Л. С. Хилтън
Домина (5)

4.

Подобно на повечето глупави неща, които съм правила, Ибиса си беше лично мое решение. Не бях обърнала кой знае какво внимание на Тейдж Стал при откриването през август, но той беше продължил да се обажда и да ми праща съобщения. Оказа се, че е датчанин и се занимава с кораби. После щеше да организира парти в къщата на частния си остров край северния бряг на Ибиса; попитах го просто ей така дали ще ми изпрати самолет и той каза, разбира се, така че беше въпрос на стил да приема.

След пътуването ми, за да се срещна с Йермолов, честно казано, не усещах Ла Серенисима^[1] да е много спокойна. Не съжалявах за решението си — наистина, избора ми да не направя оценка на колекцията чувствах като проява на лоялност към истинското си аз, което и да беше то. Бях съхранила вярата си в картините, отказвайки да се включа в каквото и да беше планирал Йермолов. Но начинът, по който го бях направила, ме измъчваше. Не се бях чувствала толкова неловко и в такова смущаващо положение от дните ми в аукционната къща. Едно светско парти беше точно това, от което се нуждаеше Елизабет Тиърлинк, за да възстанови оперението си. Освен това жилището ми ме дразнеше. Обикновено само присъствието ми там, сред красивите ми вещи, ме успокояваше, но аз като че ли поставях разни неща на погрешни места — чаши затрупваха обикновено безупречната ми кухня, очевидно бях купила блокче шоколад погрешка. Намерих го в шкафа до подправките. Деветдесет и осем процента какао, с бадемови люспи. Странно. Мразех бадеми, дори повече, отколкото мразех тъмен шоколад.

Пристигнах в Ибиса в ранния следобед. Бърз тъмен ван ме откара от пистата до централната зала; съдейки по състоянието на тълпата на летището, не бях уцелила подходящия момент. Групи бездомни спящи гуляйджии се стряскаха край вакуумно опакованите си куфари на колелца, група момичета, по чиито лица гримът се бе размазал и приличаше на синини, се караха немощно пред гишето на „Изиджет“, двама неумолими чистачи с мрежички на косата и тюркоазни гащеризони бутаха широки бърсалки през разширяваща се локва от повръщано в кайсиев цвят. Давид Гета се взираше надолу от всички страни като злобен диктатор с „Рей-Бан“. Намерих шофьора на Стал и той ме натовари в отворен черен джип, който захриптя и забоботи през изгорели газове и цвъртящи цикади, покрай отклонението за бялата цитадела над пристанището, покрай пицарии и йога студия и повтарящи се табели, обещаващи DJ Nirvana, докато магистралата се стесни и започнахме да се изкачваме през меки зелени хълмове с ниски бели плантации по перифериите. Идвах за първи път на известния остров и не можех да не видя, че някога е бил прекрасен.

Започнах да разбирам по-добре за какво става дума на Ибиса, когато спряхме пред табелата за плажа Agua Blanca^[2] на прашен паркинг, пълен с джипове и мотопеди. Шофьорът понесе чантата ми надолу по стръмната пътека, водеща до млечнобял залив, където голи деца играеха в дългите плитчини между високи колони от червеникав камък. Събух се и усетих онази приятна свобода, която винаги идва с пясъка между пръстите на краката. По-нататък по брега група голи жонгльори, със сплетени на расти коси, въртяха палки, а плажуващите, омазани в съхнеща бяла глина, се печаха над сърф линията. Промъкнах се между тях до кея, където шофьорът развърза сива гумена лодка, и потеглихме с леки подскоци през течението към по-малкия остров с две скали — зелена и бяла — разперени като крила на пеперуда, разсичащи хоризонта.

Съвършено новата вила на Стал може и да беше декорирана като тики бар, но гледката към пролива и плажа Agua Blanca със сигурност беше най-доброто, което може да се купи с пари, вероятно затова и Стал го беше купил. Всяка от стаите на вилата, наредени по склона като кубчета от стомана и калциево стъкло, изглеждаше отворена към морето. Когато слязох на брега, не се виждаха други гости, освен една измършавяла жена в края на огромната извита тераса, облечена в кафтан от Норма Камали и ровеща отегчено в нещо, което приличаше на омлет с белтъци. Една прислужница ме отведе в стаята ми и започна да разопакова багажа ми вместо мен, докато аз изрових непохватно през работещите й ръце едни бикини и къси панталонки. На терасата кафтанът беше зарязал яйцата си и аз си взех една кайсия от остатъците върху таблата й, впивайки зъби в сочния плод, докато гледах светлия бряг, отдалечен на километър. Дървена стълба с резбовани полинезийски глави с гримаси се спускаше към безлюдния басейн — огромен овален басейн от бледосив мрамор. Водата изглеждаше възхитително гладка, но преди да имам възможността да я изпробвам, се появи Стал, свеж от тенис корта, и нещо в загорялото му високо тяло, в твърдостта на торса и очите с цвят на лапис лазули ми напомниха за един щастлив скандинавски следобед преди две лета. Спокойният живот във Венеция ми беше дошъл в повече, така че сключихме сделката в голямото му балийско легло с голям ентусиазъм, но не чак толкова големи умения от негова страна, до времето, когато всички останали вече бяха приключили своята ранна следобедна закуска. След това светът изглеждаше по-спокоен. Общо взето, бях готова за весел уикенд.

