Л. С. Хилтън
Домина (7)

6.

Венеция е град на изтънчени удоволствия, но любовници тийнейджъри не фигурираха на видно място по време на пребиваването ми там. Когато се върнах на кампо „Санта Маргерита“, споменът за анонимното ми момче играчка почти беше заличил презрението, което изпитвах към Стал и към себе си. Почти. В цялата история имаше нещо невъздържано и безсмислено, което само се влоши от досадата на дългото завръщане, от необходимостта да пътувам с ферибот до Барселона, с друг — до Генуа, и след това с влак през Ботуша. Проблемът беше, че все още се плашех от паспортната проверка по летищата. Последният ми полет с редовните линии беше до Рим най-вече защото бях оставила мъртвия търговец на картини, Камерън Фицпатрик, в Тибър и бях офейкала от града с откраднатия фалшификат. След последното си пътуване бях резервирана и раздразнителна и въпреки опитите ми да се захвана с новата експозиция, все още бях недоволна след провала ми с Йермолов. Датското момиче, Лив Олсен, се беше съгласила да ми продаде всичките десет творби от серията Невероятни пакети и аз се оглеждах за някои произведения, които да контрастират — или да бъдат „в диалог“ — с тях. Беше необходимо да владея семантиката, обаче в настоящото ми настроение ми се гадеше от артистичния жаргон. Нищо от обичайната ми рутинна програма не ми действаше успокояващо. Бях нервна, неспокойна, въпреки че току-що се бях върнала. Проверявах по-често във Фейсбук, страхувайки се донякъде от съобщение от Анжелика Белвоар и след това изпитвах ирационално разочарование, че нямаше нищо, освен обичайните безобидни публикации. Изкушавах се да се свържа с нея като Елизабет, но трябваше да обуздавам нуждата си от информация заради опасността да привлека вниманието към себе си. Макар и разочарована, трябваше да зарежа това.

Времето беше нещо, което по принцип възприемах чрез практическите придобивки, но въпреки че тичах повече и работех по-усърдно, аз изпитвах… нетърпение. Само че не знаех защо. Май единственото, което ме ободряваше по това време, беше компанията на Маша. За мен нямаше значение, че спомените й бяха измислени. Тя самата се беше измислила, както бях направила и аз, и кой би могъл да я вини, че искаше светът да бъде по-бляскав, по-вълнуващ, отколкото тежкото й ежедневие? Със сигурност познавах това чувство. Обичах нейните истории, обичах спретнатото й черно тяло в прекалено големия й стол, обичах кръгчетата дим, виещи се предизвикателно над нейния кок. Не познавах своите баба и дядо, но вероятно щях да харесвам баба като Маша.

След седмичната ми схватка с невъзможното видоизменение на руските съществителни ние пушехме и си приказвахме, както обикновено. Очевидно Маша харесваше цигарите Собриниеи със златен филтър; обикновено й вземах по една кутия на път за урока. Когато, охкайки, се отпусна в креслото си с чашата силен чай без мляко, аз я попитах дали някога е чувала за Павел Йермолов.

— Отвратителен човек. — Можехме да говорим на италиански, но Маша обичаше да практикува своя английски, който беше ясен, макар и ексцентричен. Тя твърдеше, че го научила от известен любовник през петдесетте години — понякога той бе английски композитор, друг път — американски писател. Веднъж беше Стенли Кубрик, но мисля, че после тя си спомни, че той говори руски.

— Защо?

— Той е направил ужасни неща на моята страна. Той и онези разбойници.

— Какво е направил Йермолов?

— Със сигурност знам, че е убивал хора.

— Правда, что ли? Истина ли е това?

— В Москва, преди години, Йермолов искал да построи нов жилищен блок. Всички наематели в стария блок той ги убил. Един по един. Всеки ден — по един. Докато хората толкова се наплашили, че дали домовете си без пари.

— Той ми предложи работа — казах замислено. — Аз отказах.

— Радвам се да го чуя. Изнасилвачи, всичките.

Не обръщах особено внимание на обвиненията на Маша, особено при положение че тя всъщност никога не е била в Москва. Историята беше от типа зловещи клюки, които се въртяха около всеки заможен руснак. Опитах се да я подпитам отново, но тя вече се беше отплеснала за всичките злини, причинени на любимия й народ. Задоволих се да чуя нейната версия за европейската история, изпъстрена с акценти от някогашния й репертоар. Гласът й бе опустошен от времето и цигарите (започнала да пуши с радост, когато слязла от сцената) и макар че дори в своя апогей бе стигнала само до хора на Ла Фениче, смятах, че все още звучи прекрасно.

