефонът?

Вземете си предплатен еднократен телефон.

Благодаря. Ако отново имам нужда от вас?

Ще изпратим съобщение с код.

Благодаря.

Няма защо.

 

 

Изпратих съобщение на Дейв.

Сива шапка мн полезен. Хиляди благодарности. Къде ги откри?

Найроби. Пази се, ей.

Кения. Шикозно.

 

 

Както предполагах, трябваше да оставя картите. Чувствах се несигурна без тях, но до този момент се бях справяла без пластмасовите карти изненадващо дълго. Върнах се за чантата си и ги изхвърлих една по една във водата, маневра, която в голяма степен заинтересува група от преминаващи германци. При последната се поколебах. Дискретна черна вещ, само с една завъртулка на саморъчен подпис. Картата Klein Fenyves от прекрасната ми банка в Панама. Би било невероятно тъпо да я използвам след това, което току-що научих, но също толкова глупаво — да се окажа уязвима в наистина критичен момент. Върнах я в портфейла си, а след това задърпах куфара към будката за цигари за еднопосочен билет за корабчето до гарата, закрачих енергично към спирката, с хипербдително периферно зрение, макар че дори само куфарът беше нещо като маскировка. Венеция е пълна е объркани жени, дърпащи куфари. Книгата за Караваджо се подаваше от чантата ми и аз започнах да чета, докато вапоретото пухтеше по пътя си между грозни корабостроителници и огромни круизни кораби. На стълбите на гарата отказах на един носач с количка и домъкнах куфара си до гишето, където след кратко колебание си купих билет за втора класа. Добре дошла обратно, Джудит. Настаних се на седалка в ъгъла, колкото можех по-удобно за дългия път: трябваше да се прекача в Мюнхен и отново в Утрехт.

 

 

Олтарът в „Санта Ирене“ в Лече е от Гуидо Рени, негов сюжет е архангел Михаил, адаш на съперника на Рени — Караваджо. В 1602 г. Рени напуска Рим, за да се върне в родния си град Болоня, причината за пътуването си той описва на приятел, както „поражението“ му от Караваджо. Рени е художник, който вярва, че картините трябва да показват само красива версия на света, вечен, нетленен идеал. Подобно на мнозина, той е объркан от това, което вижда като непочтително в работата на Караваджо, отказа на ломбардеца от разкрасената изисканост. Това го изнервя. По-рано през същата година Караваджо създава една картина, която показва трима мъже на вечеря в римска механа, където художниците се събират да пият и клюкарстват; ленената покривка е достатъчно чиста, но храната е оскъдна — дебели, твърди самуни хляб, купа плодове, видели и по-добри дни. Печеното пиле очевидно е живяло атлетичен живот. Мъжете са обслужвани от неприветлив сервитьор, който може би се чуди дали ще платят сметката. Но все пак, ако я погледнете отново, ще видите, че тази картина пресъздава едно чудо. Младият мъж в средата на масата е Христос и това е вечерята в Емаус, когато Исус се явява на учениците си, след като е възкръснал от гроба. Няма позлата, няма пеещи ангели. Моментът е предаден със сенки, силуетът на наведения сервитьор хвърля ореол на стената зад главата на Христос, докато лимонът и гроздето очертават сянката на риба, първия символ на християнството, върху колосаната покривка. Божественото се крие в земното, достъпно само за тези, които виждат.

Гледах илюстрацията, докато влакът прекосяваше горещата равнина на Венето, впила нокти в дланите си. Дълбоката сянка, хвърляна от светлината на свещите около масата, ми припомни тъмната драперия на роклята на Маша. Отново и отново разглеждах фигурите от картината, широко отворените очи, протегнатите ръце. Исках да плача за нея, но сълзите не идваха дори когато принуждавах паметта си да лази бавно като муха по трупа й. Ти нямаш вина, Джудит. Нямах вина за нищо от това и имах вина за всичко това, и докато безсънните часове се нижеха с пулсациите на слънцето по щорите на прозорците, празното купе ми се струваше като единствената милост, която някога ще изпитам на този свят.

 

 

После стана твърде тъмно, за да виждам, а краката ми отдавна бяха изтръпнали. Куцукайки от бодежите, аз се промъкнах покрай почти празните купета до вагон-ресторанта. Не можех да ям, но купих банан и бутилка „Тропикана“, за да правя нещо. Часовникът ми показваше 11,20 часа, все още ми предстоеше цялата нощ. Докато плащах за сока, един млад човек отвори вратата, която водеше към първа класа. Дънки, бяла риза, плътен тъмносин кашмирен пуловер. Не беше зле. Той кимна учтиво на сервитьорката, включвайки и мен в погледа си.