Купонджиите идваха на себе си с розе и цигари марихуана около басейна, когато двамата с домакина ми се появихме и Стал ме запозна с обичайната комбинация от посивели мъже и гладни жени, с каквито се бях срещнала при първото си пътуване из Средиземноморието. Отказах както тревата, така и виното, но се включих с желание в разговорите кой къде е бил и къде ще отиде след това, докато една ръка на рамото ми не ме прекъсна в дискусията относно предимствата на Пантелерия пред Патмос.

— Здравей, скъпа. Аз съм Алвин.

Не ме притесни вездесъщото „скъпа“, а по-скоро фактът, че за разлика от другите мъже, Алвин бе близо до моята възраст, може би дори и по-млад, и че зад приятелския му американски акцент се криеше нещо коварно, което сякаш погали с ледено перо кожата ми.

— Елизабет Тиърлинк. Здрасти — не мисля, че сме се срещали?

— Не и лично.

— Колко интригуващо.

— Ние сме приятели във Фейсбук.

— А, вярно.

Джудит Рашли не съществуваше онлайн, но Елизабет Тиърлинк, успешната галеристка, прилежно поддържаше връзка със социалните медии. Отказът да го направя би се набивал на очи прекалено, така че на всеки няколко дни прекарвах с неохота половин час в приемане на предложения за приятелство и публикуване на предимно безобидни неща, без лични снимки, и винаги свързани с „Джентилески“. Не бях твърде бдителна при приемането на приятели — отказите щяха да бъдат по-очевидни. Алвин беше върлинест и червенокос, с отблъскващо влажна уста. Не го разпознах, но все пак можех да разбера защо не би използвал лична снимка за своя профил. Той имаше леко занемарения вид на заможен наркоман.

— Имаш някакво помещение във Венеция, нали?

— Така е. — Усмихнах се предпазливо.

— Току-що завърших една година в „Кортоулд“^[3]. Баща ми работи с Тейдж.

— Късметлия. Имам предвид завършването на „Кортоулд“. Но съм сигурна, че баща ти е очарователен.

Когато ми се усмихна в отговор, видях, че зъбите му бяха криви и плътно покрити със зъбен камък около венците.

— Да, страхотно е, но аз не си падам много по тези музейни неща, разбираш ли? — Имах ужасното чувство, че той е на път да ми разкаже за приложението, по което работи, затова се извиних, че отивам да си долея студен чай, но някак си сянката на тази вълча усмивка остана с мен през целия горещ следобед.

Вечерта яхтата за парти на Тейдж — „Razan“ с 47-метров бронзов корпус — ни върна на големия остров, където трябваше да се присъединим към друг купон в една вила. След смазващата влажна жега на Венеция въздухът на Ибиса се усещаше чист и въпреки че свиренето на цикадите се заглушаваше от думкането на парчетата на Гарикс^[4], докато джиповете се катереха по хълмовете, музиката не можеше да погълне бриза, носещ аромат на борова смола и на орловите нокти по белите стени на къщата. Жените в обувки с платформи доволно се облягаха на мъжките ръце, докато пресичахме застлан с чакъл двор, пълен с още джипове, огромно открито бентли и червено ферари.

Подразних се, че част от мен оставаше изненадана и развълнувана, че се намира в такава обстановка или поне без поднос в ръцете ми. Но старите навици умират трудно; ако не ти е дадено по рождение, бъди подготвена. Точно както правех по-рано в колежа, бях потърсила важните факти за Ибиса, така че когато познах в преустроената ферма стила на Блекстад — норвежки архитект, когото копираха в най-скъпите строежи на острова, можах да направя комплимент на домакина ни за неговия вкус, когато Тейдж ме представи.

— Това е Елизабет. Тя ми продаде произведенията на Хаос, които са в Копенхаген.

— Вие сте галеристка?

— Много скромна — усмихнах се аз. — По-скоро начинаеща.

— Тя има фантастично око! — Тейдж ентусиазирано стисна ръката ми.

Нашият домакин също беше датчанин, тромав и оплешивяващ, с пръстен с печат и американска съпруга най-малко двайсет години по-млада от него.

— Вие, приятели, сте просто очарователни заедно! — изписка тя към Тейдж, който не изглеждаше недоволен от недоразумението. — Как се запознахте?

— О, неотдавна във Венеция — допълних аз.

— Обичам Венеция — о, боже мой, колко романтично. Ние винаги отсядаме в „Даниели“ — знаете ли „Даниели“? Толкова обичам Италия. Миналата година ходихме в Сардиния — къде отседнахме в Сардиния, Свейн?

— На яхтата на Тейдж.

— О, разбира се, така беше. Не, аз си мислех за Тоскана — къде отсядаме в Тоскана?

Изглеждаше, че може да се оплетем в разговора, докато стигнем до австрийската граница, така че аз внимателно я отведох настрана и се възхитих от цветята, сплетените венци от портокалови цветчета, увити около черните смокини, опънати над средата на дългата маса.