 

 

Тази вечер, когато се върнах в апартамента си в отминаващата жега, си спомних думите на Маша, „изнасилвачи“ беше казала тя, „разбойници“. Силни думи. Почти зловещото спокойствие, с което Йермолов се бе справил с нарушителката, спомена за паякоподобните му ръце… Можех да повярвам, че би унищожил всеки, който се изпречи на пътя му. Сигурно затова ми се струваше интригуващ, затова все още се дразнех, че не бях успяла да го впечатля. Разсъжденията ми бяха прекъснати от бръмченето на личния ми телефон в чантата. Беше Стив, който ми беше помогнал да започна бизнеса си, без дори да подозира. След злополучната история с Джеймс през онова лято в „Отел дю Кап“, бях попаднала с хитрост на неговата яхта в Средиземноморието. Като отплата, че откраднах информация от кабинета на някой си Михаил Баленски, Стив ми помогна да си отворя швейцарска сметка с парите, които бях взела от портфейла на горкия Джеймс. Само десет бона, но тогава това ми се струваше цяло състояние. Сметката действително се беше оказала полезна — в нея депозирах парите от продажбата на фалшивия Стъбс, заради който бях загубила работата си в аукционната къща, и така започнах като търговец. Все още от време на време купувах за Стив, затова помислих, че може да пита за някоя съвременна творба, но съобщението му в WhatsApp гласеше: Току-що получих билети за Burning Man^[1]! Страхотно! Карлота ме помоли да те поканя на сватбата й.

Доколкото можех да съдя от неговите нередовни послания, Стив — милиардерът, мениджърът на хедж фонд — неотдавна беше забелязал, че е време да започне да дава. Или поне най-после беше осъзнал данъчните предимства на филантропията. И все пак сватбата на Карлота си беше новина. Когато се бяхме запознали на яхтата на Стив, тя и ефектните й нови цици бяха сгодени за един мрачен немец на име Херман. Той ли беше късметлията? Отговорих: Страхотно! Кога и къде? Отговорът му дойде веднага, което бе необичайно, тъй като един разговор с есемеси със Стив понякога отнемаше седмици: Монако. Събота. Вечеря в петък. Значи утре вечер. Беше типично за Стив да предполага, че хората могат да отскачат до друга страна по всяко време, както го правеше той.

Сякаш в отговор избръмча служебният ми телефон. Шибаният Фейсбук. Шибаният Алвин.

Ей, Елизабет? Къде изчезна? Пропусна див и необуздан купон!!! Трябва да намина към твоята галерия. Чао.

Х.

Защо ли просто не си сложим електронни гривни на глезена като затворниците в Щатите и да се свърши? Това съсипа вечерта ми. Легнала по очи върху килима, който бях донесла със себе си от Париж, замислено блъснах главата си срещу вълната няколко пъти. Не би могло да се получи по-добре при дадените обстоятелства. Щеше да бъде уморително да пътувам пак с влака през Милано до Ница, но щях да използвам времето да почета, а ако Алвин наминеше, нямах намерение да бъда вкъщи. Изпратих съобщение на Стив за подробности от свенливата булка, обадих се в Трениталия и си направих резервация за Ривиерата.

Репетицията за вечерята на Карлота трябваше да се проведе в ресторант „Жоел Робюшон“ в хотел „Метропол“. След като бях отказала стоте бона от Йермолов, известна икономия нямаше да ми навреди, така че си взех стая в един обикновен хотел след френската граница в Кап д’Ай, но шофьорът на таксито, който ме взе от гарата в Ница, ме предупреди, че ще бъде по-добре да взема автобус до Монако, тъй като някаква странна данъчна разпоредба не допуска таксита да влизат в княжеството между шест и осем вечерта. Дрескодът на Карлота беше „Ривиера шик“, каквото и да означаваше това според нея, и се чувствах малко странно да чакам на мърлява автобусна спирка във фина, избродирана с цветя рокля от „Ердем“. Въпреки това самото пътуване си беше откровение. Когато белият автобус най-после дойде, никоя от пътничките изобщо не погледна моите дълги волани, вероятно защото всички бяха пременени като за моминско парти в „Селфриджес“. Чанти с монограми на „Сен Лоран“ се блъскаха с ключове на „Шанел“, корсети на „Алая“ с разноцветни като дъгата панделки си съперничеха със златни рокли с ципове от „Балмен“ и нямаше токче, по-ниско от десет сантиметра. Едва когато започнах да подслушвам двойката зад мен, по-възрастна жена, заета с айфона си, и зашеметяващо красивата й дъщеря, осъзнах, че всички тези жени бяха проститутки. Очевидно второразредни, тъй като нямаха апартаменти в най-скъпия данъчен рай на Европа, и всички те бяха на път за нощната смяна. Майката зад мен, която явно беше сводник на дъщеря си, организираше програмата за вечерта на ясен английски, без да се смущава, докато момичето се взираше невъзмутимо през прозореца под воала си от права платиненоруса коса. Докато автобусът се виеше по високите пътища на Корниша, затворих очи и се заслушах в бърборенето на този екзотичен птичарник. Все едно бях в Лондон, на старата си работа в клуб „Гщаад“, и слушах същите преговори между красотата и парите, които някога бяха фон на моите нощи. Разликата беше, че тези момичета бяха сериозни професионалистки. От другата страна на пътеката две блондинки обсъждаха предимствата на различни контрацептивни хапчета за забавяне на менструацията. „Проблемът при саудитците е, че щом кървиш, значи си аут.“ А една заоблена брюнетка гукаше сладко на своя клиент, като в същото време въртеше очи и имитираше, че ще повърне пред кикотещата се приятелка.