— Buonasera.

— Buonasera.

Очите ни отново се срещнаха, докато той плащаше своето макиато. Сама ли пътувате, госпожице? Кожата му ще е топла и гладка, все още с цвета на пяната на кафето му след дългия сезон на италианското слънце.

— Sei da sola? Сама ли сте?

Пластмасовата масичка се люлееше леко в ритъма на влака, докато аз обмислях въпроса му.

 

 

Босън беше дребен дилър, който висеше около вратите на училището ми и пласираше малки пликчета трева и амфетамини срещу откраднати петачки. Той караше едно старо бяло беемве, което се броеше за баровско в нашия квартал, и изглеждаше добре, ако си падате по нигерийци гиганти. Никога не съм искала от неговите боклуци, но той понякога ми даваше по цигара „Ламбър и Бътлър“ и си говорехме. Веднъж, при един от лошите моменти на мама, когато токът ни отново беше спрян и в кухнята нямаше нищо, освен остъргана кутия от маргарин „Ътърли Бътърли“, той ме попита дали искам да направя една доставка вместо него. Петнайсет лири. Закара ме направо в града в онази прекрасно топла кола, до голяма къща на Хоуп Стрийт, близо до катедралата, и ми даде да сложа един оръфан учебник в пластмасовата торбичка, която използвах като чанта за училище. Дрогата беше залепена вътре, върху предговора към есетата на Уолтър Бенджамин.

— Студенти — обясни презрително Босън, докато потегляше. — Гледай да го върнеш.

Вятърът прилепваше униформената ми пола към тялото ми, докато чаках пред вратата, но не чувствах студа. Подскачах от адреналин, усещах го да изпълва мускулите ми, да преминава като фойерверк през мен. Никога преди не бях нарушавала закона. Бях убедена, че най-малката грешка ще ме запрати в полицейския участък и бях запалена от тръпката. Държах книгата притисната до палтото ми, стараейки се да си придам спокоен, ученолюбив израз, в случай че някой наблюдава. Типът, който в крайна сметка отвори вратата, очевидно купуваше нещо много по-силно от трева. Той беше млад, не много по-възрастен от мен, но очите му под сплъстената коса с миши цвят бяха жълти и когато посегна към книгата, видях следи от спринцовка по посивелите му ръце под дрипавия пуловер. Стоях в коридора между две протекли кофи за боклук, докато той отлепи пакета, сложи на негово място няколко смачкани банкноти и внимателно затвори корицата.

—_ Браво. Хм, до скоро. — Изненадах се, че гласът му беше дълбок, образован…_

Босън изглеждаше доста доволен от мен; даде ми още пет лири. И така, след това започнах да доставям редовно вместо него. Ученическата униформа помагала, тържествено ми обясни той: „Отклонява подозрението.“ Полицията постоянно го тормозеше; предполагаха, че е дилър просто защото беше черен. Може би защото ти всъщност си дилър? — предположих директно аз и за минута си помислих, че ще ме перне по ухото, но той просто се засмя и ми каза, че съм прекалено хитра за своето добро. Босън имаше апартамент в Токстет, две скапани стаи, които миришеха на крака и на китайски тамян, но имаше отопление на газ и пъстри африкански покривки върху скапаните мебели и като затвориш пердетата и пуснеш музика, беше добре. След известно време Босън каза, че мога да нощувам там, ако му направя хубава свирка, преди да заспя. И защото, когато си на петнайсет и не си преживяла нищо, когато не си била никъде и не си видяла нищо, и най-малкото внимание или интерес може да накара света да засияе, стига да се преструваш достатъчно усърдно, аз го направих. Наричах го мое гадже, поне в главата си, и за известно време дори се гордеех, когато той пришпорваше беемвето до вратата на училището. Той не ме притесняваше за нищо, освен свирките, и толкоз по-добре, защото имаше пенис като сгъваем чадър, но веднъж се появих в жилището му и заварих до него на дивана слаб рус тип в мръсен анцуг с индийска храна и наполовина изпит стек бири.

— Добре ли си, момиче? Това е Кайл. Старо приятелче. Това е Джуди.

— Здрасти. — Кайл не вдигна очи. Той лапаше пиле „тика“ с пластмасова лъжица, като че ли никога преди не беше виждал храна.