— Това е толкова сполучливо — изчуруликах аз. — Сигурно сте изтощена.

Бях открила, че като правило колкото по-богат е съпругът, толкова по-изтощена е жената. Фразата беше сигурен трик.

— О, боже, знаете ли, подготвях тази вечеря, ами цяла седмица. Казах на Свейн, казах му, че няма да правя абсолютно нищо след това, разбирате ли? Нищо. Беше лудница.

Погледнах покрай нея към масата, разположена перпендикулярно на басейна, който сякаш се спускаше от скалите между две огромни скулптури от плавей, боядисани в бяло. Четирима сервитьори в тъмни сака поставяха ледени лодки със суши; друг запалваше бронзови светилници по ръба на басейна. Други двама наливаха шампанско и розе, друг предлагаше малки рулца от иберийска шунка и маринован джинджифил. Тя сигурно беше съсипана от умора.

— Искам да кажа, че обичам нещата да бъдат прости, разбирате ли? — Тя вече се кикотеше. — Искам да кажа, това е Ибиса, наистина, всеки разпуска, но все пак…

— Трябва много труд, за да направиш нещата красиви и за други хора — завърших искрено.

— Боже мой, ти просто го разбираш, нали, Елси? Направо се влюбих в това момиче! — изпищя тя към Тейдж, който любезно беше дошъл да ме спаси.

 

 

Нямаше определени места за вечерята, тъй като атмосферата трябваше да бъде отпускаща; Тейдж седеше до мен, а една жена в лятна рокля с пискюли от Вита Кин — от другата ми страна. За известно време тя разговаряше с Тейдж през мен, без да се представи, задаваше подробни въпроси за поло клуба в Ибиса, споменаваше много patrons и когото бе видяла в „Каудрей“^[5]. Бяхме сродни души по стил, но не и по изпълнение. Едва когато Тейдж ми подаде парче риба тон с бял трюфел в устата и ме целуна по врата, тя загря и честно казано, без да й мигне окото, пъхна татуираната си с къна ръка в моята, пое яка глътка розе и ми каза, че всички цистерни в къщата й току-що били оборудвани за златна вода.

— Моля?

— Ами, нали знаете спиралите по черупката на охлюва? Те представляват златната среда — среща се навсякъде в природата. Така трябва да бъде и при водата, не да е неподвижна и статична, както е в чешмата. Така че има такава машина, която научно пренарежда молекулите във водата ви според златната среда.

— Подобно, хм, на големия адронен колайдер^[6]?

— Точно. И прави водата много по-хидратираща. Може да го почувствате, когато опитате плодове и зеленчуци, отглеждани с нея — знаете ли, можете да вкусите щастието им. Това наистина е математическо, но и духовно.

— Холистично — едва успях да кажа, хапейки устните си.

— Аха. Можете да сложите една в банята, навсякъде. Те чакат одобрение от FDA^[7], но нали знаете, всичката тази бюрокрация. Почакайте, имам визитка. — Тя започна да рови в чантата си от змийска кожа на „Гучи“. — Искам да кажа, че това промени живота ми.

— Много благодаря. Аз, ъ-ъ, определено ще го прегледам.

— За мен беше удоволствие, скъпа.

Когато гостите започнаха да се оттеглят от масата, сервитьорите запалиха малки цветни марокански фенери по дърветата. Хвърлиха суха лавандула в светилниците, изпращащи ароматни вълни в мекия, солен въздух.

— Поемаш риска срещу пожарните патрули, а, Свейн? — попита англичанин в синя ленена риза от „Вилбрекен“, закопчана само с едно копче. Домакинът се изсмя сухо.

— Аха, глобяват те десет хиляди евро, ако някой съобщи за открит пламък. Половината хълм в Сан Хуан изгоря миналата година. Смятам, че е по-лесно просто да им дам десетте бона предварително — призна Свейн. Двамата се разсмяха заговорнически.

Тейдж ме отведе до тиков диван, драпиран с изящни индонезийски шалове, и метнал собственически ръка през рамото ми, ме представи на шведски архитект, спечелил поръчката за павилиона на „Галерия Сърпънтайн“ за следващата година, и на неговата съпруга, която работеше на впечатляваща позиция в областта на медицинските изследвания в Стокхолм. Съмнявах се, че тя има потребност от златната вода. Те бяха умни и очарователни и не просто от учтивост изразиха интерес към плановете ми за „Джентилески“. Докато седях там с Тейдж и ледените кубчета се топяха като малки цветчета в розето ми, гледах към блестящите стени на къщата и обещаващата тъмнина на градината и се радвах отново на изчезването на Джудит Рашли. Като оставим духовното настрана, това беше мястото, където исках да бъда, нали? И най-хубавото бе, че не отговарях пред никого. Зърнах Алвин, увиснал в хамак с две момичета, и вдигнах чашата си за поздрав. Въпреки разочарованието ми заради оценяването на колекцията на Йермолов, се чувствах оптимистично, дори — може би — щастлива.

По-късно разбрах, че това беше последният път, когато можех да се преструвам, че нещата щяха да се оправят.