Това можеше да съм аз, мислех си. Това спокойно можеше да съм аз. В продължение на години се бях обучавала да стана професионалист по красотата, бях вярвала, че с талант, енергия и ум ще направя истинска кариера в света на изкуството. И тогава разбрах, че това не беше достатъчно, че единственото, което шефът ми Рупърт можеше да използва, бе моето тяло. Така че аз го използвах, играех по правилата на света, в който се бях озовала. Но би било толкова лесно нещата да тръгнат в другата посока; не можех да не го призная.

Покрити с мокет коридори и непознати лица, чакащи в анонимни апартаменти, сгънатите банкноти, търкането в горещата вана и бавното влачене към къщи в изгряващата зора. Усетих паренето на портфейла през меката кожа на чантата ми, спретнатата пачка петдесетачки, кредитните карти, ключовете за красивия ми апартамент във Венеция, но за пръв път тези талисмани не пулсираха с обичайното си успокоение. Не чувствах благодарност, че не съм част от този свят; чувствах се далечна, дистанцирана, бледият шифон на роклята ми ме обвиваше като саван. Бодростта, примирението на тези момичета само ме караха да се чувствам самотна.

Е, нищо ново, мамка му, историята се повтаря. Стегни се, Джудит. Имам приятели, нали? Няколко всъщност. Щях да се видя с Карлота и Стив, а и никога не съм била в Монако. Когато автобусът изсипа олюляващите се работнички, аз отхвърлих това чувство и затрамбовах нагоре по хълма към „Метропол“, избягвайки едно ферари, блестящо оранжев бентли кабриолет и някой, който би могъл да бъде Джони Холидей, за да стигна до фоайето. Карлота посрещаше гостите си на вратата на самостоятелна зала на ресторанта в развяваща се роба от „Пучи“, разцепена от двете страни за ефект. Огромният диамант на лявата й ръка, който си спомнях, беше заменен от още по-грамадна конфигурация от жълти диаманти. Като се вгледах по-внимателно в плешивия очилат тип, слисано сграбчил ръката й, забелязах, че Херман също бе заменен, вероятно от дядо си. Карлота примигна колебливо срещу мен за секунди, след което ме награби като отдавна изгубена сестра. Попискахме малко, разменихме целувки във въздуха, по време на които прошепнах в ухото й:

— Кой е късметлията?

— Франц — изсъска тя в отговор, — той е швейцарец.

— Какво стана с Х.?

— О, той сега е в затвора — изчурулика тя безгрижно, цупейки се над рамото ми към друг гост.

Поднесох своя подарък, набор от деликатни венециански дантелени салфетки, които бяха захвърлени върху маса, на която бяха изложени на показ купчина други маркови торбички. Каквито и изненади да предвещаваше бракът за Карлота, никога нямаше да й липсва пепелник от „Ермес“.

Стив се подаваше зад восъчните листенца на злокобно червеникава орхидея, ровейки, както винаги, в телефона си.

Трансформацията му от брутален капиталистически финансист в Ню ейдж^[2] кръстоносец се обозначаваше чрез преминаване към карго панталони и тънка червена кожена каишка, завързана около китката му. Иначе си изглеждаше съвсем обичайно — тоест блестящ и непохватен. Изманеврирах около една увита в бръшлян колона в неговото полезрение.