— Сядай тук, хайде! Трябва да изляза за малко.

Босън ни остави под звуците на дъвченето. След малко попитах Кайл дали иска да гледа телевизия, но той просто продължи да яде. Чудех се къде ли го е намерил Босън, дали не беше леко малоумен. Когато той изгреба последната ужасна мазнина от фолиото, отнесох купчината подноси в мръсната кофа за боклук до отдавна пенсионираната готварска печка и му отворих друга бира като истинска малка домакиня. Чудех се дали ще е невъзпитано да си взема книгата.

— Босън каза… — подхвана той изведнъж.

— Какво?

— Той каза, че ти ще…

— Че аз ще — какво?

—_ Виж, аз току-що излязох. Днес, значи. — Той пое дълга глътка, все едно че това обясняваше всичко._

— Излязъл си?

— Да. Затвора.

— О! Е, поздравления. — Очевидно исках да разбера какво беше направил, но ми се струваше невъзпитано. Сетих се за нещо. — Значи ще останеш тук?

— Да. За малко. Докато се оправя, значи.

—_ Е, тогава по-добре да си вървя._

— Но той каза.

И тогава разбрах какво имаше предвид и защо Босън беше излязъл, а някъде в измъченото лице на Кайл разпознах надежда. Погледнах го и видях колко отчаяно искаше да ме докосне, а ръката с изгризани нокти, която държеше бирата, леко потреперваше и разбрах, че това, което имах под плисираната си пола и грозния училищен суитчър, беше власт.

 

 

Ето как ни опитомяват. Защото, когато си на петнайсет и не си видяла нищо, и не си била никъде, дори и най-малкият намек за тази власт ще те довърши, ще те убеди, че всички поп песни са верни, че това е любов, да не говорим, че това си е принуда или по-лошо. Така че го правиш, а след десет години се събуждаш с три деца и някакво нищожество с наднормено тегло в леглото до теб и се чудиш къде е отишло всичко и защо не си направила нищо по въпроса. Защо си пропиляла цялата тази сила за сантименталност и нужда, и евтино внимание. Но за мен не беше така. Дори и тогава за мен никога не е било по този начин. Любовта не беше за мен. Щях да разбера какво мога да накарам мъжете да направят и един ден щях да го използвам. Това беше необходимо.

 

 

Протегнах се и докоснах с пръсти устата му. После станах и отидох в студената спалня, смъкнах счупените щори, докъдето стигаха, и свалих всичко, освен бикините, си. Пъхнах се под познатото шалте от „Евъртън“ и останах да лежа неподвижно по гръб. Когато той ме целуна, имаше вкус на къри и хмел. Каза ми, че съм великолепна. Когато легна върху мен сред влажната смрад на слабите ни тела, ми се прииска да бях изпушила един фас, но секунди след като намуши в мен пениса си, той ахна, „Ах, мамка му! Мамка му, момиче!“ и замря неподвижно, притискайки ме толкова здраво, заровил лицето си между гърдите ми, че едва можех да дишам. Той заспа така и аз не исках да го местя, така че все още бяхме заклещени, когато Босън се върна и се плъзна в леглото до нас. „Добре ли сте, влюбени гълъбчета?“

Разтворих ръцете си и двете тела, тъмно и светло, се обърнаха към мен, две ръце се сплетоха над тялото ми. Лежахме така цяла нощ, сгушени като кученца в оранжевата светлина от уличната лампа през ужасната щора. Слушах дишането им, сумтенето и стоновете им и изпитвах болка, че са толкова млади, колко чисти бихме могли да бъдем за малко. Мръсният чаршаф под голия ми задник беше влажен от спермата на Кайл и моята кръв. Моментът не беше подходящ да спомена, че съм девствена. За кратко преди и аз да заспя, можех да ни видя, легнали там, толкова невинни, толкова грозни.

 

 

Мъжът повдигна вежда в очакване, объркан, уверен. Предложението беше изписано на лицето му и аз само трябваше да кажа да. Той можеше да изчука всичко онова от мен, докато Алпите протягаха заснежените си мъгливи пипала като превръзки около сърцето ми. Много лесно.

— Не — отговорих аз, като посочих коридора към втора класа. — C’e… C’e qualcuno. Има някой.

Той допи кафето си с усмивка.

— Allora, buonasera, signorina.

— Buonasera.

Върнах се на мястото си сама и прекарах нощта седнала, докато влакът пътуваше към Северно море.