— Хей, красавице — беше поздравът му. В миналото на яхтата Мандарин Стив ме знаеше като Лорън, средното ми име, което бях започнала да използвам като псевдоним в клуба „Гщаад“ и след това за доста други неща. Бях длъжна да му кажа, че съм променила името си на Елизабет по професионални причини, за по-голям престиж, но въпреки че преди няколко години прекарахме лятото, като спяхме един до друг на яхтата му, аз се съмнявах, че си спомня оригиналната версия.

— Какво ново?

— Нали знаеш, лудница. Току-що се върнах от обителта „Аяхуаска“ в Перу. Страхотно. — Винаги загряваш със закъснение, Стив. — Искаш ли да видиш видео?

— Не, благодаря — след малко ще вечеряме.

Не можех да измисля нещо забавно, свързано с повръщането с халюцинации, затова попитах за благотворителната му дейност. Последния път, когато се срещнахме на изложението Съвременен Истанбул преди лятото, Стив ми беше казал, че създава фондация, която има за цел да избави три милиона души от крайна бедност за три години. Чудех се дали е изобретил алгоритъм, за да си води отчет.

— Всичко е супер! Осигурили сме таблети за сто хиляди деца в Сомалия! — гордо отговори той.

Наистина си помислих, че може би биха предпочели обяд, но го запазих за себе си; това щеше да го обърка. Взех си многоцветен коктейл от преминаващия сервитьор точно когато и друга жена посегна към таблата.

— Извинете — след вас.

— Не, моля, след вас.

Непохватно побутнахме с носовете си спиралите от издълбана диня, преди да се представим.

— Аз съм Елизабет, хм — стара приятелка на Карлота.

— Май сме се срещали.

— Съжалявам, не мисля, че е така.

— Простете, грешката е моя. — Тя ме погледна с любопитство. — Аз съм Елена.

— От страната на булката или на младоженеца, Елена?

— Познавам Франц от Сейнт Мориц. Със съпруга ми имаме къща там.

— Колко хубаво.

Елена беше няколко десетилетия по-млада реколта от Франц и някога трябва да е била красива, но лицето й беше колаж от ботокс и филъри, който можеше да се озаглави „Страховете на трофейната съпруга“. Устните й бяха напомпани толкова отвъд естествените им граници, че заплашваха да паднат от челюстта й като възглавнички от диван, докато оригиналните й скули се губеха под две закръглени ябълки от пластмаса, които смачкваха зелените й котешки очи като стафиди. От разстояние би могла да мине за трийсет; отблизо тя нямаше възраст — като гаргойл. Бях свикнала с лица като нейното във Венеция, надничащи стреснато над самурени яки или шалове от „Фортуни“. Най-шокиращото в тази умишлена деформация беше, че се бе превърнала в нещо обикновено.

Когато видях Карлота за последен път, тя беше едно от хилядите момичета по Ривиерата, само едно стъпало по-горе от проститутките в автобуса, драпаща с изкуствените си нокти по пътя към своята сигурност. Перспективите й се бяха подобрили с изкачването до семейната почтеност, но подозирах, че тя не беше първата или дори третата госпожа Франц и въпреки че другите съпруги вече бяха длъжни да я приемат като една от тях, въпросът в очите на всички тях беше „Коя е следващата?“.

Насочих вниманието си отново към Елена и я попитах дали ще присъства на приема утре вечер.

— Да, ще се видим на партито — подхвърли тя и се понесе по-нататък. Акцентът й беше руски, но аз все още не се чувствах достатъчно уверена да се опитам да разговарям на нейния език. Присъединих се към моята домакиня, която за миг беше изпуснала от хватката си своя годеник.

— Поздравления! — подхванах ентусиазирано. — Наистина се радвам за теб.

— Е, Франц е на седемдесет, но той, тъй да се каже, наистина си пада по мен, разбираш ли?

— Че как иначе, скъпа?

— И не е досадник, ако разбираш какво искам да кажа. Трябва да си намериш някой хубав старец. — Тя се наведе напред поверително. — По-малко неприятности. Имаме къща в Швейцария — там сме от ноември до февруари. Трябва да ми дойдеш на гости! И, такова, апартамент в Цюрих и къща на плажа тук. Той не е толкова лош — добави тя замислено, — и яхтата, разбира се.

— Разбира се.

Тя хвана ръката ми и я стисна:

— Благодаря ти, че дойде. Ти си, ами, една от най-близките ми приятелки. Това означава много за мен.

Оглеждайки четирийсетте души, промъкващи се предпазливо през гората от орхидеи, аз се запитах колко ли отчаяно на Карлота й липсват приятели, за да брои мен за близка. Предполагах, че съм поканена само за да изглежда, че тя действително има приятелки — хищници от нейния тип са склонни да ловуват сами. И все пак, по някакъв начин, аз я харесвах. Възхищавах се на безпощадната й честност, но не и на вкуса й за ресторанти.

Все пак, когато на следващата вечер се събрахме в дома на Франц, мълчаливо аплодирах Карлота. Къщата на Франц, разположена на брега под прочутата „Скала“, която включва княжеския дворец на Монако, беше изискан кремав павилион в стил ар деко с тясно входно антре, водещо към шестоъгълна гостна, отворена на свой ред към градина с изглед към брега. Забелязах двойка инкрустирани шкафове стил Луи XV и един Макс Ернст от сюрреалистичния му период, преди измъчената на вид организаторка на сватбата да ме насочи към горния етаж. Гола, Карлота стоеше непринудено сред десетина жени от предишната нощ, които с различна степен на елегантност се бореха да облекат бодита в телесен цвят от Ерес.

— Това е сватбеният подарък за Франц! — обяви Карлота, сякаш това обясняваше всичко. Тя размахваше лявата си ръка, украсена със златна брачна халка.

Всъщност мислех, че клин от еластан може да ни възпрепятства да му направим подарък, но свалих копринената си пижама, унило съблякох собственото си бельо и започнах да го намъквам.

— Правя една жива картина. Като Ботичели? Франц наистина си пада по изкуството.

Не че не съм свикнала да запазвам самообладание в стая, пълна с голи непознати, но това ме обърка.

— Значи церемонията вече е минала? — борех се аз.

— Разбира се. Подписахме в кметството тази сутрин. Франц и момчетата сега са в казиното. Мисля, че е по-разумно ергенското парти да е след сватбата.

— Не можеш да бъдеш достатъчно внимателна в Монако! — намеси се едно от триката.

— Тогава това е…? — опитах отново.

— Ами, когато пристигнат, ние ще бъдем подредени в градината. Вие, дами, ще бъдете вълните, а аз ще бъда, ами, Венера.

— Венера?

— Богинята — снизходително обясни Карлота, — онази в картината? С голямата мида?

— Невероятно, Карлота. Великолепна идея.

Карлота се уви в бял жоржет и ни поведе към градината. Съпругите, зашеметени в подчинение, я следваха кротко. Изглежда, че само една жена в обикновен бежов костюм с пола се беше възпротивила. Карлота й помаха с пръсти, когато преминахме покрай нея, седнала под картината на Ернст. Жената не й обърна внимание.

— Кой е това?

— Моята доведена дъщеря. Обожавам я.

Отвън сватбената организаторка даде на всяка от нас огромно ветрило в синия спектър от тюркоазно до морскосиньо. Булката скочи върху фонтана, показвайки ни щедра гледка. Бяхме инструктирани да полегнем настрана, опирайки се на една ръка, докато сватбената организаторка превзето демонстрира как да използваме ветрилата си, за да изобразим вълните. Тревата боцкаше и определено имаше мравки, но можех да видя, че от къщата щяхме да изглеждаме като море от гола женска плът с Карлота като богиня, рееща се над нас. Доста ефектно и неочаквано затрогващо от Карлота.

Зад фонтана организаторката и помощниците й сглобяваха огромна мидена черупка от полистирол, за да изтъкнат по-добре преимуществата на Карлота.

— Видяла е това в „Харпър“ — промърмори жената до мен. — Абсурдно.

По-отблизо видях, че е Елена. Имах доста време да я разгледам, защото трябваше да лежим там, потта се събираше атрактивно в гънките на изкуствените ни одежди, а струнният квартет ни прекрачваше, за да се скрие зад мидената черупка. Острието на виолончелото намушка някого, Карлота се разкрещя умерено, защото белите рози и карамфили, окачени с невидими нишки, се заплитаха постоянно в къдриците й, две водни нимфи дезертираха с аргумента, че неотдавнашният им пилинг не разрешава излагането им на слънчева светлина, и когато музикантите нестройно засвириха „Пролет“ от Вивалди под леко ужасените погледи на Франц и гостите му, ние по-скоро приличахме на картина от Кранах, отколкото на Венера от Ботичели. На онази с гневните пчели.

— Хората просто нямат никакво творческо въображение — оплакваше се Карлота после, когато Франц поведе отново загърнатата си любима надолу по пътя с розови листенца към бялата копринена бедуинска шатра, издигната за танците.

— И все пак сватбената торта на Попи Бисмарк беше направена от Хестън Блументал — ръчкаше тя демонстративно телефона си, — но получи едва две хиляди лайквания.